Лусинда Райли
Сестра на бурята (44) (Историята на Али)

42.

„Смъртта на Озе“

Адажио

Молто легато

Едвард Григ

В очите ми пареха сълзи, когато Том, който досега бе кръстосвал напред-назад, разказвайки историята, най-сетне се срути в един стол.

— Божичко, Том, просто не знам какво да кажа. Колко трагично — прошепнах накрая.

— Да. Истински ужас. Трудно ми е да повярвам, че се е случило едва преди две поколения. И то точно тук, на мястото, което вероятно досега си считала за безопасно убежище на покрива на света.

— Но как е преживял Пип смъртта на Карине? Сигурно се е чувствал отговорен за жестоката й участ.

— Али… Не я е преживял.

— Как така?

— След като намерил Карине застреляна на площада, довел Феликс тук, при баба му и дядо му. Казал на Хорст и Астрид, че отивал да се разходи, защото имал нужда да помисли насаме. Когато не се върнал до смрачаване, Хорст излязъл да го търси. И го намерил мъртъв в гората над къщата им. Взел ловната му пушка от бараката и се самоубил.

Останах без думи от ужас.

— Боже, горкичкият Феликс.

— О, той си бил добре — заяви рязко Том. — Бил прекалено малък, за да разбере какво се е случило, пък и Хорст и Астрид го приютили, разбира се.

— И все пак, да загуби и двамата си родители в един ден…

Прочетох изражението на Том и реших, че е най-добре да замълча.

— Извинявай, Али — омекна Том, явно дочул студенината в собствения си глас. — Всъщност според мен е по-трагично това, че някой умник от Бергенската филхармония решил да отвори темата пред Феликс, мислейки, че са му казали истината.

— Ох — изтръпнах аз.

— Тогава бил на двайсет и две, ново попълнение в оркестъра. Често се питам дали именно тази случка не го е накарала да излезе извън релси и да се пропие… — рече Том със заглъхващ глас.

— Възможно е — отвърнах внимателно, въздържайки се да споделя, че според мен подобно разкритие би могло да извади всекиго от релси.

Том надникна към часовника си и скочи внезапно на крака.

— Трябва да вървим, Али, иначе ще закъснеем за прегледа ти.

Излязохме от къщата, качихме се в колата на Том и той потегли скоростно към центъра на Берген. Като пристигнахме пред болницата, каза:

— Ти влизай, а аз ще паркирам и идвам след теб.

— О, Том, няма нужда да ме придружаваш.

— Въпреки това ще дойда. Не всеки норвежец говори английски или френски. Успех.

Той ми се усмихна и тръгна към паркинга.

Веднага ме поканиха в кабинета и макар английският на докторката да не беше особено добър, все пак разбра оплакванията ми. После ми зададе редица въпроси и ми направи старателен гинекологичен преглед.

Като се надигнах след това, докторката ми каза, че иска да направи изследвания на кръв и урина.

— Какъв е проблемът според вас? — попитах я тревожно.

— Кога е бил последният ви цикъл, госпожице… Д’Аплиез?

— Ами… — Истината беше, че не помнех. — Не съм сигурна.

— Възможно ли е да сте бременна?

— Ами… не знам — отвърнах, неспособна да преглътна въпроса й.

— Е, ще направим кръвни изследвания само за да изключим всичко останало, но матката ви определено е уголемена и вероятно ви се гади, защото сте в първите седмици на бременност. На прима виста бих казала, че сте във втория месец и половина.

— Но аз слабея — пророних. — Не може да е това.

— Така е при някои жени, заради повръщането. Хубавата новина е, че гаденето обикновено отшумява след първия триместър. Скоро ще ви олекне.

— Ясно. Ъм, благодаря ви.

Станах и внезапно ми прималя, а тя ми даде чашка за урина, упъти ме към тоалетната и ми обясни къде да намеря медицинската сестра, отговаряща за кръвните проби. Като излязох от кабинета, намерих най-близката тоалетна, свърших каквото трябваше и останах седнала върху тоалетната чиния, обляна в пот и разтреперана, отчаяно мъчейки се да си спомня кога е бил последният ми цикъл.

— О, боже — пророних в екливото помещение.

Беше точно преди с Тео и екипажа му да започнем тренировките за цикладското състезание през юни…

Излязох на омекнали крака от тоалетната и тръгнах да дам кръв, замислена колко пъти бях чувала жени да разправят как дори не подозирали, че са забременели. И винаги им се бях присмивала, чудейки се как бе възможно една жена да пропусне менструация, без най-очевидното обяснение да й мине през ума. А сега и аз се присъединявах към редиците им. Защото покрай всички събития в живота ми през последните няколко седмици, просто не бях забелязала липсата на кървене.

„Но как?“, мислех си, навивайки ръкав, за да върже сестрата гумения маркуч над лакътя ми. Винаги внимавах, пиех противозачатъчни по часовник. Но тогава се сетих за онази нощ на остров Наксос, когато повърнах пред Тео, а той така грижовно ми помогна. Дали това не бе повлияло по някакъв начин на контрацептивния ефект от хапчето? Или просто бях забравила да го изпия в смутнята в някой от дните след смъртта на татко…?

Върнах се на рецепцията, предадох чашката с урина и ми съобщиха, че резултатите ще са готови на следващия ден и трябва да се обадя в болницата, за да ги разбера.

— Благодаря — казах на рецепционистката, а като се обърнах, Том вече стоеше зад мен.

— Добре ли си, Али?

— Май да.

— Хубаво.

Последвах Том обратно до колата и седях мълчаливо, докато ме караше към хотела ми.

— Сигурна ли си, че си добре? Какво ти каза докторката?

— Ами, че е от… умора и стрес. Пусна ми изследвания — отвърнах с престорено небрежен тон, понеже още нямах сили да му разкрия истината за последните петнайсет минути, които можеха да се окажат съдбовни, докато самата аз не я приемех.

— Е, утре сутринта съм зает с оркестъра в зала „Григ“, но става ли по обяд да намина през хотела ти, за да проверя как си?

— Да, би било чудесно. Благодаря ти за всичко, Том.

— Няма нищо. И съжалявам, ако историята ми те е разстроила. Ще ми се обадиш, ако имаш нужда от нещо, нали? — попита угрижено той, като слязох от колата.

— Разбира се. Доскоро.

Поостанах до входа на хотела, докато колата му не се скри нагоре по кея. Трябваше да знам със сигурност, а аптеката, която бях забелязала по пътя насам, сигурно щеше да затвори скоро. Изтичах няколкостотинте метра нагоре по стръмната улица, пристигайки задъхана, тъкмо преди да заключат вратата. Купих си нужното и закрачих бавно обратно към хотела.

В банята последвах инструкциите и изчаках две минути.

Накрая събрах смелост да надзърна към пластмасовата пръчица и видях, че чертичката безспорно посинява.

Същата вечер преживях какви ли не емоции. Огромно облекчение, че не съм болна, а просто бременна, последвано от двойния страх, че не само претърпявах неконтролируеми промени в тялото си, но и ще трябва да се справям сама след раждането. А накрая, съвършено неочаквано, в сърцето ми бавно започна да се заражда трепетно щастие.

Щях да имам дете от Тео. Част от него щеше да продължи да живее… и сега се криеше вътре в мен, растейки с всеки изминал ден. В това имаше нещо толкова чудотворно, че независимо от страха си, зароних сълзи на радост при мисълта как животът намираше начини да попълва празнотите в себе си.

След като преодолях първоначалния шок, станах и закръстосвах из стаята, забравила летаргията, гаденето и уплахата и заредена с нова енергия. Всичко това се случваше, независимо дали ми харесваше или не, затова вече трябваше да мисля как да действам оттук нататък. Какъв дом можех да подсигуря на детето си? И къде? Знаех, че поне парите няма да представляват проблем. И определено нямаше да ми липсва помощ, стига да я поисках — все пак си имах Мама в Женева и Силия в Лондон. Да не говорим за петте обичливи лели, в които несъмнено щяха да се превърнат сестрите ми. Нямаше да е традиционно отглеждане на дете, но се заклех пред себе си, че ще направя всичко по силите си да бъда и майка, и баща на бебето ни с Тео.

Много по-късно, когато си легнах и опитах да поспя, внезапно осъзнах, че нито за миг, откакто разбрах за бременността си, не ми мина през ума да направя аборт.

 

 

— Здрасти, Али — поздрави ме Том в хотелското фоайе на следващия ден, целувайки ме по двете бузи. — Днес изглеждаш по-добре. Снощи ме притесни.

— Наистина се чувствам по-добре… струва ми се — добавих с хитроумна усмивка. И установих, че умирам от желание да споделя новината с някого. — Всъщност излиза, че съм бременна и затова съм се чувствала толкова зле.

— О… Леле, това е прекрасно… нали? — додаде той, мъчейки се да прецени нагласата ми.

— Да, така мисля, Том. Макар че ми дойде като гръм от ясно небе. И неочаквано, и бащата го няма, но съм толкова… щастлива!

— Тогава се радвам за теб.

Усетих, че Том продължава да ме наблюдава, за да се увери, че не се правя на смела.

— Сериозно говоря, доволна съм от новината. Всъщност повече от доволна.

— Чудесно. В такъв случай поздравления.

— Благодаря.

— Похвалила ли си се на другиго? — попита той.

— Не. Ти си първият.

— Каква чест — каза той, докато вървяхме към колата му. — Но пък сега се чудя дали планът ми за този следобед е подходящ за жена в твоето… състояние.

— Какъв е?

— Мислех да посетим Феликс и да видим какво ще каже за свое оправдание. Но тъй като срещата несъмнено ще е смущаваща, май е най-добре да отложим.

— Напротив, не се безпокой за мен. Сигурно от страха заради гаденето ми е призлявало още повече. Сега, когато вече знам истинската причина за него, мога да започна да планирам бъдещето си. Така че хайде да навестим Феликс.

— Както ти казах и вчера, вероятно дори да знае за съществуването ти, ще отрече. Аз самият живеех под носа му и той пак отказа да ме приеме за свой син.

— Том? — обърнах се към него, като седнахме в колата.

— Да?

— Струваш ми се по-сигурен, че имам кръвна връзка с теб и семейство Халворсен от мен самата.

— Може и така да е — съгласи се той, запалвайки двигателя. — Първо на първо, каза ми, че баща ти дал на теб и всяка от сестрите ти улики към миналото ви, към корените ви. В твоя случай е била книгата на прапрадядо ми. Второ на второ, ти си, или поне някога си била музикант, а е научно доказано, че подобни дарби се предават по генетичен път. Трето на трето, да си се поглеждала в огледалото в скоро време?

— Защо?

— Али, погледни ни!

— Добре.

Приближихме глави и надникнахме заедно в огледалото за задно виждане.

— Да — заключих, — приличаме си. Но откровено казано, точно това си помислих, като пристигнах в Норвегия: че си приличам с всички тук.

— Съгласен съм, че кожата и косата ти са с типичните за норвежците цветове. Но виж! Дори имаме еднакви трапчинки.

Том посочи своите с пръсти и аз последвах примера му, обозначавайки моите. После се пресегнах през скоростния лост и го прегърнах.

— Е, дори да открием, че не сме роднини, мисля, че намерих новия си най-добър приятел. Съжалявам, ако прозвуча като реплика от филм на „Дисни“, но точно в момента се чувствам като във филм — обясних през ироничен смях.

— И така — подхвана той, като спря до тротоара, — пак те питам, в състояние ли си за подобна среща? Готова ли си да посетиш планинския трол, който или ти е биологичен баща, или не е?

— Да, готова съм. Така ли му викаш? Трол?

— Това е ласкаво в сравнение с обидите, които съм хвърлял по негов адрес в миналото, да не говорим за тези на майка ми.

— Не беше ли редно да го предупредим, че идваме? — попитах, като тръгнахме по пристанището.

— Ако знае, почти със сигурност ще му изникне спешна работа, така че — не.

— Е, поне ми разкажи още малко за него, преди да стигнем.

— Като изключим това, че е безполезен нехранимайко, който съсипа и живота, и таланта си?

— Стига де, Том. Ако съдя по вчерашния ти разказ, Феликс е имал ужасно детство. Загубил е и двамата си родители по най-жестокия начин.

— Добре де, добре, Али, съжалявам. Просто години наред затвърждавам презрението си към него, което, признавам, ми е насадено от майка ми. Накратко казано, Хорст научил баща ми да свири на пиано. Според легендите още на седемгодишна възраст свирил концерти на великите майстори по слух, а на дванайсет вече имал своя собствена композиция. Заедно с оркестрациите — добави Том, докато шофираше. — На седемнайсет спечелил стипендия за образование в Париж; след това спечелил състезанието „Шопен“ във Варшава и веднага го приели в тукашния оркестър. Бил най-младият пианист, наеман някога от филхармонията. По думи на майка ми оттам тръгнал към дъното. Нямал трудова етика, закъснявал за репетиции и често се явявал с махмурлук, а до вечерта се напивал. Всички го търпели заради нечувания му талант, докато не им дошло много.

— Май е бил нещо като прадядо си Йенс — отбелязах.

— Именно. Както и да е, в крайна сметка го изхвърлили от оркестъра, задето вечно закъснявал или изобщо не благоволявал да се появи. Хорст и Астрид също се разочаровали от него и поведението му ги принудило да го изгонят от Фроскехусе. Съвременните психотерапевти биха го нарекли „урок от любов“. И все пак Хорст му отстъпил колибата, която с Астрид били построили преди години, за да има къде да спят, като ходели на лов в гората. Била меко казано скромна. А той преживявал с помощта на жените, които омайвал, или, както се изразява майка ми, сменял като носни кърпи. Дори сега, след като вече я е модернизирал с електрическа и водопроводна инсталация, колибата си е колиба.

— Колкото повече ми го описваш, толкова повече ми заприличва на Пер Гинт. Как се е справял без работа?

— Принудил се да печели пари за алкохол, давайки уроци по пиано. Така се запознал с майка ми. И за жалост почти не се е променил през трийсетте години оттогава. Остава си същият пиян, разорен, престарял донжуан и нехранимайко.

— Загуба на талант — въздъхнах.

— Да, трагично е. Но ето че вече знаеш съкратената история за живота на баща ми.

— И какво прави по цял ден на това място? — попитах, докато се изкачвахме все по-нависоко и по-нависоко в планината.

— Не мога да ти отговоря. Знам само че от време на време дава частни уроци, после набързо профуква парите за уиски. Феликс остарява, но някак е успял да запази чара си. Али, знам, че ще прозвучи неуместно, като се има предвид защо идваме, но се тревожа, че може да те задява.

— Мога да се справя с един застарял Казанова, Том — уверих го с мрачна усмивка.

— Не се и съмнявам. Просто… изпитвам нужда да те пазя. И започвам да се чудя защо изобщо те подлагам на такова нещо. Дали първо да не вляза при него сам, за да му обясня как стоят нещата?

Усетих, че го измъчва напрежение и опитах да го разсея.

— Поне за момента баща ти не ми е никакъв. Просто непознат. С теб… така де, ти гадаеш относно връзката ми с него. Но каквато и да се окаже истината, няма да я приема тежко, обещавам.

— Дано, Али, надявам се да е така. — Той намали скоростта и паркира колата до един обрасъл в борове хълм. — Пристигнахме.

Докато следвах Том нагоре по грубите тревясали стъпала, очевидно водещи към някакъв вид човешко обитание, осъзнах, че начинанието ни беше доста по-болезнено за него, отколкото за самата мен. Каквото и да ме чакаше на върха на древното стълбище, пак щях да съм прекарала годините си дотук с любещ баща. И определено нямах нужда от друг.

Отвъд билото на хълма стъпалата започнаха да се спускат надолу и зърнах малка дървена колиба, кацнала на малка полянка сред гъста гора. Заприлича ми на вещерската къща в приказката за Хензел и Гретел.

Като стигнахме пред вратата, Том стисна ръката ми.

— Готова ли си?

— Да — отвърнах.

Усетих, че се поколеба, преди да почука. После зачакахме някой да ни отговори.

— Знам, че е вътре, защото видях мотопеда му в подножието на хълма — обясни тихомълком Том и почука отново. — За жалост не може да си позволи дори кола, пък и полицията го е спирала толкова много пъти, че май е избрал мотопеда, за да не се натрапва толкова на очи. Колко е глупав само!

След известно време чухме стъпки отвътре и някой каза нещо на норвежки, докато отваряше вратата. Том ми преведе:

— Очаква ученик и мисли, че той идва.

На прага изникна мъжка фигура и вперих поглед в яркосините очи на баща му. Ако бях очаквала грохнал старец с патладжанест нос на алкохолик, то щях да съм се излъгала жестоко. Босоногият мъж пред мен носеше дънки със съдрано на едното коляно и намачкана тениска, с която явно спеше от дни. Вече знаех, че върви към седемдесетте, но косата му беше съвсем леко прошарена, а на лицето му имаше само няколко издайнически бръчици. Ако го бях видяла на улицата, щях да го сметна за по-млад поне с десетилетие.

— Здравей, Феликс, как си? — подхвана Том.

Баща му примига насреща ни, видимо изненадан.

— Добре. Какво правиш тук?

— Идваме ти на гости. Много време не сме се виждали и така нататък. Това е Али.

— Ново гадже, а? — Очите му ме обходиха преценяващо. — Хубавица е.

— Не, Феликс, не ми е гадже. Може ли да влезем?

— Ами… икономката я няма, така че е голяма бъркотия, но заповядайте.

Тогава не разбрах нищо от разговора им, защото беше на норвежки.

— Говори ли английски? — прошепнах на Том, като влязохме. — Или френски?

— Сигурно. Ще го попитам.

Том му обясни за езиковото ми затруднение и Феликс кимна, мигновено преминавайки на френски.

— Enchanté, мадмоазел. Във Франция ли живеете? — поинтересува се той, въвеждайки ни в просторна, но страшно разхвърляна всекидневна, осеяна с нестабилни купчини оръфани книги и вестници, мръсни чаши от кафе и всевъзможни дрехи, захвърлени небрежно по мебелите.

— Не, в Женева — обясних.

— Швейцария… Веднъж ходих там за едно състезание по свирене на пиано. Много… организирана страна. Значи сте швейцарка? — попита той, като ни покани да седнем.

— Да — отвърнах, отмествайки дискретно стар пуловер и сплескана шапка федора, за да направя място за двама ни с Том на протрития кожен диван.

— Е, жалко. Надявах се да си поприказваме за Париж, където пропилях младините си — засмя се дрезгаво Феликс.

— Съжалявам, че ви разочаровам. И все пак познавам града достатъчно добре.

— Не по-добре от мен, мадмоазел, уверявам ви. Но това е друга тема.

Феликс ми смигна и не знаех дали да изтръпна, или да се изкискам.

— Сигурна съм — отвърнах скромно.

— Може ли да говорим на английски, ако обичате? — намеси се рязко Том. — Така всички ще разбираме.

— Е, какво ви води тук? — попита Феликс, сменяйки езика.

— Накратко казано, Али търси отговори — обясни Том.

— За какво?

— За произхода си.

— Какво трябва да значи това.

— Била е осиновена като бебе, а когато приемният й баща починал преди няколко седмици, й завещал информация, с чиято помощ да намери биологичното си семейство. Ако реши… — добави Том. — Една от уликите била биографията на Йенс и Анна Халворсен, написана от прапрадядо ти. Затова сметнах, че може да й помогнеш.

Очите на Феликс отново прескочиха към мен. Той се прокашля, после взе пликче с тютюн и хартийки, за да си свие цигара.

— И как точно очакваш да й помогна?

— Ами, с Али установихме, че сме на еднаква възраст. И… — Долових вътрешната борба на Том, преди да продължи. — Питах се дали е възможно някоя от познатите ти жени… твоя близка приятелка… да е… ами, да е родила момиченце по времето, когато и мама е родила мен?

Феликс се изсмя и запали цигарата си.

— Феликс, ако обичаш, не се смей.

Пресегнах се към ръката на Том и я стиснах, за да го успокоя.

— Извинявай, наистина не е смешно — съвзе се Феликс. — Али. Това галено от Алисън ли е?

— Не, от Алкиона.

— Една от Седемте сестри от Плеядите? — предположи той.

— Точно така. Кръстена съм на нея.

— Не думай? — премина внезапно на френски Феликс и се зачудих дали не е умишлено, за да подразни Том. — Е, Алкиона, за жалост не знам да съм имал друго отроче. Но ако искаш да се обадя на всичките си бивши приятелки и да ги разпитам дали някоя от тях не е родила момиченце преди трийсет години, без да ме уведоми, с радост ще удовлетворя желанието ти.

— Какво каза? — попита ме шепнешком Том.

— Нищо важно. Е, Феликс — продължих на бърз френски, — не обвинявай Том, задето ти задава трудни въпроси. Аз самата си знаех, че сме тръгнали за зелен хайвер. Синът ти е много добър човек и просто се опитваше да ми помогне. Знам, че не се разбирате, но трябва да се гордееш с него. И така, няма да отнемаме повече от времето ти. — Станах, ядосана от покровителственото му отношение. — Хайде, Том — минах на английски отново.

Том също стана и прочетох болката в очите му.

— Боже, Феликс, страхотен си — коментира той.

— Какво направих? — сви невинно рамене Феликс.

— Знаех си, че е загуба на време — измърмори гневно Том, като закрачихме бързо към вратата и тръгнахме нагоре по каменните стъпала.

Тогава усетих ръка върху рамото си. Беше Феликс.

— Извинявай, Али, просто ме хванахте неподготвен. Къде си отседнала?

— В хотел „Хавнеконторе“ — отвърнах рязко.

— Добре. Довиждане.

Без да му отговоря, побързах да настигна Том.

— Съжалявам, Али, идеята беше глупава — каза той, влизайки в колата.

— Напротив — успокоих го. — Благодаря ти, че опита. А сега какво ще кажеш да се върнем у вас, за да ти направя утешителна чаша кафе?

— Добре — съгласи се той, даде колата на заден и потегли скоростно, а малкият двигател на реното изръмжа като разлютен лъв заради прекомерния натиск на крака му върху педала на газта.

 

 

Като се върнахме във Фроскехусе, Том се покри за известно време, очевидно от нужда да остане сам. Вече разбирах колко надълбоко в него се врязваше болката от миналото му. Отчуждението на Феликс беше оставило грозна гноясала рана, която, след като бях видяла що за човек е баща му, не ми се вярваше да заздравее. Седнах на дивана и за да не скучая, запрелиствах вехтата ръкописна партитура на концерта за пиано, творение на Йенс Халворсен, оставена в неравна купчина върху масичката пред мен. Докато преглеждах небрежно първата страница, забелязах няколко ситни римски цифрички в долния десен ъгъл на листа. Мозъкът ми се помъчи да си спомни училищните уроци и в крайна сметка преведох цифрите на задната страница в тефтера ми.

— Ами да! — възкликнах триумфално на глас.

„Това сигурно ще разведри Том“, помислих си.

— Добре ли си? — попитах го, когато най-сетне се върна.

— Аха — отвърна Том и седна до мен.

— Много съжалявам, че се натъжи, Том.

— А аз, че те запознах с него. Защо ли очаквах да се държи различно? Никой не се променя, Али, това е истината.

— Може и да си прав, но трябва да ти кажа нещо, Том — прекъснах го. — Извинявай за внезапната смяна на темата, но мисля, че току-що открих нещо много вълнуващо.

— Какво?

— Ами, сигурно просто си предположил, че този концерт е дело на прапрадядо ти Йенс?

— Да. Не е ли логично?

— Ами ако ти кажа, че не е негов?

— Али, името му е на първата страница от оригиналната партитура — погледна ме озадачено Том, сочейки към листа. — Ето, пред теб е. Пише, че е негово произведение.

— Ами ако концертът за пиано, който си намерил, не е написан от прапрадядо ти Йенс, а от дядо ти, Йенс Халворсен-младши, наричан на галено Пип? Ами ако това всъщност е „Концерт за героинята“, посветен на Карине, който така и не стигнал до сцената? И ако поради причините, които ми обясни вчера, Хорст го е скътал на тавана, защото дори не искал да го чуе отново след трагедията със сина му и снаха му?

Догадките ми увиснаха във въздуха, докато чаках Том да ги премисли.

— Продължавай, Али. Слушам те.

— Ти каза, че концертът звучал по норвежки, и си прав, определено има такъв мотив. Аз самата не съм музикален историк, така че не мога да говоря със сигурност, но композицията, която ми изсвири вчера, просто не се вписваше в музикалното наследство от началото на двайсети век. Долових нотки от Рахманинов и, по-важното, от Стравински. А той започнал да композира големите си творби чак през двайсетте и трийсетте години на двайсети век, доста след смъртта на първия Йенс Халворсен.

Последва още една пауза, в която наблюдавах Том, докато разсъждаваше върху думите ми.

— Права си, Али. Май наистина просто предположих, че е работа на Йенс-старши. В моите некомпетентни очи старите нотни листове са си стари, независимо дали са на осемдесет, деветдесет или сто години. Намерих толкова много партитури на тавана, които несъмнено бяха на първия Йенс Халворсен, че просто реших да припиша и този концерт към тях. Пък и на него не пише „Концерт за героинята“, нали? Знаеш ли, колкото повече се замислям, толкова повече ми се струва, че имаш право — съгласи се Том.

— Ти ми каза, че партитурите за целия оркестър почти със сигурност били унищожени при бомбардировката на театъра. Това — посочих нотните листове пред нас — вероятно е оригиналната композиция за пиано на Пип, написана още преди да й е измислил заглавие.

— Предишните творби на прапрадядо ми бяха много по-романтични и производни на тогавашните класики. Тази тук има жар, страст… Различава се от всички негови композиции. Божичко, Али. — Том се усмихна леко. — Започнахме с твоята мистерия, а май преминахме към моята.

— В интерес на истината имам дори неопровержимо доказателство — заявих гордо, долавяйки самодоволството в собствения си глас.

— Така ли?

— Аха, погледни.

Посочих му ситните букви в долния десен ъгъл на страницата.

— MCMXXXIX — прочетох на глас.

— Е, и?

— Учил ли си латински в училище? — попитах го.

— Не.

— Е, аз пък учих, и тези букви обозначават числа.

— Да, дори аз го знам. Но какво се крие зад този надпис?

— 1939 година.

Том се умълча, смилайки новата информация.

— Значи композицията наистина е на дядо ми.

— Ако съдим по датата, то да.

— Боже… не знам какво да кажа.

— Нито пък аз. Особено като се замисля за вчерашния ти разказ.

И двамата поседяхме в мълчание.

— Господи, Али, това наистина е невероятно откритие — възвърна си дар словото Том. — Не само от емоционална гледна точка, но и защото трябвало именно Бергенската филхармония да направи премиерата преди почти седемдесет години. А заради онези случки композицията така и не се появила на бял свят.

— А Пип я посветил на Карине… неговата „героиня“…

Прехапах долната си устна с насълзени очи. Връзката с моя собствен живот ми беше съвършено ясна.

Замислих се, че и те двамата са били млади, току-що проходили в живота, когато съдбата се намесила жестоко. И колко трябва да съм благодарна, че живея в по-добро време, че още съм на тази земя и ще имам шанс да отгледам детето в утробата си.

— Да — прегърна ме неочаквано Том, прочел изражението ми. — Каквито и да се окажем с теб, Али, кълна се, винаги ще бъда до теб.

— Благодаря ти, Том.

— А сега ще те изпратя до хотела и ще отскоча до зала „Григ“, за да говоря с Дейвид Стюарт, ръководителя на оркестъра. Трябва да му разкажа историята на „Концерт за героинята“. С негова помощ ще намерим някой, способен да изпълни оркестрациите навреме за концерта по случай стогодишнината от смъртта на Григ. Трябва да го изпълнят точно тогава. Задължително.

— Да — съгласих се, — трябва.

 

 

Когото Том ме остави пред хотела и влязох вътре, на рецепцията ме чакаше бележка. Отворих я в асансьора и за моя изненада видях, че е от Феликс.

„Обади ми се“, пишеше в нея. Беше оставил номера на мобилния си телефон.

Естествено нямаше да му се обадя, не и след отвратителното му поведение по-рано днес. Изкъпах се и си легнах, размишлявайки върху събитията от деня и съчувствието ми към Том. Том, който още от самото начало на живота си знаеше, че баща му отказва да го приеме за свой син. Спомних си как през тийнейджърските ми години често роптаех срещу домашните закони на Мама и Татко Солт, мечтаейки да намеря биологичните си родители, които, вярвах непоклатимо, биха ме разбрали.

И докато се унасях в сън, осъзнах съвсем ясно колко благословено детство съм имала.