Лусинда Райли
Сестра на бурята (9) (Историята на Али)

7.

Тео ми беше писал, че ще ме посрещне на атинското летище. Като излязох от салона за пристигащи пасажери, той тръгна към мен с тревожно изражение на лице и ме прегърна сърдечно.

— Скъпа, толкова се притеснявах за теб. Как си? Горкичката ми, сигурно си съкрушена. И си отслабнала — добави, опипвайки ребрата ми.

— Добре съм — отвърнах непоколебимо и вдишах прекрасния му, утешителен аромат.

Той взе раницата ми и двамата излязохме в задушния мрак на юлската вечер.

Качихме се в такси с лепкави седалки и миризма на застоял тютюн, очевидно на път към някой хотел край пристанището на Фалиро, откъдето започваше Цикладската регата.

— Напълно сериозно говоря, че ако не ти е до състезания, ще се справим и без теб — повтори Тео, докато се придвижвахме по улиците на града.

— Не знам дали да го приемам като комплимент, или като обида — отвърнах.

— Определено е комплимент, като се има предвид, че си ключова част от екипажа. Но понеже те обичам, не искам да се чувстваш под натиск.

„Обичам те.“ Всеки път, когато изречеше тези думи така непринудено, усещах малка тръпка. А сега седеше до мен, държеше ръката ми и ги повтаряше. Аз също го обичах заради прямотата му и това, че не си играеше игрички. Както ми беше казал веднъж, по време на онези прекрасни дни на борда на „Нептун“, преди да чуя за смъртта на Татко Солт, разбиех ли сърцето му, щеше да си намери друго.

— Знам, че точно това би искал татко. Пак да се кача на някоя лодка и да си върна живота, вместо да се давя в тъга. И да спечеля, разбира се.

— Али. — Той стисна ръката ми. — Ще спечелим в негова чест. Обещавам.

 

 

Когато на следващата сутрин се качих на борда на яхтата „Ханзе“, за да започнем последните дни на подготовка, съотборниците ми също бяха заредени с хъс за победа. И останах трогната, че всеки от тях се стараеше да ме улесни възможно най-много. Цикладската регата не беше толкова тежка, колкото други състезания, в които бях участвала: траеше общо осем дни, но с двайсет и четири часово прекъсване и почивка на всеки от островите.

Тео беше забелязал, че нося флейтата от вкъщи.

— Защо не я вземеш на борда? Може да ни правиш серенада, за да ни стимулираш — беше предложил.

Докато летяхме по водата, къпейки се в разкошното слънце на първия ни състезателен ден, вдигнах инструмента до устните си с усмивка за Тео и се впуснах в импровизирана духова версия на „Фантазия върху тема от Томас Талис“, композиция, прочула се покрай епичния мореплавателски филм „Господар и командир“. Тео ми се усмихна от мястото си пред щурвала, доловил закачката ми, и насочи яхтата към пристанището на Милос. Момчетата ме аплодираха любезно и имах чувството, че по свой начин бях отдала почест на Татко Солт.

Спечелихме неоспорвано първата отсечка от състезанието, за втората финиширахме трети, а за третата — втори. И така си разделихме първото място с един гръцки екипаж. На предпоследната вечер от регатата акостирахме в пристанище Финикас на Сирос, малък идиличен остров, чиито обитатели бяха организирали тържествено посрещане за всички екипажи. След вечеря Тео ни събра за няколко думи.

— Господа — и дама — знам, че не обичате да прекъсвам гуляите ви, но капитанът ви нарежда да си легнете рано. Докато конкуренцията — той кимна към гръцките моряци, които, видимо подпийнали, танцуваха сиртаки под акомпанимента на мандолина, — се весели, ние ще се наспим едно хубаво и на сутринта ще се качим на борда готови за победа. Става ли?

Чуха се няколко неодобрителни стона, но всички се прибраха послушно по каютите.

Заради близостта, в която живеехме със съотборниците си, двамата с Тео си бяхме изградили нощна рутина, така че да си откраднем малко време заедно, без да събуждаме подозрение. Като единствена жена на борда, ми бяха отстъпили една малка самостоятелна каюта на носа; Тео пък спеше на пейка в камбуза-всекидневна.

Изчаквах да чуя, че останалите минават през тясната съблекалня с мивка и тоалетна. А след като всичко утихнеше, се качвах на горната палуба под прикритието на тъмнината, където Тео веднага ме придърпваше в топлата си прегръдка и си позволявахме петминутна напрегната интимност, досущ като тийнейджъри, боящи се да не ги спипат родителите им. След това, за да си осигуря алиби, в случай че някой ме чуеше да се промъквам в мрака, слизах на пръсти до камбуза, грабвах шише студена вода от хладилната чанта и се връщах в каютата си, трясвайки шумно вратата след себе си. И двамата бяхме сигурни, че се справяме отлично с театъра и никой от съотборниците ни не подозира какво се случва помежду ни. Когато Тео ме придърпа в обятията си в нощта преди финала, усетих повече страст в целувките му за лека нощ.

— Божичко, дано си готова да прекараш поне двайсет и четири часа в леглото с мен заради всичките мъки, които преживях през последните дни — простена той.

— Тъй вярно, капитане. На вашите услуги. Но хич не ми се струва справедливо да пращаш всички моряци по леглата рано-рано, а ти самият да пренебрегваш собствената си заповед — прошепнах в ухото му, отлепвайки шарещата му ръка от лявата си гърда.

— Права си, естествено. Върви тогаз, Жулиета, пред взора ми недей стоя, инак, о, небеса, не ще успея да сдържа похотта си.

Изкисках се, целунах го за последно и се изтръгнах от прегръдката му.

— Обичам те, скъпа. Приятни сънища.

— И аз те обичам — прошепнах в отговор.

 

 

Дисциплинарната тактика на Тео отново пожъна успех. Последната отсечка от регатата протече в напрегнато съревнование с гръцкия отбор, но както Тео коментира триумфално, когато в събота чухме финалния изстрел в пристанището на Волиагмени цели пет минути преди тях, сигурно узото им е изиграло лоша шега. На заключителната церемония съотборниците ми сложиха победната корона от лаврови листа върху моята глава сред фотографски светкавици и шампанско. Когато бутилката стигна до мен, я вдигнах във въздуха и безмълвно казах на Татко Солт, че победата ни е в негово име. Казах му и че ми липсва.

На празничната маса Тео ме хвана за ръката и ме вдигна на крака.

— Първо на първо, искам да вдигнем тост за Али. Предвид обстоятелствата, мисля, че се справи впечатляващо.

Момчетата отвърнаха с радостни възгласи и искрената им сърдечност ме накара да се просълзя.

— И второ, искам да предложа на всички ви място в екипажа ми за „Фастнет“ през август. Ще бъде първото състезание на „Тигрицата“. Някои от вас може да са чували за нея: чисто нова яхта, която току-що излезе на пазара. Само един поглед ми беше достатъчен да се убедя, че ще ни отведе към още една победа. Е, какво ще кажете?

— „Тигрицата“? — възкликна Роб. — Брой ме!

Останалите момчета се присъединиха въодушевено към него.

— Предложението важи ли и за мен? — попитах го тихо.

— Естествено, Али.

После Тео се обърна към мен, прегърна ме и ме целуна силно по устата.

Това предизвика още един залп от аплодисменти и ликуващи възгласи и аз се откъснах от Тео, изчервявайки се до корените на косата ми.

— Това е последното нещо, което исках да ви обявя. Май с Али станахме двойка. И ако на някой не му харесва, да се обърне към мен, ясно?

Момчетата вдигнаха отегчено вежди.

— Стари новини — въздъхна Роб.

— Да, какво толкова? — добави Гай.

Двамата изгледахме смаяно съотборниците си.

— Знаели сте? — учуди се Тео.

— Прощавай, капитане, но през последните дни живеехме глава до глава, и тъй като никой друг още не е имал удоволствието да докосне задника на Ал, без да изяде някой лакът, нито да получи целувка за лека нощ, не ни трябваше много да се досетим — обясни Роб. — Знаем от самото начало. Съжалявам.

— Аха — скалъпи Тео, притискайки ме още по-силно в прегръдките си.

— Намерете си стая! — извика Гай сред неприличните коментари на останалите ни съотборници.

Тео ме целуна отново, а на мен ми се искаше да пропадна през пода от срам. Май любовта наистина беше сляпа.

Затова наистина си „намерихме стая“ — хотелска стая във Волиагмени. Тео спази обещанието си и ни държа в леглото цели двайсет и четири часа. Междувременно обсъждахме плановете си за „Фастнет“ и след това.

— Е, ще успея ли да те кача на „Тигрицата“?

— Да, вече съм свободна. През август с Татко Солт и сестрите ми обикновено тръгвахме с „Титан“ на ежегодната ни почивка, но… — Преглътнах сухо и побързах да продължа: — А през септември, ако мина финалните квалификации, се надявам да започна тренировки с швейцарския екип за олимпиадата в Пекин.

— Аз ще участвам с американците.

— Несъмнено ще сте голяма конкуренция, но няма да ви дадем победата лесно — пошегувах се.

— Благодаря, драга мадмоазел. Дано оправдая очакванията ви. — Тео ми се поклони театрално. — А какви са плановете ти за идните няколко дни? Смятам да се оттегля в лятната вила на семейството ми за заслужена почивка. Намира се само на няколко часа по вода оттук. После, разбира се, потеглям към остров Уайт, за да започна подготовката за „Фастнет“. Искаш ли да ме придружиш?

— За почивката или за състезанието питаш?

— И за двете. Макар че, ако мога да сменя тона за момент, знам, че си опитен мореплавател, но „Фастнет“ е друг вид състезание. Участвах в последното, преди две години, и едва не загубихме един от съотборниците ни, Мат, заобикаляйки Скалата. Вятърът буквално го издуха от яхтата. Много е опасно и… — Тео вдиша дълбоко. — И откровено казано, започвам да се чудя дали беше добра идея да те каня.

— Защо? Защото съм момиче?

— За бога, Али, стига с тези комплекси! Разбира се, че не е заради това. Просто те обичам и никога няма да си простя, ако ти се случи нещо. Както и да е, ще го измислим през следващите дни. За предпочитане с питие в ръка на някоя тераса с изглед към морето. Утре сутринта трябва да върна състезателната яхта на собственика й в пристанището, където съм оставил и „Нептун“, така че може веднага да потеглим. Как ти звучи?

— Всъщност си мислех, че трябва да се върна у дома — отговорих. — За да бъда с Мама и Мая.

— Напълно ще те разбера, ако така решиш. Макар че не мога да скрия егоистичното си желание да дойдеш с мен. Струва ми се, че и двамата ни чака натоварена година.

— Наистина ми се иска да дойда, но първо ще трябва да се обадя на Мама и да проверя дали всичко е наред.

— Защо не го направиш, докато аз си взема душ?

Тео ме целуна по главата, скочи от леглото и тръгна към банята.

Като се обадих, Мама ме увери, че в Атлантис всичко е спокойно и няма никакъв смисъл да се връщам.

— Отиди да си починеш, chérie. И бездруго Мая ще отсъства известно време.

— Сериозно? Много съм изненадана — коментирах. — Но не ти ли е самотно? Обещавам, че този път телефонът ми ще е включен през цялото време, за да можеш да ми се обаждаш.

— Добре съм и няма да те безпокоя, chérie — отвърна стоически тя. — За жалост най-лошото вече се случи.

Като затворих телефона, ме обзе внезапна тъга, както се случваше всеки път, спомнех ли си, че татко вече не е сред нас. Мама обаче имаше право. Най-лошото наистина се беше случило. И за пръв път ми се искаше да принадлежах към религия с установена идеология за печалния период след смъртта на близък. Макар и някога да бях смятала подобни идеологии за архаични, сега разбирах, че всъщност са ритуал, създаден, за да помага на хората в най-мрачните мигове на скръбта.

На следващата сутрин с Тео напуснахме хотела и стигнахме пеша до пристанището.

След като със собственика на яхтата „Ханзе“ вдигнахме тост на борда й по случай победата ни — която толкова го радваше, че вече говореше с Тео за бъдещи регати — се разходихме по пристанището и се качихме на „Нептун“. Преди да отплаваме, Тео зададе курса ни на навигационната система. Отказа да ми разкрие къде точно отиваме и докато извеждаше яхтата от пристанището на Волиагмени, насочвайки я към открито море, аз се заех да зареждам хладилника и хладилната чанта с бира, вода и вино.

Докато плавахме по спокойните аквамаринови води, колкото и да се стараех да отдам вниманието си на красотата край нас, противоречивите емоции, които бях изпитала на последното ни пътешествие на борда на „Нептун“, преследваха съзнанието ми. Замислях се колко прилики имаше между Татко Солт и любовника ми: и двамата обичаха мистериите и определено настояваха да държат нещата в свои ръце.

И докато размишлявах дали не се бях влюбила в отражение на баща си, усетих яхтата да забавя хода си и чух котвата да се спуска. Когато Тео дойде на палубата при мен, реших да не споделям последните си мисли с него. Като знаех колко си пада по психоанализата, сигурно нямаше да ме остави на мира.

Докато пийвахме студена бира и хапвахме салата със сирене фета и пресни маслини, които бях купила от една сергия на пристанището, разказах подробно на Тео за армиларната сфера с гравираните по нея цитати и координати. И за писмото на Татко Солт.

— Е, очевидно е бил подготвен. Сигурно отдавна е започнал с планирането.

— О, да, такъв човек беше. Държеше всичко да е организирано като под конец.

— Мой тип човек — коментира Тео, потвърждавайки мислите ми отпреди малко. — Аз също съм приготвил завещанието си и дори съм оставил инструкции за погребението ми.

— Не говори така — потреперих аз.

— Извинявай, Али, но моряците играем опасна игра и нищо не се знае.

— О, татко много би те харесал. — Надникнах към часовника си, за да сменя бързо темата. — Не трябва ли да потегляме, за да стигнем накъдето сме тръгнали?

— Скоро. Искам да пристигнем в точно определен момент. — Тео ми се усмихна потайно. — Плува ли ти се?

Три часа по-късно, докато залязващото слънце обливаше небето над един малък остров с наситеното си оранжево сияние и багреше варосаните стени на къщите по крайбрежието, разбрах защо Тео бе държал да изчакаме.

— Виждаш ли? Не е ли приказно? — пророни, преметнал ръка през раменете ми, докато с другата вкарваше яхтата в малкото пристанище.

— Да — потвърдих, любувайки се на слънчевите лъчи, които се просмукваха през облаците като жълтък, плавно изливащ се от счупената си черупка. — Татко все разправяше, че гръцките залези били най-живописните в света.

— Поредното нещо, за което щяхме да постигнем единодушие — каза Тео и ме целуна нежно по врата.

И предвид заключението ми отпреди няколко часа, реших в никакъв случай да не подхващам темата за вкусовете на Татко Солт по време на почивката ни.

— Ще ми кажеш ли къде се намираме? — попитах, като влязохме в пристанището и едно смугло момче се спусна да хване въжето, което му хвърлих от борда.

— Има ли значение? Като му дойде времето, ще разбереш. Засега да го наречем просто „Някъде“.

Очаквах, че ще влачим раниците си нагоре по стръмния хълм и останах безкрайно изненадана, когато Тео ми каза, че ги оставяме в яхтата. След като заключихме кабината, слязохме на пристанището и Тео плати на момчето няколко евро за помощта му. После ме хвана за ръката и ме поведе към редица мотопеди. Извади ключе от джоба си и отключи катинар, който освободи увъртяната около едното мотопедче тежка метална верига.

— Гърците са прекрасни хора, но икономиката им е в доста отчаяно състояние в момента, затова е добре да се взимат предпазни мерки. Не ми се ще някой път да заваря моторетката без гуми. Качвай се — покани ме той и аз се подчиних неохотно, със свито сърце.

Мразех мотопеди. След като завърших гимназия, по съвет на Татко Солт тръгнах на околосветско пътешествие с две приятелки, Мариел и Хелен. Започнахме от Далечния изток и посетихме Тайланд, Камбоджа и Виетнам. На път към Европа, където си бях намерила лятна работа като сервитьорка на остров Кинтос, прекосихме Турция с мотопеди под наем. Докато карахме от летището на Бодрум към Калкан, Мариел не прецени правилно един остър завой и катастрофира.

Никога няма да забравя как намерих привидно безжизненото й тяло в шубрака край близкия хълм и се изправих отчаяно насред пътя да чакам някоя кола, за да се помоля за помощ.

Само дето никой не се появи и накрая се обадих на единствения човек, от когото бях сигурна, че ще получа съвет. Обясних на Татко Солт какво е станало, а той ми каза да не се безпокоя и че идвала помощ. След мъчително половинчасово чакане до нас кацна хеликоптер с парамедик, който откара и трите ни до болница в Даламан. Мариел оцеля с разбит таз и три счупени ребра, а ударът по главата до ден-днешен й причиняваше жестоки мигрени.

Като седнах зад гърба на Тео същата вечер, при положение че не бях припарвала до мотопед от катастрофата на Мариел, стомахът ми подскочи от ужас.

— Готова ли си? — попита ме той.

— Доколкото е възможно — пророних, стисвайки го като менгеме през кръста.

Докато лъкатушехме по тесните улици на „Някъде“, реших, че ако Тео се окажеше безразсъден шофьор, наумил си да ме впечатли, щях да го накарам да спре, за да сляза. Но въпреки че караше спокойно, аз се возех със затворени очи нагоре по стръмния прашен път. Накрая, след като се бяхме катерили цяла вечност — поне според моите възприятия, макар че навярно бяха по-малко от петнайсетина минути — усетих да натиска спирачката. Моторетката се килна на една страна, той стъпи на твърда земя и изгаси двигателя.

— Е, пристигнахме.

— Радвам се.

Отворих очи, разтреперана от облекчение, и се съсредоточих в слизането от седалката.

— Не е ли прекрасно? — рече във възхвала Тео. — Да, по пътя има чудни гледки, но според мен това е черешката на тортата.

Тъй като бях пропътувала цялото разстояние със затворени очи, не знаех за какви гледки говори. Той ме хвана за ръката и ме поведе през груба суха трева към осеян с древни маслинови дървета склон, който се спускаше стръмно към морето. Кимнах утвърдително — наистина беше прекрасно.

— Къде отиваме? — попитах, докато Тео ме водеше през маслиновата горичка.

Не виждах нито една къща пред нас. Само стар обор, навярно скован за козите.

— Там. — Той посочи към хамбара и се обърна към мен. — Свидният ми дом. Чудесен е, нали?

— Ами… да…

— Али, страшно си бледа. Добре ли си?

— Да — уверих го.

Като стигнахме до обора, се зачудих кой ли от двама ни бе загубил разсъдъка си. Ако наистина наричаше тази съборетина свой „дом“, то дори да ми се наложеше да извървя пеша обратния път в тъмницата, щях. За нищо на света нямаше да прекарам нощта на такова място.

— Знам, че прилича на барака в момента, но я купих наскоро и исках първо ти да я видиш, и то по залез. Има много работа по нея, а и тук трудно се издава строително разрешение — продължи той, отваряйки прогнилата дървена врата, за да влезем.

През огромната дупка в покрива се виждаха първите звезди в притъмнялото небе. Помещението беше пропито с миризма на кози, която накара и бездруго изстрадалия ми стомах да се преобърне отново.

— Какво ще кажеш? — попита ме той.

— Прав си за гледката, прекрасна е.

Докато слушах Тео как обяснява, че наел архитект, каква кухня щял да направи, и колко голяма всекидневна, и тераса с изглед към морето, поклатих безпомощно глава и излязох навън, тъй като не можех да понасям повече миризмата на кози. Изтичах през твърдата суха пръст и успях да свърна зад ъгъла на обора, преди да се превия надве, мъчейки се да повърна.

— Али, какво има? Пак ли ти прилоша?

Тео се появи бързо до мен и сложи ръка на гърба ми, докато клатех нещастно глава.

— Не, добре съм. Просто… просто…

После седнах в тревата и заридах като малко момиченце. Разказах му за катастрофата с мотопед и колко много ми липсва татко и му се извиних, задето ме вижда в такова състояние.

— Али, аз трябва да ти се извиня. Аз съм виновен. Изтощена си от състезанието и скръбта по баща си. Толкова добре се преструваш на невредима, че дори аз, с моите психоаналитични способности, успях да се изложа. Веднага ще се обадя на един приятел, който ще дойде да ни вземе с кола.

Твърде уморена да споря с него, останах седнала в тревата, докато Тео говореше по мобилния си телефон. Морето под нас вече поглъщаше слънцето и като се поуспокоих, реших, че Тео наистина имаше право. Гледката наистина беше зашеметяваща.

След десетина минути вече се возех бавно надолу по хълма в изключително старо волво, карано от също толкова стар мъж на име Креон. Тео ни следваше с мотопеда. На половината слизане колата свърна вдясно и продължи по друг прашен бабунест път, който също наглед не водеше никъде. Този път обаче, като стигнахме края му, видях приветливите светлини на красива къща, кацнала на ръба на една скала.

— Чувствай се като у дома си, скъпа — каза Тео, въвеждайки ме в просторен вестибюл. Тъмноока жена на средна възраст дойде да го прегърне топло, нареждайки ласкаво на гръцки. — Ирене е икономката ни — представи я той. — Тя ще те заведе в стаята ти и ще ти приготви ваната. Аз ще сляза до пристанището с Креон, за да взема багажа ни от яхтата.

Ваната се намираше на тераса, изсечена — като останалата част от къщата — в нащърбената скала, която се спускаше отвесно към пенливото море. След като се поглезих в топлата ароматна вода, излязох от ваната и се върнах боса в разкошната просторна спалня. После тръгнах да разузнавам и се озовах в изискано обзаведена всекидневна с изход към грамадната главна тераса с невероятен изглед и басейн, сливащ се с панорамата, на който дори олимпийски плувец не би се присмял. В крайна сметка установих, че цялата къща ми напомня на Атлантис, но издигнат в небесата.

След това, загърната в мек памучен халат, който намерих на леглото, седнах в един от удобните тапицирани столове на терасата. Ирене се появи с бутилка бяло вино в лед и две чаши.

— Благодаря.

Отпих от виното, загледана в звездното небе. Радвах се на лукса след няколкодневното мореплаване. А и вече знаех, че дойдеше ли време да го заведа в Атлантис, Тео щеше да се чувства в свои води. Много пъти в миналото, когато някой от съучениците ми ни гостуваше у дома или на борда на „Титан“, забелязвах как страхопочитанието към начина ни на живот смазваше привичната им общителност. А при следващата ни среща усещах в отношението им към мен нещо, което сега определях като враждебност, и приятелството ни никога не продължаваше постарому.

За щастие с Тео не очаквах да имам подобни грижи. Семейството му очевидно живееше не по-скромно от моето. Досмеша ми при мисълта, че въпреки това и двамата бяхме прекарали поне три четвърти от животите си в задушни каюти с твърди койки и се бяхме радвали, ако в душкабината тръгнеше поне струйка вода — била тя топла, или студена.

Усетих ръка върху рамото си, а после и целувка по бузата.

— Здравей, любов моя. По-добре ли си?

— Да, много по-добре, благодаря. Няма нищо по-хубаво от топла вана след няколкодневно състезание.

— Така е, няма — съгласи се Тео, наливайки си чаша вино, и седна срещу мен. — И аз мисля да се отдам на същото. Още веднъж, Али, извинявай. Ставам много праволинеен, когато си поставя някаква задача. Просто държах да ти покажа бъдещия си дом.

— Няма нищо. Сигурна съм, че като приключиш с него, ще изглежда прекрасно.

— Е, не чак като този, но поне ще си е лично мой. А понякога — сви рамене той — това е най-важно, не смяташ ли?

— Откровено казано, никога не ми е хрумвало да създавам свой собствен дом. Толкова често съм по състезания, че ми се струва някак безсмислено да свивам гнездо, при положение че винаги мога да се връщам в Атлантис. Пък и моряците припечелваме толкова малко, че не бих могла да си позволя кой знае какво.

— Затова и си купих обор за кози — съгласи се Тео. — Но пък и не виждам смисъл да отричаме, че и двамата винаги сме имали спасителна мрежа, която да ни улови, ако паднем. Аз лично предпочитам да умра от глад, вместо да прося подаяния от баща ми. Охолният живот си има своя цена, не мислиш ли?

— Може и така да е, но едва ли някой би ни съжалил.

— Не твърдя, че заслужаваме състрадание, Али, но противно на материалистичните възгледи на съвременния свят, аз не вярвам, че парите решават всички несгоди. Да вземем баща ми за пример. Изобрети компютърен чип, който го направи мултимилионер на трийсет и пет годишна възраст, тъкмо на колкото съм аз сега. През цялото ми детство ми повтаряше колко труден живот водел като млад и колко трябвало да съм благодарен за своя. Естествено, няма как да знам какво му е било, защото аз самият съм отраснал в охолство. Все едно кръгът се затваря: баща ми не е имал нищо на свое име и е бил мотивиран да постигне нещо в живота си, докато аз съм имал от всичко в изобилие, заради което пък той ми втълпява чувство на вина. Затова цял живот се мъча да оцелявам без негова помощ, вечно съм без пукната пара и имам чувството, че така и не постигнах очакванията му. И с теб ли е било така? — попита ме той.

— Не, макар че Татко Солт определено ни е научил каква е цената на парите. Обичаше да казва, че сме родени да бъдем себе си и трябва да се стремим да постигнем възможно най-доброто. Винаги съм знаела, че се гордее с мен, особено заради плаването. Сигурно защото ни беше обща страст. Макар че ми беше написал нещо доста странно в последното си писмо. Загатва, че съм загърбила музикалната си кариера, за да угодя на него, ставайки професионален моряк.

— А вярно ли е?

— Не бих казала. Обичах и двете неща, но тъй като имах възможност да се развивам в тази насока, избрах нея. Така е в живота, не смяташ ли?

— Аха — съгласи се Тео. — Интересното е, че аз съм смесица от двамата си родители. Имам и от техническия нюх на татко, и от любовта на майка ми към мореплаването.

— Е, тъй като аз съм осиновена, нямам никаква представа какви гени съм наследила. Продукт съм на възпитанието, не на природата си.

— В такъв случай няма ли да ти е интересно да научиш дали гените ти също не са изиграли роля в живота ти дотук? Може някой ден да разследваш уликите, оставени ти от баща ти, и да разбереш откъде произлизаш. Прекрасно антропологическо изследване би се получило.

— Несъмнено — отвърнах, потискайки прозявката си, — но сега съм твърде уморена да мисля за това. А ти миришеш на кози. Крайно време е да се изкъпеш.

— Права си. На път към банята ще помоля Ирене да сервира вечеря. Връщам се след десетина минути.

Тео ме целуна по носа и напусна терасата.