Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (4)

Записът

Чудя се дали изобщо разбра колко много мразех кучето? Не бяхме имали никакъв домашен любимец. И един следобед, когато се прибрах от училище, то беше там. Видях те, седнала на твоя стол с кафявата табуретка под краката, с очилата и с книга от библиотеката на масата до теб. В първия момент не го забелязах. Приближих се, както обикновено, за да те целуна, и тогава го видях — кучето. Беше много малко куче.

— Какво е това?

— Моят домашен любимец.

— Защо е тук?

— Винаги съм искала домашен любимец.

Очите на кучето, светли като мъниста, проблеснаха към мен между дългите кичури копринена козина. Намразих го.

— Не я ли харесваш? — каза ти.

Сега мога да ти опиша колко мразех кучето, мразех го, защото беше твой любимец и ти го обичаше, но го мразех и заради него самото. Кучето седеше в скута ти. Кучето лижеше лицето ти с лилаво-розовия си език. Кучето вземаше парченца храна от ръката ти. Кучето спеше в леглото ти. Кучето ме мразеше толкова, колкото и аз него. Знаех това.

Но най-странното е, че ако не беше то, аз никога нямаше да открия какъв искам да бъда, каква е съдбата ми.

* * *

Знам, че помниш този ден. Лежах на килима пред камината и дразнех кучето, като размахвах пръсти под носа му, а щом то се хвърлеше да ги захапе, ги дръпвах назад. Бях станал много добър в това и винаги уцелвах точния момент. Знаех, че няма да ме хване, ако просто продължавам по същия начин отново и отново. Но допуснах грешка. След това се ядосвах на собствената си глупост. Това ме научи винаги да си съставям план и да се придържам към него. Този ден научих много от една-единствена грешка. Вместо да размахвам пръсти под носа на кучето, аз се наведох и издадох ръмжащ звук, мислейки, че ще го изплаша и то ще се страхува от мен. Исках да се страхува от мен. Вместо това то скочи и захапа горната ми устна, откъсвайки парченце от нея.

Мислех си, че ще отнесеш кучето да го умъртвят заради това, което ми стори, но ти каза, че сам съм си виновен.

— Може би това ще те научи да не я дразниш — каза ти.

Разбираш ли колко ме нарани това? Разбираш ли?

Никога не бях ходил в болница. Ти ме заведе там с автобуса, аз притисках чиста кърпа към устата си. Не знаех какво представлява болницата. Нямах представа, че това е очарователно място — красиво и опасно, но и приятно и сигурно. Исках да остана завинаги сред белите легла, движещите се колички и силните хора.

Болеше ме от това, което ми правиха. Промиха устната ми с антисептик. Миризмата ми хареса. После започнаха да я шият. Болката беше неописуема, но аз харесах лекарката, която правеше това, и сестрата с блестяща бяла шапка, която държеше ръката ми. Ти стоеше навън.

И така, фактът, че обичаше кучето повече от мен и че ме предаде заради него, в края на краищата нямаше никакво значение, защото аз намерих своя път. Дори мога да ти простя предателството, защото не то беше страшното. Другото предателство дойде по-късно. Твоето преодолях, но него не можах, защото бях предаден от това, което обичах. А теб не обичах.

Никога не съм ти казвал това. Но сега ти казвам всичко. Нали така се разбрахме?