Лусинда Райли
Сестра на бурята (49) (Историята на Али)

Али

7 декември 2007 г.

„Концерт за героинята“

Алегрето

Светлините в залата угаснаха и сестра ми стана от мястото си на сцената. Контурите на новия живот в нея си личаха ясно под черната й рокля. Али затвори очи за миг, сякаш в молитва. А когато вдигна флейтата към устните си, една ръка стисна моята. Знаех, че Мама усеща дълбоката енергия.

Докато красивата позната мелодия, превърнала се в неразривна част от детството ни в Атлантис, се носеше из залата, усетих как част от напрежението от последните няколко седмици се изцежда от мен. Заслушана, осъзнах, че Али свири за любимите хора, с които се бе разделила, но и че също както слънцето изгрява след дълга тъмна нощ, в живота й вече имаше нова светлина. А когато оркестърът засвири с нея и заедно извисиха прелестната музика в кресчендо, възхвалявайки новата зора, проумях, че и аз самата изпитвам същите чувства.

Но заради моето прераждане страдаха други хора и именно тази част от живота ми тепърва трябваше да си обясня. Съвсем наскоро бях разбрала, че съществуват различни видове любов.

В антракта с Мама отидохме до бара и Питър и Силия Фалис-Кингс, които ни се представиха като родителите на Тео, дойдоха да вдигнем тост с шампанско. Ръката на Питър лежеше закрилнически върху кръста на Силия и приличаха на млада двойка влюбени.

— Santé — каза Мама, чуквайки чашата си в моята. — Прекрасна вечер, нали?

— Да — съгласих се.

— Али свири разкошно. Ще ми се и другите ти сестри да бяха тук, за да я чуят. И баща ти, разбира се.

Челото на Мама се сбърчи от внезапна тревога и ми стана чудно какви ли тайни крие от мен. И колко ли й тежаха. Както моите тежаха на мен.

— Значи Кики не е могла да дойде? — попита ме плахо тя.

— Не.

— Виждала ли си я скоро?

— Напоследък не се задържам в апартамента, Мама.

Тя не продължи да ме притиска по въпроса. Знаеше, че не бива.

Нечия ръка докосна рамото ми и аз подскочих. Открай време съм чувствителна към допира на околните. Питър наруши напрегнатото мълчание, което се спусна, макар че бях свикнала с такива.

— Здравейте. — Той се обърна към Мама. — Значи вие сте „майката“, грижила се за Али в детството й?

— Да — отвърна тя.

— Справили сте се похвално — коментира той.

— Тя сама се справяше — отвърна скромно Мама. — Горда съм с всичките си момичета.

— А вие сте една от прословутите сестри на Али? — обърна пронизителен поглед към мен Питър.

— Да.

— Как се казвате?

— Ася.

— И кой номер сте подред?

— Трети.

— Интересно. — Той отново ме погледна. — Аз също съм номер три. Нас никой не ни слуша и никой не ни чува. Нали така?

Не отвърнах.

— Обзалагам се, че в главата ви се случват много неща — продължи той. — Поне при мен беше така.

Дори да имаше право, не му дължах отговор. Затова просто свих мълчаливо рамене.

— Али е забележителен човек. И двамата научихме много от нея — смени темата Силия, усмихвайки ми се топло.

Явно смяташе, че мълчанието ми е признак за смущението пред Питър, но грешеше. Но всъщност мълчанието ми смущаваше околните.

— Вярно. А сега ще ни направи баба и дядо. Сестра ти ни удостоява с най-големия дар, Ася — отбеляза Питър. — И този път ще съм винаги до малкото. Животът е прекалено кратък, не смятате ли?

Звънецът оповести, че остават две минути до следващата част на концерта и всички около мен пресушиха набързо чашите си, колкото и пълни да бяха. После всички се върнахме в залата и заехме местата си. Али вече ми беше обяснила в имейл за откритията си в Норвегия. Затова когато Феликс Халворсен излезе на сцената, го огледах внимателно и реших, че генетичният му отпечатък не е имал особено влияние върху външния вид на сестра ми. Освен това забелязах, че леко се олюлява на път към пианото и ми стана чудно дали пък не е пиян. Молех се да не е. Али ми беше разказала колко важна е тази вечер за нея и новооткрития й брат, Том, когато харесах още от първата ни среща преди малко.

Когато Феликс вдигна пръсти над клавишите и застина така, усетих как цялата публика притаява дъх заедно с мен. Напрежението секна чак след като пръстите му се спуснаха върху слоновата кост и първите акорди на „Концерт за героинята“ прозвучаха за пръв път пред публика. Малко повече от шейсет и осем години след създаването му, както пишеше в програмата. През следващия половин час всички се насладихме на изпълнение с рядка красота, рожба на съвършена алхимия между композитор и интерпретатор: баща и син.

И докато сърцето ми се рееше заедно с прелестната музика, надникнах в бъдещето си. „Музиката е стремлението на любовта да намери глас“, цитирах Толстой шепнешком. А сега беше време и аз да намеря своя глас. И смелостта да говоря с него.

Аплодисментите бяха заслужено буйни и публиката стана на крака с възторжени възгласи. Феликс се поклони няколко пъти и извика сина и дъщеря си от оркестъра, а когато овациите най-сетне стихнаха, посвети изпълнението си на покойния си баща и на децата си.

В жеста му прозрях живото доказателство за това, че е възможно да продължиш напред. И да направиш промяната, която близките ти рано или късно щяха да приемат, макар и трудно.

Когато зрителите започнаха да се ориентират към изхода, Мама ме докосна по рамото и ми прошепна нещо.

Кимнах отнесено, без дори да съм чула думите й, и отвърнах, че ще се видим във фоайето. И останах на мястото си. Сама. Умислена. Усещах смътно как хората ме подминават на път към изхода, докато с ъгълчето на окото си не забелязах позната фигура.

Сърцето ми се разтуптя, а тялото ми стана самоволно и хукна през опустялата зала към тълпата, струпала се край задния изход. Запретърсвах с трескав поглед многолюдието, отчаяна да зърна отново неизличимо запечатания в съзнанието ми профил.

Пробих си път до фоайето и краката ми ме изведоха навън, в мразовития декемврийски въздух. Спрях на улицата с надеждата да го видя отново, за да съм сигурна, макар и да знаех, че е изчезнал.