Сюзън Хил
Смъртта е моята крепост (32)

Двадесет и седем

Старши инспектор Саймън Сърейлър не обичаше да крещи. Предпочиташе да изразява гнева си, като говори с ледено спокойствие.

— Фрея, елате, моля. Доведете и Нейтън.

След двадесет секунди се почука.

— Влезте. — Той посочи вестника на бюрото си. — Предполагам, че сте видели сутрешния „Поуст“?

— Да, сър.

— Дявол знае откъде са разбрали, шефе, не оттук, казвам ви.

— Фрея?

— Категорично не, сър.

— Тогава откъде тази репортерка — Рейчъл Кар, знае за другата изчезнала жена, как е разбрала името, адреса й, къде работи? Някой трябва да й е казал.

— Никой от участъка. Още повече, малко от хората тук знаят за Анджела Рандъл, тя е просто едно име в папката с изчезнали хора. Единствено Нейтън и аз сме чели случая подробно, а ние не сме говорили с репортерката. — В гласа на Фрея се появиха ледени късчета.

— Добре, приемам думите ви за истина. Но точно такива заглавия исках да избегнем… Вижте тези провокативни въпроси: „Могат ли жените в Лафертън да се чувстват в безопасност в своя град?“… „Дали полицията на Лафертън ще може да опази това любимо място за разходки, Хълма, от един сериен убиец?“. Сериен убиец, господи, а няма дори тяло. Добре, най-добре е да ги изпреварим. Искам да се свика брифинг за пресата в дванадесет часа. Искам да присъстват местните радиостанции, регионалните телевизии, новинарските агенции, всички — да се захванем с тях, преди те да са се захванали с нас. Изпратих екипа да претърси отново Хълма, но до следобед ще свършат. Някакви новини от Старли?

— Какво? От Дейва? Боже, ама че глупак. Съмнявам се, че знае нещо за изчезването на Деби Паркър — каза Фрея. — Имала е две посещения при него, той ни засипа с приказки в стил „Нова епоха“, но не останах с впечатлението, че крие нещо.

— Все пак ще го държим под око известно време. Освен това Деби сигурно е завързала някакви познанства в Старли, за които може да не е казала на съквартирантката си. Това е добра следа, може да е отишла при тях.

— Да, при някой цигански катун. О, като малък исках да съм циганин…

— Благодаря, Нейтън, запази детските си спомени и се захвани с телефона. Искам този брифинг да протече както трябва, да бъде организиран суперпрофесионално. Заели сме се със случая, всичко е под контрол и трябва да внушим това. Общественото доверие в полицията може да отслабне заради тези глупости. Да, и ако се обадят от националните медии, свържете ги с мен. Не казвайте нищо.

— Сър.

Когато тръгваше, Фрея погледна Сърейлър, за да види дали в погледа му има следа от близост. Нямаше. Тя се поколеба секунда, оставяйки Нейтън да излезе пръв.

Телефонът звънна.

— Сърейлър. Добро утро, сър. Прочетох я, да.

Фрея се измъкна от кабинета.

 

 

В конферентната зала за обедния брифинг бяха дошли повече журналисти, отколкото бяха идвали от дълго време насам. Бяха усетили, че историята може да стане водеща новина, и подушваха кръв. Старши инспектор Сърейлър влезе устремено в залата и застана зад подиума с Фрея, Нейтън и инспектор Блек, който отговаряше за претърсването на Хълма.

— Добро утро, дами и господа. Благодаря ви, че дойдохте. Както знаете, вчера отправихме призив към всички, които имат някаква информация за една местна жена, Деби Паркър, забелязана за последен път вечерта на 31-и и може би напуснала дома си рано на следващата сутрин. Не е забелязвана оттогава, не е оставила съобщение, не се е обаждала на семейството си или на приятели и, доколкото знаем, не е имала причина да изчезне по собствено желание. Не е взела никакви вещи със себе си, освен ключовете от дома си. Дамската й чанта и всички лични вещи и дрехи са останали в апартамента й. Изключително сме обезпокоени за сигурността на Деби Паркър и освен че призовахме обществеността за информация, предприехме претърсване на Хълма и околностите, където се смята, че се е разхождала.

Сигурен съм, знаете, че хората изчезват по много причини — страдат от депресия или други психически заболявания, имат семейни, домашни или финансови проблеми. Обикновено се връщат по свое желание. Винаги приемаме много сериозно всяко съобщение за изчезнал човек, но в някои случаи причините за безпокойство са повече, както при случая с младата жена, Деби Паркър.

На 18 декември миналата година постъпи съобщение за друга изчезнала жена, Анджела Рандъл, от работодателката й в старческия дом „Четирите пътя“, но макар че тогава събрахме пълни данни и направихме разследване, нямахме причина да смятаме изчезването на госпожица Рандъл за съмнително. След изчезването на Деби Паркър обаче, ние разглеждаме отново изчезването на Анджела Рандъл, тъй като между тях определено има връзка.

Имаме обаждания от граждани в отговор на нашия призив и работим по няколко версии, но все още нямаме информация, която да ни отведе до нея. Ще отправим подобен призив към гражданите и за изчезването на Анджела Рандъл. Естествено, ще ви информираме своевременно за развитието на следствието. Междувременно, ще бъда благодарен на медиите, ако се въздържат от прибързани и сензационни предположения, които не само че няма да са от полза, но ще разстроят семействата и приятелите на изчезналите жени и ще предизвикат тревога сред обществеността.

Рейчъл Кар стана.

— Старши инспекторе, сигурно в момента, в който сте пускали съобщението за изчезналата млада жена, сте си давали сметка, че то ще предизвика така наречената „тревога сред обществеността“?

— Разбира се, хората са загрижени, но ние изложихме фактите, доколкото беше възможно, в недраматичен тон, точно за да не предизвикаме тревога, като в същото време насочим вниманието към случая.

— Защо скрихте изчезването на Анджела Рандъл?

— Никой нищо не е крил, госпожо…

— Извинете, Рейчъл Кар, пресата на Бевхам…

— Да, трябваше да се сетя коя сте.

В залата се разнесе оживление. Рейчъл Кар беше известна с остротата и голите си амбиции, които не я правеха особено популярна сред колегите й.

— Е, госпожо Кар… точно вашата фразеология имах предвид. Беше ни съобщено за изчезването на Анджела Рандъл и ние предприехме първоначалните разследвания. Но не можем и не отправяме призиви или съобщения към обществеността за всеки изчезнал човек, дори в малък град като Лафертън.

— Но сега вече гледате сериозно на случая?

— Както казах, ние гледаме сериозно на всеки случай с изчезнал човек. Има ли други въпроси, защото госпожа Кар явно е решила, че дебатът може да тече така до безкрай.

— Джейсън Фокс, „Областна новинарска агенция“. Старши инспекторе, разтревожени ли сте за сигурността на изчезналите жени?

— Тъй като никоя от тях не се е обадила, а времето минава, без да има новини, да, имаме повод за тревога. Но аз бих подчертал, че нямаме никакви данни, че с тях се е случило нещо лошо.

Въпросите вече заваляха.

— Разследването, което се провежда, за убийство ли е?

— Претърсването на Хълма разкри ли следи от някоя от жените?

— Защо не се провежда такова търсене в други части на града?

— Съветвате ли хората да стоят далеч от Хълма?

— Трябва ли жените, които живеят сами, да се безпокоят за безопасността си в Лафертън?

И отново Рейчъл Кар:

— Защо полицията на Лафертън не действа адекватно? Защо няма редовни патрули в района на Хълма? Ако наистина сте загрижени за двете жени и смятате, че между случаите има връзка, търсите ли някаква връзка и между самите жени? Мислите ли, че е възможно да са отвлечени или убити? Има ли сериен убиец, който преследва жените в Лафертън?

 

 

Джим Уилямс беше чул вчерашния призив по радио BEV за информация за изчезналото момиче, след което беше седнал в удобното си кресло, за да размисли. Тази сутрин беше извървял, както обикновено, половин миля до Акр стрийт, за да си купи „Поуст“ и пакет ментови бонбони. Беше хубав ден, прекалено хубав — твърде топло беше, нарцисите бяха твърде разцъфтели, птиците пееха твърде радостно. Това можеше да означава само, че отново ще има лапавица, източен вятър и скреж през нощта. Беше свалил белия вълнен плат, с който грижливо покриваше камелиите на терасата, но щеше да се наложи да погледне термометъра преди новините в десет часа и отново да ги завие, ако има изгледи пак да се застуди.

През целия път към вкъщи си мислеше за камелиите. Носеше „Поуст“ сгънат под мишница. Не се изкуши да го отвори на улицата отчасти защото щеше да развали удоволствието от четенето по време на чая, отчасти защото имаше чувството, че може би е неприлично, както например да се яде на улицата.

Не беше забравил съобщението в новините за изчезналото момиче. То продължаваше да се върти в съзнанието му, докато приготвяше бекона с яйца и гъби, препичаше филиите с масло и слагаше чайника да заври. Отвори прозореца на кухнята и вътре нахлу аромат на пролет. Щом някой в квартала окосеше тревата си, ароматът щеше да стане още по-силен.

Десет минути по-късно той седеше до масата с пълна чиния пред себе си, с чаша чай и с вестник, подпрян на каната. На първа страница имаше статия за изчезналото момиче. Но когато я прочете, беше по-заинтригуван от другата жена, Анджела Рандъл, изчезнала преди Коледа. И за двете се знаеше, че са ходили на Хълма. Когато разгледа снимката на Деби Паркър, Джим почувства почти със сигурност, че я е срещал там, макар че не беше лесно да я разпознае в неясната снимка на момиче, което се пързаля със зимни кънки. Все пак му изглеждаше позната и ако си затвореше очите, можеше да я види как върви. Но полицията щеше да иска да знае повече от това. Десетки хора могат да се обадят и да кажат, че „мислят“, че „може би“ са видели момичето на Хълма, но не са сигурни кога точно.

Колкото до другата жена, Джим се чувстваше по-сигурен. Нямаше снимка на Анджела Рандъл, но имаше добро описание. Главното, което изникна в паметта му обаче, беше фактът, че за последен път е била видяна да тича към Хълма, облечена в светлосив анцуг, много рано през онази много мъглива декемврийска утрин. Джим също беше навън този ден със Скипи. Беше излязъл рано, защото не можеше да спи, а запомни мъглата, защото когато излезе от вкъщи, тя изглеждаше съвсем лека, но щом стигна до Хълма, бе вече гъста и влажна — мъгла, която лепне по лицето ти и го вледенява.

Обра чинията си с парче хляб и отиде до хладилника, за да провери какво има за чая по-късно. Имаше шунка, която можеше да изяде със зеленчуци, парче ябълков пай, който беше купил вчера от пекарницата „Крос“, и крем „Девон“. Това беше любимият му десерт, макар че през лятото обикновено ядеше ябълковия пай със сладолед.

Прочете отново статията в „Поуст“. Не, нямаше какво да каже на полицията за Деби Паркър, но колкото повече мислеше, толкова по-сигурен беше, че трябва да им каже, че е видял другата жена да тича в мъглата.

След като взе решение, той сгъна вестника, изчисти масата, изми съдовете, преди да се разположи в дневната, за да гледа футболния преглед. До него на малка масичка лежеше вестникът с програмата, с подчертаните с червено предавания, които смяташе да гледа. Той преглеждаше седмичника от начало до край още в деня, в който излизаше, и си правеше седмичен телевизионен график. Този следобед пред него имаше почти три часа наслада със спорт по телевизията, а после щеше да има време за кратката си разходка до края на улицата, зад ъгъла и обратно за вечерната програма. Значи можеше да отиде до полицейския участък на Лафертън тази сутрин. Трябваше да разкаже историята си не на първия срещнат полицай, а на някой, който работи по случая. Беше наясно, че съобщенията никога не се предават, бележките се слагат в папки и никой не ги поглежда повече.

Той изключи телевизора и сложи палтото и шапката си. Ще каже на полицията всичко, което си спомня. По някаква причина чувстваше, че дължи това не само на изчезналите жени, но и на Филис… а заради нея и на Скипи.

* * *

Когато Фрея влезе в стаята на следствения отдел след брифинга, телефонът започна да звъни.

— Детектив сержант Графхам.

Сержантът в приемната се обаждаше, за да докладва, че е идвал един възрастен мъж.

— Каза, че иска да съобщи нещо за изчезналата жена, Анджела Рандъл, но иска да говори с някой, който работи по случая.

— Що за човек е, Рой?

— Около седемдесетте, с шлифер и шапка. Не мисля, че си измисля, изглеждаше искрен.

— Къде е сега?

— Отиде си вкъщи. Почака малко. Имам всички данни.

— Дай ми ги, моля те.

Тя надраска името и адреса. Щом остави слушалката, телефонът отново иззвъня.

— Фрея, бихте ли дошли за минута?

Този път тя тръгна по коридора към стаята на Сърейлър без Нейтън.

— Благодаря — каза той, когато тя отвори вратата.

— Тази млада жена от „Ехо“ е тръгнала на лов.

Саймън направи пренебрежителен жест.

— Тя е само местен териер. А сега, за Деби Паркър. Единствената истинска следа, която имаме, е Старли. Това е било нещо ново в живота й, била е увлечена по него и имам чувството, че ако има някаква следа, тя ще изникне там. Вие се срещнахте с един терапевт, но аз искам много повече. Искам Старли да се напълни с униформени полицаи, да огледат всеки магазин, приемна, кафене… всяка индианска колиба. От врата на врата. Вземете снимката на Деби и направете листовки, пръснете ги из мястото. Търсим всеки, който може да я разпознае. На Хълма не открихме нищо.

— Сър, ами Анджела Рандъл?

— Какво за нея?

— Е, доколкото знаем, тя няма нищо общо със Старли.

— Не.

— Значи… нямаме никакви следи към нея.

— Не. Единствената следа, и то съвсем слаба, е, че е била на Хълма, а там не открихме нищо. Докато не се появи някаква информация за нея, ще се съсредоточим върху Деби Паркър.

— Добре.

В личен план тя се влюбваше все повече в Саймън всеки път, когато го видеше, но професионално не беше съгласна с омаловажаването на случая на Анджела Рандъл. В съзнанието й изникна стерилната самотна малка къща, безмълвните стаи, ужасната пуста тишина, която тегнеше над това място, а после увитият в златиста хартия пакет, скъпите копчета за ръкавели и бележката. Бележката показваше дълбоките й чувства, беше развълнувала Фрея. Връщайки се към стаята си, тя си мислеше, че знае защо не е готова да остави случая на Анджела Рандъл. Бележката към подаръка беше отчаяно откровение и въпреки че нямаше име, тя разкриваше завладяваща страст. Анджела Рандъл беше обичала мъж, на когото редовно бе подарявала скъпи подаръци, за които е трябвало да бърка доста дълбоко в спестяванията от скромната си заплата. Фрея разбираше много добре какво я е подтикнало да го прави.

Но тя не беше казала на никого нищо за това, което откри в бижутерския магазин в Бевхам.

— Нейтън?

— Сержант.

— Старши инспекторът иска да направим разследване от врата на врата в Старли — обяви, листовки за Деби Паркър, тотално разследване. Мисли, че може да се намери нещо там.

— Тръпки ме побиват от това място. Обзалагам се, че тя е някъде там. Включила се е в някоя откачена група.

— Е, ако е така, ще я открием.

— Има ли нещо за мен, сержант?

— В Старли?

— Където и да е. Защото Мат Ръстън иска да му помогна с данните за наркотиците. Има адски много информация, която трябва да се прегледа.

— Опитваш се да ми кажеш нещо ли?

— Не ставайте глупава, сержант. Обичам ви, бих умрял за вас, само че ако трябва да отида пак в Старли…

— Не е това, трябва да идем при един възрастен мъж, който иска да говори само с важни хора от следствения отдел, и когато свършим, ще те помоля за нещо.

Нейтън разцъфтя в маймунската си усмивка и каза:

— Става!