Лусинда Райли
Сестра на бурята (40) (Историята на Али)

38.

Пип

Лайпциг, Германия

Ноември 1936 г.

Йенс Хорст Халворсен — когото всички наричаха Пип още от утробата — крачеше бързо към внушителната каменна сграда на Кралската музикална консерватория в Лайпциг. Тази сутрин с колегите му имаха урок при Херман Абендрот, прочутия диригент на лайпцигския оркестър „Гевандхаус“, и трепереше от вълнение. Откакто бе дошъл в Лайпциг преди две години и половина, напускайки тесните музикални граници на родния си Берген, пред взора му се бе отворил цял нов свят, и в творчески, и в личен план.

Вместо красивата — но за неговите уши доста старовремска — музика на майстори като Григ, Шуман и Брамс, които още от детинство слушаше с баща си Хорст, консерваторията го запознаваше с творбите на живи композитори. Настоящият му фаворит беше Рахманинов, чиято „Рапсодия по тема на Паганини“, изсвирена за пръв път преди две години в Америка, бе композицията, вдъхновила Пип сам да пише музика. Именно нейната мелодия си свирукаше, вървейки по широките лайпцигски улици. Уроците по пиано и композиция разпалваха творческото му въображение и го запознаваха с прогресивните музикални идеи на съвремието му. Освен на гения на Рахманинов се възхищаваше и на „Пролетно тайнство“ на Стравински — произведение, толкова модернистично и дръзко, че дори повече от двайсет години след премиерата му в Париж през 1913-а баща му, изкусен челист, още го наричаше „скверно“.

Вървейки, Пип си мислеше и за другата любов в живота си — Карине. Тя беше музата, която го вдъхновяваше и го тласкаше към съвършенство. Някой ден щеше да й посвети цял концерт.

Бяха се запознали на рецитал в зала „Гевандхаус“ една мразовита октомврийска вечер преди година. Пип тъкмо започваше втората си година в консерваторията, а Карине — първата. Във фоайето на „Гевандхаус“, докато чакаха да заемат местата си на задния ред, тя беше изпуснала едната си вълнена ръкавица и Пип я беше вдигнал. Погледите им се бяха срещнала и оттогава бяха неразделни.

Карине имаше екзотично потекло, смесица от френска и руска кръв, и беше отраснала в бохемски дом в Париж. Баща й беше сравнително известен френски скулптор, а майка й — преуспяла оперна певица. Тя самата беше намерила творческото си призвание с обоя и се подреждаше сред малкото жени, които го изучаваха в консерваторията. Имаше черна коса, кадифена като козината на пантера, лъскави тъмни очи, разположени над ъглести скули, и кожа, която дори в разгара на лятото си оставаше бяла като снега в Норвегия. Обличаше се в свой собствен стил, отхвърляйки обичайните женски премени за сметка на панталони, комбинирани с широки артистични ризи или бутикови жакети. Но вместо да й придават мъжки вид, дрехите й подчертаваха знойната й красота. Единственият й физически недостатък — заради който често се оплакваше — беше носът й, явно наследен от еврейския й баща. Пип нямаше да го интересува дори да беше колкото на Пинокио след лъжа. В неговите очи тя беше съвършена, напълно съвършена.

Вече бяха обсъждали съвместното си бъдеще: щяха да си намерят работа в оркестри в някоя европейска страна с надеждата да спестят достатъчно пари, за да отидат в Америка, където да изградят нов живот заедно. Ако трябваше да е откровен, тази мечта беше повече на Карине, отколкото негова. Той самият можеше да намери щастие навсякъде, стига тя да беше до него, но все пак я разбираше. Тук, в Германия, антиеврейската пропаганда, разпространявана от нацистката партия, се разрастваше с всеки изминал ден и в някои други части на страната евреите търпяха непрестанен тормоз.

За щастие кметът на Лайпциг — Карл Фридрих Гьорделер, продължаваше да опонира стоически на нацистите. Пип ежедневно уверяваше Карине, че тук няма да й се случи нищо лошо и той ще се грижи за нея. А като се оженеха, добавяше неизменно, щеше да замени с норвежка фамилия по-очевидното Розенблум — „Макар че наистина си моята красива разцъфнала роза“, шегуваше се той, подхванеха ли темата.

Днес обаче беше прелестен слънчев ден и напрегнатият грохот на нацистката заплаха изглеждаше далечен и пресилен. Тази сутрин, независимо от хладовития въздух, беше решил да стигне пеша от общежитието си в Йоханисгасе до консерваторията — приятна двайсетминутна разходка — вместо да хваща трамвая. Замисли се колко се беше разраснал градът от времето на баща му. Макар и прекарал по-голямата част от живота си в Берген, Хорст Халворсен беше роден в Лайпциг, и мисълта, че той самият имаше корени тук, караше Пип да се чувства още повече в свои води.

Наближавайки консерваторията, мина покрай бронзовата статуя на Феликс Менделсон, основателят на музикалното училище, издигната пред концертната зала „Гевандхаус“. Свали въображаема шапка на великия композитор, после хвърли един поглед на часовника си и ускори крачка, за да не закъснее.

Двама от близките му приятели — Карстен и Тобиас, вече го чакаха, облегнати на една от колоните на сводестия портик.

— Добро утро, поспаланко. Карине май не ти е дала да мигнеш снощи, а? — подсмихна му се дяволито Карстен.

— Не, тръгнах пеша и ми отне повече време, отколкото очаквах — отвърна дружелюбно Пип.

— Побързайте, за бога — прекъсна ги Тобиас. — Да не искате да закъснеем за часа на господин Абендрот?

Тримата се вляха в потока от студенти, стичащ се в „Гросе Зал“ — просторно помещение с куполест покрив, цели редове колони и балкон, предлагащ добър изглед към долния етаж и сцената. Използваше се и като лекторска аула, и като концертна зала. Сядайки, Пип си спомни първия си рецитал на пиано в същото това помещение и направи гримаса. Колегите и професорите му бяха далеч по-критична публика от всички, на които предстоеше да се натъква по обществените концертни събития. Затова и изпълнението му бе анализирано подобаващо и разкъсано на парчета.

Сега, две години и половина по-късно, се чувстваше почти неуязвим дори от най-хапливите забележки относно свиренето му; консерваторията се гордееше с професионалните си възпитаници, закалени и напълно готови да се впишат във всеки оркестър по света.

— Прочетохте ли вестника тази сутрин? Кметът отишъл в Мюнхен на официална среща с Партията — прошепна Тобиас, докато заемаха местата си. — Несъмнено за да го подложат на още по-голям натиск да впрегне антисемитските им тактики и тук, в Лайпциг. Ситуацията се нажежава все повече с всеки изминал ден.

Херман Абендрот влезе в залата, приветстван от почтителни овации, но докато ръкопляскаше, Пип усещаше как сърцето му препуска заради новината, която Тобиас току-що му бе споделил.

Същата вечер се срещна с Карине и най-добрата й приятелка Ел в любимото им кафене, намиращо се между неговото общежитие и тяхното. Двете жени бяха заживели заедно още на първата година в консерваторията, когато им бяха отредили обща стая. Тъй като и двете бяха французойки по рождение и говореха един и същ майчин език, веднага се бяха сприятелили. Тази вечер Ел водеше приятеля си Бо, за когото Пип знаеше само, че и той е второкурсник в консерваторията. Като си поръчаха бири „Госе“, Пип за пореден път забеляза контраста между поразителния тъмноок чар на Карине и русокосата, синеока хубост на Ел. „Циганката и розата“, помисли си, докато им сервираха бирите.

— Предполагам си чул новината? — понижи глас, обръщайки се към него Карине; в последно време не се знаеше кой може да подслушва.

— Да, чух — отвърна той, забелязал напрежението по лицето й.

— Ел и Бо също се тревожат. Както знаеш, Ел също е еврейка, макар и да няма типичните черти. За нейно щастие — добави Карине, преди да се обърне към приятелите си, седнали от другата страна на масата.

— Сигурно е само въпрос на време събитията от Бавария да стигнат дотук — коментира тихо Ел.

— Дано кметът постигне нещо, докато е в Мюнхен. Но дори да се случи най-лошото, едва ли биха посегнали на студенти от консерваторията — успокои ги Пип. — Музиката е в душите и сърцата на германците, независимо от политическите им пристрастия. — Щеше му се думите му да не звучаха толкова глухо. Надникна през масата към Бо, който преметна закрилнически ръка през раменете на приятелката си с тревожен, мрачен поглед. — Ти как си, Бо? — поинтересува се той.

— Да кажем добре — отвърна Бо.

Беше мълчалив мъж, спечелил прякора си заради странния навик да разнася лъка на виолончелото си навсякъде. Пип знаеше, че е един от най-талантливите челисти в консерваторията със светло бъдеще пред себе си.

— Къде ще прекараш Коледа?

— Мисля…

В този миг Бо надникна през рамото му и тялото му подскочи от шок, а лицето му пребледня. Пип се обърна и видя двама есесовски офицери в отличителните им сиви униформи да влизат с небрежна стъпка през вратата. Около кръстовете им висяха кобури с пистолети. Пип забеляза как Бо потрепери и извърна очи. За жалост тази гледка не беше рядкост в Лайпциг напоследък.

Двамата офицери огледаха клиентите на кафенето и седнаха на една близка маса.

— Още не сме решили — съвзе се накрая Бо.

После се обърна към Ел и й прошепна нещо. След няколко минути и двамата станаха да си вървят.

— Толкова са уплашени — въздъхна Карине, докато с Пип гледаха как двойката напуска заведението възможно най-ненатрапчиво.

— И Бо ли е евреин?

— Твърди, че не е, но мнозина лъжат, дори да са. Той специално се притеснява за възлюбената си. Струва ми се, че скоро ще напуснат Германия.

— И къде ще отидат?

— Още не знаят. В Париж може би, но Ел каза, че според Бо войната би засегнала и Франция. Моята родина.

Карине протегна ръка към него и когато Пип я хвана, усети, че трепери.

— Както ти казах и преди, нека изчакаме кметът Гьорделер да се върне от Мюнхен — повтори Пип. — Ако се наложи, Карине, и ние ще се изнесем.

На следващия ден Пип отново тръгна пеша през сивата ноемврийска мъгла на Лайпциг към консерваторията. Като наближи „Гевандхаус“, краката му почти се подкосиха при вида на тълпата, струпала се отпред. На мястото, където едва вчера гордо се бе издигала величествената статуя на Феликс Менделсон, еврейския основател на консерваторията, сега имаше само купчина отломки и прахоляк.

— Мили боже — пророни шепнешком и ускори крачка, чувайки жлъчните възгласи на тълпата, облечена в униформи на Хитлеровата младеж, сред останките от статуята. — Започва се.

Като влезе в консерваторията, завари гъмжило от слисани студенти във вестибюла. Мярна Тобиас и тръгна към него.

— Какво е станало?

— Хааке, заместник-кметът, е наредил разрушаването на статуята. Планирали са го, докато Гьорделер е в Мюнхен. Сега със сигурност ще го изгонят. След това Лайпциг е загубен.

Пип потърси Карине сред хаоса и я намери да гледа през един от сводестите прозорци. Като докосна рамото й, тя подскочи и поклати безмълвно глава с насълзени очи, хвърляйки се в обятията му.

Директорът на консерваторията Валтер Дависон отмени всички часове за деня, тъй като напрежението в района ескалираше и беше решил да не излага студентите на излишна опасност. Карине каза, че имала среща с Ел в кафенето на ъгъла на „Васерщрасе“ и Пип предложи да я придружи. Като стигнаха, намериха Ел и Бо на една закътана маса.

— След тази случка, вече няма кой да ни защитава — обяви Карине, когато двамата с Пип седнаха при тях. — Всички знаем, че Хааке е антисемит. Ето че вече опита да наложи ужасяващите закони, важащи в останалата част от Германия. Съвсем скоро ще анулира лиценза на всички еврейски доктори в Лайпциг и ще забрани на арийците да ги посещават.

Пип огледа трите бледи лица около себе си.

— Не бива да изпадаме в паника, а да изчакаме завръщането на Гьорделер. Според вестниците ще е до няколко дни. От Мюнхен е отишъл във Финландия по поръчение на Търговската камара. Сигурен съм, че като разбере за случилото се, незабавно ще се прибере в Лайпциг.

— Но градът е толкова наситен с омраза! — каза тревожно Ел. — Всеки знае колко много евреи учат в консерваторията. Ами ако решат да действат по-мащабно и взривят цялата сграда, както вече са направили с много синагоги в други градове?

— Консерваторията е храм на музиката, не на политическа или религиозна сила. Моля ви, трябва да запазим спокойствие — повтори Пип.

Но Ел и Бо вече бяха потънали в тих разговор помежду си.

— Лесно ти е да го кажеш — обърна се към него с понижен глас Карине. — Ти не си евреин и ще те приемат за един от тях. — Тя плъзна поглед по светлосините му очи и червеникаворуса коса. — За мен е различно. След като разрушиха статуята, минах покрай група младежи на път към консерваторията и те ми изкрещяха: „Jüdische Hündin!“.

Тя сведе очи, огорчена от спомена. Пип знаеше какво значат двете думи: „еврейска кучка“. Кръвта му завря, но нямаше да помогне на Карине с изблик на гняв.

— Отгоре на всичко — продължи тя, — не мога да кажа на родителите си. Те са в Америка, където се приготвят за новата скулптурна изложба на баща ми.

— Любов моя, аз ще те пазя. Дори да се наложи да те отведа в Норвегия, няма да позволя да пострадаш.

Той стисна ръката й и отмести кичур лъскава черна коса от тревожното й лице.

— Обещаваш ли?

Пип я целуна нежно по челото.

— Обещавам.

 

 

За негово облекчение положението наистина се уталожи през следващите няколко дни. Гьорделер се върна и обеща да издигне отново статуята на Менделсон. Консерваторията отвори врати и Пип и Карине извръщаха очи от купчината отломки всеки път, когато минаваха покрай нея. От музиката на студентите като че ли струеше подновена страст и сила. Сякаш свиреха, за да спасят живота си.

Дойде коледната ваканция, но не беше достатъчно дълга да позволи на Пип и Карине да се приберат у дома. Вместо това двамата прекараха една седмица в малък хотел, представяйки се за съпрузи. Тъй като той самият бе отраснал в лутеранско домакинство със стриктни възгледи върху интимните отношения преди брака, Пип се изненада от лекомисления подход на Карине, която предложи да спят заедно едва седмици, след като се бяха запознали. Тогава откри и че не е девствена, за разлика от него. Когато за пръв път правиха любов, Карине се присмя добронамерено на стеснителното му поведение.

— Съвсем естествено е за двама влюбени — беше го поучила, докато стоеше чисто гола пред него и му разкриваше дръзко съвършените си малки гърди, движейки дългите си бели крайници с вродена елегантност. — Телата ни са създадени да ни доставят удоволствие. Защо да им го отнемаме?

През последните няколко месеца Пип изучаваше изкуството на физическата любов и с наслада се давеше в „плътски грехове“, както ги наричаше местният пастор. За първа Коледа отсъстваше от дома, но реши, че уединението с Карине е за предпочитане пред всеки подарък, който би му донесъл Свети Николас на Бъдни вечер.

— Обичам те — шепнеше непрестанно в ухото й, докато лежеше до нея, буден или насън. — Обичам те.

 

 

Новият семестър започна през януари и Пип, осъзнал, че не му остава много време в консерваторията, съсредоточи енергията си в усвояването на всички предлагани му знания. Докато крачеше през снега на ледовитата лайпцигска зима, неизменно си тананикаше композиции на Рахманинов и Прокофиев, както и „Симфония от псалми“ на Стравински. И така с времето съзнанието му раждаше негова собствена музика.

Пристигнеше ли в консерваторията, веднага вадеше празен нотен лист от чантата си и записваше новото си творение с премръзнали ръце, преди да го е забравил. Постепенно осъзна, че най-подходящият за него композиторски метод се състоеше от волна мисъл и освободено въображение, а не предпочитаното от повечето му колеги старателно планиране на теми и прилежно вписване нота по нота.

Накрая показваше сътвореното на учителя си, който вечно го критикуваше, но и го насърчаваше. Дните му бяха изпълнени с вълнение от мисълта, че изживяваше едва началото на един неповторим процес. Кръвта му пулсираше от енергия и се стрелкаше бясно из вените му всеки път, когато заслушаше гласа на вътрешната си муза.

В града цареше относително спокойствие заради предстоящото преизбиране на Гьорделер през март. Цялата консерватория го подкрепяше и студентите раздаваха агитаторски памфлети и постери, а самата Карине беше уверена, че той ще спечели изборите.

— Макар че още не е изпълнил обещанието си да изгради наново статуята, не се и съмнявам, че щом народът се произнесе и го избере повторно, Райхът ще трябва да го подкрепи в това начинание — говореше с надежда, докато пиеха кафе с Ел след един дълъг ден от предизборната кампания.

— Да, но всички знаем, че Хааке се противопоставя открито на преизбирането му — парира Ел. — Унищожението на статуята разкри категорично отношението му към евреите.

— Хааке просто създава напрежение, за да свие нацисткото си гнездо — съгласи се мрачно Карине.

В нощта на преброяването на гласовете Пип, Карине, Ел и Бо излязоха с тълпите от хора пред кметството. И се присъединиха към буйната еуфория, когато стана ясно, че Гьорделер е бил преизбран.

 

 

За жалост, когато майските дървета се окичиха с цветове и слънцето най-сетне започна да огрява земята, еуфорията в града се оказа краткотрайна.

Пип работеше в музикалната зала на консерваторията от незнайно колко дълги часове, когато Карине го намери, за да му съобщи последната новина.

— Пристигна вест от Мюнхен: няма да издигнат статуята отново — обяви задъхано тя.

— Това е ужасно, любов моя, но моля те, не се безпокой. Остава ни съвсем малко време до края на семестъра, след което ще премислим ситуацията и ще си съставим план.

— Но, Пип, какво ще правим, ако положението се влоши по-скоро?

— Не ми се вярва. Прибирай се и ще се видим довечера.

Карине обаче се оказа права и Гьорделер подаде оставка няколко дни по-късно. А след това градът потъна в хаос.

 

 

Пип се готвеше усърдно за финалните изпити и довършваше първия си опус, който щеше да изпълни на концерта за дипломирането на випуска му преди края на семестъра. Тъй като будуваше по цяла нощ, за да успее навреме с оркестрациите, едвам намираше време да утешава отчаяната Карине.

— Ел каза, че с Бо напускат Лайпциг веднага след края на семестъра след две седмици и няма да се върнат. Според тях в момента е твърде опасно тук, защото националсоциалистите вече са свободни да налагат срещу евреите санкциите, приети от други градове.

— И къде ще отидат?

— Още не знаят. Сигурно във Франция, но Бо се тревожи, че същата неволя ще ги сполети и там. Райхът има поддръжници из цяла Европа. Ще пиша на родителите ми, за да им поискам съвет. Но ако Ел си тръгне, тръгвам и аз.

Решимостта й грабна цялото внимание на Пип.

— Но нали родителите ти са в Америка?

— Така е. И баща ми мисли да останат там по време на антисемитската буря в Европа.

— И ти мислиш да отидеш при тях? — попита Пип със свит от паника стомах.

— Ако родителите ми сметнат, че така е най-разумно, да.

— Ами… ние? Какво ще правя без теб? — оплака се той, чувайки себичния хленч в гласа си.

— Може да дойдеш с мен.

— Карине, знаеш, че нямам достатъчно пари за пътя до Америка. А и как ще се препитавам отвъд Океана, ако не се дипломирам от консерваторията и не натрупам малко опит преди това?

— Chérie, май не разбираш колко е сериозно положението. Вече са отнели гражданството на много родени в Германия евреи, живели тук от поколения. Забраняват на народа ми да сключва брак с арийци, да постъпва в армията и да развява германския флаг. Носят се дори слухове, че в някои райони на страната събирали цели еврейски квартали и ги депортирали. Щом се е стигнало дотук, кой знае какво предстои.

Тя стисна решително челюсти.

— Значи си готова да заминеш за Америка и да ме оставиш тук?

— Ако така ще спася живота си, да, разбира се. За бога, Пип, разбирам, че си ангажиран с опуса си, но предполагам не искаш да ме видиш мъртва.

— Какви ги говориш? Как може дори да си го помислиш? — избухна той с напиращ гняв.

— Мисля си го, защото отказваш да приемеш ситуацията сериозно. В твоя сигурен норвежки свят никога не е имало опасности. Докато ние, евреите, сме наясно, че винаги ще ни преследват, както говори и историята. В момента се случва тъкмо това. Всички го усещаме. Наречи го племенен инстинкт, но винаги предчувстваме опасността.

— Не мога да повярвам, че би заминала без мен.

— Пип! Моля те, порасни! Знаеш, че те обичам и искам да прекарам остатъка от живота си с теб, но това… цялата тази ситуация не е новост за мен. Всички ни ненавиждаха дори преди Райхът да узакони гоненията срещу нас. Преди години в Париж замеряли баща ми с яйца по време на една от изложбите му. Антисемитизмът съществува от хилядолетия насам. Проумей поне това.

— Но защо е така?

Карине сви рамене.

— Защото, chérie, историята ни е превърнала в изкупителна жертва. Хората се боят от различните и през вековете сме били принуждавани да се преселваме отново и отново. Където и да свием гнездо постигаме успехи. Сплотени сме, защото на такива ценности ни възпитават. Така оцеляваме.

Пип сведе очи смутено. Карине имаше право. В ушите на човек, прекарал по-голямата част от живота си скътан в малко градче на ръба на картата, историята на Карине звучеше досущ като художествена измислица от друга вселена. И макар да беше видял със собствените си очи жалките останки от срутената статуя на Менделсон, някак успя да припише разрухата на група млади мъже, вдигнали се на протест, както правеха рибарите, когато цената на горивото за лодките им скочеше, но в същото време рибните търговци откажеха да увеличат цената за кило.

— Права си — съгласи се накрая. — Извинявай, Карине. Аз съм наивен глупак.

— Според мен по-скоро не искаш да проумееш истината. Не искаш големият жесток свят да наруши мечтите и плановете ти за бъдещето. Така е с всички ни. Но реалността е друга — въздъхна тя. — И истината е, че вече не се чувствам в безопасност в Германия. Затова трябва да я напусна. — Тя стана. — С Ел и Бо имаме среща в кафене „Баум“ след половин час, за да обсъдим положението. Ще се видим по-късно.

Карине го целуна по главата и си тръгна.

Като я изпрати с поглед, Пип сведе очи към нотните листове, разпръснати по бюрото пред него. Трябваше да представи композицията си на сцена след по-малко от две седмици. Колкото и да се хулеше заради себичността си, започваше да се чуди дали изобщо щеше да се случи.

 

 

Карине му се стори по-спокойна, когато се срещнаха по-късно същия ден.

— Писах на родителите ми и сега нямам друг избор, освен да чакам отговора им. Дотогава може и да успея да чуя новия ти шедьовър.

Пип се пресегна през масата и хвана ръката й.

— Ще ми простиш ли за егоизма?

— Разбира се. Знам, че всичко това ти идва в лош момент.

— Мислех си…

— За какво?

— Че може би най-добрият вариант е да дойдеш с мен в Норвегия за лятото. Там ще можеш да се отпуснеш.

— Аз? Да дойда в страната на еленчетата, елхите и снега? — заяде се на шега Карине.

— Стига де, не вали непрекъснато. Според мен много ще ти хареса през лятото — отвърна отбранително Пип. — Имаме малка еврейска общност, към която всички се отнасят като към останалите норвежки граждани. Там ще си в безопасност. И ако в Европа наистина се разрази война, нито тя, нито нацистите ще достигна Норвегия. Винаги сме твърдели, че страната ни е прекалено малка и незначителна, за да ни забележат силните на деня. Пък и в Берген има прекрасен оркестър, един от най-старите в света. Баща ми свири на чело в него.

Тъмните бистри очи на Карине се взираха умислено в него.

— И би ме взел със себе си?

— Разбира се! Толкова съм разказвал на родителите ми за теб и плановете ни да се оженим.

— Те знаят ли, че съм еврейка?

— Не. — Пип усети как бузите му пламват и се ядоса на себе си. — Но не защото не съм искал да им кажа. Просто религията е без значение. Те са образовани хора, Карине, не планински селяни. Не забравяй, че баща ми е родом от Лайпциг. Учил е музика в Париж и все ни разправя за бохемския живот по улиците на Монпарнас през Бел епок.

Този път беше ред на Карине да се извини.

— Прав си, прозвучах снизходително. И може би — тя потри с показалец мястото между очите си, както правеше винаги когато се замислеше дълбоко — това е вариантът, ако не успея да замина за Америка. Благодаря ти, chérie. Помага ми да знам, че има къде да намеря убежище, ако нещата тук загрубеят в близкото бъдеще.

Тя се приведе през масата и го целуна.

Същата вечер, като си легна, Пип се помоли „близкото бъдеще“ да изчака изпълнението на опуса му.

 

 

Въпреки че прочетоха във вестника за побоя с камъни над евреи пред синагогата им и за още много тревожни събития, Карине му се струваше по-спокойна, навярно защото вече имаше резервен план. Затова през следващите две седмици Пип се съсредоточи върху музиката си. Не смееше да се замисля за бъдещето след края на семестъра и с притаен дъх чакаше отговора от родителите на Карине, които вероятно щяха да я посъветват да замине за Америка. От тази мисъл го побиваха тръпки, защото знаеше, че няма да намери пари, за да я последва отвъд Океана, докато не започнеше да се препитава като музикант.

На обяд в деня на финалния концерт, в рамките на който щяха да представят творбите си още петима негови колеги, Карине дойде при него.

— Bonne chance, chérie — пожела му. — С Ел ще дойдем да те подкрепим довечера. Бо твърди, че твоята композиция е най-добра от всички.

— Много мило от негова страна. Неговото чело в оркестъра допринася много за опуса ми. А сега трябва да се явя на генералната репетиция.

Пип я целуна по носа и тръгна по дългия проветрив коридор към музикалната зала.

Точно в седем и половина Пип, облечен в елегантен фрак, зае мястото си на предния ред в „Гросе Зал“ заедно с другите петима млади композитори. Валтер Дависон, директорът на консерваторията, ги представи на публиката и първият композитор излезе на сцената. Пип беше последен и знаеше, че никога няма да забрави мъчителния час и половина напрегнато чакане, преди да дойде неговият ред. Когато моментът най-накрая настъпи, той отправи молитва към бог и тръгна нагоре по стъпалата, надявайки се треперещите му крака да не го предадат. Поклони се отривисто на публиката и зае мястото си пред пианото.

След концерта не си спомняше почти нищо от буйните овации, избухнали в залата, когато колегите му се върнаха при него на сцената за общия поклон. Знаеше единствено, че се е представил възможно най-добре и само това имаше значение.

По-късно колеги и професори се изредиха да го тупат по гърба с предсказания за светлото бъдеще пред него. Един журналист дори му поиска интервю.

— Моят личен Григ — изкиска се Карине, когато успя да си проправи път до него през тълпите и го прегърна. — Chérie, току-що постави началото на бляскавата си кариера.

 

 

Тъй като след концерта беше попрекалил с шампанското, Пип се ядоса, когато някой почука на вратата му рано следващата сутрин. Измъкна се от леглото, за да отвори и намери на прага си хазяйката, още по нощница и с гневно, неодобрително изражение на лице.

— Господин Халворсен, една млада госпожица ви чака на долния етаж. Твърди, че било спешно.

— Danke, госпожо Приве.

Той затвори вратата и нахлузи набързо риза и панталони.

Карине го чакаше с пребледняло лице на външния праг. Явно правилото на госпожа Приве, че момичета не се допускат в жилището, важеше дори при спешни случаи.

— Какво има? Какво е станало?

— Снощи подпалили три къщи в Лайпциг — всичките на евреи. Квартирата на Бо беше в една от тях.

— О, боже! А той…?

— Жив е. Успял да избяга. Скочил от прозореца на първия етаж. Със скъпоценния си лък, разбира се. — Карине намери сили за печална, иронична усмивка. — Пип, двамата с Ел напускат Лайпциг незабавно. И наистина смятам, че трябва да тръгна с тях. Хайде, имам нужда от кафе, а като те гледам, ти също.

Малкото кафене до консерваторията току-що беше отворило и още пустееше. Двамата седнаха на една маса до прозореца и си поръчаха кафе. Пип потри лицето си в опит да се свести. Мъчеше го жесток махмурлук.

— Някакви новини от родителите ти? — попита я той.

— Вчера ти казах, че няма. А пощальонът още не е минавал днес — отвърна сприхаво Карине. — Писах им преди по-малко от две седмици.

— Какво ще правят Ел и Бо?

— Напускат Германия възможно най-скоро. Само че не са събрали много пари и едва ли ще стигнат далеч. Пък и не знаем къде е безопасно. Що се отнася до мен, родителите ми дават под наем парижкия ни апартамент, докато са в Америка. Така че нямам друг дом — сви рамене тя.

— Тогава…? — загатна Пип, досетил се какво опитва да му каже.

— Да, Пип, ако предложението ти още важи, ще дойда с теб в Норвегия, поне докато не получа вест от родителите си. Само това ми остава. Семестърът свършва след няколко дни, а и твоят концерт мина, така че не виждам причина да отлагаме. Тази сутрин Ел и Бо казаха, че след снощните палежи изселването на евреите от Лайпциг ще започне с пълна сила, така че трябва да заминем, докато изобщо е възможно.

— Да — съгласи се Пит. — Права си.

— И… искам да те помоля още нещо.

— Какво?

— Знаеш, че откакто живея в Лайпциг, Ел ми е като сестра. Родителите й загинали в Голямата война и двамата с брат й попаднали в сиропиталище. Него го осиновили още като бебе и оттогава не го е виждала. Тя самата не е имала този късмет и единствено благодарение на това че учителят й по музика забелязал таланта й с флейтата и цигулката и й уредил стипендия в консерваторията, сега има някакво бъдеще.

— Значи си няма дом?

— Освен в сиропиталището, е живяла само тук, в общата ни стая. С Бо сме единственото й семейство. Пип, може ли да ги вземем в Норвегия с нас? Макар и само за няколко седмици. Ако намерят безопасно място, ще могат да наблюдават как се развива ситуацията в Европа и да решат какво да правят. Знам, че искам много от теб, но просто не мога да оставя Ел. А тъй като тя не би оставила Бо, и той трябва да дойде с нас.

Пип загледа отчаяното й изражение, умувайки как ли щяха да реагират родителите му, ако се появеше на прага им с трима приятели за празниците. Знаеше, че ще постъпят великодушно и приветливо, особено като се имаше предвид, че и тримата бяха музиканти.

— Да, разбира се, че ще ги вземем. Щом така си преценила, любов моя.

— Може ли да тръгнем при първа възможност? Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре. Моля те. Ще пропуснеш официалната абсолвентска церемония, но…

Пип знаеше, че всеки ден, в който Карине оставаше в Лайпциг, не само криеше опасности, но и я доближаваше до отговора на родителите й, несъмнено в полза на заминаването й за Америка.

— Разбира се. Може да заминем заедно.

— Благодаря ти! — Карине го прегърна през раменете и той прочете облекчението в очите й. — Хайде, да кажем на Ел и Бо, че идват с нас.