Лусинда Райли
Сестра на бурята (10) (Историята на Али)

8.

След първоначалния страстен шемет в началото на връзката ни, през лежерните няколко дни в „Някъде“ с Тео успяхме да се опознаем истински. Осъзнах, че споделям с него неща, за които не бях продумвала на никого. Дребни, незначителни подробности, а в същото време важни за мен. Тео ме изслушваше с пълното си внимание, вперил нетрепващ зелен поглед в мен. И някак успяваше да ме накара да се чувствам по-обичана от всякога в живота ми дотогава. Най-голям интерес проявяваше към историите за Татко Солт и сестрите ми — „луксозното сиропиталище“, както наричаше Атлантис.

Едно знойно утро, когато въздухът беше толкова застоял, че и двамата с Тео очаквахме гръмотевична буря, той дойде при мен на канапето в единия сенчест ъгъл на терасата.

— Къде се загуби? — попитах го, като седна.

— За жалост провеждах изключително скучен конферентен разговор със спонсора ни за „Фастнет“, отборния мениджър и собственика на „Тигрицата“. Докато те обсъждаха семантични дилеми, аз драсках по тефтера си.

— Така ли?

— Аха. Пробвала ли си някога да правиш анаграми от името си или да го пишеш отзад напред? Получи се много шантава дума — заяви той с усмивка. — „Оет“.

— Естествено, че съм пробвала и резултатът беше също толкова шантав. „Ила“.

— А с фамилията си правила ли си анаграми?

— Не — отвърнах, чудейки се накъде бие.

— Добре. Е, аз пък обичам да си играя с думите и ей сега, докато се чудех какво да правя по време на конферентния разговор, се заиграх с твоята фамилия.

— И?

— Ами, знам, че съм краен педант и си падам по мистериите, но разбирам и малко от гръцка митология, тъй като изучавах класически науки в Оксфорд и прекарвам тук всяко лято още от детството си — обясни Тео. — Може ли да ти покажа на какво се натъкнах?

— Щом настояваш — отвърнах и той ми даде лист с няколко думи.

— Виждаш ли какво се получава от „Д’Аплиез“?

— Плеади^[1] — произнесох думата, написана под фамилното ми име, която Тео очевидно бе образувал от „Д’Аплиез“.

— Точно така. Знаеш какво значи, нали?

— Звучи ми познато — реших да му угодя.

— Али, това е гръцкото име на съзвездието, в което се намират Седемте сестри.

— Е, и? Какво искаш да кажеш? — попитах го с необяснимо отбранителен тон.

— Ами, не ти ли се струва голямо съвпадение, че със сестрите ти сте кръстени на седемте прословути звезди — или на шест от тях — а фамилното ви име представлява анаграма на „Плеади“? И баща ви ли е носил същото?

Усетих как бузите ми пламват, докато претърсвах паметта си за спомен, в който някой се бе обръщал към татко с „господин Д’Аплиез“. Прислужниците у дома и на яхтата му го наричаха „сър“. Без Марина, естествено, която го наричаше „Татко Солт“, както ние със сестрите ми му викахме, или „баща ви“. Замислих се дали някога бях виждала фамилия върху писмата, които получаваше в къщата, но си спомнях единствено официални на вид пликове и колети, адресирани до някоя от многото фирми на татко.

— Вероятно — отвърнах накрая.

— Извинявай, Али — рече Тео, доловил смущението ми. — Просто се опитвах да разбера дали сам е измислил фамилия за дъщерите си, или е неговата собствена. Както и да е, скъпа, много хора променят имената си. Даже е доста симпатично. Ти се казваш Алкиона Плеади. А що се отнася до прякора му „Татко Солт“…

— Достатъчно, Тео!

— Извинявай, просто ми е интересно. Сигурен съм, че баща ти е бил пълен със загадки.

Извиних се и влязох в къщата, разстроена, задето Тео беше прозрял нещо толкова лично за семейството ми — макар и чрез игра на букви — което със сестрите ми не бяхме забелязали. А дори някоя от тях да се беше досетила, никога не бе повдигала въпроса.

Като се върнах на терасата, Тео не каза нито дума повече по темата. На обяд ми разказа още за родителите си и тежкия им развод. Като дете непрестанно бе пътувал между майка си в Англия и баща си в Америка, на когото бе гостувал само за празниците. Тео, разбира се, ми предаде историята почти от трето лице — с напълно аналитичен тон, сякаш не го засягаше лично — но все пак долавях напрежението му и подсъзнателния му гняв. Имах чувството, че така и не беше дал шанс на баща си, навярно от преданост към майка си. За момента не се чувствах достатъчно уверена да му споделя наблюдението си, но знаех, че с времето и това щеше да се случи.

Като си легнахме, дълго не можах да заспя, преследвана от разкритието относно фамилното ми име. Ако наистина беше просто анаграма, измислена от татко заради влечението му по астрологичното и митологично обаяние на Седемте сестри, тогава кои бяхме със сестрите ми?

И още по-важно — кой беше той?

Но вече знаех жестоката истина: никога нямаше да разбера.

 

 

На следващия ден проучих Седемте сестри от Плеядите на лаптопа на Тео. Макар и татко да ни беше разказвал за звездите — Мая дори беше прекарала доста време с него в обсерваторията му на покрива на Атлантис — честно казано, не бях проявила особен интерес. Всъщност с мен беше споделял главно техническа информация по време на морските ни пътешествия. Беше ме научил как да се ориентирам по звездите и че мореплавателите от хилядолетия насам използвали Седемте сестри като пътепоказател. Накрая затворих лаптопа, уверена, че причината татко да ни кръсти на тях щеше да си остане поредната неразкрита мистерия около живота му. Впуснех ли се да я разгадавам, само щях да се натъжа още повече.

На обяд споделих всичко това с Тео и той се съгласи.

— Извинявай, Али. Изобщо не биваше да го споменавам. Важни са само настоящето и бъдещето. Който и да е бил баща ти, интересува ме само, че е направил добре, като те е осиновил. Макар че открих още нещо, което изгарям от желание да ти споделя… — Той ме изгледа въпросително.

— Тео!

— Добре де, добре — склони той. — Разбирам, че моментът не е подходящ.

Наистина не беше, въпреки че по-късно същия ден — както навярно беше целял Тео — извадих писмото на татко от дневника си, където го бях скрила, и го препрочетох. Може би, замислих се, някой ден ще трябва да тръгна по дирята, която ми е оставил. Или поне да намеря книгата на рафта в кабинета му…

 

 

Към края на почивката ни вече имах чувството, че Тео се е превърнал в неразделна част от мен. Повтаряйки си тази фраза, не можех да повярвам, че идва от моя мозък. Но колкото и наивно романтично да звучеше, наистина го чувствах като своя сродна душа. С него бях цяла.

И осъзнах колко страшно може да бъде това чак когато Тео, по типичния си невъзмутим начин, започна да говори за тръгването ни от „Някъде“ — или остров Анафи, както бях научила впоследствие — и връщането ни в реалността.

— Първо трябва да посетя майка ми в Лондон. После ще взема „Тигрицата“ от Саутхемптън и с нея ще стигна до остров Уайт. Поне така ще я опозная по вода. А твоите планове какви са, скъпа?

— И аз трябва да се прибера поне за малко — отвърнах. — Мама умее да се преструва на непоклатима, но точно сега, когато и татко, и Мая не са до нея, трябва да я навестя.

— Е, прегледах какви полети има. Какво ще кажеш през уикенда да тръгнем с „Нептун“ към Атина, откъдето да хванеш самолета за Женева? Проверих в интернет: има свободни места на обедния полет, който е по същото време като моя към Лондон.

— Чудесно. Благодаря — отвърнах рязко.

Внезапно се бях почувствала уязвима — страхувах се да остана без него; страхувах се и от бъдещето ни. Дори не знаех дали ни чака такова след „Някъде“.

— Али, какво има?

— Нищо. Днес доста ме понапече слънцето, така че мисля да си легна рано.

Станах и понечих да напусна терасата, но той хвана ръката ми.

— Не сме довършили разговора, така че, ако обичаш, седни. — Той ме настани обратно в стола и ме целуна по устните. — Трябва да обсъдим плановете си за дълго време след полетите до домовете ни. „Фастнет“ например. Доста мисля по въпроса, откакто сме тук, и искам да ти предложа нещо.

— Давай — отвърнах с осезаемо непоощрителен тон. Не точно за такива „планове“ ми се говореше в момента.

— Искам да тренираш с моя екипаж. Но ако преценя, че по време на самото състезание климатичните условия ще са твърде опасни, за да си с нас на борда, или те вземем, но на даден етап ти кажа, че излизаш на брега, трябва да ми се подчиниш.

Кимнах неохотно.

— Тъй вярно, капитане.

— Не се шегувай, Али. Сериозно говоря. Вече ти казах, че ако ти се случи нещо заради мен, няма да го понеса.

— Добре, но решението не е ли мое?

— Не. Освен твой любовник, аз съм и твой капитан, така че е мое.

— Значи аз нямам право да спра теб, ако сметна, че условията са твърде опасни?

— Разбира се, че не! — поклати възмутено глава Тео. — Аз вземам решенията. За добро или лошо.

— Ами ако аз преценя, че е „за лошо“?

— Ще ми кажеш и аз ще чуя предупреждението ти, но в крайна сметка решението е мое.

— И защо? Не е честно да…

— Али, започваме да звучим нелепо. Повтаряме едно и също, а и съм сигурен, че нищо подобно няма да се случи. Опитвам се да кажа само, че ще трябва да ми се подчиниш, ясно?

— Ясно — отвърнах свъсено.

По-близо до спор не бяхме стигали досега, а ни оставаше толкова малко време на това прекрасно място, че не исках свадата ни да се задълбочава.

— И по-важното — погледът на Тео омекна и той се пресегна да погали лицето ми с пръсти, — да не забравяме, че след „Фастнет“ имаме цялото време на света. Седмиците ми с теб бяха най-хубавите през живота ми, независимо от тежките моменти. Скъпа Али, знаеш, че не съм по романтичните излияния, но ще съм безкрайно щастлив, ако намерим начин да останем заедно завинаги. Какво ще кажеш?

— Съгласна съм — измърморих под носа си, неспособна да превключа за няколко секунди от „крайно вбесена“ на „да прекараме живота си заедно“. Малко остана да надникна към документите, които Тео носеше със себе си, за да проверя дали в графика му нямаше точка „Да обсъдим съвместното ни бъдеще с Али“.

— Колкото и старомодно да звучи, знам, че няма да намеря друга като теб. А тъй като и двамата не сме първа младост, пък и сме си поживели, искам да ти кажа най-откровено, че съм сигурен в думите си. И ще ме направиш неимоверно щастлив, ако се омъжиш за мен още утре. Ти какво мислиш по въпроса?

Вдигнах поглед към него, мъчейки се да осмисля думите му, но неуспешно.

— Това предложение за брак в стил „Тео“ ли беше? — троснах му се.

— Може да се каже. Е?

— Добре, разбрах.

— И…?

— И ако трябва да съм брутално откровена, Тео, не ме караш да се чувствам като Жулиета.

— Едва ли бих успял. Не ме бива в паметните моменти, както вече си забелязала. Просто се стремя да ги отметна, за да преминем към… живия живот. А наистина искам да изживея своя с теб… така де, да се оженя за теб — поправи се той.

— Не е нужно да се женим.

— Не, но май консервативното ми възпитание си казва думата. Искам да прекарам остатъка от дните си с теб, затова трябва да ти отправя официално предложение за брак. Бих искал да станеш госпожа Фалис-Кингс и да мога да те представям като „съпругата ми“.

— Може пък да не искам твоята фамилия. В наше време много жени не приемат името на съпруга си — парирах го аз.

— Вярно е — съгласи се кротко той, — но е доста по-прагматично да носим едно и също име. За пред банките например. Пък и ще ни спести обясненията пред електротехници, водопроводчици и…

— Тео?

— Да?

— Млъкни, за бога! Знам що за вбесяващ практик си, но преди да ме откажеш напълно с психологическите си анализи, ще ти кажа, че и аз бих се омъжила за теб още утре.

— Наистина?

— Да, разбира се.

Тогава забелязах нещо като наченки на сълзи в очите му. И онази част от мен, която страшно си приличаше с него, осъзна, че дори най-самоуверените наглед хора ставаха уязвими, когато се уверяха, че любовта им е споделена. И че човекът отсреща ги желае и се нуждае от тях също толкова силно. Затова го прегърнах топло.

— Прекрасно, нали? — усмихна се той, бършейки скришом сълзите си.

— Да, като се има предвид колко жалко беше предложението ти.

— Добре. Е… сигурно пак ще ти прозвучи старомодно и можеш да го отдадеш на възпитанието ми, но много бих се радвал, ако утре излезем на пазар и купим нещо, ознаменуващо факта, че си ми обещана.

— Тоест искаш да се „сгодим“? — подхвърлих иронично. — Макар и да звучиш като персонаж от роман на Джейн Остин, за мен ще е удоволствие.

— Благодаря. — Той вдигна очи към звездите, поклати глава и отново ме погледна. — Същинско чудо, нали?

— Коя част?

— Всичко. Прекарах цели трийсет и пет години, чувствайки се съвсем сам на планетата, а ти изникна от нищото и помогна да разбера.

— Какво да разбереш?

Тео отново поклати глава и сви рамене.

— Любовта.

 

 

На сутринта направихме както Тео пожела и отскочихме до столицата на острова — Кора, която всъщност представляваше схлупено селце с варосани къщи, кацнало на един хълм с изглед към южното островно крайбрежие. Поразходихме се из старовремските тесни улички, където открихме няколко магазинчета, продаващи ръчно изработени бижута сред сбирщина от хранителни продукти и домакински стоки, и малък пазар с няколко сергии за евтини дрънкулки. Поначало не си падах по бижутата и след половинчасово мерене на пръстени, усещах, че Тео започва да се изнервя.

— Нищо ли не ти харесва? — подкани ме той, като спряхме на последната сергия.

Всъщност погледът ми се беше спрял върху нещо.

— Ще имаш ли нещо против, ако не е точно пръстен?

— Вече не ме интересува, дори да е пиърсинг за зърно, стига ти да си доволна и да седнем някъде за обяд. Умирам от глад.

— Добре тогава, искам това — посочих едно „зло око“: традиционна гръцка висулка, представляваща стилизирано око от синьо стъкло, окачено на фина сребърна верижка.

Продавачът го свали от кукичката и ни го поднесе върху дланта си, за да го огледаме по-отблизо, сочейки ръчно изписаната цена. Тео свали очилата си и хвана висулката с два пръста, за да я разгледа.

— Али, много е симпатично, но струва петнайсет евро. В сравнение с диамантен пръстен…

— На мен ми харесва. Моряците ги носят, за да гонят бурите. А все пак нося името на тяхната закрилница.

— Знам, макар че не съм сигурен дали злото око е подходящо годежно бижу.

— Е, на мен си ми харесва и предлагам да го купим, преди и двамата да откачим и да се откажем от цялата тази работа.

— Ако обещаеш да ме закриляш.

— Обещавам, разбира се — отвърнах, прегръщайки го през кръста.

— Добре тогава. Но те предупреждавам, че в името на благоприличието ще трябва да ти поднеса нещо по… традиционно в най-скоро време.

След няколко минути си тръгнахме от пазара с малкия талисман около врата ми.

— Като се замисля — подхвана Тео, докато се връщахме по тихите улички, търсейки къде да изпием по бира и да обядваме, — май е по-хитро да те вържа за врата, отколкото само за пръста, макар че ще се наложи да те оборудваме и с истински годежен пръстен. Просто в момента няма как да отскоча до „Тифани“ или „Картие“.

— Колко снобарско — коментирах закачливо, докато се настанявахме на сянка в двора на една таверна. — И държа да отбележа, че мразя дизайнерски марки.

— Права си. Прощавай, че разкрих вродения си маниер на кънектикътски елитист. Както и да е — продължи той, взимайки пластмасовото меню, — какво ти се обядва?

 

 

На следващия ден, след като едвам се разделих с Тео на атинското летище, заех мястото си в самолета, чувствайки се напълно изгубена без него. Често се обръщах несъзнателно към учудения си съсед по седалка, за да споделя някоя спонтанна мисъл с Тео, преди да съм си спомнила, че всъщност го няма до мен. Чувствах се съкрушена без него.

Не бях казала на Мама, че ще се прибирам, защото ми се искаше да я изненадам. И докато самолетът ме носеше към Женева, а аз събирах сили да пристигна в осиротелия Атлантис, съзнанието ми се луташе между радостта от намереното и скръбта по загубеното. Пък и този път сестрите ми нямаше да са у дома, за да запълнят поне малка част от празнината, която Татко Солт бе оставил след себе си.

Като пристигнах в Атлантис, за пръв път в живота ми никой не дойде да ме посрещне на кея, което ме сломи още по-дълбоко. Клаудия не беше на обичайния си пост в кухнята, но на бюфета имаше прясно опечен лимонов кейк, който по една случайност беше любимият ми. Отрязах си дебело парче и се качих в стаята ми, където метнах раницата си на пода и седнах на леглото, за да се полюбувам на великолепната гледка към езерото над дърветата, заслушана в депресиращата тишина.

Накрая станах и отидох да сваля от рафта кораба в бутилка, подарък от Татко Солт за седмия ми рожден ден. Вперила носталгичен поглед в изящния макет от дърво и сукно в стъкленицата, се усмихнах при спомена колко бях изнудвала татко да ми каже как е успял корабът да се промъкне през тясното гърло на бутилката.

— С магия, Али — беше ми прошепнал тайно. — Всички трябва да вярваме в нея.

Жадна за близостта му, извадих дневника от раницата си, а от него — писмото му до мен. Прочетох отново частта, която ме интересуваше, и реших да сляза до кабинета му, за да потърся книгата.

Като стигнах до кабинета му, застанах на вратата, позволявайки на познатия аромат на цитруси, свеж въздух и бащина закрила да изпълни ноздрите ми.

— Али! Извинявай, че не те посрещнах. Не знаех, че ще идваш, но толкова приятно ме изненада!

— Мама! — Обърнах се да я прегърна. — Как си? Имах няколко свободни дни и исках да се уверя, че си добре.

— Да, да, добре съм… — отвърна някак прибързано тя. — А ти как си, chérie?

Усетих как проницателните й интелигентни очи ме изучават.

— Познаваш ме, Мама, никога не боледувам.

— Да, но и двете знаем, че не питах за здравето ти, Али — отвърна нежно Мама.

— Доста съм заета и това май ми помага. Между другото, спечелихме регатата — изтъкнах неловко, тъй като още не се чувствах готова да споделя с Мама за Тео и щастието, което бях намерила. Струваше ми се някак неуместно, при положение че татко си беше отишъл толкова скоро.

— Мая също е тук. Отскочи до Женева, след като… приятелят й от Бразилия си тръгна. Ще се върне скоро и несъмнено ще е много щастлива да те завари тук.

— Аз също ще се радвам да я видя. Преди няколко дни ми изпрати имейл и звучеше много ведро. Нямам търпение да ми разкаже за пътешествието си.

— Е, пийва ли ти се чай? Ела в кухнята да ми разкажеш за регатата.

— Добре.

Тръгнах покорно след нея, напускайки кабинета на татко. Сигурно защото се бях появила неочаквано у дома, но я усещах някак напрегната, сякаш обичайното й спокойствие временно я бе изоставило. Поприказвахме си за Мая и Цикладската регата, а двайсетина минути по-късно чухме моторницата да се приближава и отидох да посрещна Мая на кея.

— Изненада! — викнах и я прегърнах.

— Али! — изуми се Мая. — Какво правиш тук?

— Колкото и странно да звучи, това е и моят дом — усмихнах се, докато вървяхме към къщата, хванати ръка за ръка.

— Знам, но не очаквах да те видя тук.

Решихме да седнем на терасата и аз отидох да взема една кана от домашната лимонада на Клаудия. Докато слушах разказа на Мая за скорошното й пътешествие до Бразилия, ми се струваше по-заредена, отколкото я бях виждала от години. Кожата й сияеше, а очите й искряха. Разкривайки миналото си чрез посмъртните улики на татко, видимо бе намерила начин да се изцери.

— Али, искам да ти кажа и нещо друго. Нещо, което навярно е трябвало да ти споделя отдавна…

Разказа ми какво й се бе случило в университета, какво я бе накарало да се скрие от света. Очите ми плувнаха в сълзи, докато слушах историята й, и хванах ръката й, за да я утеша.

— Мая, ужасно е, че си преживяла всичко това съвсем самичка. Защо, за бога, не ми сподели? Нали съм ти сестра! Винаги съм мислила, че сме близки. Щях да ти помогна.

— Знам, Али, но тогава ти беше само на шестнайсет. Пък и се срамувах от себе си.

Попитах я кой е бил отвратителният човек, причинил й толкова болка.

— О, не го познаваш. Един човек, когото срещнах в университета, на име Зед.

— Зед Езу?

— Да. Сигурно си чувала името му по новините. Баща му е магнатът, който неотдавна се самоуби.

— И чиято яхта видях близо до тази на татко в онзи ужасен ден, когато научих, че е починал — потреперих аз.

— Да, ироничното е, че точно Зед неволно ме подтикна да се кача на самолета за Бразилия, докато умувах дали да тръгна, или не. След четиринайсет години на мълчание, най-ненадейно реши да ми остави гласово съобщение, в което ме уведомяваше, че имал работа в Швейцария и можело да се видим.

Попитах я дали Зед знае какво й се е случило преди толкова много години.

— Не — поклати категорично глава Мая. — А и да знаеше, едва ли щеше да го е грижа.

— Добре че си се отървала от него — коментирах мрачно.

— Да разбирам, че го познаваш?

— Не лично. Но един… приятел го познава. Както и да е — реших да сменя темата, преди Мая да е започнала да ме разпитва, — май това, че си се качила на самолета е най-доброто ти решение досега. Е, още не си ми разказала за онзи приказен бразилец, с когото си дошла вчера. Струва ми се, че Мама много го е харесала. Само за него говори. Писател е, нали така?

Поприказвахме си малко за него, после Мая попита как вървят нещата при мен. Но тъй като реших, че на нея се полага да поговори за човека, когото бе намерила след толкова години самота, се сдържах да й споделя за Тео; вместо това й разказах за „Фастнет“ и предварителните състезания за Олимпиадата.

— Али! Това е страхотно! Задължително да ми се похвалиш — помоли ме тя.

— Разбира се.

В този момент Марина излезе на терасата.

— Мая, chérie, не знаех, че си се прибрала, докато Клаудия не ми каза току-що. Крисчън ми даде това по-рано. Но така се изненадах да видя Али, че забравих да ти го предам.

Марина й даде хартиен плик и очите на сестра ми се озариха, като видя почерка върху него.

— Благодаря, Мама.

— Ще вечеряте ли, момичета? — попита ни Марина.

— Ако сте приготвили нещо, задължително. Мая — обърнах поглед към сестра си. — Ще вечеряш ли с мен? Напоследък рядко ни се удава шанс да се наприказваме.

— Да, разбира се — отвърна тя и стана. — Но първо, ако нямаш нищо против, ще отскоча до белведера.

Двете с Мама погледнахме многозначително Мая и писмото в ръцете й.

— До после, chérie — каза Марина.

Като влязох с Мама в къщата, започна да ме изпълва смут заради разказа на Мая. От една страна се радвах, че сме разбулили загадката около отчужденото й поведение след университета и самоналоженото й изгнание. Но фактът, че тъкмо Зед Езу е бил виновникът за болката й, беше нещо съвсем различно…

Шест толкова различни момичета в семейството бяха предпоставка за клюки относно гаджета и любовни афери, чието количество отговаряше на характера на всяка от сестрите ми. Досега обаче Мая не обичаше да говори за личния си живот, а Ася и Кики си споделяха главно една с друга и рядко с някоя от нас. Оставаха Електра и Тиги, на които бях станала довереница през годините…

Качих се в стаята си и закръстосвах нервно, размишлявайки доколко бе редно да пазя в тайна информация, която вероятно засягаше мои близки. Но тъй като Мая току-що ми бе разкрила душата си за пръв път от години, реших, че тя трябва да реши дали да сподели историята си с останалите ни сестри. Не биваше да се меся.

След като уредих мислено този въпрос, проверих мобилния си телефон и като видях текстовото съобщение от Тео, на лицето ми изплува спонтанна усмивка.

Скъпа моя Али, липсваш ми. Изтъркано, но вярно.

Веднага му отговорих.

И ти на мен (още по-изтъркано).

Докато си взимах душ, преди да сляза за вечеря с Мая, копнеех да й разкажа и за моята приказна нова любов, но все си напомнях, че след всичките тези години трябва да й отстъпя този момент и да отложа своя за по-натам.

На вечеря Мая обяви, че се връща в Бразилия още на следващия ден.

— Един живот живеем, нали, Мама? — рече тя, грейнала от щастие, и си помислих, че никога не съм я виждала по-красива.

— Така е — потвърди Мама. — Ако не друго, поне това са ни научили последните няколко седмици.

— Край на заточението — заяви Мая и вдигна чаша за тост. — Дори да не се получи, поне ще знам, че съм опитала.

— Край на заточението — повторих с усмивка.