Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (55)

Четиридесет и осем

Крис Диърбон беше на повикване и затова той вдигна телефона. Кет беше коленичила на пода в кабинета си и подреждаше купчина с медицински списания, повечето от които не беше имала време да прочете. Вляво бяха тези, които щеше да запази, защото съдържаха статии, които не биваше да пропусне, вдясно бяха всички останали. Беше притеснена, че лявата купчина беше значително по-висока. Всичко беше важно, всичко изглеждаше, че съдържа жизненоважна информация.

— Можеш ли да поемеш обаждането?

— Кой е?

— Жена в истерична криза.

— Ти си на повикване, не аз.

— Не иска да говори с мен, казва, че може само на теб да каже какво е станало.

— Коя е?

— Госпожа Мериън Кийт. Моя пациентка е — каза Крис, — но настоява да говори с теб.

— Какво, да не е разтревожена от нещо? Ако има спешна нужда от лекар, трябва да приеме този, който е дежурен.

— Какво да й кажа?

— По дяволите. Добре, добре.

Кет отвори широко вратата, блъскайки списанията към стената, а Крис й подаде телефона и се качи нагоре по стълбите.

— Кет Диърбон.

Беше раздразнена. Приготви си цяла реч. Когато свърши с тази госпожа Кийт, тя щеше да съжалява, че не е говорила с Крис.

Чу първите няколко трудно изречени думи и замълча. След пет минути седеше на стълбите и тихо говореше.

— Ще дойда, госпожо Кийт… Да, разбирам. Разбира се. Има ли някой с вас? Добре, опитайте се да се успокоите. Ще ми отнеме петнадесет минути да дойда при вас.

Жената не беше на себе си от шок и объркване, но Кет разбра каквото трябваше.

— Трябва да вървя. Тя е в ужасно състояние.

— Знам. Не можах да разбера много.

Кет свали бързо анцуга, който бе облякла за чистенето на кабинета.

— Била е при медиума-хирург и той я е насилил. Хванахме го, Крис.

— Какво значи насилил? Изнасилил ли я е?

— Нещо сексуално, но е трудно да се каже.

— По-добре се обади в полицията да дойдат с теб. Трябват ти свидетели и ще искат да разберат дали е било истинско нападение.

— Добре. — Тя закопча джинсите си и се обади у Саймън, но се включи телефонният секретар. Затвори и позвъни в участъка. — Моля ви, старши инспектор Сърейлър… Доктор Диърбон… Да, ще почакам. — Тя се обърна към Крис. — Той е навън, но се опитват да ме свържат… Да? Ще почакам.

— Сърейлър.

— Сай, аз съм. Слушай, точно тръгвам. Бъри Парк 17, пациентка на Крис се обади в състояние на истерия. Била е при онзи човек от Старли, който се нарича медиум-хирург, твърди, че я е нападнал.

— Добре, ще кажа в участъка да изпратят патрулна кола.

— Може ли да дойде Фрея Графхам?

— Не, това не е работа на Следствения отдел, трябват ти униформени полицаи. Аз съм навън по един случай, Кет, но ще предам.

— Благодаря.

Крис дойде до колата с нея, като по пътя й разказа за пациентката си Мериън Кийт.

— На петдесет, вдовица, с две омъжени дъщери. Гастрит, колит, направила е всички изследвания, няма нищо, но тя може би не вярва. Сигурно си е мислила, че той ще открие нещо и ще го отстрани.

Той целуна Кет и затвори вратата на колата й.

 

 

Патрулната кола чакаше, когато тя стигна до къщата на Бъри Парк.

— Добър вечер, докторе.

— Здрасти, Майк.

Кет познаваше много от полицейските служители в Лафертън не заради Саймън, а защото лекарите от нейната практика бяха и полицейски лекари. Последната й среща с полицай Майк Мейджър беше миналото лято в един апартамент, където възрастен мъж бе лежал мъртъв в продължение на цял месец. В такива ситуации професионалистите разчитаха един на друг не само за да вършат работата си, която заслужаваше уважение, но и за морална, а понякога и физическа подкрепа. В онзи случай не беше Кет тази, която трябваше бързо да излезе на чист въздух.

— Не сте влизали вътре, нали? Първо трябва да говоря с нея.

— Не, решихме, че е по-добре да почакаме.

— Знаете ли за какво става въпрос?

— Да. Четох за онзи перко в „Ехо“ миналата седмица.

— Да се надяваме, че ще научим достатъчно, за да го пипнем.

* * *

Мериън Кийт се беше увила в халата си и в одеяло и се беше облегнала в ъгъла на дивана. Беше жена с повехнал вид, с хубави черти, но лицето й беше сиво, а очите й гледаха стреснато.

Кет остави чантата си и седна до нея.

— Здравейте, госпожо Кийт. Всичко е наред.

Мериън Кийт избухна в сълзи.

— Поплачете си, не се притеснявайте. — Кет хвана ръката й. — Искам да се опитате да ми кажете точно какво се случи. Не бързайте. Ако трябва, ще ви прегледам, но може да се окаже, че това е криминално нападение, и затова се обадих в полицията. Те са навън и ще останат в колата, докато вие пожелаете да дойдат и да говорите с тях. Явно сте била нападната и те също ще искат да чуят какво ви се е случило. Съгласна ли сте?

След секунда жената кимна.

— Добре. А сега ми разкажете.

Мериън Кийт започна да говори — първо боязливо, на моменти несвързано. Страдала от стомашни болки и дискомфорт след смъртта на мъжа си. Както беше казал Крис, изследванията не показали нищо анормално, но каквито и лекарства да вземала, не оказвали постоянен ефект. Болките отново се появявали. Работела на временна заетост, като секретарка, и една колежка й казала за медиума-хирург.

— Каза, че е излекувал много хора и че това, от което страдам, е по неговата специалност. Убеди ме да отида, бях отчаяна, бях опитала всичко. Съпругът ви е добър лекар, знам, но нищо от това, което ми даваше, не ми помагаше за дълго, а аз исках да се свърши с тази болка и всичко останало. Животът ми беше съсипан. Не виждах какво можех да загубя. Бях започнала да се тревожа, че може би са пропуснали да видят нещо в болницата. Всякакви истории има. Една приятелка почина от рак в червата.

— Разбирам. Такива ситуации винаги са трудни и хората се тревожат, че са болни от нещо сериозно, когато симптомите не изчезват. Никой не ви обвинява, госпожо Кийт.

Не се страхувала, каза тя, била чувала чудесни неща за „доктор Гроутман“ и дори когато видяла, че в стаята няма никой друг, освен него, не се разтревожила. Прокарал ръце над тялото й, опипвал и извивал, явно направил разрез, нещо паднало в кофата под кушетката. Всичко това изглеждало странно, каза госпожа Кийт, но нямало нищо „нередно“. Той явно знаел за какво става въпрос… „Толкова уверен“ — каза тя. Казал й, че има „лоша тъкан“, че трябва да извади септична маса, че стомахът й е сериозно възпален и червата й са „усукани“ и инфектирани. Той можел да я излекува с един сеанс. Тя щяла да излезе от стаята, освободена от болката, и дискомфортът щял да остане в миналото.

Всичко било някак особено, невероятно — той като че казвал някаква молитва и тя твърдо вярвала в духа на лекаря, който работел чрез него. Това, изглежда, вършело работа.

Кет мълчеше, чудейки се на доверчивостта на иначе разумните и интелигентни хора, представяйки си как биха реагирали, ако тя, като квалифициран личен лекар, направи с тях и половината от нещата, които те позволяват на този човек.

— Тогава той каза, че има още нещо. Каза, че проблемите със стомаха имат по-дълбок източник, отколкото си е мислел. Че идват от женските ми органи и че те са най-големият ми проблем. Каза, че трябва да разбере повече, но ако просто се отпусна, той ще може да ме излекува, знаел какво да направи. Аз не мислех. Просто не мислех. Трябваше да се сетя.

— Какво стана тогава?

— Той мърмореше разни неща… като на чужд език. Гласът му стана по-дълбок, гърлен и тогава стана доста страшно. Очите му бяха втренчени. Беше се втренчил в мен по особен начин. Погледът му се промени. Не мога да го обясня. Просто се промени.

— Беше ли ви казал да се съблечете?

— Само полата и блузата и ми даде нощница като в болниците, така че всичко изглеждаше наред. Но сега каза да сваля чорапогащника и гащите си.

— Вие свалихте ли ги?

— Звучи глупаво, сякаш съм малоумна, но предполагам, че ме беше хипнотизирал, да, вече съм сигурна. Направих, както ми каза, защото ме беше страх. Чувствах, че има власт над мен.

Накарал я отново да легне и тогава за пръв път тя почувствала някакъв студен инструмент, а после и пръстите му, които проникнали във вагината й. Той й казал да се обърне и след като я притиснал отзад в областта на бъбреците, пъхнал пръсти и в ануса й. Отне й много време да разкаже на Кет всичко, което се беше случило, имаше нужда от доста окуражаване. Кет се опасяваше да не й внуши определени думи, но жената беше много засрамена, объркана и унизена, за да разкаже дори на лекар това, което бяха направили с нея.

— Мериън, знам колко е трудно това за вас, но разбирате, че трябва да съм абсолютно сигурна във всичко, нали?

— Знам. — Гласът й почти беше преминал в шепот.

— Той изнасили ли ви? Имаше ли пълно сексуално проникване?

Последва дълго мълчание. Кет чакаше, все още държейки ръката на жената. Госпожа Кийт облиза няколко пъти сухите си устни и избърса с ръка очите си. Не поглеждаше към Кет.

— Може да го е направил — каза тя накрая. — Не съм сигурна. Може да го е направил.

— Как така не сте сигурна?

— Не знам. Чувствах се странно. Бях изплашена.

— Важно е. Знаете това.

— Да.

— Ако ви е изнасилил, може да бъде арестуван. Дори само това, което ми казахте, е криминално деяние, без съмнение. Но ако можем да докажем, че сте била изнасилена, той ще бъде подведен под много по-сериозна отговорност. Това, което кажете, трябва да е достатъчно, за да не може да се измъкне.

— Какво искате? Не помня. — Тя отново се разплака.

— Това, което искам, е да говорите с полицаите, но тъй като има възможност да сте изнасилена, трябва да ви закарат в участъка и да ви прегледа полицейски лекар.

— Не.

— Мериън…

— Не мога. Казах ви. Казах, че не искам никой друг.

— Ще бъде жена, ще има и сестра. Ще дойда с вас, ако това ще ви помогне.

— Не.

— Тогава поне бихте ли дали показания пред полицаите сега? Кажете им това, което казахте на мен.

— Не може ли вие да го направите?

— Страхувам се, че не. Трябват им вашите показания.

— Не. Не съм викала полицията, исках да се видя с вас. Говорих с вас, казах ви какво направи той. Не мога да го разкажа отново.

 

 

Беше доста след два, когато Кет се върна вкъщи. Накрая беше убедила госпожа Кийт да даде показания и да отиде в участъка и беше капнала от изтощение. Чувстваше се и виновна, че беше накарала шокираната жена да тръгне срещу собствените си чувства и да говори за неща, които според нея бяха срамни и интимни, пред безразлични и напълно непознати хора. Защо трябваше Мериън Кийт да понася всичко това, когато вече беше достатъчно травмирана от стореното с нея?

Крис се събуди, когато тя светна лампата. Или за късмет никой не го беше търсил по спешност, или беше намерил кой да го замести. Времето, когато можеха да оставят сами Хана и Сам, беше още много далече.

— Е?

Изтощението щеше да я събори след няколко минути, но адреналинът я държеше. Съжаляваше за Мериън Кийт, но в същото време чувстваше огромно задоволство.

— Пипнахме го — каза тя тихо. — Хванаха го. Тръгнах си, когато дежурният полицейски лекар дойде… Ще я прегледат. Мериън Кийт е преживяла нещо противно, но от това може да се извлече полза. Така нареченият доктор Гроутман е пълен боклук.

— Мериън Кийт… добре ли е? — Крис звучеше сънливо.

— Мериън Кийт е герой — отвърна тя.

 

 

След няколко часа Кет подреждаше спортната чанта на Сам и кутията с обяд на Хана, когато телефонът звънна.

— Кет Диърбон.

— Добро утро, докторе. Сержант Уиндър, полицейски участък на Лафертън.

— Добро утро, сержант. Някакви неприятности?

— Доктор Маскрей ме помоли да ви се обадя веднага.

— О, за нападението над госпожа Кийт?

— Да, само че не е.

— Моля?

— Няма нападение. Доктор Маскрей не откри доказателства за нищо, което госпожа Кийт е посочила в показанията си.

— О, господи.

— Закараха я у тях. Не беше много добре. Можеха да я подведат под отговорност за подвеждане на полицията, но лекарката препоръча да не го правят.

— Добре, сержант, благодаря, че ми се обадихте.

Тя стоеше с кофичка кисело мляко с банани в едната ръка и телефонната слушалка — в другата. Горе Крис викаше на Сам и Хана да престанат да се карат и да започнат да се обличат.

— По дяволите — каза Кет. — Мръсник.

Разгневена, тя тръгна към бюфета и сложи кофичката с кисело мляко върху телефона.