Лусинда Райли
Сестра на бурята (20) (Историята на Али)

18.

На следващата сутрин „Пепеляшка“ седеше срещу господин Байер в гостната. Двамата пиеха кафе, докато професорът преглеждаше рецензията за снощното представление във вестник „Дагбладет“, четейки на глас частите, които смяташе, че ще й харесат.

— „Мадам Хансон радва окото в ролята на многострадалното селско момиче Солвейг, а бистрият й меден глас е истинско удоволствие за ухото!“ — вдигна поглед към нея професорът. — Какво ще кажеш, а?

Ако нейното име се беше появило в сутрешния вестник и нейния глас възхваляваха, помисли си Анна, щеше да има какво да каже. Но тъй като нещата стояха другояче, нямаше особено желание да коментира.

— Радвам се, че са харесали пиесата и гласа ми — скалъпи все пак.

— Естествено, критиците са най-впечатлени от композициите на господин Григ. Неговата интерпретация на прекрасната Ибсенова пиеса беше просто великолепна. И така, Анна, тъй като днес нямаш представление, ти се полага заслужена почивка. Трябва да се гордееш със себе си, скъпо момиче. Пя разкошно. За жалост денят не е почивен за мен и се налага да отида в университета. — Той стана и тръгна към вратата. — Като се върна довечера, ще отпразнуваме успеха си с тържествена вечеря. Хубав ден.

След като господин Байер излезе, Анна допи изстиналото си кафе, обзета от унилост и необичайно раздразнение. Имаше чувството, че всичко от последните няколко месеца я бе водило към миналата нощ. Но нищо не се беше променило за нея. Нямаше представа какво точно е очаквала да се промени, но поне нещо.

Дали господин Байер не е знаел, че търсят певица „в сянка“, когато бе дошъл в планинския им дом миналото лято? Затова ли я беше довел в града? Анна съзнаваше, че всички в театъра искат от нея да е невидима, за да припишат гласа й на мадам Хансон. Тя взе един от вестниците и бодна с пръст възхвалата за „бистрия“ глас на актрисата.

— Това е моят глас! — извика. — Моят…

Навярно заради трупалото се месеци наред напрежение, освободено миналата нощ сякаш с корковата тапа на френското шампанско, което професорът пиеше, Анна се метна на дивана и зарида.

— Какво има, Анна, хере?

Тя вдигна плувнало в сълзи лице към госпожица Олсдатер, която беше влязла неусетно в стаята.

— Нищо — измънка тя и побърза да подсуши очите си.

— Сигурно си уморена и развълнувана от снощното представление. А и още се възстановяваш от настинката.

— Не, не… добре съм, благодаря ти — отвърна категорично Анна.

— Да не би да ти липсва семейството?

— Да. Да, липсват ми. И свежият въздух на провинцията. Май… май искам да се прибера в Хедал — прошепна тя.

— Ох, миличката. Разбирам те. Всички момичета, дошли от село, минаваме през този момент. Пък и твоят живот тук е доста самотен.

— Ти страдаш ли по семейството си? — попита я Анна.

— Вече не, защото свикнах, но в самото начало бях много нещастна. Първата ми работодателка беше злобна жена, която се отнасяше с мен и останалите прислужници като с кучета. На два пъти бягах, но все ме намираха и ме връщаха. Докато не срещнах господин Байер на една вечеря в дома на господарката ми. Дали защото усети тъгата ми, или наистина имаше нужда от икономка, но ми предложи работа още същата вечер. Господарката ми не се противи. Май с радост се отърва от мен. И така господин Байер ме доведе тук. Мога да те уверя, Анна, че е добър и мил човек, макар и малко ексцентричен.

— Знам — съгласи се Анна, гузна, задето се беше отдала на самосъжаление, при положение че животът на госпожица Олсдатер е бил много по-труден от нейния.

— Ако ще те успокои, мога да ти кажа, че господин Байер е канил много евентуални свои протежета в дома си през годините ми на служба тук. Но никога не съм го виждала толкова развълнуван, колкото от твоя талант. Самият той ми каза снощи, че всички били във възторг от певческите ти заложби.

— Но почти никой не знае, че аз съм пяла — пророни с тихичък глас Анна.

— За момента не, но вярвай ми, един ден истината ще излезе наяве. Още си много млада, хере, и е голямо постижение да участваш в толкова паметна продукция. Най-важните личности от Кристиания чуха гласа ти. Бъди търпелива и вярвай, че един ден съдбата ти ще те намери. А сега трябва да отида до пазара. Искаш ли да дойдеш с мен, за да подишаш малко въздух?

— Да, с удоволствие — прие Анна и стана на крака. — Благодаря ти, че си толкова мила с мен.

 

 

На около три километра разстояние Йенс Халворсен се чувстваше не по-малко обезсърчен и крачеше нервно из стаята си, заслушан в гневните гласове от всекидневната на долния етаж. Фарсът, който с майка му бяха разигравали пред баща му през последните седмици, бе приключил внезапно на закуска същата сутрин, когато Йонас прочете възторжената рецензия на „Пер Гинт“ във вестника. Авторът й най-любезно бе споделил: „По мое мнение «Утринно настроение» в началото на Четвърто действие е един от акцентите в музикалната композиция на господин Григ с магическите си, незабравими уводни акорди, превъзходно изсвирени на флейта от Йенс Халворсен“.

Баща му бе придобил изражение, сравнимо с меден чайник, забравен на печката и изкипял.

— Защо научавам чак сега?! — избухна той.

— Защото сметнах, че няма да е важно за теб — отвърна Маргарете и Йенс веднага разбра, че предстои ужасяваща сцена.

— Сметнала си, че няма да е „важно“ за мен?! Аз, бащата, който вярва, че синът му се труди прилежно в университета, научавам от вестника, че в същото време свири в кристианския оркестър! Това е възмутително!

— Почти не е пропуснал от лекциите си, Йонас, кълна се.

— Тогава бъди така добра да ми обясниш защо изтъкнатият критик продължава със следното: „Господин Йохан Хенум, диригентът на кристианския оркестър, от месеци набира музиканти и репетира с тях, за да изпълнят подобаващо сложната оркестровка на господин Григ“. Наистина ли очакваш да повярвам, че синът ни, чието име се споменава във вестника, е научил музиката ей така, за една нощ? Свещени боже! — Йонас разклати свирепо глава. — Вие двамата сигурно ме имате за хванат от гората. За ваше добро е повече да не се отнасяте с мен така.

В този момент Маргарете се обърна към Йенс.

— Знам, че имаш за учене. По-добре иди да четеш.

— Да, мамо.

Със смесица от чувство за вина, задето оставяше майка си да се справя сама с гнева на баща му, и облекчение, задето го освобождаваше от отговорност, Йенс кимна на двама им и се подчини.

Сега, докато кръстосваше смутено из стаята си, слушайки как баща му продължава да крещи на майка му, Йенс реши, че сцената с вестника може да е щастлива случайност: баща му рано или късно щеше да научи за извънучебните му занимания. Една част от него страдаше, че Йонас не се гордееше с новопридобитата слава на сина си, но и го разбираше. В Кристиания музикантите не се радваха на добро обществено положение, нито на висока заплата. Нямаше как да е доволен, че Йенс е решил да преследва точно такава кариера. Камо ли че наследникът му няма да поеме ръководството на пивоварна „Халворсен“.

Но Йенс беше твърде щастлив, за да позволи на баща си да го потисне. Беше намерил бъдещето си в оркестъра и най-сетне се чувстваше удовлетворен. Приятелството на останалите музиканти, чувството им за хумор и ненадминатите им гуляйски способности, на които ставаше свидетел всяка вечер в кафене „Енгебрет“ след представленията, го караха да се чувства в свои води. Пък и младите момичета от пиесата имаха доста свободно поведение…

Миналата нощ господин Хенум изпълни желанието му да го запознае с мадам Хансон. Към края на тържеството Йенс усети погледа й върху себе си и й предложи да я изпрати до дома след това. Прекараха си доста приятно — Тора беше опитна и страстна и Йенс напусна леглото й чак когато навън пукна мразовита зора. Сега му оставаше да позамаже положението с Хилде Омвик, красивата хористка, с която се виждаше напоследък. Клюките за фриволното му поведение в театъра не биваше да достигат мадам Хансон. Пък и Хилде щеше да се омъжва едва след седмица…

На вратата му се почука и той веднага отвори.

— Йенс, направих каквото можах, но баща ти иска да говори и с теб. Още сега — добави майка му с пребледняло, обтегнато лице.

— Благодаря ти, мамо.

— Ще обсъдим въпроса, когато баща ти тръгне за пивоварната.

Тя го потупа по рамото и Йенс тръгна към долния етаж, където Дора го уведоми, че баща му го очаква в гостната.

Той въздъхна, знаейки, че всички сериозни дела в семейството им се случваха именно там. Гостната беше също толкова студена и строга като Йонас. Той отвори вратата и влезе. Както обикновено, камината не беше запалена и през големите прозорци се изливаше хладна бяла светлина, отразена от снежните преспи отпред.

Баща му стоеше до един от прозорците и се обърна, когато Йенс влезе.

— Седни — посочи му близкия стол.

Йенс се подчини и опита да придаде на лицето си подходяща смесица от разкаяние и бунт.

— Първо — подхвана Йонас, сядайки срещу сина си в голямо кожено кресло с извита облегалка, — искам да ти кажа, че не те държа отговорен. Виновна е единствено майка ти, която години наред ти втълпява тази нелепа идея. Въпреки това, Йенс, през юли ще навършиш пълнолетие и ще станеш възрастен човек с право на собствени решения. И се надявам, че едно от тях ще е да се откъснеш от влиянието на майка си.

— Да, сър.

— Ситуацията си остава непроменена — продължи Йонас. — Като завършиш университета това лято, ще започнеш работа в пивоварната. Ще ми сътрудничиш и един ден компанията ще стане твоя. Ти ще си пето поколение Халворсен, управлявал бизнеса ни, откакто прапрадядо ми го е основал. Майка ти твърди, че обучението ти не е било засегнато от участието в оркестъра, но мен лично ме съмнява. Ти какво ще кажеш, млади момко?

— Майка ми е права. Не съм пропуснал почти никакви лекции — излъга спокойно Йенс.

— Колкото и да ми се иска, съзнавам, че ще очерня репутацията на семейството ни, ако те извадя от оркестъра веднага, при положение че имаш уговорка с господин Хенум. Така че май ме поставяте пред свършен факт. С майка ти стигнахме до решение да продължиш работата си в театъра до края на представленията на „Пер Гинт“ следващия месец. През това време се надявам, че ще приемеш напълно бъдещето си.

— Да, сър.

Йонас изпука кокалчетата на пръстите си, който навик дразнеше безкрайно Йенс.

— Е, разбрахме се. Но нека те предупредя, че след като тази… приумица отшуми, повече няма да толерирам подобно поведение. Стига да не решиш да преследваш кариера на професионален музикант, в който случай няма да ми оставиш друг избор, освен да преустановя издръжката ти и да те изгоня от дома си. Мъжете от рода Халворсен не сме се трудили цели сто и петдесет години, за да може единственият ни наследник да пропилява средствата от успешния ни бизнес, дрънкайки на цигулка.

Йенс беше решен да не дава външен израз на шока си. Нямаше да достави това удоволствие на баща си.

— Да, сър, разбирам.

— Е, тогава потеглям към пивоварната. Вече закъснявам с час, а винаги съм служил за пример на работниците си, както очаквам и от теб, когато се присъединиш към бизнеса. Хубав ден, Йенс.

Йонас му кимна и излезе от стаята, оставяйки го да обмисли насаме бъдещето си. Тъй като нямаше сили да говори с майка си, нито с когото и да било друг, Йенс взе кънките си от фоайето, облече се добре с палто, шапка и ръкавици и тръгна да изпусне малко пара.

 

 

Апартамент 4

Сейнт Олавс Гейт 10

Кристиания

10 март 1876 г.

 

Хере Ларс, мамо, татко и Кнут,

Благодаря, че ми отговорихте и че похвалихте стила ми на писане. Аз самата не мисля, че е много по-добър, но се старая. Вече минаха две седмици от премиерата на „Пер Гинт“ в Кристианския театър (където се подвизавах само като сянка). Господин Байер ми каза, че целият град говорил за постановката и билетите за всички бъдещи представления вече били разпродадени. Възможно е да организират и още представления заради голямото търсене.

Животът тук тече постарому, като изключим това, че господин Байер ме учи на италиански арии, които доста ме затрудняват. Веднъж седмично у дома идва професионален оперен певец на име Понтер. Той е германец и има толкова силен акцент, че едвам разбирам какво говори. Освен това мирише на немито и постоянно смърка енфие, което често изтича от носа му и се събира в локвичка върху горната му устна. Честно казано, ми е жал за него: толкова е стар и мършав.

Не знам какво ще правя тук след края на представленията, но не се и съмнявам, че уроците по пеене, заточението у дома и вечните рибени вечери ще продължат. Театралният сезон започва след Великден и се говори, че може отново да поставят „Пер Гинт“. Ще те зарадвам, Ларс, че е възможно господин Ибсен да дойде от Италия, за да гледа представлението. Ще те уведомя, ако слухът се потвърди.

Моля те, благодари на мама за новите елечета, които ми е оплела. Ще са ми от полза в тази дълга зима. Нямам търпение времето да се стопли и дано скоро успея да си дойда у дома.

Анна

Анна сгъна писмото и го запечата с въздишка. Не се и съмняваше, че семейството й с нетърпение очаква да чуе нови клюки от театъра, но нямаше какво да им предложи. Затворена в апартамента ден след ден и принудена да напуска театъра веднага след представление, почти винаги изпускаше новостите.

Тя отиде до прозореца и вдигна поглед към небето; минаваше четири следобед, а още беше светло. Пролетта най-сетне наближаваше, водейки лятото след себе си… Анна опря чело в хладното стъкло, отделящо я от свежия въздух. Мисълта да прекара топлите месеци заточена между четири стени, вместо в планината с Роза беше почти непоносима.

 

 

Руде пристигна в оркестрината за ежевечерната си мисия.

— Здрасти, Руде, как си днес? — попита го Йенс.

— Добре, сър. Имате ли бележка или съобщение за предаване?

— О, да. — Той се наведе да прошепне в ухото на момчето: — Занеси това на мадам Хансон.

После пъхна една монета в малката нетърпелива ръка на момчето.

— Благодаря, сър. Отивам.

— Браво — похвали го Йенс, когато Руде се обърна да си тръгне. — А между другото, коя беше младата госпожица, с която те видях да излизаш през вратата зад сцената миналата нощ? Да си нямаш приятелка? — пошегува се той.

— Може да е висока колкото мен, но е на осемнайсет, сър. Аз съм само на дванайсет, така че ми е много стара — отвърна сериозно Руде. — Казва се Анна Ландвик. Участва в пиесата.

— Така ли? Не ми се видя позната, но все пак беше тъмно и само мярнах дългата й червена коса.

— Исках да кажа, сър, че участва в самото представление, но няма да я видите на сцена. — Руде се огледа драматично и махна на Йенс да се приближи, за да прошепне в ухото му. — Тя е гласът на Солвейг.

— А, ясно.

Йенс кимна с престорена сериозност. Фактът, че мадам Хансон само се преструваше, че пее, беше най-зле пазената тайна в сградата. Но извън нея всички трябваше да поддържат илюзията.

— Голяма е красавица, нали, сър?

— Косата й със сигурност е красива. Само толкова успях да видя от нея.

— Аз лично я съжалявам. Никой не трябва да научава, че всъщност тя пее толкова хубаво. Дори я пратиха при нас в детската съблекалня. Е — каза Руде, когато звънецът издрънча, уведомявайки всички, че представлението започва след пет минути, — ще предам бележката ви на мадам Хансон.

Йенс пъхна втора монета в ръката на момчето.

— Задръж госпожица Ландвик на вратата тази вечер, за да мога да огледам по-добре мистериозната ни певица.

— Вероятно ще успея, сър — прие новата си мисия Руде и се изстреля като уличен плъх, доволен от тазвечерната си заработка.

— Пак ли дебнеш плячка, Пер?

Симен, първият цигулар, не беше толкова глух, колкото изглеждаше, и очевидно беше подочул части от разговора им. Сред музикантите беше плъзнала шега, че лудориите на Йенс с момичетата от постановката много наподобяваха тези на едноименния й герой.

— Никак даже — отвърна тихо Йенс, тъкмо когато Хенум се появи в оркестрината. Прякорът му го забавляваше в началото, но вече започваше да се изтърква. — Знаеш, че съм отдаден на мадам Хансон.

— Хмм, в такъв случай сигурно снощи съм прекалил с портвайна, защото ми се стори, че те видях да си тръгваш от „Енгебрет“ с Йорид Скровсет.

— Определено е било от портвайна.

Хенум даде знак, че е време да започват и Йенс вдигна флейтата си.

След представлението същата вечер Йенс излезе през вратата зад сцената и остана да се навърта край нея, очаквайки Руде да се появи с мистериозното момиче. Обикновено отиваше в „Енгебрет“, докато Тора приемаше поздрави от почитатели в гримьорната си и се преобличаше. После тя се качваше сама във файтона си и го взимаше няколко метра надолу по улицата, тъй като не искаше никой да ги вижда заедно.

Йенс знаеше, че не му позволява да я придружава из града заради ниското му обществено положение на музикант. Започваше да се чувства досущ като жиголо, задоволяващо физическите й нужди, но недостатъчно добра партия, за да я виждат с него. Което беше нелепо, като се имаше предвид, че произлизаше от едно от най-уважаваните семейства в Кристиания и беше наследник на империята „Халворсен“. Тора постоянно му разказваше как вечеряла с големите клечки на Европа, че Ибсен я боготворял и я наричал своя муза. Досега Йенс търпеше превземките й, защото в спалнята се реваншираше за нанесеното му унижение. Но вече му идваше в повече.

Най-накрая видя две фигури да излизат от вратата. Спряха за миг на прага, осветени за кратко от газената лампа в коридора зад тях, и Руде посочи нещо на младата жена. Йенс впери поглед в нея изпод смъкнатата козирка на каскета си.

Беше фино момиче с разкошни сини очи, чипо носле и устни с цвят на розови пъпки, разположени в сърцевидно лице; пищната й червена коса се спускаше на вълни по раменете й. Йенс, обикновено несклонен към превъзнасяне, усети как очите му се насълзяват при вида й. Действаше му като глътка чист планински въздух и караше другите жени да изглеждат като натруфени, боядисани дървени кукли.

Докато стърчеше като в транс, я чу да казва тихо „довиждане“ на Руде. После мина с лека стъпка покрай него и се качи в чакащия я файтон.

— Успяхте ли да я видите, сър?

След като файтонът на Анна потегли, острите очи на Руде веднага бяха открили Йенс, макар и скътан в сенките.

— Постарах се, но нямаше как да я задържа повече. Майка ми ме чака в съблекалнята. Казах й, че трябва да предам едно съобщение на портиера.

— Добре. А винаги ли си тръгва веднага след представлението?

— Всяка вечер, сър.

— Тогава трябва да измисля как да се срещна с нея.

— Желая ви успех, сър, но наистина трябва да вървя. — Руде се позадържа мълчаливо и накрая Йенс бръкна в джоба си, за да му даде поредната монета. — Благодаря ви, сър. Хубава вечер.

Йенс пресече улицата и влезе в „Енгебрет“, където си поръча аквавит и седна на един щъркел пред бара, вперил поглед в нищото.

— Да не ти е лошо, момко? Струваш ми се блед. Искаш ли още едно питие? — предложи му Ейнар, чинелистът, сядайки до него на бара.

Йенс се възхищаваше на Ейнар заради свръхестествената му способност да напусне оркестрината посред представление и да отскочи до „Енгебрет“, без да спира да брои тактовете. Изпиваше една бира, продължавайки да тактува, а после се връщаше на мястото си в оркестрината, точно преди да дойде време отново да удари чинелите си. Целият оркестър се обзалагаше, че някой ден Ейнар ще пропусне момента, но не се беше случило вече десет години.

— Да и на двата ти въпроса — отвърна Йенс, долепи чашата до устните си и погълна съдържанието й наведнъж.

След като го снабдиха с втори аквавит, се запита дали наистина не го е сполетяла някаква болест, защото беше изпитал странна слабост при вида на Анна Ландвик. И реши, че поне тази вечер мадам Хансон може да се прибере сама в апартамента си.