Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (44)

Записът

Минаха повече от шест месеца, преди да се осмеля да ти кажа, че вече не съм студент по медицина. Много добре се преструвах. Но тогава съвсем естествено изникна въпросът за парите, тъй като ти плащаше таксата. Писах ти и те излъгах. Не исках да те виждам, изобщо не исках да те виждам тогава, но знаех, че трябва да намеря някакво обяснение. Помниш как ти казах, че са ме посъветвали да не продължавам да уча медицина. Винаги съм имал лека астма, но беше станала по-лоша и можеше да се появи по всяко време, а един сериозен пристъп щеше да се отрази на сърцето ми.

След това, в продължение на две години, ти нямаше представа къде съм. Аз просто се изплъзнах от живота ти, все едно някой се гмурва в морето и се показва на повърхността на хиляди мили разстояние. Не знам какво си мислила, дали си правила опити да ме откриеш, дали си се свързала с Медицинския университет. Не ми беше до теб.

Прекарах няколко години в опити да си създам представа за бъдещето. През това време работех случайни неща, просто за да живея, главно чиновническа работа на временен договор. Бях се регистрирал в една агенция и винаги имах много работа. Бях педантичен, добросъвестен, стегнат — все качества, които работодателите харесват. Не създавах неприятности, не си губех времето, не се занимавах с клюки. Малко общувах. Но през това време съзнанието ми работеше като подземна сила върху моето бъдеще, изпробвайки различни идеи, планирайки. Не можех да бъда лекар, но никога не ме напусна желанието да работя в областта на медицината и тъй като обичах телата, често се замислях върху идеята да стана служител в морга или асистент в лабораторията по патология, може би в чужбина.

Но никога не бих могъл да свиря втора цигулка, никога не бих стоял настрана, не бих превивал гръб пред някой „квалифициран“ патолог, никога не бих вършил черната работа, седмица след седмица, незабелязан и пренебрегван, защото щях да зная толкова, колкото и те, и щях да съм способен да върша тяхната работа. Бих се спукал от яд.

В продължение на няколко месеца обмислях да продължа медицинското си образование, може би да подправя препоръките, да излъжа за възрастта си, да отида в чужбина, но измамата никога не ми се е удавала лесно. Единственият човек, когото бях мамил, беше ти. Не исках да се държа като някой дребен престъпник, а ако ме хванеха, унижението щеше да е неизмерно по-голямо, повече, отколкото бих могъл да понеса. Бях изживял достатъчно унижения. Омразата ми към тези, които ме бяха презрели и порицали и ме бяха накарали да се чувствам малък, беше и оставаше абсолютна, чиста, горчива омраза, не като отрова, а като киселина.

Всяка друга кариера, свързана с медицината, която бях обмислял, за която дори бях чел подробности в библиотеката, отхвърлях, защото всички бяха посредствени, второразредни и с нисък статус. Нямаше да стана фелдшер или да обслужвам амбулатория. Може би бих се захванал със стоматология, но я отхвърлих, защото беше твърде близка до медицината и можех отново да пострадам.

Искам да знаеш всичко. Няма опасност, защото ти не можеш да ми отговориш по начин, по който да ме нараниш, не можеш да се надсмиваш, както често правеше, не можеш да ме унижиш. Искаше да се гордееш с мен и щеше да бъдеш горда сега. Сега вече не си заплаха за мен, а и не би искала да бъдеш. Трябваше сам да реша всичко, сам да бъда отговорен за себе си. Бях чакал това през цялото си детство и младост.

Болницата и лабораторията по патология ми липсваха ужасно. Мечтаех за тях. Мечтаех да извършвам аутопсия след аутопсия, да правя удивителни открития, да решавам проблеми, да откривам тайните на тялото. Докато работех на временните договори, в ума си вървях по коридорите на болницата, слагах зелената си престилка и шапка, вземах инструментите. Живеех в два свята, но никога не пренебрегвах работата, която вършех, и шефовете ми бяха доволни, а аз водех и другия си живот.

Но след време започнах да се разстройвам. Трябваше да правя нещо, да взема някакво решение, да открия пътя си.

И накрая това стана, съвсем случайно. Бяха ме помолили да свърша някаква временна работа в главния офис на фирма, която поддържаше автомати за продажба. Беше на известно разстояние от квартирата ми, в район, който не познавах. Взех влака и после вървях десет минути — отегчителна разходка, която можех да променям всеки ден, като минавах или напряко, или по обиколните улици. Те си приличаха, но къщите бяха големи и в различни стилове и аз обичах да гадая какви са собствениците им, чудейки се какви ли заплати получават, за да могат да си ги позволят. На една от къщите имаше месингова табела на зъболекар. Понякога, когато минавах оттам, покрай мен минаваха големи, комфортни, скъпи коли, напълно от класата на къщите.

Не завиждах, макар че бих се радвал да живея в не толкова претъпкана и запусната дневна-спалня, в каквато бях затворен.

Но винаги съм знаел, че това е временно жилище, също като временната работа и че истинският ми живот и съдба чакат да бъдат открити. Не се отчайвах и не бях потиснат от това. Щеше да си горда с мен тогава, горда от факта, че се обличах елегантно и се грижех за дрехите и тялото си и че никога не загубих самоувереността си.

Помня много ясно онази сутрин. Човек помни съдбовните си дни. Никога не забравих украсената рамка на една снимка в стаята на директора на Медицинското училище, който ме изключи. Ако затворя очи, все още мога да видя тънката плетеница от фалшива позлата.

Не е изненадващо, че помня всичко за деня, когато вървях по Спенсър авеню, една от двете дълги улици с дървета, по която стигах до моя офис. Къщите бяха главно в стил от епохата на Тюдорите и крал Едуард, плетовете — най-вече от форзиция, която беше напълно разцъфтяла в жълто през тази влажна, мека пролетна сутрин. Спенсър авеню щеше да ти хареса. Беше от улиците, които ти обожаваше, макар че нямаше никаква надежда да живееш на такова място. Но когато бях момче и все още те обичах, все още ти говорех и ти разказвах разни неща, ние се разхождахме и аз ти показвах къщи, които бих купил за нас, когато стана известен лекар, а ти щеше да избереш цвета на завесите и храстите, които да посадиш в предната градина.

Бях подранил. Винаги подранявах. Не можех да понасям неточността нито в себе си, нито в другите. Нямаше нужда да бързам.

Беше на две трети от пътя, от дясната страна в посоката, в която се движех. Къщата беше внушителна, макар и не особено привлекателна. Имаше черно-бели рамки на прозорците с оловни стъкла, които я правеха мрачна. Беше голяма, пътеката към гаража бе акуратно посипана с чакъл, вдясно от къщата имаше разцъфтяло люляково дърво. Но това, което привлече вниманието ми, беше табелата на портата. Още един зъболекар? Или медицински консултант, гинеколог с голяма частна практика? Психиатър? Очен хирург?

Сепнах се, когато прочетох това, което пишеше там, под името Джон Ф. Л. Шинър.

Изобщо не го схванах, не знаех какво точно означаваше — по онова време такива като нас бяха малко. Но аз гледах табелата с чувство на почитание. Нямаше нужда да записвам името и адреса, те вече се бяха запечатали в паметта ми.

Тръгнах бързо не защото закъснявах, а защото бях развълнуван. Видях как животът ми се отваря пред мен. Щях да се уча и да практикувам. Името ми щеше да стои на къща като тази, на улица с дървета. Щеше много да прилича на практикуването на медицината и аз щях да съм отговорен само пред себе си. За пръв път ми беше трудно да се съсредоточа в работата си и веднага щом стана един часа, отидох до телефонната кабина пред пощата, намерих номера и се обадих, за да си определя час. Обясних, че нямам нужда от лечение, но искам да обсъдя възможността да се обучавам на тази професия. След минута телефонистката ме свърза.

— Ще се радвам да ви видя. Надявам се, че ще мога да ви помогна. Кога точно се заинтересувахте от това?

— Учих медицина три години и половина, но се провалих на една сесия и почти веднага след това сериозно се разболях. Сега съм добре, беше отдавна, но тогава не бях доволен от начина, по който бях обучаван. Силно се заинтересувах от някои алтернативни методи на лечение. — Открих, че страстно вярвам в това, което говорех, точно както чувах думите, които излизаха от устата ми.

— Говорили ли сте с други терапевти?

— Обмислях възможностите на хомеопатията.

— И?

— Никога не съм се интересувал от фармация. Химическото лечение и хомеопатията донякъде си приличат. Трудно ми е да обясня, но хомеопатията ми изглежда твърде умозрителна.

Господин Джон Ф. Л. Шинър се изсмя.

— Нашето обучение е много взискателно, точно колкото и ортодоксалното медицинско образование. Но аз не бих нарекъл тази специалност твърде умозрителна. Тя преценява и лекува пациента като цяло. Ние се занимаваме с хората, а не просто със симптомите.

— Не се интересувам просто от симптомите.

— Тогава елате при мен. Ако мога, ще ви помогна.

Не спах онази нощ. Накрая излязох да се разходя в два и половина по тесните пусти улици. Макар и далечни, люляковите дървета, форзициите и къщите на Спенсър авеню бяха сигурна част от моето бъдеще, по-реални от улиците, по които се разхождах. Не забелязвах нищо, само миризмата на гранясала мазнина от павилиона за риба и картофи и на бензин от главния път наблизо. Бях абсолютно сигурен във всичко, като че нещо ме водеше към Спенсър авеню и месинговата табела на Джон Ф. Л. Шинър, която беше белязала съдбата ми. Беше странно това чувство за съдбовност. Не ми беше познато, но с времето си позволих да му се отдам.

Не знам защо привличането ми към бъдещата ми кариера беше толкова силно, толкова натрапчиво. Знаех много малко за нея и за това колко време ще ми отнеме да се обуча, колко би струвало, къде трябваше да отида. Но несигурността беше нормална за тези неща, с времето всичко щеше да се изясни. Нямах съмнения, изобщо никакви. Но знаех, че не трябва да ти казвам нищо, че не трябва да общувам с теб, докато не постигна всичко това.

Никога за нищо не съжалих, не погледнах назад, нито за момент не изпитах съмнение. Знаех, че съм прав, и това се доказа.

Колкото до другите неща — знам, че те са били там, под повърхността на съзнанието ми. Можех да бъда доволен с кариерата, в която бях добър, но старите ми потребности не бяха победени. Бях прогонен малко преди да постигна това, което трябваше, което исках да правя, трябваше да има друг начин да го извърша, но то можеше да почака. Накрая се оказа, че трябваше да чака с години, но това нямаше значение. Най-накрая успях, нали? Направих всичко.

* * *

Джон Шинър много ми помогна. Определих си среща у тях, след като последният му пациент си отиде и след края на моя работен ден. Вървях по улицата, изпълнен с изключително въодушевление.

Беше малък, дундест мъж и макар че името му беше английско, със сигурност имаше в себе си нещо ориенталско.

— Нашата специалност е възникнала в Китай — каза той.

Показа ми стаята, в която практикува и която аз веднага приех за свой модел — беше така подредена, стерилна и изискана. Нямаше излишна украса, нямаше картини, нищо, което да не е пряко свързано с работата му. Стените бяха боядисани в кремаво, кожата на работната кушетка и работния му стол беше черна. В тази стая цареше удивително спокойствие и хармония, на които винаги се опитвах да подражавам. Мои пациенти са ми казвали, че това се забелязва и помага за ефекта от лечението, което провеждам.

— Малко са правилата за практикуване на алтернативните методи на лечение — каза господин Шинър. — Всеки може да започне да практикува без обучение и без квалификация. Би ли могъл някой да практикува като зъболекар или хирург-ортопед без образование и квалификация? Разбира се, че не, но още нищо не се прави и обществото е подложено на риск. Нашата дисциплина е стара и доказана. Ще учите в нашия национален институт. Ще учите много и никога няма да спрете да учите, дори след като сте практикували години наред. Аз се уча всеки ден. Все още официалната медицина ни пренебрегва, не ни одобрява, отнася се към нас с презрение и насмешка. Ако можеха да видят нашите операции — отстраняване на органи, цезарови сечения — които извършваме на пациентите, които са напълно будни и могат да говорят, да се смеят, без да изпитват никаква болка или дискомфорт по време на процедурата. Критиците ни отхвърлят като измамници. Разбира се, в по-голяма част от работата ни няма нищо толкова драматично. Ние помагаме, даваме надежда, понякога лекуваме напълно, облекчаваме болката, подобряваме хроничните симптоми и нелечимите състояния. Въздействаме върху тялото, ума и духа, докосваме най-дълбоките кътчета на душата, както и повечето външни части на тялото.

Той се завъртя на стола си и дълго ме гледа с твърд поглед.

— Какво ви кара да мислите, че това е вашето бъдеще?

— Вътрешното убеждение.

— Надявате ли се да станете богат?

Засмях се.

— Не очаквам да стана милионер.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Не съм тук, защото очаквам да направя състояние. Но съм бил беден и, признавам си, намирам това за много угнетяващо.

Той не каза нищо повече, но стана и отиде до бюрото си, където надраска някакви имена и адреси.

— Пишете да ви изпратят информация, разберете всичко, което можете. Някои от тези хора ще ви дадат съвет. Споменете името ми. Но дори да успеете, пригответе се за присмех и враждебност. Ще можете ли да се справите с това?

— Да — отговорих откровено аз. Никога не съм се интересувал от одобрението на другите.

Накрая той ми зае три книги, по които да уча.

— Когато ги прочетете внимателно и задълбочено и размислите върху това, което сте прочели, ще разберете. По един или друг начин.

Благодарих му и станах. Нямах търпение да се прибера и да започна да чета, да отворя първата врата към бъдещия ми живот. Но вече бях сигурен.