Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (41)

Тридесет и шест

Не беше сбъркал. Той беше методичен и внимателен, бавно планираше всичко. Мразеше да действа импулсивно и точно сега не можеше да си позволи това. Така се правеха грешките, пък и презираше онези, които се впускаха безразсъдно в ситуациите, които позволяваха чувствата им да вземат връх и разумът им да загуби контрол, които убиваха, защото бяха объркани и водени от страстите си. Такива хора убиваха съседите си в пристъп на гняв или жените си заради ревност, или убиваха проститутки в агонията на сексуална ярост. Той ги мразеше. Когато четеше за тях, искаше да ги хванат и да ги накажат, би предложил услугите си на полицията, ако можеше да помогне с нещо.

Така че сега не беше сбъркал, със сигурност. Полицията свали загражденията на Хълма и се изнесе оттам. Гражданите първо не можеха, а после бяха твърде изплашени, за да ходят там, а и кой би ги обвинил?

Но това объркваше плановете му. Така добре беше обмислил нещата и всичко вървеше толкова гладко, но сега вече нямаше план. И така, той стори онова, което се беше заклел никога да не прави — действа импулсивно, без подготовка.

Изглеждаше успешно, но не беше спокоен, не беше удовлетворен. Чувстваше се на ръба, отново и отново премисляше, опитвайки се да открие пукнатини, грешка, която би доказала провала му. Като че нямаше такава, но въпреки това не се успокояваше, не можеше да заспи, не се чувстваше уверен като преди. Не се радваше.

Като начало, не беше планирал да излиза тази вечер. Писа чекове за плащане на сметки, пресмяташе, преглеждаше записите за данъците, а и стаята беше задушна. Беше притеснен. Искаше чист въздух. Просто излезе и тръгна към пощенската кутия, въздухът наистина беше много хубав, прочисти главата му и го успокои. Имаше някаква нова миризма, миришеше на пролет. Това го очарова и когато тръгна към къщи, беше изпълнен с неудържима нужда да направи още нещо, да отиде някъде другаде, чувстваше как това желание кипи в кръвта му.

Ванът, разбира се, беше в гаража в бизнес парка. Заключи предната врата и изкара колата си, караше бавно, без цел по улиците. Не отиваше никъде, не търсеше нищо. Или никого.

Когато я видя, всичко си дойде на мястото. Веднага го разбра.

Възрастна жена.

Беше се облегнала на стената, като че да си поеме дъх. Всеки би се разтревожил за нея и би спрял, всеки съзнателен минувач. Когато излезе от колата, тя започна да се свлича и да се плъзга настрани, долу, на паважа до стената. Улицата беше пуста. Никой не минаваше, нямаше коли. Във всички къщи завесите бяха спуснати.

Той се наведе над нея. Изглежда, беше получила инфаркт или сърдечна криза. Той познаваше симптомите. Но когато я вдигна, беше още жива — едва дишаше, бледа, но жива.

Взе я на ръце и отвори задната врата на колата. Видя я как пада тежко настрани на седалката.

В този момент още не го знаеше. Караше бързо, но когато стигна до гаража, тя беше мъртва. Трябваше да бърза заради охраната, която правеше обиколки… Макар и не толкова чести, за колкото им плащаха — прекарваха по-голямата част от нощта в кабината, като пиеха от плоски бутилки и гледаха порноканали на малък телевизор. Може би само веднъж минаваха по пустите алеи на бизнес парка, без да излизат. Знаеше това. Беше прекарал седмици наред на тъмно в офиса, следейки движенията им, засичайки графика им. Но не знаеше дали вече са направили обиколката си тази вечер. Беше с кола, която те нямаше да разпознаят. Ами ако дойдат и се престараят да запомнят номера?

Работеше много бързо, което мразеше да прави. Това го накара да се изпоти, а не обичаше да се поти.

Занесе я към постройката, отключи и отвори вратата. Беше трудно да я държи здраво и да запали лампата. Не беше обичайно. Не правеше така нещата.

Но тогава всичко тръгна както винаги и тя беше разсъблечена бързо, увита и вкарана в хладилника. Това беше всичко. Провери градусите. Дрехите и чантата отидоха в черния контейнер за боклук. Не взе нищо нито от чантата и джобовете й, дори не погледна в тях. Никога не го правеше. Той не беше крадец. Боклукчиите идваха във вторник и тогава неговият черен контейнер ще бъде изпразнен заедно с няколко други. Колкото по-очевидни бяха нещата, толкова по-добре. Знаеше това. Не привличаше вниманието върху себе си, като не носеше пълни чанти с неща, от които трябваше да се отърве. Правеше само това, което и всеки друг в бизнес парка — изхвърляше навън боклука си, за да го приберат боклукчиите в определения ден.

Напусна крилото и се качи в колата така напрегнат и неспокоен, както не беше се чувствал от години. Когато подкара, сърцето му биеше силно и ръцете му лепнеха на волана. Но не видя никого. Охраната не дойде. Излезе на главния път и бързо се отправи към дома си.

Но това го изтощи. Стоя буден часове наред, потейки се от ужас, ръцете му трепереха, докато си наливаше питие. На сутринта под претекст, че има температура и бронхит, остана у дома. Страхуваше се, че повече не може да има доверие в себе си, че не може да разчита изцяло на пълния си самоконтрол, на желязната си воля, на решителността си. Беше действал импулсивно, без предпазливост и план. Може би всичко е било наред и никой не го е видял или чул, може би късметът е бил на негова страна. Но той не разчиташе на късмета, нито вярваше в него. Това беше лудост. Винаги беше вярвал само на себе си и никога не се беше провалял. До днес.