Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (62)

Петдесет и четири

Боже милостиви, Боже на покоя!

Ти, чийто глас е блаженство, чийто дух е утеха.

Бъди с нас и чуй молитвата ни,

Дай мир на сърцата ни, Боже, в края на деня.

Последният стих от химна се извиси над богомолците в „Сейнт Майкъл“ и над хора, нагоре към покрива на катедралата. Светлият дъбов ковчег на Фрея Графхам лежеше върху постамент при стъпалата към олтара. Тя бе гледала нагоре към тавана с позлатените ангели и подпори, когато пееше, и Кет си помисли, че е повече от естествено той да бъде поставен тук. Прекрасният химн беше трогнал всички.

Катедралата беше пълна. Полицаи от старите екипи на Фрея от лондонската полиция и от полицията в Лафертън. Детективи, инспектори, старши инспектори. Старши инспектор Саймън Сърейлър седеше на пейката откъм пътеката. Той стана и се отправи към аналоя, за да прочете откъс от Стария завет. Нейтън Коутс седеше с годеницата си на втория ред, сред колегите си. От мястото си при алтите Мириъл Сърейлър седеше и слушаше познатите думи от стария молитвеник и за пръв след смъртта на Фрея почувства не само скръб от загубата на новата си приятелка, която толкова харесваше, но и съжаление за нещо повече, което не можеше да назове дори в себе си. Беше правила най-доброто, беше гледала напред, беше работила, без да се задържа прекалено дълго в миналото или настоящето. Така бе понесла дългия и горчив брак със сърдит и мрачен човек, но сега по някаква причина смъртта на Фрея беше поставила нещата на фокус. Пропиляното време, пропиленият живот, чувството, че е оставила недовършени неща, дълго потисканият гняв като че излезе на повърхността, тук, в тази сграда, която обичаше, и тя не знаеше как да се справи с него и как да реагира. Мислеше за Ейдън Шарп — луд, умопобъркан, грешен, извратен — какъв беше? Откъде? И защо, защо, защо?

Когато химнът свърши, се разнесе шум от столовете. Нейтън Коутс стана и тръгна към аналоя. Лицето му беше изопнато от усилието да се контролира, в светлия си костюм с черна вратовръзка приличаше на ученик. Сложи двете си ръце на аналоя и се изкашля. Ема стискаше ръцете си от съчувствие към него. Първо беше казал, че не може да направи това, че го е страх, че ще се разплаче, беше плакал толкова много след смъртта на сержанта си. После изведнъж промени решението си.

— Ще издържа — беше й казал. Но тя знаеше колко ще му е трудно.

— Откъс от Евангелието на Лука, глава десета. „Един човек идваше от Йерусалим в Йерихон и налетя на разбойници…“

Докато четеше притчата за добрия самарянин, гласът му стана по-уверен и накрая отекваше ясно и гордо в сградата. Когато тръгна към мястото си на пейката, се спря до ковчега и сведе глава.

— Да се помолим.

Ема хвана ръката му и я стисна между своите, за да спре треперенето.

Карин Маккафърти се чувстваше изморена. Щеше да остане вкъщи, Майк я убеждаваше да не се насилва да идва. Майк, който беше изпаднал в ужас заради нея, безпомощен пред лицето на това, което смяташе за нейна смъртна присъда. Той не вярваше в пътя, по който бе тръгнала, не разбираше подбудите й. Сега, когато се оказа прав — когато всички, освен нея, бяха прави — си намираше поводи да излиза, за да не гледа как тя става все по-зле и все по-слаба.

Но аз не съм по-зле, каза си тя сега, когато станаха прави за последния химн. Знам това. От няколко седмици се чувстваше защитена, обгърната в центъра на някаква здрава, закриляща сила. Бавно, постепенно се беше излекувала, ставаше по-силна. Изобщо не я беше страх, застанала сред всички тях, когато започнаха да пеят:

Той, който видя истинската доблест,

Нека дойде тук.

Чудеше се кой беше избрал този химн, дали Фрея беше оставила желание за собственото си погребение. Може би тези, чиято работа ги поставяше в опасни ситуации, правеха това, понякога оставяха в чекмеджето надраскани върху смачкана хартия бележки.

Когато чу какво се е случило, Карин затвори вратата в съзнанието си, която водеше към стаята, където беше лежала на кушетката, а Ейдън Шарп се бе надвесил над нея. Затръшна я, залости я, заключи я. Никога вече нямаше да се върне към нея. Беше говорила с Кет Диърбон за всичко, беше разказала и на своята лечителка и тогава взе решение. Нямаше да се опитва да разбира, камо ли да съди. По-добре беше просто да не мисли.

Санди Марш си помисли, че може би е по-добре да излезе, когато запяха химна, същия, който бяха пели и за Деби. Седеше до изхода. Джейсън беше дошъл с нея, макар че тя не искаше. Но сега, сред всичко това, сред нахлуващите спомени, тя се радваше, че беше дошъл, че е положил окуражаващо ръка върху нейната и има голям запас от носни кърпички.

Животът й се преобърна след онази нощ, когато Деби не се прибра вкъщи, и никога вече нямаше да бъде същият. Тя загуби не само най-старата си приятелка и съквартирантката си, загуби и нещо, което не можеше да назове, нещо безгрижно и оптимистично, нещо, което имаше, откакто с Деби бяха деца. Беше си отишло.

Трябваше да напусне апартамента, тя реши това веднага щом чу за Деби, макар че не искаше да напуска Лафертън и работата си; имаше нужда от приятелите си и всичко познато, въпреки че в някои дни трудно издържаше, когато виждаше Хълма или някой автобус за Старли, или местата, където бяха ходили с Деби — магазини, кафенета, библиотеката.

Засега живееше с едно от момичетата от работата й, чийто мъж работеше във флота и беше на дълъг курс. Искаше да намери нов апартамент за себе си, но нямаше да е лесно да намери съквартирантка, а не можеше да си позволи сама да наеме жилище. С Деби бяха живели удобно, познаваха се толкова добре, че всичко вървеше гладко дори когато Деби беше съвсем потисната.

Станаха за следващия химн. Джейсън докосна ръката й. Милият Джейсън, добрият, красив, любезен Джейсън. Тя знаеше, че той иска нещо повече и му беше казала, че не желае. Харесваше го и му беше благодарна. На работното място й беше добре с него. Но това беше всичко. Дори и да беше готова за сериозна връзка, никога нямаше да е с Джейсън.

Нека чувствата замрат,

нека плътта си почине.

Говори през вятър, огън и буря.

О, тих глас на покоя.

О, тих глас на покоя.

Саймън Сърейлър застана на амвона. Остави лист с бележки пред себе си на аналоя, но нито веднъж не погледна към него.

— Събрали сме се да кажем сбогом на Фрея Графхам — дъщеря, сестра, леля, колега и приятел — и да засвидетелстваме почитта си. Знам, че това е едно от най-трудните неща, което всеки от нас някога е правил. Фрея бе отскоро в Следствения отдел на Лафертън, но малко хора са оставили толкова ясна и забележителна следа и са ни ставали така скъпи.

Очите на Кет не се откъсваха от лицето на брат й. Той умееше да говори хубаво, без да се стреми да изпъква, ясно, вълнуващо и съвсем искрено. Отново вдъхваше живот на Фрея, беше уловил нейната жизненост и чувство за хумор, обичта й към работата, към новия й живот, колегите, приятелите, пеенето — в тази катедрала. Говореше затрогващо за смъртта й и горчиво за обстоятелствата, скърбеше за загубата, причинена от злото, изтъкна смелостта на колегите си, припомни за рисковете, на които са изложени полицаите всеки ден, помоли ги да подкрепят живите и да се молят за тях дори когато отдават почит на загиналата. Това беше прочувствено слово и присъстващите бяха трогнати до сълзи.

Последва обща молитва и благослов. Изведнъж в ума на Кет се появи Ейдън Шарп, образът му беше ярък пред очите й, неразкаян, усмихнат. Като че беше самият дявол.

Шестима полицаи, включително Саймън и Нейтън Коутс, пристъпиха напред и вдигнаха на раменете си ковчега на Фрея.

Господи, помогни ни, мислеше си Кет, гледайки втренчено към светлото дърво с единствен венец от бели рози и фрезии отгоре, към мрачните лица на мъжете, които го носеха. Сведе глава, когато минаха край нея. Мили Боже…

Но беше преживяла и други неща. Погребенията на Деби Паркър и Айрис Чатър бяха по-скромни и се проведоха на други места — тъжни, мрачни събития, оставили висящи въпроси, объркване и ярост, без чувство за решение. Сега, когато органът на катедралата свиреше великата творба на Бах, като че се появи някакво решение, проблясък на справедливост. Смъртта е мръсна, разкъсваща, грозна, но заупокойна служба като тази носеше лъч светлина и успокоение, даваше сили.

Къде щях да бъда и как щях да живея, ако нямах вярата си? Кет отново сведе глава.

Полицейската почетна стража застана на пътеката до катедралата, когато отнесоха ковчега към катафалката, среброто проблесна на слънцето и се мярнаха за секунда белите цветя и светлото дърво, преди колата да се отдалечи в сянката.

Хората се пръснаха на групи и по двойки, говореха тихо. Почакаха официалните коли да тръгнат. Зад една от големите подпори при страничната врата Нейтън Коутс плачеше, без да се сдържа, в прегръдките на Ема.

Джим Уилямс тръгна сам, без да поглежда назад, без да е сигурен защо беше дошъл, няколко метра зад него Нети Салмън го гледаше и почти реши да тръгне с него, но се отказа…

Постепенно районът опустя. Старшите полицаи тръгнаха първи. Участъкът на Лафертън беше отворен за всички, които искаха да се подпишат в книгата за съболезнования за смъртта на Фрея Графхам.

— Сър.

Саймън се обърна.

— Нейтън.

— Беше много добре… това, което казахте.

— Благодаря.

— Аз обаче не вярвам, не вярвам, че я носихме току-що. Не мога да го проумея.

— Аз също.

— Нейтън… — каза тихо Ема.

Той избърса очите си.

— Да, знам. Ние точно ще се женим, шефе. Мислехме да почакаме, да го направим както трябва, но… не можем. Ще подпишем във вторник рано сутринта. Само ние, един от братята ми и родителите на Ема. Само…

— Ще се съгласите ли да ни станете свидетел? — довърши вместо него Ема.

— Ще се радвам.

— Благодаря. Много благодаря. Ще се видим в участъка.

Те тръгнаха с колата на колега от Следствения отдел.

Но Саймън беше казал на шофьора си да не го чака.

Когато и последните хора си тръгнаха и чу как момчетата от хора излизат от страничната врата на катедралата, той се обърна и влезе отново в голямата сграда. Въздухът като че все още трептеше след службата от звука на органа, гласовете, молитвите. Беше топло. Носеше се миризма на цветя и палта. Няколко програми на службата бяха оставени на пейките.

Бавно тръгна към страничния олтар и погледна към мястото, където беше стоял ковчегът на Фрея. Фрея. Не можеше да си я представи и все още не знаеше какво чувства или мисли. Само щеше да дойде. Беше човек, който оставяше тези неща такива, каквито са.

Мислите му за Ейдън Шарп не бяха по-ясни и вероятно никога нямаше да бъдат. Кет беше казала, че такива хора само Бог може да разбере. Саймън обаче не го разбираше.

Един църковен служител угаси свещите, друг събра книгите с химни и ги отнесе в подредени купчини. Чу се рязко изскърцване и после басов звук от органа. Саймън погледна нагоре. Органистът закопча калъфа и угаси светлината над поставката за ноти.

Навън беше тихо и слънцето почти се беше скрило зад голямата западна врата.

Саймън бързо тръгна през двора към своята сграда. Нямаше да се връща в участъка. Нека си мислят каквото искат. През останалата част от деня нямаше да се среща с никого.

В апартамента той хвърли сакото си на дивана, после отиде в кухнята и си наля уиски и вода. Тук беше студено и тихо, подредено и спокойно.

Часовникът на катедралата удари четири.

След минута, като видя, че лампата на телефонния му секретар свети, той се пресегна и го включи. Гласът беше едновременно топъл и делови.

— Даяна е. Не сме се чували отдавна. Липсваш ми. Обади се.

Това беше единственото съобщение.

Саймън се поколеба за момент, преди да натисне бутона за изтриване.