Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (60)

Петдесет и три

Той чакаше, седнал неподвижно, като че в медитация, докато точно в полунощ не чу патрулиращата кола. Сложи нещата, които беше донесъл в бюфета в кабинета. Щяха лесно да ги открият, разбира се, но той просто беше акуратен. Изчисти масата за инструменти, прибра я обратно до стената и огледа пода.

Тогава си взе сбогом. Прекара по няколко минути с всеки от тях, докосвайки лицата им, ръцете им, говореше им тихо. Благодари им.

По-рано беше прочел отново в папките подробностите за смъртта им.

Анджела Рандъл — прободни рани, предизвикали фатална кръвозагуба.

Деби Паркър — задушаване.

Тим Галоуей — тежка травма в лявото слепоочие.

Айрис Чатър — сърдечен удар.

Само таблицата за кучето беше останала непопълнена.

Когато намерят бележките му и откритията му бъдат разбрани и публикувани, ще признаят приноса им, а работата му ще бъде оценена. Тогава хората ще разберат. Ако има нещо за прощаване, ще му простят.

Поколеба се дали да ги остави тук, в покой, заедно, да не ги прибира във вътрешното помещение. Нямаше да е за дълго. Няма да е нужна голяма досетливост да открият неговата постройка в бизнес парка и да ги намерят. Няма да им се случи нищо лошо.

Огледа се наоколо, взе якето си и прибра всичко, което му трябваше за пътуването, в джобовете си. Тогава излезе и за последен път заключи вратата след себе си.

Нощта беше студена, грееше полумесец. Изненада се колко много се наслаждава на разходката. Можеше да прекоси цяла Англия, ако се наложеше. Броеше крачките си, без да бърза, радвайки се на аромата на нощта и на луната с пшеничен цвят в ниското небе.

Лафертън спеше. Щеше да разбере всичко по-късно през деня, макар и не така добре, както той го разбираше в тези предутринни часове. Харесваше му улиците да са само негови, да гледа тъмните прозорци, мишките, които прибягваха, котката, която се взираше от стената с призрачните си очи.

Чувстваше се съвсем спокоен. Не мислеше, не поглеждаше назад, не оставяше в ума му да се мяркат триумф или съжаление. Но най-вече беше уверен, че нещата не бяха се изплъзнали от ръцете му, както се опасяваше. Все още беше господар на себе си.

Стигна до околовръстния път и за момент трябваше да се притисне към огромния ствол на едно дърво, когато някаква кола профуча край него със запалени светлини. Но после нямаше нищо друго, освен тишина и покой, както винаги, когато беше тук.

Стъпи на тревата и се заизкачва уверено, с твърда решимост нагоре по Хълма.

Малко след шест и половина Нети Салмън, едра и яка, облечена в обичайния си стар кожух, разхождаше доберманите си нагоре по Хълма. Леко ръмеше, над дърветата на върха имаше корона от лека мъгла. Но времето не представляваше интерес за госпожица Салмън и не й влияеше, тя бодро крачеше, мускулите на прасците й ритмично се свиваха, все нагоре по пътеката, след кучетата.

Планинските колоездачи още не бяха дошли, нямаше други разхождащи се, не се виждаше и малкият покъртителен човек, който търсеше седмици наред йоркширския си териер.

Тя не беше жена, която анализира чувствата си, но ако го правеше, щеше да каже, че е доволна. Харесваше напълно собствената си компания, както и тази на доберманите. Спря се на обичайното място, за да си поеме дъх, и тогава кучетата се разлаяха. Нямаше по какво да лаят. Може би бяха вадели заек или катерица, но пък тогава лаеха по друг начин. Сега лаеха по някой непознат. Или по нещо особено и тревожно.

Нети Салмън погледна нагоре. Кучетата бяха стигнали върха на Хълма и сега стояха под едно от дърветата. Лаенето им ставаше все по-гневно и настойчиво. Тя беше късогледа. Трябваше да се изкачи по-близо, за да види. Нямаше смисъл да се опитва да ги усмири. Такъв лай не можеше да се укроти.

Тогава го видя да виси от високия клон на дървото. Взря се през дъжда. Имаше нещо горе, някаква фигура. Статуя. Нети Салмън беше озадачена. Изкачи се още, докато стигна до изпадналите в истерия кучета под дъба, и тогава отново погледна нагоре.

Не. Не беше статуя. Тя не беше нервна жена. Не изпищя, когато различи тялото на мъж, увиснал на въже. Просто се обърна и закрачи надолу по Хълма, дърпайки кучетата, докато не видя двама млади мъже с планински велосипеди да се приближават към нея и вдигна ръце, за да ги спре.

Три полицейски коли, включително тази на старши инспектор Саймън Сърейлър, профучаха по централния път на бизнес парка и завиха наляво. Нейтън Коутс чакаше с двама мъже пред боядисаната в зелено постройка в далечния край.

— Нейтън.

— Добро утро, шефе. Това са господин Конъли, управителят, и Тери Пътърби от охраната.

— Добре, какво имаме?

— Господин Конъли разпозна снимката от вестника, както казах, само че тук го знаят като доктор Фентиман. Но е той.

— Добре. — Сърейлър погледна към управителя. — Имате ли ключове?

— Имам, но тези постройки са наети напълно законно и мислех, че…

— Никой не ви обвинява в нищо. Имам заповед.

— Аз само…

— Добре. Нямам представа дали той е вътре, но ако е, ще бъде опасен. Влизам пръв, след мен униформените. Нейтън…

— Влизам с вас.

Саймън разбра, че е по-добре да не спори.

— Бъди внимателен. Едва ли е въоръжен, но е в капан и няма какво да губи. Вече ни е чул. — Говореше бързо, даваше нареждания на останалите да обградят постройката. — Може ли ключовете? Вие, господа, стойте там.

Сърейлър превъртя ключа в бравата и бързо влезе вътре, следван по петите от Нейтън. Униформените полицаи вървяха плътно след тях. Беше тихо. Саймън сложи ръка на дръжката на вратата, която водеше към кабинета и бързо я отвори.

— Шарп? — Той бързо се огледа. — Няма никой. Не изглежда да е въртял голям бизнес тук в последно време. Експертите ще дойдат по-късно. — Отвори две от чекмеджетата. — И тук нищо.

— Насам, сър. — Нейтън отстъпи назад. На рафта имаше чанта.

— Свали я долу — каза Сърейлър.

— Ако е избягал, е забравил тоалетните си принадлежности.

— Освен ако това не е резервен комплект, който е държал тук.

— Четката за зъби е влажна, сър.

— Добре. Остави това.

— Почакайте… — Нейтън погледна към малък пакет на рафта. — Адресиран е до доктор Кет Диърбон, сър.

Саймън го огледа бързо. На кафявия плик нямаше марка и Нейтън го отвори. От него върху рафта се плъзнаха касети.

— Добре, вземи ги с останалите неща по-късно. Следва голямо складово помещение, а след него вътрешна стая. Може да е някъде там. Страничният изход е покрит, не може да мине покрай тях, но внимавай.

Тръгнаха напред.

— Шарп?

Тишината беше толкова плътна, че можеше да се чуе как пада прахът.

Старши инспекторът почука на металната врата.

— Шарп?

— Не е тук — каза Нейтън.

— Сигурно, но е много хитър. Добре, да вървим.

Той свали резето, пъхна ключа в бравата и го превъртя. После почака за момент. Чувстваше топлия дъх на Нейтън във врата си.

— Влизаме.

Той отвори широко вратата и двамата влязоха почти едновременно в нещо, което за част от секундата помислиха за празно пространство.

— О, мили боже — каза Саймън Сърейлър с толкова тих глас, че Нейтън Коутс не долови думите, но проследи погледа на старши инспектора към другия край на помещението.

— Исусе — щеше да каже Нейтън, но когато отвори уста, от нея не излезе нищо, освен кратък скимтящ звук.