Лусинда Райли
Сестра на бурята (24) (Историята на Али)

22.

Али

Август 2007 г.

„Песента на Солвейг“

Анданте; Едвард Григ

Вече минаваше обяд, когато вдигнах поглед от лаптопа си и раираният тапет отвъд него затанцува размито пред очите ми, избистряйки се лека-полека. Макар и да нямах никаква представа как се вписвах в история, случила се преди повече от сто и трийсет години, прочетеното беше успяло да ме заплени. В Женевската консерватория се бях запознала с живота на много композитори и бях изучавала шедьоврите им, но книгата сякаш съживяваше тази отдавна отминала епоха. Освен това ме смайваше фактът, че именно Йенс Халворсен бе флейтистът, изсвирил първите паметни четири такта на премиерата на любимата ми музикална композиция.

В този момент се замислих за писмото на Татко Солт и ми стана чудно дали просто бе искал да прочета историята на „Пер Гинт“, за да възроди любовта ми към музиката. Сякаш бе знаел, че ще имам нужда от нея…

И наистина, свирейки на възпоменателната служба за Тео, намерих утеха. А и упражняването преди това ми помогна да не мисля за него поне няколко часа. От онзи момент нататък започнах да свиря на флейтата си ей така, за удоволствие. Или по-скоро за облекчение.

Въпросът беше дали цялата тази история нямаше по-дълбоки корени; дали между трима ни с Анна и Йенс не съществуваше кръвна връзка, проточила се като крехка копринена нишка през сто и трийсетте години, които ни деляха…

„Възможно ли е Татко Солт да е познавал Йенс или Анна на младини?“, замислих се. Тъй като надхвърли осемдесетте, преди да почине, не беше изключено, стига и Йенс и Анна да бяха живели достатъчно дълго. Което, за мое съжаление, все още нямаше как да науча.

Пронизителният звън на телефона прекъсна дълбоките ми размисли. Тъй като знаех, че древният секретар на Силия е повреден и оглушителното звънене няма да спре от само себе си, излязох от стаята си и хукнах към фоайето на долния етаж, за да вдигна.

— Ало?

— Ъ, здравейте, там ли е Силия?

— В момента не — отвърнах, разпознавайки американския акцент на мъжкия глас. — Говорите с Али. Да й предам ли нещо?

— А, здравей, Али. Аз съм Питър, бащата на Тео. Как се чувстваш?

— Добре — отговорих механично. — Силия ще се прибере за вечеря.

— За жалост, ще ми е късно. Просто исках да й съобщя, че тази вечер ще хвана самолета за Щатите. Искаше ми се да поговорим преди това.

— Е, ще й кажа, че си звънял, Питър.

— Благодаря. — От другата страна на линията настана кратко мълчание. — Али, заета ли си в момента?

— Не.

— Тогава съгласна ли си да се видим, преди да тръгна за летището? Отседнал съм в хотел „Дорчестър“ и с радост бих те почерпил един следобеден чай. С такси си тук за петнайсетина минути.

— Ами…

— Моля те.

— Добре — склоних неохотно.

— Как ти звучи три часа във фоайето? Трябва да тръгна към „Хийтроу“ в четири.

— Добре, Питър, уговорихме се — отвърнах и затворих телефона, питайки се какво можех да облека за чай в „Дорчестър“.

След час влязох в хотела със странно чувство на вина, сякаш предавах Силия. Но Татко Солт ме беше възпитал никога да не си градя мнение за някого по хорските приказки. А Питър беше баща на Тео, затова трябваше да му дам шанс.

— Здравей, госпожице — махна ми той от една маса в пищното фоайе с мраморни колони. Като го наближих, стана и ми подаде топла, здрава ръка. — Заповядай, седни. Не знаех какво предпочиташ, но понеже нямаме много време, си позволих да поръчам пълно меню.

Той махна към ниската масичка, отрупана с порцеланови подноси с прецизно нарязани миниатюрни сандвичи и неколкоетажна поставка за торта, заредена с изящни френски пасти и кифлички, край които имаше купички с конфитюр и сметанов крем.

— Има и литри чай, разбира се. Англичаните май са вманиачени по него!

— Благодаря — отвърнах, макар и да не чувствах никакъв глад, и седнах на дивана срещу него.

Спретнат келнер с бели ръкавици незабавно дойде да ми налее чаша чай, през което време успях да огледам добре бащата на Тео. Имаше тъмни очи, светла кожа, почти небелязана от възрастта — а беше надхвърлил шейсетте — и мускулесто телосложение под небрежното, но видимо скъпо тъмносиньо спортно сако. Неестественият матовокафяв цвят на косата му ми подсказваше, че я боядисва и тъкмо реших, че Тео изобщо не приличаше на него, когато Питър ми се усмихна. Вирнатата му в едното ъгълче уста така ми напомни за сина му, че дъхът ми секна.

— Е, Али, как вървят нещата? — поинтересува се той, когато келнерът се оттегли. — Държиш ли се?

— Имам и добри, и лоши моменти. А ти?

— Ако трябва да съм откровен, Али, не ми е лесно. Тази трагедия ме съкруши. Постоянно си спомням Тео като бебе и колко сладко хлапе беше. Противоестествено е един баща да погребва сина си.

— Разбирам те — отвърнах състрадателно, любопитна за мъжа, описан така негативно и от Силия, и от Тео.

Виждах, че се опитва да запази самообладание, но и усещах болката му. Излъчваше я като осезаема енергия.

— Как се справя Силия? — попита той.

— Като всички нас: трудно. Но ме прие с истинска топлота.

— Сигурно й действа успокоително да се грижи за някой друг. Ще ми се и аз да имах за кого.

— Знаеш ли — подхванах, взимайки сандвич с пушена сьомга, — Силия ми каза, че щяла да те покани на предната пейка в църквата, ако знаела, че си дошъл.

— Наистина ли? — Изражението му се просветли малко. — Радвам се да го чуя, Али. Може би трябваше да я предупредя, че идвам, но знаех колко ще е съкрушена и не исках да я разстройвам допълнително. Сигурно вече се досещаш, че не съм й от най-любимите хора.

— Вероятно й е трудно да ти прости за… сещаш се… онова, което си й причинил.

— Е, мило момиче, както ти казах онзи ден след възпоменателната служба, всяка история си има и друга страна, но няма да го обсъждаме точно сега. И все пак поемам по-голямата част от вината. Между нас казано, продължавам да я обичам — въздъхна Питър. — Толкова я обичам, че направо ме боли. Знам колко я разочаровах, колко зле постъпих, но се оженихме много млади и като се замисля, трябваше да се налудувам преди, а не след сватбата ни. Силия… ами — Питър сви рамене, — тя беше истинска дама в това отношение, ако ме разбираш правилно. Двамата бяхме пълни противоположности в тази част. Както и да е, определено си получих заслуженото.

— Да — отвърнах лаконично, тъй като ми се искаше да отклоня разговора от тази насока. — В интерес на истината, мисля, че и тя още те обича.

— Така ли? — Питър вдигна подозрително вежда. — Е, не очаквах да чуя подобно нещо от теб.

— Вероятно не, но просто го виждам в очите й, когато говори за теб, дори да е нещо лошо. Веднъж синът ти ми каза, че границата между любовта и омразата била много тънка.

— Типично наблюдение за прозорлив, емоционален и интелигентен мъж като него. Ще ми се и аз да познавах толкова добре човешката природа — въздъхна Питър. — Определено не го е наследил от мен.

Съзнавах, че вероятно нагазвам в твърде дълбоки води, но тъй като вече бях затънала до гуша, реших да не се отказвам.

— Знаеш ли, струва ми се, че на Тео много би му харесало, ако един ден родителите му се помирят. Поне до едно хубаво нещо може да доведе тази трагедия.

Отпих глътка от чая пред слисания поглед на Питър.

— Май напълно разбирам защо момчето ми е било толкова влюбено в теб. Различна си, Али. Но колкото и добри да са намеренията ти, вече не вярвам в чудеса.

— Аз пък вярвам. Наистина — уверих го. — Макар и да бяхме заедно само няколко седмици, Тео промени живота ми. Същинско чудо е, че се срещнахме и си паснахме така съвършено, и съм сигурна, че колкото и да страдам сега, той ме направи по-добър човек.

Беше мой ред да се просълзя, а Питър се пресегна през масата да потупа ръката ми.

— Е, Али, възхищавам ти се. Търсиш доброто дори в лоша ситуация като тази. Преди много време и аз бях такъв.

— Не можеш ли отново да станеш такъв?

— Май загубих всичкия си оптимизъм по време на развода. Но остави тези неща; разкажи ми какви планове имаш за бъдещето. Подсигурил ли те е синът ми?

— Да. Дори е променил завещанието си преди състезанието. Получих яхтата му и един стар обор на остров Анафи, близо до прекрасната ти вила. Откровено казано, колкото и да обичах Тео, не си представям да заживея в „Някъде“, както наричахме Анафи, и да се боря с гръцките власти, за да построя къщата на мечтите му.

— Завещал ти е онзи ужасен обор? — Питър отметна глава и се засмя. — Между другото, много пъти му предлагах да му купя негов собствен имот, но той отказваше категорично.

— Гордост — свих рамене аз.

— Или глупост — отбеляза Питър. — Момчето ми беше спортист, преследващ страстта си. Знаех, че има нужда от финансова подкрепа, но така и не ми позволи да му помогна. Обзалагам се, че и ти още нямаш свой собствен дом, Али. Нима е възможно млад човек, макар и със сравнително добра заплата, да го постигне в наши дни?

— Не, нямам си, но поне вече съм собственик на обор за кози — изтъкнах с усмивка.

— Е, първо исках да те уверя, че ако някой ден ти се приходи във вилата ми на острова, си повече от добре дошла. Силия знае, че и тя може да я посещава когато си поиска, но отказва. Доколкото знам, е заради нещо, което съм й казал там навремето. Не питай какво, защото не си спомням. И още нещо, Али. Ако някога ти потрябва помощ с местните градоустройствени власти, насреща съм. Толкова пари съм инвестирал в острова, че трябва да ме направят кмет! Издадоха ли ти документ за собственост?

— Още не, но ми казаха, че след като легализират завещанието му, ще ми изпратят нужната документация.

— Ако ти потрябва нещо, скъпа моя, можеш да разчиташ на мен. Най-малкото, което мога да направя, е да се грижа за възлюбената на момчето ми.

— Благодаря.

И двамата се умълчахме, потънали в скръб по Тео.

— Така и не ми каза какви са плановете ти за бъдещето — подхвана накрая Питър.

— Защото и аз самата не съм сигурна.

— Тео каза, че си страхотен моряк и ти предстои да тренираш за олимпиадата с швейцарския отбор.

— Отписах се. Не ме карай да ти обяснявам, Питър, моля те, но просто реших, че не мога.

— Не е нужно да ми обясняваш. Пък и имаш втори вариант. Прекрасна музикантка си, Али. Изпълнението ти на флейта ме разчувства истински.

— Много мило от твоя страна, Питър. Но съм позабравила тънкостите на занаята. Не съм свирила от години.

— Определено не звучеше така. Ако имах дарба като твоята, щях да я ценя високо. Наследствена ли е?

— Още не знам. Може би. Баща ми почина едва преди няколко седмици…

— Али! — ужаси се Питър. — Боже мой! Как си запазила разсъдъка си след загубата на двамата най-скъпи мъже в живота ти?

— Откровено казано, не знам. — Преглътнах сухо, погълната от изблик на емоции. Владеех се, докато някой не проявеше състрадание към мен. — Другото настрана, въпросът е, че с петте ми сестри сме осиновени. И прощалният подарък на татко беше ключ към миналото ми. А от малкото, което научих досега, май ще се окаже, че музиката наистина е в гените ми.

— Ясно. — Тъмните му очи се впиха в мен, пълни със съчувствие. — Смяташ ли да проучиш още?

— Още не съм решила. Определено нямах намерение, докато Тео беше с мен. Гледах напред, към бъдещето.

— Естествено. Имаш ли планове за следващите няколко седмици?

— Не, никакви.

— Ето го решението ти тогава: тръгни да разследваш уликите от баща си. На твое място така бих постъпил. И мисля, че Тео би те насърчил. А сега — той надникна към часовника си, — за жалост трябва да те оставя, иначе ще изпусна полета си. Платил съм сметката, така че ако искаш, остани да си довършиш. И пак ще повторя: изпиташ ли нужда, Али, само ми дай сигнал.

Той стана и аз го последвах. Тогава, най-спонтанно, Питър ме взе в обятията си и ме прегърна силно.

— Али, ще ми се да имахме повече време да си поговорим, но все пак се радвам, че се запознахме. Днешната ни среща е единственото положително нещо, с което ще си тръгна след случилото се, и съм ти благодарен. Веднъж някой ми каза, че животът ни поднася само онова, с което смята, че можем да се справим. А ти си невероятна млада жена. — Той ми даде визитката си. — Обаждай се.

— Добре — обещах.

Той ми махна печално и си тръгна с бързи стъпки.

Аз седнах отново, огледах великолепния пир пред себе си и посегнах вяло към една кифличка, най-вече защото не исках цялата тази храна да се пропилява. И на мен ми се щеше да имахме повече време да си поговорим. Каквото и да ми беше разказвала Силия за бившия си съпруг, каквото и да й беше причинил, на мен ми допадаше. Колкото и лоша слава да му се носеше, усещах вродената му уязвимост.

Като се прибрах, намерих Силия да опакова багажа си в нейната стая.

— Как мина следобедът ти? — поинтересува се тя.

— Добре, благодаря. Пих чай с Питър. Малко след като ти излезе тази сутрин, позвъни тук да говори с теб, но вместо това попадна на мен.

— Изненадана съм, че е решил да се обади. Никога не ме търси, като идва в Англия.

— Да, но този път е загубил сина си. Изпраща ти поздрави.

— Хубаво. Виж сега, Али — подхвана с пресилена ведрост тя, — както знаеш, заминавам рано сутринта. Добре дошла си да останеш тук колкото време искаш; просто включи алармата и пусни ключовете през пощата на входната врата, като решиш да си тръгнеш. Напълно сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен? В Тоскана е прекрасно по това време на годината. А и Кора не е просто най-старата ми приятелка, но и кръстница на Тео.

— Благодаря ти от сърце за поканата, но мисля, че е време да си върна живота.

— Добре, но не забравяй, че е много рано. С Питър се разведохме преди двайсет години, а още не съм си върнала живота. — Тя сви рамене горестно. — Е, повтарям: можеш да останеш тук колкото си искаш.

— Благодаря ти. Между другото, на прибиране минах да напазарувам, защото искам да ти сготвя благодарствена вечеря. Нищо особено, най-обикновени спагети, но дано успея да ти дам начален тласък за Италия.

— Колко трогателно, скъпа Али. За мен ще е удоволствие.

За последната ни вечеря заедно седнахме на терасата. Нямах особен апетит, а докато се мъчех да хапна нещо, забелязах, че увисналите глави на розите започваха да губят цветовете си и листенцата им съхнеха. Дори въздухът миришеше различно: по-тежко, със земните нотки на наближаващата есен. Докато вечеряхме, всяка от нас се потопи в собствените си мисли; и двете осъзнавахме, че се прощаваме с изолирания свят на взаимната ни утеха и идва време отново да се сблъскаме с реалността.

— Исках да ти благодаря за подкрепата, Али. Наистина не знам какво щях да правя без теб — рече Силия, докато носехме празните си чинии към кухнята.

— Нито пък аз без теб — отвърнах искрено.

Силия се зае да мие чиниите, а аз грабнах една кърпа, за да ги подсушавам.

— Искам да знаеш, че винаги, дойдеш ли в Лондон, тази къща е и твой дом.

— Благодаря ти.

— Колкото и да ми е неприятно да говоря за това, като се върна от Италия, ще взема прахта на Тео. Предлагам да изберем дата, в която да я разпилеем от пристанището в Лимингтън.

— Добре — преглътнах тежко аз, — разбира се.

— Ще ми липсваш, Али. Наистина те чувствам като своя дъщеря. Ох — добави пресипнало тя, — май е най-добре да си лягам. Таксито ми ще дойде в четири и половина. Тъй като не очаквам от теб да станеш толкова рано, за да ме изпратиш, ще се сбогуваме още сега. Но ще поддържаме връзка, нали?

— Разбира се.

Същата нощ празните страници на бъдещето ми преследваха неспокойните ми сънища. Досега винаги бях знаела къде отивам и какво ще правя. Чувството на празнота и летаргия, което ме измъчваше сега, ми беше съвършено непознато.

— Сигурно на това му се вика депресия — измърморих под носа си, докато се измъквах от леглото сутринта.

Леко ми се гадеше, затова се принудих да вляза под душа. Докато подсушавах косата си с кърпа, написах „Йенс Халворсен“ в търсачката. За нещастие последната информация за него беше на норвежки, затова влязох в страницата на една интернет книжарница и се разрових за книги на английски или френски, където можеше да пише нещо за него.

Накрая намерих.

Ученикът на Григ

Автор: Том Халворсен

Издадена (САЩ): 30 август 2007 г.

Превъртях надолу, за да прочета кратката анотация.

Том Халворсен, световноизвестният цигулар от Бергенската филхармония, ни поднася тази биография на прапрадядо му, Йенс Халворсен. Тя описва живота на талантливия композитор и музикант, работил в тясно сътрудничество с Едвард Григ. Увлекателните семейни мемоари ни представят Григ в нов образ през очите на човек, познавал го отблизо.

Незабавно поръчах книгата, макар и доставката от щатите да се очакваше след минимум две седмици. Тогава обаче ми хрумна нещо. Извадих визитката на Питър от портфейла си и му написах имейл с благодарност за следобедния чай. После му обясних, че ми трябва книга, която се продаваше само в Америка, и го попитах дали би ми я намерил. Не ми беше неудобно да го моля за услуга; все пак вероятно имаше купища подчинени, които можеше да изпрати по книжарниците.

Накрая написах „Пер Гинт“ в полето за търсене и сред различните резултати се натъкнах на страницата на музей „Ибсен“ в Осло — или Кристиания, с което название са познавали столицата Анна и Йенс. Реших, че уредникът му, мъж на име Ерик Едвардсен, прочут с познанията си относно живота и творчеството на Хенрик Ибсен, вероятно би се съгласил да ми помогне, ако му изпратех запитване по електронната поща.

Изгарях от желание да продължа с разследването си и да дочета остатъка от превода на книгата от Татко Солт, но се принудих да затворя лаптопа, тъй като след половин час имах среща за обяд с Ася в Батърсий.

Излязох на улицата и спрях такси, а докато пресичахме Темза по богато украсен розов мост, осъзнах, че започвам да се влюбвам в Лондон. В атмосферата му имаше нещо елегантно — величествено дори — но без трескавия заряд на Ню Йорк и сивотата на Женева. Като всичко останало в Англия, и столицата като че ли имаше увереност в собствената си история и идентичност.

Таксито спря пред сграда, очевидно някогашен склад. Близостта й до реката навярно бе подсигурявала лесен достъп на корабите, носещи чай, коприна и подправки от далечни страни. Платих на шофьора и натиснах звънеца до номера, който Ася ми беше дала. Вратата се отвори с електронно жужене и гласът на сестра ми ме упъти да хвана асансьора до третия етаж. Ася ме чакаше на входната врата.

— Здравей, скъпа, как си? — попита ме тя, като се прегърнахме.

— Ами, справям се някак — излъгах, докато сестра ми ме въвеждаше в просторна бяла всекидневна с огромни прозорци, предлагащи изглед към Темза.

— Леле! — възкликнах, доближавайки едното стъкло, за да се полюбувам на панорамата. — Жилището ви е фантастично!

— Кики го избра — сви рамене Ася. — Има достатъчно място да работи, а и светлината е добра.

Огледах се наоколо и веднага ми направиха впечатление откритото пространство, минималистичните мебели, разпръснати по светлия паркет, и модерното вито стълбище, което вероятно водеше към спалните на горния етаж. Жилището не беше по моя вкус — липсваше му уют — но определено беше впечатляващо.

— Искаш ли нещо за пиене? — предложи Ася. — Имаме всякакви вина и бира, разбира се.

— Ти избери, Ася — отвърнах и я последвах до кухнята, обзаведена в свръхмодерна неръждаема стомана и матирано стъкло.

Тя отвори едната врата на гигантския двоен хладилник и видимо се поколеба.

— Бяло вино? — предложих аз.

— Да, прекрасна идея.

Погледах как малката ми сестра вади две чаши от високия шкаф и отваря виното; за пореден път се убеждавах колко й е трудно да изрази свое мнение и сама да вземе решение. Двете с Мая много пъти се бяхме чудили дали зависимостта й от околните беше просто част от природата й, или резултат от доминантната роля на Кики във взаимоотношенията им.

— Ухае чудесно — отбелязах, сочейки къкрещата тенджера върху индустриалната печка.

През стъклото на фурната видях, че и там се готви нещо.

— Ще те използвам за опитна мишка, Али. Изпробвам една нова рецепта.

— Нямам нищо против. Наздраве.

— Да, наздраве.

И двете отпихме по глътка вино, но аз оставих своето на плота — незнайно защо попари стомаха ми като киселина. Докато я гледах как бърка ястието в тенджерата, се замислих колко млада изглежда с бухналата си платиненоруса коса до раменете и дълъг бретон, който често падаше в огромните й бледосини очи, скривайки тях и чувствата в дълбините им като защитна завеса. Понякога ми се налагаше да си припомням, че Ася е зряла жена на двайсет и седем.

— Е, свикваш ли с живота в Лондон? — попитах я.

— Мисля, че да. Харесва ми тук.

— А как върви готварският курс?

— Вече приключи, но мина добре.

— И смяташ ли да се пробваш като готвач? — продължих с надеждата да извлека по-подробен отговор от сестра си.

— Май тази професия не е за мен.

— Разбирам. Мислила ли си какво ти се прави тогава?

— Не.

Помежду ни отново се възцари тишина, както често се случваше в разговорите с Ася. Накрая сестра ми продължи:

— Кажи ми откровено, Али, добре ли си? Случи ти се ужасно нещо, и то толкова скоро след смъртта на татко.

— Ако трябва да съм честна, не знам. Това променя всичко. Плановете ми за бъдещето като че ли се изпариха. Съобщих на ръководителя на швейцарския национален отбор, че няма да участвам в предварителните състезания за олимпиадата. Просто нямаше да го понеса точно сега. Много хора ми казват, че допускам грешка и ми е гузно, че нямам силата да продължа, но някак ми е странно. Ти как мислиш?

Ася отметна бретона от очите си и ме погледна плахо.

— Мисля, че трябва да послушаш сърцето си, Али. Но понякога и това е трудно, нали?

— Да, трудно е. Не искам да разочаровам никого.

— Именно. — Ася въздъхна тихо и обърна поглед към високите прозорци, преди да го върне към печката. Накрая се зае да сипва ястието от тенджерата в две чинии. — Искаш ли да ядем навън?

— Защо не.

Извърнах очи към реката и терасата, минаваща по продължение на прозорците, питайки се доста подло колко ли струваше наемът на такова място. Очевидно Кики беше успяла да убеди Георг Хофман да й отпусне известна сума онази сутрин, когато двете с Ася ходиха в Женева.

Изнесохме храната на външната маса, разположена пред цяла градина от благоуханни цветя в гигантски саксии, подредени по ръба на терасата.

— Прекрасни са. Това какво е? — посочих растението със същинска заря от оранжеви, бели и розови цветове.

— Латинското му название е Sparaxis tricolor. Някои го наричат арлекино. Струва ми се обаче, че речният бриз не му понася. Мястото му е в някое скътано градинско ъгълче в провинциална Англия.

— Ти ли си ги засадила? — поинтересувах се, опитвайки основното ястие с нудъли и морски дарове.

— Да. Обичам цветята. Винаги съм ги обичала. Някога помагах на Татко Солт в градината му в Атлантис.

— Така ли? Нямах представа. Божичко, храната е превъзходна, Ася — похвалих я, макар и изобщо да нямах апетит. — Днес откривам много от тайните ти заложби. Аз самата готвя съвсем посредствено и не мога да отгледам дори кресон, камо ли толкова пищни видове — признах си, махвайки към пъстроцветното изобилие около нас.

Помежду ни отново увисна тежка тишина, която умишлено не наруших.

— Напоследък се замислям какво е талантът всъщност. Можем ли да наречем нещата, които ни се удават, дарба? — подхвана плахо Ася. — Ти например трябваше ли да се стараеш, за да свириш толкова хубаво на флейта?

— Не, не бих казала. Поне в началото. Но после, за да усъвършенствам уменията си, трябваше да се упражнявам редовно. Не мисля, че талантът обезсмисля усърдния труд. Вземи например великите композитори: не е достатъчно да чуваш мелодиите в главата си; трябва да се научиш как да ги пресъздаваш с ноти и да оркестрираш композицията си. А за това са нужни години на работа и усъвършенстване. Сигурна съм, че има милиони хора с вродени заложби, но ако не се научим да владеем способностите си и не им се отдадем, няма как да достигнем пълния си потенциал.

Ася кимна бавно.

— Нахрани ли се, Али? — попита ме тя, надниквайки към почти недокосната ми чиния.

— Да. Извинявай, Ася. Беше страшно вкусно, но май напоследък нямам особен апетит.

След това си поприказвахме за сестрите ни и как върви животът им. Ася ми сподели за ежедневието на Кики и колко заета била с „инсталациите“ си. Аз пък подхванах темата за изненадващото преселване на Мая в Рио и колко се радвам, че най-сетне е намерила щастие.

— Много ми е приятно, че те виждам, Ася. Имах нужда да се разведря — усмихнах се на сестра си.

— И на мен ми е приятно. А какво мислиш да правиш сега?

— Всъщност планирам да замина за Норвегия и да проуча мястото, където съм родена според координатите на Татко Солт.

Вероятно аз самата изглеждах по-изненадана от собствените си думи, отколкото Ася; мисълта ме осени най-ненадейно и бързо превзе ума ми.

— Добра идея — коментира Ася.

— Смяташ ли?

— Защо не? Уликите на татко може да променят живота ти. Така се случи с Мая. А може би… — Ася направи кратка пауза. — Може би и с мен.

— Така ли?

— Да.

Възцари се поредното мълчание, но знаех, че няма смисъл да разпитвам Ася за подробности около разкритието й.

— Е, май е време да си вървя. Много ти благодаря за обяда — станах, внезапно споходена от умора и нуждата да се прибера в убежището си. — Лесно ли ще хвана такси оттук? — попитах, докато Ася ме изпращаше до вратата.

— Да, завиваш наляво и ще излезеш на главната улица. Доскоро, Али. — Тя ме целуна по двете бузи. — Обади ми се, ако решиш да заминеш за Норвегия.

 

 

Като се върнах в тихата къща на Силия, се качих в моята стая и отворих калъфа на флейтата ми. Вперих нетрепващ поглед в нея, сякаш можеше да отговори на всички въпроси, прогарящи съзнанието ми. Най-настойчивият от които беше „Оттук накъде?“. Знаех, че лесно мога да се заточа на остров „Някъде“. Едно телефонно обаждане до Питър, и красивата му къща на Анафи щеше да е на мое разположение за неограничено време. Можех да прекарам следващата година в престрояване на скъпоценния обор на Тео — ненадейно направих асоциация с „Мама миа“, мюзикъла на „Абба“, която ме накара да се изкискам, клатейки глава. Колкото и да ме привличаше успокояващото уединение на „Някъде“, знаех, че няма да е крачка напред, а завръщане в загубения свят на двама ни с Тео.

А дали Атлантис беше стъпка в правилната посока? Беше ли останало нещо за мен в дома от детството ми? Е, каквото и да откриех в Норвегия, също щеше да е част от миналото, а трябваше да гледам напред, към бъдещето си. Но тъй като настоящето ми беше в застой, може би се налагаше да погледна назад, за да продължа напред. В крайна сметка в главата ми се избистриха два варианта: да се върна в Атлантис или да замина за Норвегия. Вероятно си струваше да се отдам на няколкодневни размишления в чужда страна, далеч от всичко и всички. Там никой нямаше да познава историята ми, а и разследвайки миналото си, щях да имам цел. Дори да не доведеше до резултат.

Затова започнах да проучвам полетите до Осло и в крайна сметка си намерих билет за същата вечер, което налагаше почти веднага да тръгна за „Хийтроу“. Вперих поглед в нищото, мъчейки се да взема решение.

— Хайде, Али — подканих се строго, докато курсорът на мишката кръжеше над бутона за потвърждение. — Какво имаш за губене?

Нищо.

А и бях готова да опозная миналото си.