Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (12)

Девет

Детектив-сержант Фрея Графхам стоеше във вестибюла на старческия дом „Четирите пътя“ и чакаше да влезе в кабинета на Каръл Аштън. Искаше й се да избяга. Беше заради миризмата — на лак и хризантеми, с примес на антисептик и варено месо. Тя я върна към коридорите на манастирското училище и — по-скоро и по-тягостно — към старческия дом в Южен Лондон, където баба й прекара последните две нещастни години от живота си. А там нямаше дори миризма на лак и цветя, която да прикрие смрадта. Влизането отново в старчески дом, колкото и различен да беше той, накара сърцето й да се свие.

Кабинетът на Каръл Аштън беше светъл и приятен, с картини, растения и удобен стол.

— Открихте ли Анджела? Седнете, моля…

— Съжалявам, страхувам се, че не.

— Няма я от толкова време. Абсолютно сигурна съм, че нещо й се е случило…

— Госпожо Аштън, опитвам се да си изградя представа за Анджела Рандъл. Имате ли нещо против, ако отново обсъдим някои неща?

— Ще направя всичко, разбира се.

— Казахте, че не е типично за нея да напусне, без да ви каже нищо — на вас или на някой друг.

— Много мислих за това и съм сигурна. Знам, че хората понякога постъпват неочаквано, но аз наистина не вярвам, че Анджела може да си тръгне просто така. Не би оставила работата си и дома си, без да предупреди, просто не би го направила.

— Знаете ли дали има някакви близки връзки?

— Имате предвид мъж? Любовна връзка? — Предположението, изглежда, изненада Каръл Аштън. — Мисля, че ви казах — тя не беше човек, който говори за личния си живот. Знаете ли, нямам представа дори дали има кола. Но никога не е споменавала за мъж.

— Никой, на когото би могла да купи скъп подарък?

— Съмнявам се. Какъв подарък имате предвид?

— Намерихме чифт златни копчета за ръкавели в къщата, опаковани луксозно и с бележка, която намеква за интимна връзка.

— Господи!

— Не можете ли да си спомните за някого?

— Не мога, и, да си призная, изненадана съм. Около Анджела нямаше нищо подобно. — Тя се замисли за момент.

Фрея чакаше.

— Ако трябва да избера една дума, за да я опиша, страхувам се, че би била „студена“. Не намеквам, че не я харесвам, защото я харесвам и уважавам. Уважавам всеки, който работи съвестно и съзнателно.

— Разбирам какво имате предвид, не се тревожете. — Фрея стана. — Наистина е напълно възможно просто да се върне вкъщи… Колкото по-затворена е, толкова по-малко вероятно е да се довери на някого, ако има проблеми.

— Може би.

Каръл Аштън гледаше скептично. Фрея не я обвиняваше, тя сама не вярваше в любезните уверения, които изричаше.

— Ще се опитате ли да си спомните дали е споменавала нещо, дори мимоходом, за някой неин познат, някой, с когото е била близка?

— Ще се опитам. Но няма да се сетя за нищо.

Когато излязоха в коридора, някъде отгоре се разнесе стон. Фрея трябваше да положи усилие, за да не се затича към входната врата.

— Сержант, има нещо, за което искам да ви питам. Онзи ден пуснах радио BEV, там имаше молба за някаква информация за изчезнало куче… предлагаха награда… Чудех се дали има смисъл да ги помолим да кажат нещо за Анджела?

— Ние използваме местните радиостанции от време на време, за да помолим за информация, и винаги сме затрупани от обаждания, но не всички са свързани със случаите. Но често се появява и полезна следа. Ще проверя.

— Сигурно си заслужава да се опита? Някой може да я е видял… да е видял нещо.

Минаха по лакирания коридор. Горе всичко отново беше спокойно. Фрея се зачуди как ли са успокоили стенещия.

Тя се върна при колата в ситния дъжд. Почти във всички къщи лампите бяха запалени, макар че беше едва три часът. След няколко дни беше Коледа — доста тъжно време да изчезнеш.

През останалата част от следобеда тя беше на семинар за престъпленията, свързани с Интернет, по-специално тези, свързани с педофилия. Регионалните полицейски власти създаваха специален отдел и искаха да привлекат нови служители. Фрея Графхам ни най-малко не беше изкушена да включат името й в полицейска работа, която тя намираше за мръсна, разстройваща и неприятна и която изискваше да се прекарва прекалено много време пред компютъра. Но щеше да бъде полезно да добие обща представа за нещо сравнително ново, а и винаги си струваше да покаже заинтересованост, като се запише за участие в семинар. Когато напусна столичната полиция и дойде да живее и работи в Лафертън, мислеше, че амбициите са нещо, което с радост бе оставила зад себе си, заедно със стреса на Лондон, който ставаше все по-опасен и потискащ, и краткия си, нещастен брак. Сега чувстваше, че промяната е започнала вече да я лекува и ободрява. Беше се влюбила в Лафертън, когато дойде на интервю, наслаждаваше се на красотата на катедралното градче и природата. Той й беше предложил много повече, отколкото беше очаквала, и още бе щастлива от подреждането на новата си къща.

Освен това вече се чувстваше спокойна и отново се радваше на работата си. Изпълваха я ентусиазъм и идеализъм, както и увереност, която смяташе, че е загубила през последната тъжна година в Лондон.

Двадесет минути по-късно тя седеше в стая с около тридесет други полицейски служители и слушаше профила на типичен болен, извратен престъпник, насилник на деца, и най-новите методи, които щяха да бъдат приложени в операцията по залавянето му. На няколко пъти подробностите за педофилския сайт толкова я отвратиха, че тя затвори съзнанието си за тях и се върна отново към случая с Анджела Рандъл, като мислено подготвяше обаждането си в радио BEV на другата сутрин.

След семинара последваха въпроси. Фрея нямаше какво да пита, а и повечето въпроси се отнасяха за технически подробности в Интернет. Но последният въпрос привлече вниманието й, защото този, който го зададе, беше старши инспектор Саймън Сърейлър, който беше провел интервюто й за работа, но веднага след това бе излязъл в отпуск. Веднага й бе направило впечатление колко е млад за този висок чин и колко необичайно бе съчетанието на по скандинавски русите коси и тъмните очи.

В края на семинара той се приближи към нея.

— Радвам се, че успя да дойдеш. Не е много приятно, нали?

— Ужасно. Страхувам се, че на няколко пъти трябваше да изключа.

— Значи няма да отидеш в новия отдел и да те загубим?

— О, не.

— Добре. Може би утре ще наминеш при мен да ми кажеш как се справяш?

— Да, сър, благодаря. Много ми харесва.

Старши инспектор Сърейлър се усмихна, но се обърна назад, защото някой го потупа по рамото.

Късно през нощта улиците на Бевхам бяха ярко осветени и пълни с купувачи. Хорът на Армията на спасението пееше коледни песни, под голямото коледно дърво на градския площад се бяха събрали много хора с листове с текста на песните в ръце. „В яслата“ достигаше до Фрея през прозореца на колата й.

Коледа. Семействата се събират; дом и огнище… Предишната Коледа беше последната, която с Дон прекараха заедно почти в пълна тишина, враждебност и тъга, бушуваща като бурно море помежду им. Следобеда се бе разхождала по улиците на Питни и бе открила отворен индийски магазин. Там намери убежище за малко сред претъпканите, миришещи на подправки рафтове.

Тази година, след като любезно отклони поканата за семейна Коледа във фермата на сестра си в Кумбриан, тя възнамеряваше да заключи входната врата на новата си къща и да бъде сама, с някаква обикновена храна, бутилка хубаво вино, няколко нови диска, романи и телевизията. Краткият й брак, погледнат в ретроспекция, беше поредица от скандали и изпълнени с ненавист временни примирия.

Три улични лампи по-надолу по широката улица, докато гледаше пищните като съкровищата в пещерата на Аладин разноцветни светлини, позлата и сребро, тя отново си мислеше за Анджела Рандъл. Къде ли беше сега, в тази минута, в това ярко, шумно и щастливо време? Сети се за чистата, безлична, студена малка къща и нейната странна тишина, семплото й обзавеждане, стерилния въздух. „Барн“ №4 имаше миризмата на къща, в която никога не бяха влизали любовта и приятелството. А скъпият подарък в златистата опаковка? Картичката За Теб с цялата ми любов и преданост. От Мен.

Каквото и да казваше инспекторът, Фрея Графхам знаеше, че не може да остави това така. Искаше сама да намери нещо, да го захапе и да остави отпечатъка си върху него. Най-малко това.

Тя караше извън града по тъмните алеи към Лафертън и дома, а съзнанието й беше заето от изчезналата жена и силната тревога за нея.