Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (39)

Тридесет и четири

Син костюм, пола и блуза с кафяви и розови шарки и бледолилави сако и пола от туид лежаха на леглото. Не можеше да реши какво да облече. Изведнъж видя всичко това откъм смешната страна. Трябваше да има смешна страна.

Ето ме, мислеше си Айрис Чатър, чудя се коя дреха би била подходяща, като че отивам на важен обяд, когато всъщност се каня да… Но тя не можеше да намери точната дума. Все пак беше смешно — като че имаше някакво значение как е облечен някой на срещата при медиума, като че ли хората щяха да я приемат по дрехите, като че ли изобщо щяха да я забележат.

Остави бледолилавия костюм и прибра останалите дрехи в гардероба.

 

 

Трябваше й много време да се реши. Беше изоставила идеята след първото посещение при Шийла Инис, защото това я тревожеше, но най-вече защото все още беше разстроена от факта, че Хари не дойде да говори с нея. Всичко друго беше твърде объркващо. И все пак тя започна да обмисля предложението да отиде в групата. Накрая любопитството надделя. Беше се срещнала с жената и нямаше нищо страшно да остане с нея сама, да чуе неща за собственото си минало, които беше забравила, да получи съобщения от хора, за които не беше си спомняла от петдесет години. Знаеше, че накрая ще отиде на сеанса и че е само въпрос на време.

Чувстваше се по-ведро, по-светлите сутрини и вечери й помагаха, а също и фактът, че може да излезе да върши нещо в градината. В края на деня беше най-лошо. Тогава Хари й липсваше най-много и изобщо не можеше да се захване с нищо. През деня излизаше повече, дори само на пазар, веднъж в седмицата ходеше на фризьор, два пъти с Полин хващаха автобуса за Бевхам и обядваха навън. Виждаше се с нея, но не така често. Най-накрая Айрис й каза за посещението при медиума — все пак самата Полин й го беше предложила, а и в края на краищата тайните винаги излизаха наяве. Не се срамуваше. Полин беше заинтригувана и се отнесе с разбиране и съчувствие относно мълчанието на Хари.

Все пак нещо я възпираше да й каже, че ще ходи на груповия сеанс. Може би все пак накрая щеше да й каже.

Щеше да вземе автобуса за част от пътя дотам, после да повърви малко, а ако свършат късно, можеше да хване такси. Хари не беше съгласен тя да се прибира сама по тъмно и я караше да си хваща такси, когато вече не можеше да кара колата, така че тя винаги носеше в себе си телефонните номера. Не мислеше, че госпожа Инис ще има нещо против да се обади от тях. Беше й казала да бъде там в седем.

— Ще има още шестима души, ще видите, че всички са много любезни и срещата ще бъде неофициална и успокояваща.

Айрис я попита дали ще се почувства по-добре след тази среща.

— Има дни, когато той сякаш вече не е в къщата. В началото винаги когато влизах у дома, казвах „Здравей, Хари“, защото знаех, че е там.

— Той все още е с вас постоянно, но вие излизате повече, прекарвате по-малко време в мисли за него, не сте вече така погълната от това.

— Все още ми липсва, все още много мисля за него.

— Трябва да продължаваме напред. Обичните ни хора не искат ние да живеем с миналото. Но и никога не са много надалече.

Беше се почувствала по-добре.

 

 

Когато излезе от дома си, силният вятър беше утихнал и макар и в студа, не беше неприятно да се върви. Вървя до спирката на автобуса, за да се поуспокои.

В главата й се въртяха всичките истории за викане на духове, които майка й беше разказвала. Онези злокобни призрачни случки зад спуснати завеси. Тогава всички ходеха на сеанси, просто за забавление, но тя беше млада и мразеше да слуша за това, не харесваше насладата, с която майка й говореше за някой, който „се явил“, и как изглеждал медиумът, когато изпаднел в транс — „с побеляло лице, такъв един особен“. Опита се да си представи приятната стая в дома на Шийла Инис, удобния стол, вазите с цветя, красивите завеси и дебелия котарак Ото.

Когато зави в улицата, чу зад себе си стъпки. Покрай нея мина възрастен мъж, каза й: „Добър вечер“ и продължи напред.

След две минути тя го видя пред вратата на къщата на медиума. И двамата стояха на прага.

— Целта ни явно е обща. Не мисля, че сме се срещали преди, нали?

— Не, аз съм за пръв път… Е, виждах се с госпожа Инис.

— Но не сте били на групов сеанс? Ще видите, че е много интересно, много. Аз съм Джим, Джим Уилямс.

Ръкуваха се, когато Шийла Инис отвори вратата.

Този път бяха в друга стая с дълга маса и столове. Завесите бяха спуснати, лампите запалени и когато влезе, Айрис Чатър се почувства съвсем удобно, почти като у дома си, а Джим Уилямс седна на стола до нея, след като остави палтото си. Имаше още петима души — четири жени, всички над средна възраст, и един по-млад мъж. Изглежда нещастен, помисли си Айрис, отпуснат и унил. Беше блед, с лоша кожа и тъмни кръгове под очите и когато извади ръцете си над масата, тя забеляза колко изгризани са ноктите му.

Шийла Инис влезе.

— Радвам се да ви видя. Добър вечер.

Всички отговориха, с изключение на младия мъж, който се смъкна надолу в стола си, като че се надяваше да изчезне.

Медиумът зае мястото си начело на масата. Носеше кремава блуза, наниз от мъниста и светлосиньо сако. Елегантна е, помисли си Айрис, и се зачуди дали все пак не трябваше да облече костюма.

— Трябва да поздравим с добре дошла новата ни гостенка тази вечер, Айрис, ако мога така да ви представя. Ние не обичаме официалностите.

Всички я погледнаха усмихнати и тя се почувства наистина добре дошла, като че беше една от тях. Чудеше се защо толкова се бе притеснявала. Само младият мъж гледаше настрани. Медиумът не го представи като нов, значи се познаваше с всички. Айрис се замисли за него. Някаква трагедия, реши тя, млада жена? Нещо, от което, явно, не се беше възстановил.

Светлината намаля, макар че никой не се докосна до ключа. Сигурно имаше хитро приспособление под масата. Зад Шийла Инис една лампа светеше по-силно, макар че лицето й остана в сянка. Всички запазиха тишина.

— Нека склоним глави и се помолим да бъде благословен нашият кръг тази вечер. Да приканим духовете водачи да се присъединят към нас и нашите обични от отвъдното да дойдат. Също да предупредим всички смущаващи, злонамерени и злобни духове да ни оставят и да потърсят мир и покой в отвъдното.

Приличаше на молитва, но не съвсем. Айрис затвори очи и събра ръце, представяйки си, че е в църква, видя олтара и кръста. Опита се да си представи Хари, но не можа. Бързо отвори очи. Сведени глави, ръце на масата. Лампата осветяваше медиума. В стаята беше тихо. Сърцето й заби силно. Погледна към Шийла Инис. Лицето й беше твърдо и безизразно, очите й бяха затворени, главата леко отметната назад. Никой не говореше. Нищо не помръдваше. С крайчеца на окото си Айрис видя кожените връзки на маншетите на спортното яке на Джим Уилямс.

— Някой дойде… млада жена, много привлекателна млада жена. Има необикновена гривна на китката си… Не мога да видя ясно… Ела по-близо, скъпа, покажи ми гривната… Благодаря ти. Сега я вдига. Сребърна е… във формата на змия… главата и краят на опашката се срещат, но леко се разминават. Никога не съм виждала такова нещо. Някой…?

— Това е Керъл. Моята Керъл имаше такава гривна, беше на почивка в Бали и я донесе оттам, не след дълго я убиха, това беше последната й ваканция. Казва ли нещо? Добре ли изглежда?

— Можеш ли да говориш по-силно? Керъл ли е това? Сега кима и се смее, вдига гривната. Рисува нещо във въздуха… продължава да се смее… закача се с нас, мисля, че… рисува големи кръгове с ръка. Не знам какво означава това… казва ви… да, че вие сте я завели на панаир. Отишла е с Кери…

— Кени… брат й Кени, синът ми. О, да, всички бяхме на панаира и тя отиде на голямото колело. Това е Керъл!

Айрис погледна жената отсреща. Тя се усмихваше и плачеше едновременно, бършеше очите си със салфетка, която някой й подаде, и гримът й се размазваше по бузите й.

Лицето на медиума не се променяше и сега гласът й беше станал особен и безизразен, като че говореше насън. Айрис се чудеше кога ще дойде Хари — ако въобще дойдеше сред толкова много хора. Той беше срамежлив, не обичаше непознати. Може би нямаше да се яви сега.

Седналата вдясно от Айрис рязко сграбчи ръката й и тя се сепна. Жената гледаше с широко отворени очи към Шийла Инис. Ставаше нещо, което Айрис не си и представяше, че може да се случи, нещо, което не разбираше и не би могла да опише след това. Беше слушала за такива неща преди, но ги бе приемала на шега. Като гледаше медиума сега, виждаше, че не е шега. Шийла Инис вече не беше Шийла Инис. Лицето й се променяше. Лицето на бледата жена на средна възраст, която изглеждаше като заспала, се състаряваше, устата се изкривяваше, носът изглеждаше по-голям, а бузите по-хлътнали, брадичката — по-изпъкнала. Лицето беше на много стара жена, навъсено и неприятно, със злобен поглед в острите, тъмни очи. Айрис също стисна ръката на съседката си.

— Някой ме унищожи. Аз бях изоставена. Бях заключена. Някой не искаше аз да виждам дневна светлина. Ти ли беше? Ти ли беше? Знам кой от вас беше и ти знаеш, нали? Ти изобщо не знаеше, че аз ще се върна да те обвиня, мислеше, че можеш да се отървеш от мен, далеч от очите, далеч от ума, и да вземеш парите, когато умра. Е, ти взе парите и какво спечели? Съвестта ти не е чиста, нали? Ще говориш ли с мен? Знаеш името ми. Знаеш кой си и аз знам кой си ти. Погледни ме, погледни ме, погледни…

Някой помръдна. Младият мъж беше навел глава, но лицето му бе ужасно, восъчнобледо и болнаво. Ръцете му със сключени пръсти лежаха на масата. Не каза нищо.

Продължаваха да гледат безмълвни и ужасени Шийла Инис, която вече не беше Шийла Инис.

Но това, което се случи след това, беше още по-лошо, стана толкова внезапно, че Айрис си помисли, че ще припадне. Главата на Шийла като че замръзна и после се отпусна тежко на гърдите, не можеше да диша.

Старата жена изчезна от лицето на медиума и за секунда като че се върна познатото, приятно лице на Шийла Инис. Тогава от устата й се разнесе джавкащ лай, звук от малко, свирепо куче, бранещо територията си. Лаенето не спираше, ставаше по-силно и по-свирепо, Айрис искаше да си запуши ушите или да изтича от стаята. Кучето звучеше така, сякаш искаше да избяга отнякъде, лаят премина в скимтене, скимтенето стана болезнено, смесено с вой, после премина в сподавен стон. Айрис погледна към Джим Уилямс до нея. Той беше отблъснал стола си назад и тя видя, че лицето му е пламнало, очите му са широко отворени и пълни с ужас и объркване. Той се хвана за гърлото. Лаенето продължаваше, устата на медиума се отваряше и затваряше и главата й се клатеше, от което косата й падаше върху очите.

Джим се изправи.

— Скипи — каза той умолително. — Скипи, Скипи, къде си? Какво се е случило с теб? Скипи…

Никой не знаеше какво да прави. Джим стоеше с ръка на гърлото и с повдигнати рамене.

Светлината изведнъж се усили. Шийла Инис седеше с отворени очи, изглеждаше като че се беше събудила от дълбок сън. Джим Уилямс се тръшна върху стола си.

След минута вратата се отвори и мъж с мустаци, облечен в синя риза и вратовръзка влезе с голям поднос с чаши и чинийки, който постави на масата. Айрис си помисли, че се усмихва все едно е попаднал на събрание на женска организация, а не на ужасен и страховит сеанс.

Хората се размърдаха и взеха чашите. Мъжът излезе от стаята и се появи отново с втори поднос с чайник, мляко, захар и бисквити.

Шийла Инис се усмихна.

— Благодаря, скъпи — каза тя.

Всичко изглеждаше нормално, като че нищо не се беше случило. Лицето на Джим Уилямс все още бе зачервено и объркано. Когато посегна към чашата си, ръката му трепереше.

— Добре ли сте? Това ви разстрои, нали?

Той отпи от чая, после бързо остави чашата от страх да не я излее от вълнение.

— Изгубих малкото си куче — каза той. Гласът му беше дрезгав. — Скипи. Тя звучеше точно като него. Това беше Скипи.

— Ужасно е да загубиш любимо животно. Хората не разбират. Ако нямат животно, мислят, че не е голяма загуба, не е като да загубиш човек, но все пак, наистина е тежко.

— Той избяга, просто изчезна. Обвинявам себе си, не трябваше изобщо да го пускам от каишката. Филис никога не го пускаше, не би го направила, мислех, че напразно се тревожи, но е била права, разбирате ли, не трябваше да го пускам. Това беше неговият лай. Значи е мъртъв. Това трябва да означава.

— Къде го изгубихте?

— На Хълма. Просто изчезна в храстите. Виках го, виках го, ходех горе почти всеки ден, докато дойде полицията.

— Горкото момиче!

— И другата. Имаше още една изчезнала, по-възрастна жена, преди Коледа. Видях я. Казах на полицията. Казах им също за Скипи, но, разбира се, те не се заинтересуваха, е, не ги обвинявам. Но аз имам чувството, че съм предал Филис. Тя ми повери Скипи, разбирате ли? Аз я предадох.

— Но той може да се върне. Не се отчайвайте. Кучетата бягат, губят миризмата на дома. Може някой да го е взел… Потърсихте ли в приюта за кучета? Може да пуснете безплатна обява във вестника.

Джим поклати глава.

— Можех да го направя, но сега вече не. Аз го чух. — Той погледна към медиума.

Тя стоеше зад един от останалите, с чаша в ръка и говореше нещо. Като че всичко беше нормално, като че нищо не се беше случило и лицето й изобщо не се беше превръщало в лице на зла старица, не е имало джавкащо куче. Ако не беше Джим, Айрис щеше да си помисли, че полудява. Не се надяваше Хари да дойде. Не би могъл, при всичко това, което ставаше.

— Мъжът ми почина — каза тя на Джим. Нямаше намерение да го казва. Той погали ръката й. — Точно преди Коледа. Беше милостиво избавление, беше много болен, само че… Е, тежко е. Все още е много тежко.

— Чухте ли го? Тя призовава много хора… Понякога четирима или петима на сеанс. Не се отказвайте. Той може да дойде.

— Вие всяка седмица ли идвате?

— Почти. Е, интересно е, на мен поне. А и хората. Чета много спиритуалистични книги. Правил съм много проучвания.

Но това не те е подготвило да чуеш лая на Скипи, помисли си тя. Той изглеждаше по-добре, довърши чая си, без да го излее, лицето му изглеждаше доста ведро. Тя си представи как той идва всяка седмица просто от любопитство и заради компанията. А тя по-скоро би стояла вкъщи, без да се вижда с никого месеци наред.

— Как сте, госпожо Чатър? Надявам се да се чуете с вашия любим човек през втората част на вечерта. Сигурна съм, че още неколцина чакат да се появят. Този път ще използвам дъска за викане на духове. Дава добри резултати.

Айрис се изправи.

— Страхувам се, че трябва да се връщам… заради съседката ми. Не е добре. Обещах й, че няма да се бавя.

Шийла Инис протегна ръка и я сложи върху нейната. Беше топла, успокояваща. Айрис гледаше лицето й, опитвайки се да види отново старицата, но не откриваше никаква прилика.

— Не се тревожете, госпожо Чатър. Понякога нещата са малко странни, дори плашещи, особено първия път… Разбира се, аз не знам какво се случва, аз съм в транс, нямам контрол над нищо. Много по-различно е от индивидуалните срещи.

Но Айрис вече беше взела чантата си. Стаята й се стори гореща, в ноздрите й имаше някаква странна, сладникава и неприятна миризма.

— Съжалявам.

Джим се изправи и отмести стола си.

— Надявам се отново да дойдете и да сте харесали компанията. — Очите му бяха влажни, гледаше я умолително.

— Аз се надявам да намерите кучето си. Опитайте с обява.

Всички говореха едновременно. Никой друг не забеляза как тя си тръгна, освен младият мъж с изгризаните нокти и лошата кожа, който гледаше втренчено със светлите си, празни очи.

Коридорът беше празен. Нямаше нито следа, нито звук от господин Инис.

Айрис излезе навън и когато затвори вратата след себе си, се облегна на нея, треперейки, както беше треперил Джим Уилямс, но от облекчение. Въздухът беше мек и свеж, миришеше на жив плет и автомобилни газове. Мирише прекрасно, помисли си Айрис, по-прекрасно от всичко, което бе усещала през живота си.

Когато тръгна към пътя, видя, че светлината зад спуснатите завеси изведнъж угасна.

Сети се, че беше забравила да се обади за такси, но вечерта беше приятна и тя нямаше нищо против да върви пеша из града. Такситата не минаваха по такива улици, но може би щеше да има късмет да се появи автобус.

Закрачи бързо, но след няколко метра остана без дъх и трябваше да спре. Когато отново тръгна, краката й не я държаха, а дишането й беше още по-трудно. Тя седна на ниската каменна стена на една къща, в която няколко прозореца светеха. Ако не се почувстваше по-добре, можеше да позвъни и да помоли да се обадят за такси. Хората нямаха нищо против да помогнат за такова нещо.

Да. Така ще направи. Тя се изправи, но тогава се случиха две неща наведнъж. Изплаши я внезапно силно предчувствие за беда. Не беше страх, беше смъртен ужас, увереност, че ще й се случи нещо ужасно. В същото време силна болка в гърдите я сграбчи като с метални щипци и я остави без дъх. Втори пристъп на болка. Ако можеше да стигне до входната врата на къщата, ако можеха да я чуят.

Айрис се бореше с болката, бореше се да се изправи, бореше се със страха, опитваше се да извика, но вече беше в безопасност, някой идваше. Успя да се изправи, дори вдигна малко дясната си ръка и помаха към колата, всичко беше наред. Колата идваше и когато се приближи, намали скоростта. Почувства как светлината на фаровете я обгръща с топлина и сигурност. Погледна нагоре и видя как колата спира до нея. Светлината беше прекрасна.

— Хари — каза тя. Нищо повече.