Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (22)

Осемнадесет

Искаше да изглежда възможно най-добре за Хари. Той винаги й правеше комплименти, винаги забелязваше кога си е купила нова рокля или е направила косата си и сега искаше да му покаже, че все още я интересува какво мисли той и все още иска да й се възхищава. Това беше едно от нещата, които обеща на него и на себе си веднага след като той почина. Някои хора се отпускаха, не си правеха труда да се гримират или да си правят косата, ходеха със старите си дрехи, с нещо, което беше лесно за обличане сутрин, и не мислеха много за това. Тя се беше заклела никога да не заприлича на тях. Всеки ден избираше дрехите си внимателно, както винаги, избираше колие или брошка, внимаваше винаги да има пъстър шал върху палтото и обувките й да са лъснати. Само понякога слагаше малко червило и пудра, но поддържаше лицето си, като слагаше крем всяка вечер.

Но днес беше различно. Беше специално.

Две вечери преглежда гардероба си, отхвърли няколко стари неща, а други отдели за химическо чистене или за поправка. Спря се на костюма от камилска вълна, който беше купила за някаква тяхна годишнина и почти не беше носила оттогава, на кафявите обувки и карамеления копринен шал с ромбовидна шарка. Без шапка. Вече никой не носи шапки, освен на сватби и погребения, ако не се броят онези рунтави неща, които пазят от студа.

Вечер след вечер стоеше сама, опитвайки се да реши дали трябва да си определи час при медиума, премисляйки отново, решаваше, после променяше решението си, питаше Хари, но не беше сигурна дали той й отговаря. Не беше казала на никого за това, дори на Полин. Беше твърде лично, само между нея и Хари. Една вечер, два дни след като бе ходила при доктор Диърбон, лежеше на дивана със списание в скута си, газовата камина пращеше тихо. Хари й липсваше, липсваше й лицето му, гласът му, шегите му, смешните му навици, обувките му, обърнати нагоре с подметките върху скарата на камината, хриптящото му дишане — липсваше й повече от деня, в който почина, болезнено повече. Плака отчаяно, неутешимо и през сълзи каза на глас:

— Хари, какво да правя? Какво да правя?

— Ела и говори с мен.

Това беше гласът на Хари, ясен и силен, във вътрешния й слух. „Ела и говори с мен.“

Беше притаила дъх в очакване, като се ослушваше, молейки го да продължи, да й каже още нещо, да й обясни.

— Да отида ли при медиума, Хари? Това ли искаш да направя? Защо не можеш просто да ми говориш сега, аз съм тук, приятно и спокойно е, защо не можем да сме заедно?

Газовият огън проблесна със синия си пламък.

— Хари?

Но това беше всичко.

— Ела и говори с мен. — Не си беше въобразила, не беше само от силно желание, нали? Беше дошъл в съзнанието й и бе говорил.

— Ела и говори с мен.

 

 

На следваща сутрин събра кураж и се обади на номера на Шийла Инис и когато чу съобщението на телефонния секретар, разочарованието й беше толкова голямо, че бързо затвори. Минаха два часа, през които тя отиде до вестникарската будка, за да плати сметката си, до пощата, за да вземе пенсията си, и изпи кана чай, преди да позвъни отново. Не разбра много добре какво казва телефонният секретар.

— Здравейте. Това е Шийла Инис. Съжалявам, че не мога да ви отговоря, но съм сигурна, че разбирате, че когато работя, не мога да бъда безпокоена. Ако искате да си запишете час, моля, обадете се пак между пет и седем часа. Ако не, оставете съобщение след сигнала. Благодаря ви.

Гласът беше уверен, ясен, приятен, определено топъл, но без интимност. Айрис Чатър изслуша цялото съобщение, затвори и реши да се обади вечерта.

Мислеше, че е много по-спокойна сега, когато взе решението и чу гласа на медиума. В нея нямаше нищо призрачно, нищо необичайно. Но в пет и десет ръката й трепереше и не беше сигурна дали ще може да каже нещо. Взе чаша вода и я сложи до телефона.

Какво правя? Това не е правилно, не знам в какво се забърквам, трябва да оставя Хари в покой, да го оставя на мира.

— Шийла Инис, с какво мога да ви помогна?

Айрис Чатър разбра, че по чудо може да говори.

— Аз бих… Бих искала час, моля. Звънях по-рано и чух съобщението ви.

— Разбира се. Бихте ли ми казали името си?

— Чатър. Госпожа Айрис Чатър.

Каза й адреса, телефонния си номер и датата на раждане. Не й поиска нищо повече.

— Приемам индивидуално всеки следобед между два и пет и половина, госпожо Чатър, а вечер има групови сеанси.

— О, не, не искам да съм с някой друг. Това е… Искам да се срещнем насаме.

— Разбирам. Имам анулирано посещение за три часа на шести февруари. Удобно ли ви е?

— Няма ли възможност по-рано?

— Страхувам се, че не. Часовете ми винаги са заети. Ако не можете този ден, ще трябва да отложим за втората седмица на май.

— О, да, ще дойда, имах предвид…

— Знам. Щом веднъж решат да се срещнат с мен, хората искат да дойдат колкото е възможно по-скоро. Ще ми се да можех да приема всички в деня, когато се обаждат, но просто не мога.

— Не, не, разбирам. Така е добре. Шести февруари. Мога да дойда тогава.

— Имате ли адреса?

— Да. Знам улицата.

— Значи три часа.

— Много ви благодаря.

— Госпожо Чатър? Изглеждате притеснена. Моля ви, не се тревожете. Мисля, че ще сте съвсем спокойна, когато се срещнем, ще седите удобно в моята дневна. В началото всички са неуверени, разбира се, но ви обещавам, че ще се почувствате спокойна и доволна. Ще ви очаквам.

Айрис Чатър седеше до телефона, отпусната и успокоена. Беше постъпила правилно и вече няма да се притеснява. Шийла Инис я беше убедила.

— Ще дойда да си поговорим, Хари — каза тя. — Точно както искаш.

 

 

Шести февруари приличаше на пролетен ден — мек, със синьо небе и топло слънце. Кокичетата под люляковото дърво в края на градината почти бяха прецъфтели, а около дърветата като пръстени бяха поникнали яркожълти и лилави минзухари. Хари никога не бе бил истински градинар, както и тя, но и двамата обичаха пролетните цветя и ги отглеждаха и тя чувстваше, че той е с нея по пътя към Прайъм Кресънт. Тръгна рано. Беше оставила заключена входната врата цяла сутрин и когато Полин Мос дойде веднага след обяда, не можеше, както обикновено, направо да влезе. Хари не харесваше това и докато беше жив, когато той си беше вкъщи, Полин винаги чукаше. По-късно обаче изостави този навик. Айрис си помисли да й намекне, че би предпочела отново да чука.

Чувстваше се малко виновна, задето не сподели факта, че си е записала час при медиума, защото Полин беше тази, която й предложи да отиде и й даде името. Може да й каже по-късно. Зависеше от много неща.

В два и петнадесет чу Полин да излиза, както обикновено във вторник. Снаха й беше дошла да я вземе и да я закара на пазар в Бевхам, а после щяха да отидат у тях на чай. Това беше най-добрият ден да си определи час.

Вече не беше загрижена или разтревожена, ни най-малко. Всичко това свърши. Беше й харесал гласът на жената и тя знаеше в сърцето си, че Хари иска тя да отиде. Не беше ли я помолил съвсем ясно? „Ела и говори с мен.“ Какво друго можеше да означава това? Беше щастлива, докато вървеше към Прайъм Кресънт.

Къщата беше малка, с бяла мазилка и издадени напред прозорци от двете страни на входната врата. От пътя я отделяше плет, дълга пътека водеше към остъклена тераса. В градината отпред имаше магнолия, под която растяха бели и златни минзухари. Айрис Чатър почувства как сърцето й се свива.

„Инис“ беше единствената дума на табелата встрани до вратата. Можеше да ми е съседка, помисли си Айрис Чатър, с тази красива, спретната, обикновена къща — а и все пак Шийла Инис беше нечия съседка. Тази мисъл беше успокояваща. Без изобщо да се колебае, тя натисна звънеца. А и защо да се колебае, щом прави това, което иска Хари?

 

 

Ако все още имаше остатъци от загриженост и несигурност, видът на Шийла Инис ги премахна.

— Госпожа Чатър? Заповядайте вътре. Трябва първо да ви попитам, имате ли нещо против котките, защото ако е така, ще преместя Ото в друга стая.

— О, не, не го правете, обичам котките.

— Той няма да ви досажда. Вече е много стар и обича да спи, а по това време следобед в моята работна стая грее слънце, което много го привлича.

Тя беше може би на петдесет години, не повече, пълна, но не дебела, косата й, навремето красива, сега беше вече повехнала и малко посивяла, късо подстригана, сресана назад и нагоре. Носеше вълнена пола и жълта блуза, златен медальон, обувки с ниски токове. Усмихваше се открито и топло, с усмивка, която достигна до Айрис Чатър, за да я утеши и успокои… и още нещо. Това беше усмивка на човек, който я познава. Медиумите, които беше виждала на снимки, имаха сложни прически, гарвановочерни коси и дебели черни вежди, тъмни очи, златни обици и прекалено много грим. Шийла Инис нямаше нищо общо с тях.

Котаракът Ото лежеше върху бледозеления килим до френския прозорец, който гледаше към градината, беше се опънал в цял ръст, за да се възползва от всеки сантиметър слънчева светлина. Лехите в градината близо до къщата и от другата страна на продълговатата поляна бяха пълни с рози, сега ниско подкастрени и голи, но имаше кокичета и минзухари, големи туфи кукуряк и ранна череша, която даваше на градината живот и цвят.

— Седнете, моля. Ако се облегнете плътно на стола, ще изскочи напред облегалка за крака.

Шийла Инис седна на стола отсреща, с гръб към прозореца и светлината. До нея на стената имаше старинен часовник. Стаята е приятна, помисли си спокойно Айрис Чатър. Имаше нещо успокояващо в нея. Струваше й се, че би живяла щастливо в нея, без да й липсва нейната. Нямаше нищо, което да я дразни, нищо особено, никакви странни предмети или картини. Пое дълбоко въздух и се облегна назад. Облегалката за крака наистина изскочи напред. Почувства се по-спокойна откогато и да било през последните седмици. Дори и нищо да не станеше, само заради това си струваше да дойде.

— Госпожо Чатър, преди посещавали ли сте медиум или друг вид спиритуалист?

— О, не. Никога.

— Не желая да ми казвате нищо за себе си. Исках да знам това, защото миналият опит влияе на хората, а всички медиуми са различни, всеки работи по свой си начин. Ще ви кажа накратко какво да очаквате. Удобно ли ви е така?

— Направо мога да заспя. Чудесно е.

— Добре. Сега, първо, двете ще продължаваме да седим така. Няма да дърпам завесите или да паля някакви свещи. Аз не работя с помощни средства, не използвам карти таро или кристална топка. Няма да ви хипнотизирам или да ви привеждам в транс. Нито пък аз изпадам в транс по време на индивидуалните сеанси. Но ще затворя очи, за да се съсредоточа по-добре. Ще ви помоля да ми задавате въпроси, но само онези въпроси… По-добре е да не се опитвате да „подсказвате“. Другото важно нещо, което трябва да ви кажа, е, че може и нищо да не се случи. Възможно е никой от отвъдното да не дойде, никой да не пожелае да влезе в контакт с вас чрез мен. Това е твърде вероятно, макар че не е обичайно, и ако сте разочарована, ще ви разбера, но наистина нищо не мога да направя. Не зависи от мен. Не аз правя нещата. Ако някой, или няколко души, ми говорят, опитвайки се да влязат в контакт, и ако имат за вас съобщение, аз ги чувам и обикновено ги виждам… То е като образ, който се появява в съзнанието ми. Ако сега затворите очи и се опитате да си представите, например, тъмен, красив млад мъж с бели зъби и блестящи очи, образът ще изникне в съзнанието ви. Така става и при мен… Разликата е, разбира се, че аз нямам понятие кого виждам. Или чувам. Понякога ми се явяват по няколко души, борят се като деца за вниманието ми и тогава не мога да ги чуя, трябва да различа кой говори най-ясно, но това невинаги е лесно. Разбираемо ли говоря?

Айрис Чатър погледна напред и видя отново усмивката на жената, онази топла, привлекателна, приятна усмивка. Чувстваше се обвита в тази усмивка и сигурна. Вярваше на тази усмивка.

— Да — каза тя. — Така мисля.

— Има ли нещо, което искате да ме питате?

— Не, благодаря.

— Добре. Просто се отпуснете.

Старинният часовник тихо тиктакаше. Котката помръдна в съня си и протегна лапи. През прозореца Айрис виждаше тъмнолилавите минзухари.

В продължение на няколко минути Шийла Инис седя с ръце, скръстени на скута, със затворени очи, тихо и спокойно. Айрис чакаше, приятно отпусната в стола с облегалката за крака. Може би това щеше да бъде всичко и Хари нямаше да иска да дойде. Чудеше се колко ли време ще трябва да чака.

— Нина — каза Шийла Инис. — Тук има някой, който се казва Нина… тя пита дали помните синия… момент… Тя държи нещо… о, това е гребен. Синият гребен. Имали сте някаква шега за син гребен?

Това беше напълно безсмислено. Айрис се опита да си представи син гребен, но не можа.

— Сигурна съм, че е Нина… Не, това е Нита. Да, съжалявам, Нита е.

— Нита Рамсдън? Господи, бях я забравила, беше преди цяла вечност. — Защо би искала Нита Рамсдън да говори с нея?

— Сега се смее. Тя е на около… осемнадесет или деветнадесет, с къса къдрава коса, носи престилка…

— Престилка… Боже мой, това трябва да е Нита. Работехме заедно… Беше преди повече от петдесет години. Какво казва?

— Тя не говори, само се смее. Изглежда толкова щастлива. Красива е, нали?

— Нита беше много красива.

— Има няколко младежи с нея… Един хубав млад мъж стои до нея. Той казва… Не чувам името му, но казва, че всички вие сте били приятели, една компания. Казва: „Каква изненада, Айрис“. Той е много дързък младеж.

— Доналд?

— Той ли е? Размахва пръст. Казва, че няма да ми каже.

— Беше годеник на Нита.

За момент Шийла Инис замълча. Очите й бяха здраво затворени и изглеждаше, като че слуша внимателно. Нита Рамсдън и Доналд. Колко странно, колко много хора срещаш. Защо те? Но как би могла да бъде сигурна, че са те? Ясновидката беше подметнала някои неща, тя й беше отговорила. Може всичко това да са глупости. Не това искаше. Но тогава Шийла Инис отново започна да говори бързо.

— Сега е много по-близо. Тя наистина има необикновени очи… сиво-зелени. Красиви очи. Казва, че съжалява, задето сте я чакали, а тя не е могла да ви каже какво се е случило. Вие сте чакали дълго в студа. Сега ми показва велосипед… Виждам я на велосипеда, как кара по моста… Това мост ли е?

Айрис Чатър почувства как вратът й настръхва. Ръцете й бяха много студени. Стаята й се стори студена и тя се загърна с копринения шал.

— Казва, че всичко е свършило за момент, но е имало една секунда, когато е разбрала какво става и всичко е изглеждало толкова спокойно. Знаела е, че не може да направи нищо и после всичко е свършило. Видяла ви е да я чакате. Тя казва… момент… не, не е това… казва, че вие сте носили бисквити. Това ли е? Бисквити?

— Да — прошепна Айрис. — Редувахме се да ги вземаме. Беше моят ден за бисквитите… Задигахме по шепа бисквити за вкъщи.

— Отново ми показва велосипеда… Колелото е напълно изкривено, дръжките са обърнати.

— Загина с велосипеда си. Обикновено се срещахме на ъгъла и този ден аз я чаках двадесет минути, но тя не дойде и аз отидох на работа… А тя е загинала, попаднала е под трамвай. О, Нита… Бедната малка Нита. Наистина ли си ти?

— Казва, че сте имали хубави моменти. Нали добре си прекарвахме, Айрис, ти и аз, и Доналд и Норман. Нали си прекарвахме добре?

— Да — прошепна Айрис с пресъхнали устни, — да, Нита, добре си прекарвахме.

— Сега има някой друг. Ела… Ела, не, извинявайте, това е Ели. Да. Тя носи някаква специална брошка, кораб, да… облечена е с тъмна рокля.

— Това е баба ми.

— Намръщена е. Казва, че всичко е било трудно. Съжалява, че не е имала повече време за вас, когато сте били малка, но е имала трудности с вашия дядо. Болен ли е бил? Чувствам, че е бил болен дълго време.

— Имаше психически проблеми… много неща криеха от мен.

— Тя казва, че е искала да ви остави кутията си със скъпоценности, но не е имала време да направи завещание. Починала е внезапно. Казва, че сте обичали да я разглеждате. Казва, че много съжалява. Има някакво куче тук… куче. Малко кафяво куче, да. Познавате ли го? Лае към вас, като че ви поздравява.

— Не. Не познавам кафяво куче.

— То е дружелюбно малко куче и определено ви поздравява, подскача, опитвайки се да привлече вниманието ви. Малък териер е… йоркширски териер?

— Не — каза тъжно Айрис. Щеше да познава кучето, ако я беше поздравявало.

Шийла Инис отново замълча, ръцете й все още лежаха на скута й. Слънцето се беше преместило и котката заедно с него.

— Има ли… има ли някой, който да казва, че е Хари?

Ясновидката не отговори. Може би не трябваше да я подтиква. Тя чакаше, мислейки си за Нита отпреди петдесет години, красивата малка Нита, загинала с велосипеда си. Нейният Доналд беше този, който даде на Айрис първата цигара. Всички бяха заедно тогава. Бяха приятели, другари, но не много близки. Всичко това беше много преди времето на Хари. Защо се беше появила Нита, а не Хари?

„Ела и говори с мен“ й беше казал и Айрис беше дошла, но сега него го нямаше, явно не искаше да говорят. Тя искаше да разбере дали е добре, само това, да й каже нещо, каквото и да е, някакво доказателство, искаше й се да се появи и да каже нещо, което само те двамата знаеха. Това би било доказателство. Както само тя и Нита знаеха за бисквитите.

Старинният часовник тиктакаше.

След още няколко минути ясновидката отвори очи, после направи бърз жест с ръце, прокарвайки ги надолу по тялото си от върха на главата, като че изчеткваше нещо.

Усмихна се на Айрис.

— Съжалявам — каза тя. — Няма никой повече днес. Искахте някой да дойде, но той не се появи. Съпругът ви ли беше това? Скоро ли е починал?

— Хари. Моят Хари умря точно преди Коледа.

— Много е скоро, госпожо Чатър. Може би прекалено скоро. Понякога трябва малко повече време… Но невинаги. Не, невинаги. Аз не мога да ги накарам да дойдат, разбирате ли, и не се преструвам. Бих могла да наглася нещата, за да ви успокоя, но това ще бъде измама, а аз не искам да мамя хората.

— Разбирам.

— Бихте ли дошли отново? Винаги съм готова да опитам. Не се отказвам лесно, но не мога да заповядам на хората да идват, ако не искат или им е трудно. Често става така, когато хората идват за пръв път… трудно им е. Трябва им помощ. Сигурна съм, че Хари е добре. Може би след месец? Зависи изцяло от вас. — Тя стана. — Моля ви, не се отчайвайте. Чувствам, че Хари е много близо до вас, грижи се за вас и е щастлив.

За пръв път Айрис изпита подозрение. Банални думи, помисли си тя.

На вратата Шийла Инис сложи ръка на рамото й.

— Чудя се… Мисля, че вие сте личност, която би била подходяща за една от вечерните ми групи… Понякога се създава атмосфера, която окуражава тези от отвъдното, които още не са отговорили… не са могли да се появят. Имам само шестима клиенти. Може така да откриете това, което търсите.

Искаше й се да избяга. Имаше нещо настойчиво в начина, по който Шийла Инис я гледаше, нещо в очите й.

— Аз… Трябва да помисля. Не съм сигурна.

— Разбира се. Само ми телефонирайте. Но вие ще се обадите. Имам предчувствие. Ще намерите това, което търсите.

— Благодаря ви. Да. — Когато стигна края на пътеката, погледна назад и видя, че ясновидката все още внимателно гледа след нея.

Не можеше да понесе мисълта да си отиде вкъщи и да остане сама, но на главния път имаше автобусна спирка и тя почака само няколко минути, докато дойде автобусът, който отиваше в града. Имаше нужда от града, хората, колите, магазините и блъсканицата, имаше нужда да бъде сред обикновени, весели и реални неща. Купи малко хляб, а после връзка ранни нарциси от една сергия. Сутринта щеше да ги занесе на гробищата. После отиде в „Тили“ и изпи кана чай с препечен кекс, убивайки времето, като гледаше другите хора и слушаше разговорите им, докато отново се почувства нормално и в безопасност.

 

 

Полин беше до прозореца с чаша чай, но Айрис не беше готова да говори с нея, тя веднага би разбрала, че има нещо. Не беше просто любопитна съседка, беше загрижена, но Айрис не бе готова да говори за посещението си при Шийла Инис, а не обичаше да лъже, затова бързо се прибра, преструвайки се, че търси нещо дълбоко в чантата си.

Къщата беше много тиха. Съблече костюма си и се върна долу в кухнята. На перваза на прозореца саксиите й с розови циклами грееха нежно във вечерната светлина. Това беше едно от малкото удоволствия на Хари, когато беше много болен — да гледа цветята в саксии. Сега тя ги погледна и каза името му. Но наоколо цареше тишина и празнота. Той не беше тук, точно както го нямаше и в къщата на Шийла Инис.

— Къде си, Хари? Защо не дойде да говорим? Ако можех да кажа на Нита Рамсдън…

След като сега Хари не й каза нищо, можеше да приеме всичко за празна работа, ако не беше Нита Рамсдън. Цялата работа с баба й, дори брошката с форма на кораб можеше да е съвпадение, всеки на нейната възраст има починали баба и дядо, също и родители. Не можеш да сбъркаш. Но Нита Рамсдън, Нита и Доналд, бисквитите, фактът, че тя беше чакала Нита на ъгъла на път за работа, а Нита не беше дошла. Катастрофата с велосипеда. Това не можеше да бъде четене на мисли, защото Нита Рамсдън половин век изобщо не беше се появяла в съзнанието на Айрис, а и как ясновидката би могла да знае нещо за тяхното приятелство?

Но тя не беше получила това, за което бе отишла, а именно — да чуе нещо от Хари. Елате отново, беше казала Шийла Инис, дайте му малко повече време, тогава уговорете друг час. Тя знаеше, че трябва да го направи, че няма да се успокои, докато не осъществи контакт с Хари, но колкото до вечерните сеанси с групата, това не й харесваше. Кои можеха да бъдат другите хора и защо ясновидката каза, че нещата били по-различни и че са имали по-добри резултати? Какво се случва там, което не се случи днес следобед?

След малко през стената се чу сигнала на новините в шест от телевизора на Полин. Почувства вина. Трябваше да отиде да се види с нея, изобщо не искаше да я засегне. Само че тази вечер не можеше да понесе въпроси, подтикващи малки въпроси, на които нямаше как да не отговори. Хари не беше се появил да говори с нея. Беше силно разстроена от това и не искаше да го казва на съседката си, колкото и загрижена да беше Полин за нея.