Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (50)

Четиридесет и три

Чакалнята беше празна, списанията бяха подредени в спретнати купчини, компютърът на администраторката беше покрит. Карин седна. Беше тихо, много подредено, но по някаква причина въпреки приятните акварели, стаята излъчваше по-скоро чувство на безжизненост, отколкото покой.

Беше напрегната, от което болките в гърба й се усилваха.

Часовникът беше електронен, прозорците бяха с двойни стъкла, а килимът — дебел, така че стаята беше особено тиха.

Тъй като беше пациентка на Кет, а и се беше срещал вече с Карин, Ейдън Шарп веднага й назначи час в края на работния си ден и тя му беше благодарна. Но сега, когато беше вече тук, се почувства неспокойна. Дълго беше вървяла по един твърде жизнен и ведър път, игнорирайки фактите, налагайки на съзнанието си да се движи в позитивни рамки, отказвайки да приеме съществуването на всякакви сенки, камо ли да се вгледа в тях. Сега вече истината я беше сграбчила.

Слънцето вече не огряваше стаята. Карин си помисли, че може да стане и да си тръгне оттук. О, за бога!

— Госпожо Маккафърти, съжалявам, че ви забавих.

Тя стана.

— Наричайте ме Карин — каза тя, макар че не бяха успели да говорят на вечерята у семейство Сърейлър.

— Заповядайте, влезте.

Всички кабинети, в които беше влизала по време на алтернативното си лечение, бяха топли, приветливи, неофициални — много от тях бяха, както й се струваше, „истински“ стаи в обикновени къщи, като светлата, спокойна, пълна с цветя дневна, където работеше нейната духовна лечителка. Тя харесваше това. Болниците и лекарските кабинети бяха толкова студени, толкова бели, толкова голи. Кабинетът със скенера, онкологичният кабинет, чакалнята пред лъчевата терапия — беше й се приискало да избяга от тях.

Кабинетът на Ейдън Шарп я обърка. Макар че нямаше нищо необикновено в пастелната му безизразност, той изобщо не излъчваше спокойствие и ведрина.

Тя застана неуверено.

Той носеше бял халат, затворен до врата.

— Кет ми даде резултатите от скенера. Разбрах, че имате болки в гърба?

— Да. — Искаше й се да каже „не“. Гърлото й се сви.

— Болките временни ли са, или през повечето време?

Държеше папка в ръката си и погледна листа, който измъкна от нея. Резултатите от скенера вероятно.

— Не ме оставят на мира през повечето време. Различни са по сила, зависи от това какво правя.

— Кога е по-зле, когато стоите, седите или лежите? Когато се движите или когато сте неподвижна?

— Мога да се разсея, като се раздвижа.

— Разбирам. Добре. Бихте ли отишли зад онзи параван, за да съблечете дрехите си, оставете бельото и облечете робата, която виси там.

Стаята беше тиха, но когато легна на кушетката, Карин чу тих, бръмчащ звук, като че на пода под нея минаваше ток с високо напрежение.

Ейдън Шарп седна на висок стол до нея и хвана ръката й, за да й измери пулса. Карин погледна нагоре. Очите му гледаха не в нея, а през нея. Бяха необикновени очи, студени, малки, като дребни твърди камъни, а клепачите леко ги закриваха.

Ужасно чувство се надигна от стомаха й, през гърдите, към гърлото й. Беше страх, желание да повърне, чувство, че е хваната в капан. Тя си спомни разговора с Кет в колата. Искаше да се изправи, да стане от кушетката и да побегне веднага, да изкърти вратите и да избяга навън в безопасност, на открито на улицата.

От гаденето в устата й горчеше.

Погледът му беше абсолютно неподвижен върху лицето й. Той едва мигаше.

— Пулсът ви е нестабилен.

Езикът й беше подут и огромен като на крава, запълваше цялата й уста. Тя леко помръдна главата си. На тавана над нея неоновата лампа светеше със синьо-бяла светлина и леко премигваше.

Чу звън на метал. Ейдън Шарп пусна китката й и се пресегна към таблата с безупречно подредени малки игли. Избра една и се обърна, поглеждайки я отново. Очите му бяха толкова странни, присвити, макар и втренчени, и особено безжизнени. Миришеше леко на антисептик, леко на мъжки сапун и Карин почувства нещо, което не можеше да бъде друго, освен миризма на смърт. Главата й заплува.

— Отпуснете се, моля.

Иглата се допря до слепоочието й и по гърба й премина пареща болка.

— Добре.

Още една игла, до лявата й ноздра и същата болка се стрелна през гърба й.

„Господи Исусе, помогни ми!“

Помисли си, че в сградата няма никой. Администраторката отдавна си беше отишла и тя беше последният пациент за деня. Представи си останалата част от къщата на Ейдън Шарп, празна и тиха зад стените на кабинета.

Имаше още игли, всичките внимателно поставени. След няколко минути тя се почувства замаяна и унесена, като че й бяха дали приспивателно. Болката в гърба й беше изчезнала, но краката й бяха тежки и вдървени.

Ейдън Шарп продължаваше да я гледа, докато работеше, без да говори.

Иглите като че я бяха приковали към кушетката и тя се боеше да направи и най-малкото движение от страх, че плътта й ще се разкъса и косата й ще се изтръгне от скалпа. Беше й топло и беше много жадна.

Погледна нагоре. Очите му бяха още по-остри, проникващи сякаш през черепа й. Беше загубила чувство за време. Можеха да са минали часове или минути.

Чудеше се дали някой знае къде е. Часът беше уреден по телефона, когато беше сама в къщата. Не мислеше, че го е записала. Никой друг не се беше обаждал. Майк го нямаше, никой никъде не я чакаше тази вечер. Защо си мисля такива неща, запита се тя и направи огромно усилие да престане да се спуска все по-надолу, бореше се да стигне до повърхността на съзнанието си, до самоконтрола. Ейдън Шарп беше много спокоен.

— Може да се почувствате малко замаяна. — Гласът му беше тих.

Карин се опита да каже нещо.

— Не мърдайте, моля.

Гласът му я принуди да го направи — студен, сух, напълно лишен от всякаква емоция, но безкрайно властен.

Когато се опитваше да си поеме въздух, гръдният й кош сякаш се отваряше, белите дробове я боляха, щом въздухът нахлуеше бързо в тях, главата й плуваше, само пръстите й бяха изтръпнали като набодени с малки иглички. Разбра, че Ейдън Шарп се навежда към нея. Видя малките жълти запетаи, с които беше нашарена синята му папийонка. Очите й се замъглиха.

— Не се опитвайте да седнете.

Ръцете му бяха върху нейните и като че я притискаха, така че да не може да помръдне. Тя се опита слабо да се бори.

Синьо-жълтата шарка танцуваше на проблясъци в съзнанието й. Това беше последното, което осъзна, преди да падне в тъмния водовъртеж.