Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (49)

Четиридесет и две

Ръката, с която държеше скалпела, замръзна. Върху плота гръдният кош на възрастната жена беше вече отворен. Той работеше много късно, сравняваше сърцето и болните артерии около него със свежите, жизнени артерии на момичето. Беше завладяващо и прекрасно.

Внезапен шум от кола навън го стресна. Приближи се до неговата постройка, обърна и спря недалече. След като вратата се затвори, отново стана тихо. Беше след полунощ. Никой не идваше тук по това време. Охраната обикаляше главната улица на бизнес парка и рядко влизаше в тази част, но той познаваше кога минава техният ван, който винаги завиваше шумно, без да стига до края на комплекса. Той зачака. Светлината не можеше да се види от главната улица или от някой, който минава от тази страна на сградата. Беше положил много усилия, за да бъде абсолютно сигурен в това. Но беше смутен и вече не беше съсредоточен.

Погледна раздразнен към трупа. Можеше да я върне в хладилната камера все още отворена, защото изобщо не беше свършил работата си, или можеше да я зашие грубо и да започне отново следващия път. Никога не го бяха прекъсвали по този начин. Това променяше нещата и дори само тази малка промяна го разтревожи.

Той почака, но навън вече нямаше шум и можеше да затвори гръдния кош и да възстанови всичко спокойно и без паника.

Свали престилката си, изтърка ръцете си, провери хладилниците, угаси лампите и заключи сградата. Навън беше студено и много тихо, с ярки, светещи звезди.

Изкачи се бавно напряко нагоре към главния път. Ясно се виждаше бял ван, под вратата на една от постройките имаше ивица светлина. Доколкото знаеше, това беше обикновен склад, без офис и обзавеждане. Не беше виждал никого там.

Запомни номера на вана, който беше зацапан с кал и мръсотия, и след като почака малко в сянката, се шмугна обратно към своята кола. Запали двигателя и подкара бавно покрай вана. Спря една пресечка надолу и се върна пеша. Нищо. Никой не го беше чул, никой не беше обезпокоен.

Той се отдалечи от бизнес парка, без да пали фаровете, докато стигна до главния път. Не се виждаха други коли. Вече вкъщи, си наля уиски с вода и запали лампата зад стола си. Щеше да напише бележките си утре. Сега искаше да помисли за детектив сержант Фрея Графхам.

 

 

Топлата пролет дойде изведнъж. В следствения отдел слънцето влизаше през големите прозорци и правеше стаята гореща и задушна. Полицай Коутс седеше на бюрото си с включен компютър и зареян нанякъде поглед. Фрея го гледа за момент, после отиде и застана пред него. Нямаше отговор.

— Земя вика Нейтън… приемаш ли?

Очите му се разфокусираха, но той все още не й отговаряше.

— Нейтън!

— Какво? Господи, сержант, можех да получа удар.

— Трябваше някак да те върна при нас. Къде се беше отнесъл, впрочем?

Нейтън се завъртя със стола си към прозореца, присвивайки очи на слънцето.

— Не ви ли се иска да седите до някой басейн, каквито има в готините къщи на Фикстън Роуд? С хубава книга и голямо студено питие?

— Не е толкова топло. — Тя погледна покривите на колите долу, които блестяха ярко на слънцето. Магнолията в една от отсрещните градини беше обсипана с разтворени восъчни цветове.

— Точно си мислех, сержант, за това, което ми казахте онзи ден.

— Какво?

— Ми за мен и Ем.

— Така.

— Тя замина, отиде в Карлайл да види баба си. Мразя да съм сам в апартамента. Не знам как издържате в бърлогата си.

— Харесва ми. Засега.

— Половин час след като замина, вече ми липсваше. Не я упреквам, тя обича баба си, а старата жена не е много добре.

— Но все пак тя ти липсва.

— Аха. И си мислех. Може би идеята ви не беше лоша.

— Да се ожениш?

— Аха. Започна много да ми харесва, знаете ли.

— Тогава го направи. Не се мотай.

— Ще го направя като нищо. Какъв пръстен мислите, че трябва да й купя?

— Мисля, че трябва първо да я попиташ, и ако каже „да“, да я заведеш да си избере сама.

— Аха, добре, каквото и да взема, няма да е това, което тя иска. Мислите ли, че тя ще знае?

— Сигурно ще ти го посочи и с вързани очи. Но сега имаме работа.

Нейтън въздъхна.

— Ще я свърша. Всичко се натрупа. Операцията с наркотиците е затънала в пясъка, няма новини за изчезналите жени. Всеки момент ще ме извикат за кражбите в магазините.

— Да, чух, че униформените полицаи искат подкрепление в безистена.

— Да вися и да чакам тийнейджърите да свият някой парцал от рафтовете? По-добре да се върна при базите данни.

Фрея седна на бюрото си. Нейтън беше прав. Тя не знаеше нищо за операцията с наркотиците, освен факта, че чакат момента да нападнат внезапно, щом се получи достатъчно информация. Участъкът беше пълен със служители, които се мотаеха в бюфета и пиеха прекалено много чай. А нейното чувство на тревога беше достигнало точката на кипене. Следствието за изчезналите жени не беше помръднало нито сантиметър напред след възстановката на разходката на Деби Паркър рано сутринта, която не предизвика почти никакъв отклик от страна на гражданите. Нейтън не откри нищо в списъка на бижутера, в Старли и при медиума, където беше ходила Айрис Чатър. Всичко, което беше казала госпожа Инис, беше, че госпожа Чатър е напуснала сеанса в къщата й около девет часа вечерта. Другите останали. Госпожа Чатър не се прибрала вкъщи и никой не я е виждал оттогава. Както Анджела Рандъл и Деби Паркър, тя беше изчезнала като дим. И Фрея знаеше, че скоро случаят ще бъде снет от дневен ред и тя щеше да работи върху нещо друго.

Нейтън вдигна поглед от монитора си, като че беше прочел мислите й.

— И нас ще пратят при бялата техника, сержант, само почакайте.

Фрея въздъхна. Напоследък имаше бум на кражби на нови фризери, миялни и перални машини ден след като са били доставени, всички в празни къщи, които е трябвало да се нанесат нови обитатели. Изглежда, че доставчиците се бяха свързали с банди крадци, с които са разделяли парите, щом стоката се е продавала. Но полицията все още беше на крачка след тях. Може би имаше и по-скучна работа, но Фрея не можеше да се сети за такава.

Една муха бръмчеше на прозореца, нагоре, после надолу, нагоре, бъззз, и надолу, бъззз. Чудеше се дали да се присъедини към скучаещите полицаи долу в бюфета.

Бъззззз.

* * *

Иззвъняването на телефона до лакътя й я накара да подскочи.

— Детектив сержант Графхам.

— Фрея? Добър ден, колко е хубаво, че се натъкнах направо на вас. — Тя разпозна култивирания и изискан глас.

— Ейдън, как сте?

— Времето не е ли чудесно? Не кара ли сърцето ви да се извисява?

— Да. Целият следствен отдел мечтае за разходка навън.

— Страхувам се, че не мога да ви предложа бягство навън, на слънце, но се чудя дали бихте излезли с мен на едно питие довечера? Не знам кога свършвате, но аз имам късен пациент. Ще съм свободен в шест и половина.

Тя се поколеба. Това беше лична покана, а тя можеше да се среща с Ейдън Шарп само по служебни причини. Нямаше желание да осъществява по-близка връзка. От друга страна, какво друго би правила тази вечер? Пък и нямаше причина да не комбинира работата с почивката, с определена мярка, разбира се.

— Би било много хубаво. Благодаря ви. Къде искате да се срещнем?

— Има много приятен нов бар в хотел „Рос“.

— Бар „Ембаси“? Чух за него, но не съм била там.

— Добре. Да се видим там в шест и четиридесет и пет?

Нейтън я погледна с любопитство, когато тя затвори телефона. Фрея поклати глава.

— Ух. По работа е.

— Аха, добре.

— Е, беше господин Папийонка, Нейтън.

— Браво. Все пак мястото е тежкарско.

— И аз така чух.

— Накарайте го да ви почерпи един от онези коктейли с чадърче.

— Добре. Сега отиваме за кафе.

— Мислех, че никога няма да предложите. — Нейтън прескочи бюрото си. — Да ви кажа ли нещо, сержант. Ще заведа там Ем, за да й предложа.

— Почакай първо да го преценя.

— Аха, ако ще го правя, трябва да е върхът, разбирате какво искам да кажа.

Маймунското лице на Нейтън светеше от вълнение. Фрея почувства внезапен порив на — какво? Завист? Самота? Чувство за нещо пропуснато?

— Ема е късметлийка — каза тя.

Нейтън тичаше пред нея по бетонните стълби, като вземаше по две стъпала наведнъж.