Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (37)

Тридесет и две

Слабото следобедно слънце не топлеше, макар че осветяваше красиво полето наоколо. Карин и Кет обикаляха поляната до конюшнята, изложени на острия източен вятър, който проникваше през пуловерите и уж ветроустойчивите якета. Хана Диърбон яздеше закръгленото пони Фъстък, и двамата явно нехаеха за студа. Бяха направили три обиколки и когато стигнаха до вратата, Кет каза:

— Хайде, това е за последен път, наистина. Карин и аз вече не чувстваме нито ръцете, нито лицата си.

— Не ставай глупава.

— Няма значение, това е, Хана. Карин, плесни Фъстък отстрани, за да се размърда.

Енергичните движения не влизаха в плановете на понито и то прие двете пошляпвания на Карин по задника му с презрение. Тя се беше обадила на Кет, за да й каже, че трябва да й съобщи за посещението си в Старли, но когато дойде, Кет приготвяше дъщеря си и понито за езда.

— Не е ли на училище?

— Ден за тренировка. Майка ми беше тук тази сутрин, обещах, че ще се върна до един и половина, но, разбира се, се прибрах в три без десет. Тя обаче е наясно с тези неща. Каза, че не ме е очаквала преди четири.

Стояха навън, на вятъра, Карин беше облякла даденото й назаем яке, но тук беше трудно да говорят.

* * *

Беше се събудила от дълбокия сън след посещението си при медиума-хирург с чувство на свежест и леко замайване. Събитието й изглеждаше странно далечно и чак по-късно през деня успя да го осмисли и да си състави мнение. Когато го направи, се почувства още по-притеснена. Кет беше на работа, когато й се обади.

— Ела на чай у дома утре, тогава ще говорим.

 

 

— Хайде, мързелив Фъстък, давай. — Хана вдигна краката си и ги отпусна с плясък върху хълбоците на понито. Този път желаният ефект беше постигнат. Кет и Карин се втурнаха след понито, като Кет се мъчеше да задържи юздата. Щом стигна до вратата, понито рязко спря, Кет изпусна юздата и падна в калта. Хана седеше на седлото с розови бузи, с блестящи като звезди очи и се смееше.

Този инцидент предизвика толкова буен смях у трите, че не можаха да се успокоят през следващия половин час. Хана взе чая си и отиде да гледа детско предаване, а Кет и Карин останаха в кухнята.

— Това е, което ми липсва — каза Карин. — Всички тези неща с понита, „Синият Питър“^[1], ученическите чанти и пакетирания обяд. Не ми казвай какъв късмет съм извадила.

Кет напълни чашата си с чай.

— Не, няма да ти казвам, че майчинството е ад, защото адът е само мъки, а тук има и късчета от рая. Ако съчувствам на някои от пациентите си, това са тези, които не могат да забременеят. — Тя погледна към Карин. — И на тези, които са можели, но са закъснели.

— Ако имах деца, сега щеше да им е трудно, при тези обстоятелства.

— Така е. Е, разказвай.

Карин за момент замълча, събирайки мислите си. Котката скочи на дивана и се сгуши до нея.

— Тревожно е. Мисля, че той трябва да бъде спрян, наистина.

— Какво стана?

Карин й разказа колкото можеше по-подробно за всичко, което й беше казал, обясни какво беше усетила. Кет слушаше, без да каже дума, отпивайки от чая си, като от време на време се мръщеше. От телевизора в съседната стая се чуваше оркестър, който свиреше „Утрото се пука“. Навън вятърът огъваше буковите дървета в края на градината. Когато Карин свърши, Кет не каза нищо, само стана да напълни отново чайника, преди да отиде да провери Хана.

Карин чакаше. Тя завиждаше на Кет, но не заради децата, а заради нещо неопределено в дома и в семейния й живот, топлина и щастие, заедно с увереност в бъдещето, които повдигаха духа на всеки посетител. Когато си тръгваше оттук, въпреки случаите, когато Кет беше бледа от изтощение в края на някой мъчителен ден или от тревога за някой пациент, а в същото време някое от децата беше болно или имаше проблем в училище, Карин винаги отнасяше със себе си нещо от атмосферата на къщата, което я лекуваше и освежаваше. Откакто промени професията си и вече беше доволна от работата си, тя изпитваше известно удовлетворение от собствения си живот, което понякога почти заменяше липсата на деца. Накрая всичко застина. Но тя се беше заклела да не мисли неща от рода: „Не е честно“ и „Защо на мен, защо сега?“.

Кет се върна и постави чинията и чашата на Хана на плота.

— Така, разбрах. Ужасена съм. Този човек е опасен, права си, макар че не съм сигурна дали нанася някакви физически увреждания, явно внимава, не те е помолил да се съблечеш, не те е докосвал по начин, за който би могъл да бъде подведен под отговорност за насилие. Сигурна ли си в това? Защото ако го е направил, ще го хванем. Веднага мога да се обадя на брат си.

Карин поклати глава.

— Внимавах за това от момента, в който влязох в стаята. Беше много, много внимателен.

— Разбира се, трябвало е да бъде внимателен с жена, която явно е наблюдателна и интелигентна. Би ли се държал така безупречно с младо момиче или дори с дете… Приема ли деца?

— Не знам. Чакаха само по-възрастни хора.

— Злото е в заблудата, разбира се… и във факта, че дава на хората фалшиви надежди с тази пантомима. Може също така да убеди някои от тях, че това ще ги излекува и че нямат нужда от истинско лечение, което е най-лошото.

— Това доста ме плаши.

— Сигурна съм. Господи, представяш ли си да си стара и уязвима и наистина да вярваш, че те разтваря и вади това от теб — можеш направо да умреш от шок. Чудя се дали някой наистина не е умрял.

— За да разберем, трябва да открием откъде е, къде е работил преди.

— Ще направя някои проучвания, когато имам малко време.

— Мога да помогна. Ще се поровя в Интернет, а имам и приятелка в „Сънди Таймс“. Там умеят да изравят неприятното минало на хората. Могат дори да правят разследвания.

— Добра идея. Ще имаме среща на новия комитет на лекари и алтернативни терапевти. Ще им разкажа. Лошото е, че всичко това изисква време. А тази нощ съм на повикване. С радост бих се отказала от тези визити, макар че най-добре опознаваш пациентите си при труден случай в четири сутринта.

— Ти си национално богатство. Надявам се, че знаеш това, доктор Диърбон.

— Не съм. Не успях с теб.

От телевизора се разнесе звук на тръба, оповестяващ края на „Синия Питър“.

Карин стана.

— Благодаря за чая. Оставям те да се насладиш на времето, прекарано с дъщеря ти.

Кет се усмихна.

Навън в градината вятърът духаше и затръшна вратата на колата. Тя погледна към осветения прозорец на кухнята, видя как Кет вдига Хана на плота до мивката, и двете се смееха. Деца. Но вътрешният глас изведнъж се обади: „Не хленчи“. Самосъжалението и неудовлетвореността подяждаха духа й, а тя беше решена да остане позитивна, оптимистична и благодарна.

Когато наближаваше дома си, мобилният й телефон звънна.

— Кет е. Ще проверя сама този човек. Можеш ли да ми кажеш номера му?

— Ами ако подуши, че си лекар?

— Няма. А и да разбере, какво от това?

— Може би трябва малко да изчакаш, той каза, че всичките му часове са заети.

— Това ще ни даде време да се поровим. Искам, преди да отида, да разбера всички подробности за този „медиум-хирург“.

 

 

Беше почти полунощ, когато Кет се обади на брат си.

— Реших, че не си легнал.

— Прибрах се преди половин час.

— А аз съм на повикване, така че няма никакъв смисъл да лягам рано, дори изобщо да лягам. Сай, имал ли си някаква работа в Старли?

— Имаше нещо. Правихме разследване от врата на врата онзи ден, опитвахме се да получим информация за изчезналото момиче Деби Паркър. Нищо не излезе обаче.

— Да, знам, че е била при някакъв лечител там. Тя беше моя пациентка.

— Е… Обичам да бъда оптимист.

— Твоите хора срещнали ли са се с човек, който нарича себе си медиум-хирург?

— Какво?

Тя повтори разказа на Карин.

— Това е нещо ново за мен. Мога да проверя дали някой от нашите се е виждал с него. Трябва да са били в къщата, ходили са навсякъде. Не ми е докладвано, че Деби Паркър е била при него. Тя е предпочела един човек в синя роба, който нарича себе си Дейва.

— Тя ми каза за него. Слушай, Сай, този доктор Гроутман, или Антъни Орфорд, или както там е истинското му име, е опасен. Бизнесът му на всяка цена трябва да бъде спрян.

— Добре е, че си питала Карин дали смята, че може да бъде подведен под отговорност за насилие, но имам чувството, че не е направил нищо такова.

— Не можеш ли да го хванеш за нещо друго?

— За какво например? Той не е нарушил никакъв закон. Сама знаеш, че всеки може да стане алтернативен лечител, без образование, без квалификация — една табела на вратата и готово. Няма правила. Ако можем да докажем, че наистина е взел инструмент и е отворил някого, със сигурност ще го арестуваме. Правил ли го е?

— Всичко е ловкост на ръцете.

— Той твърди ли, че оперира хората… Това ли казва в писанията си?

— Ох, мисля, че е доста умен, за да направи такова нещо.

— Как привлича пациентите си?

— Мълвата се носи. Хората говорят за чудесата му.

— Откога е в Старли?

— Отскоро. Карин ще се опита да разбере къде е бил преди това.

— И защо е напуснал. Аз ще направя някои справки утре, но от това, което ми каза, е ясно, че нямаме право дори да го разпитаме. Някой трябва да дойде при нас с официално оплакване.

— Дявол да го вземе. Сериозно съм разтревожена от този човек. Като си помисля за хората, които мами, за парите, които им прибира. Може много сериозно болни да отидат при него вместо при нас.

— Има нещо, което можеш да направиш… Кое е следващото най-ефективно нещо след полицейското преследване? Вероятно дори по-ефективно?

— Нямам представа.

— Пресата. Нека някой репортер да се престори на пациент и да отиде да души в Старли. Обзалагам се, че няма да може да вземе интервю от него, той е много хитър, но ако журналистът е добър, ще проучи надълбоко и щом открие някакви кирливи ризи, ще ги развее из целия окръг.

— Сещаш ли се за някой, който би се заинтересувал?

— О, да. — Кет почувства усмивката в гласа на брат си. — Познавам точния човек. Имаш ли писалка?

 

 

Всяка сутрин Рейчъл Кар отиваше в офиса преди осем. Много отдавна беше разбрала, че репортерът на ранните новини хваща най-сочните мръвки от нощта и никога не оставяше колегите си да й ги отнемат. Освен това й беше забавно да кара маздата по полупразните улици. Към осем и десет движението към града се усилваше и майките, които водеха децата на училище, отнемаха цялата радост от скъпата й играчка. Затова, когато Кет Диърбон звънна, тя пое обаждането и след няколко секунди адреналинът й се покачи.

До средата на сутринта Рейчъл вече имаше картбланш от редактора си, обади се на няколко души, които можеха да знаят нещо за медиума-хирург и си определи час при него. Когато й казаха, че е зает шест седмици напред, тя се оплака от силни болки и изтощение, спомена за приятелка, която й казала, че този хирург е направил чудеса с нея и каза, че той е последната й надежда.

— Почакайте един момент, моля.

Администраторката се обади след десетина секунди и каза, че може да вмести Рейчъл идния петък в късния следобед.

— Доктор Гроутман се опитва да запазва време за тежко болни хора.

Рейчъл благодари сърдечно с разтреперан глас.

— Може би ще се наложи допълнително заплащане за извънредното обслужване.

— Няма значение, ще платя всичко. Много съм ви благодарна.

Тя затвори телефона, влезе в Интернет и написа в „Гугъл“ доктор+Чарлс+Гроутман+медиум+хирург.

Сайтът, който се показа, не беше актуален. Доктор Чарлс Гроутман, наричан още Брайън Ърчмонт, се представяше като практикуващ в клиника в Брайтън. До снимката му имаше откъси от писма, похвали и препоръки от благодарни пациенти и подробности за приемните часове. Когато се обади на посочения телефонен номер, запис от телефонната компания каза, че постът е закрит. Рейчъл помисли за момент и си спомни за Дъги Хотън — той бе старши репортер, когато тя започна работа, а после беше отишъл в „Брайтън Аргус“.

Веднага я свързаха.

— Рейчъл Кар, разбира се, че те помня. Какво правиш сега?

— Главен репортер в Лафертън. — Надяваше се никой в редакцията да не я е чул.

— Сериозна работа.

— Няма да остана тук завинаги.

— Следващата ти спирка „Дейли Мейл“ ли ще бъде?

— В скоро време.

— С какво мога да ти бъда полезен?

Тя започна да му разказва, но той я прекъсна.

— Господи, пак този медиум-хирург. Имаме куп неща за него, но той винаги се измъква. Значи сега е в твоя район. Късмет.

— Правя разследване. Можеш ли да ми изпратиш някои изрезки?

— Разбира се. Той е хитрец, Рейч. Внимавай с него. Надушва журналистите и започва да крещи: „Клевета!“ като заклано прасе. Намира и всякакви хора, които го защитават, благодарни пациенти, на които е спасил живота, знаеш как става. Имаме купища писма.

— И какво стана после?

— Изоставихме случая. Прекалено много скандали. Освен това той не прави нищо незаконно. Изключително много внимава.

— Страхотно, Дъги, задължена съм ти.

— Кажи някоя дума за мен в „Дейли Мейл“, когато отидеш там. Ще бъде мило от твоя страна.