Лусинда Райли
Сестра на бурята (15) (Историята на Али)

13.

Анна

Телемарк, Норвегия

Август, 1875 г.

Анна Томасдатер Ландвик спря и изчака Роза, най-старата крава в стадото, да слезе по стръмния склон. Както обикновено, другите крави я бяха изоставили, придвижвайки се към по-свежа ливада.

— Пей й Анна, и ще дойде — съветваше я баща й. — Ще видиш, че ще дойде.

Анна изпя няколко акорда от „Пер Спелман“, любимата песен на Роза, и мелодията се изля от гърлото й, звънтейки из тучната долина. Тъй като знаеше, че на старата крава ще й отнеме време да докрета до нея, Анна седна на грубата трева и зае най-удобната си поза за размисъл — със свити до брадичката колене и преметнати около тях ръце. Вдиша топлия вечерен въздух, любувайки се на гледката, докато си тананикаше в тон с жуженето на полските насекоми. Слънцето започваше да се спуска към планините отвъд долината и караше водите на езерото в подножието им да блещукат като разтопено розово злато. Съвсем скоро щеше да потъне напълно зад хоризонта и нощта бързо щеше да заеме мястото му.

През последните две седмици, докато броеше кравите, слизащи от планината, й правеше впечатление, че започва да се свечерява все по-рано с всеки изминал ден. След месеци на светли вечери чак до полунощ, знаеше, че днес, докато се върнеше в колибата, майка й ще е запалила маслените лампи. И че баща й и по-малкият й брат ще дойдат да затворят лятната мандра и да преместят добичетата в долината за наближаващата зима. Това събитие предвещаваше края на скандинавското лято и началото на тягостните месеци на почти непрекъснат мрак. Яркозелените планински хълмове скоро щяха да се покрият с дебело одеяло от сняг и двете с майка й щяха да напуснат дървената колиба, където прекарваха топлите месеци, и да се върнат в семейната им ферма в покрайнините на малкото селце Хедал.

Когато Роза я наближи, спирайки тук-там да подуши тревата, Анна изпя още няколко куплета от песента, за да я насърчи. Баща й Андерс не вярваше старата крава да доживее до следващото лято. Като че ли никой не знаеше възрастта й, но определено не беше много по-млада от осемнайсетгодишната Анна. Мисълта, че един ден Роза нямаше да я посреща с онази привързаност в топлите й кехлибарени очи — поне на нея така й се искаше да възприема погледа на животното — я накара да се просълзи. А мисълта за дългите, тъмни месеци пред нея накара набъбналите й сълзи да се излеят по бузите й.

Поне като се върнеха в чифлика си в Хедал, опита да се успокои тя, бършейки сълзите си, щеше да вижда Герди и Вива, котката и кучето им. Най-много от всичко обичаше да се свие пред печката и да хапва филия със сладко гоме^[1], докато Герди мъркаше в скута й, а Вива чакаше да облизва трохите по пода. Само дето майка й обикновено не я оставяше да мързелува дори през зимата.

— Един ден ще трябва да се грижиш за свой собствен дом, хере^[2], а няма аз да ви храня със съпруга ти! — повтаряше й редовно майка й, Берит.

Анна обаче не проявяваше никакъв интерес към домашните си задължения — биене на масло, кърпене на дрехи, хранене на кокошки и точене на лефсе, питките, от които баща й поглъщаше по десетки на едно ядене — и определено още нямаше намерение да храни въображаем съпруг. Колкото и да се стараеше — и ако трябваше да е откровена със себе си, всъщност не полагаше големи усилия — резултатът от кулинарните й напъни обикновено беше негоден за ядене или напълно катастрофален.

— Правиш гоме от години, а още не си се научила — беше я укорила майка й миналата седмица, тропвайки купа със захар и кана с прясно мляко на кухненската маса. — Крайно време е да усвоиш рецептата.

Но каквото и да правеше Анна, гомето й все се пресичаше или прегаряше.

— Предателка — беше процедила на Вива, когато дори вечно гладното куче отказа да яде творението й.

Макар и да беше завършила училище преди четири години, на Анна още й липсваше третата седмица на всеки месец, когато госпожица Якобсен, учителката, която обслужваше всички села в областта Телемарк, пристигаше с нови и нови знания за тях. Определено предпочиташе нейните часове пред строгите уроци на пастор Ерслев, който ги караше да рецитират наизустени пасажи от библията и ги изпитваше пред целия клас. Лицето й винаги пламваше, когато всичките й съученици приковаваха погледи в нея, докато се запъваше на непознатите думи.

Съпругата на пастора, госпожа Ерслев, беше много по-мила от него самия и проявяваше търпение, когато Анна учеше химните за църковния хор. Напоследък често й даваше соловата част. Ако питаха Анна, пеенето беше много по-лесно от четенето. Когато пееше, просто затваряше очи, отваряше уста и от нея извираше звук, който сякаш доставяше удоволствие на всички.

Понякога си представяше как пее пред многолюдна тълпа в някоя голяма църква в Кристиания^[3]. Единствено пеейки, се чувстваше значима. Но в реалния свят, както майка й често й напомняше, освен да прибира кравите с песен и един ден да приспива бебетата си, талантът й беше безполезен. Всичките й връстнички от хора вече бяха или сгодени, или омъжени, или търпяха последиците от това — тоест им прилошаваше, надебеляваха и в крайна сметка пръкваха червендалесто, пищящо бебе и спираха да пеят.

На сватбата на по-големия й брат Нилс всичките й роднини се бяха изредили да я ръчкат многозначително с лакът и да й подхвърлят намеци за нейната бъдеща венчавка, но тъй като още нямаше кандидати за неин съпруг, тази зима щеше да остане сама с „gammel frøken“^[4], както по-малкият й брат Кнут наричаше неомъжените жени от селото.

— Дано си намериш съпруг, който да не гледа храната в чинията си, а само хубавичките ти сини очи — шегуваше се често баща й Андерс.

Анна знаеше, че цялото й семейство се чуди дали Ларс Трулсен, който живееше с болния си баща в съседната ферма и често се жертваше да хапне от прегорените й творения, нямаше да е смелчагата, готов да поиска ръката й. Братята й бяха направили Ларс — единствено дете и останал без майка още на шест — неофициален трети син на семейство Ландвик, затова редовно присъстваше на вечерната им трапеза. Анна си спомняше как някога всички заедно играеха в снеговитите дни на дългите скандинавски зими. Буйните й палави братя обичаха да се заравят един друг в снега, изпъквайки сред белия пейзаж благодарение на червеникавозлатистите си коси, отличителни за рода Ландвик. За техен ужас обаче, далеч по-кроткият Ларс винаги оставаше в къщата с книга в ръка.

Като най-голям син в семейството им, Нилс трябваше да доведе новата си съпруга в дома на Ландвик след брака им, но след скорошната смърт на родителите й тя бе наследила фермата им в едно село на няколко часа път от Хедал и Нилс се пресели там, за да я стопанисва. Затова се падаше на Кнут да прекарва цялото си време в имота на Ландвик, помагайки на баща им.

И така Анна често оставаше насаме с Ларс, който продължаваше да ги навестява все така редовно. Понякога й разказваше с тих глас за настоящото си четиво и тя напрягаше слуха си да чуе историите за далечни светове, много по-вълнуващи от Хедал.

— Току-що прочетох „Пер Гинт“ — сподели й Ларс една вечер. — Изпрати ми я чичо ми от Кристиания и мисля, че много ще ти хареса. Според мен е най-добрата пиеса на Ибсен.

Анна сведе поглед; срам я беше да си признае, че няма представа кой е Ибсен, но вместо да я упрекне, Ларс й разказа за най-великия норвежки драматург, родом от Шиен, градче близо до Хедал, който запознавал света с норвежката литература и култура. Той самият бил прочел всичките му произведения. Всъщност на Анна й се струваше, че Ларс беше прочел повечето книги, написани някога, пък и й беше споделил за мечтата си един ден да стане писател.

— Но това едва ли ще се случи тук — беше добавил, вдигайки смутено очи към нейните. — Норвегия е толкова малка и повечето ни сънародници нямат добро образование. Казвали са ми обаче, че в Америка, ако се трудиш усърдно, можеш да постигнеш всяка своя мечта…

Анна знаеше, че Ларс дори се беше научил да чете и пише на английски, за да е готов, дойдеше ли моментът. Съчиняваше стихотворения на чуждия език и възнамеряваше да ги изпрати на някое издателство. Заприказваше ли за Америка, на Анна й ставаше жал за него, защото знаеше, че не можеше да си позволи да замине. Баща му страдаше от тежък артрит, заради който ръцете му сякаш бяха замръзнали в юмруци, затова Ларс стопанисваше сам фермата им, живеейки в порутената им къща.

Често, когато Ларс го нямаше на масата им, баща й оплакваше занемарените им от години земи, толкова отъпкани от прасетата им, че бяха станали безплодни.

— А и с тия дъждове напоследък, все едно живеят в тресавище — коментираше баща й. — Момчето обаче живее в света на книгите си, не в истинския свят, където се грижим за земята.

Една вечер миналата зима, докато Анна се мъчеше да разтълкува думите на новия химн, който госпожа Ерелев й беше дала да наизусти, Ларс вдигна поглед от книгата си и я загледа от другия край на кухненската маса.

— Искаш ли помощ? — предложи й той.

Тя се изчерви; осъзнаваше, че повтаря на глас едни и същи думи, мъчейки се да ги изговори добре, но се замисли дали иска Ларс близо до себе си заради неизменната му тежка миризма на прасета. Накрая кимна свенливо и той се премести на стола до нея. Заедно минаха през всяка дума, докато Анна не се научи да чете плавно целия химн.

— Благодаря ти за помощта — каза му след това.

— Приятно ми беше — изчерви се той. — Ако искаш, Анна, мога да ти помагам с четенето и писането. Стига да ми попееш някой път.

Понеже съзнаваше колко е пренебрегвала езиковите си умения през четирите години, откакто беше завършила училище, Анна се съгласи. И така миналата зима беше прекарала много вечери глава до глава с него на кухненската маса, занемарявайки напълно бродерията, колкото и да я хокаше майка й. Скоро преминаха от химни към книги, които Ларс носеше от дома си, увити в амбалажна хартия, за да предпази скъпоценните им страници от неспирните снегове и дъждове. А след заниманията си затваряха книгите и Анна му пееше.

Макар и в началото родителите й да се притесняваха, че ще стане книжен плъх, обичаха да им чете вечер.

— Аз щях да се измъкна от тези тролове много по-бързо — заяви една вечер, след като им беше прочела „Трите принцеси от Уайтленд“ пред камината.

— Но единият имаше шест глави — изтъкна Кнут.

— Шестте глави могат само да те направят тромав — отвърна му тя с усмивка.

Ларс й помагаше и с писането, а първият път, като я видя как стиска молива с побелели от напрежение кокалчета, прихна в смях.

— Няма да ти избяга — увери я и внимателно нагласи всеки от пръстите й в правилна позиция около молива.

Една вечер, когато Ларс отвори вратата да си ходи, наметнат с топлото си палто от вълча кожа, отвън влетяха снежинки, големи колкото пеперуди. Една от тях кацна върху носа на Анна и той се пресегна свенливо да я избърше, преди да се е стопила там. Голямата му загрубяла ръка одраска леко кожата й и той побърза да я прибере обратно в джоба на палтото си.

— Лека нощ — рече под носа си и се гмурна в зимния мрак, а влетелите снежинки бързо започнаха да се топят по пода, когато Анна затвори вратата след него.

 

 

Анна стана от тревата, когато Роза най-сетне я достигна. Докато милваше кадифените й уши, целувайки бялата звезда в центъра на челото й, забеляза сивите косъмчета около меката й розова уста.

— Моля те, бъди с мен и другото лято — прошепна й тихо.

Като се увери, че Роза крета бавно към стадото, пасейки спокойно по притъмнелия склон, Анна тръгна към колибата. По пътя реши, че още не е готова за промяна; искаше единствено да се връща тук всяко лято и да седи по ливадите с Роза. Семейството й може и да я смяташе за наивна, но тя отлично знаеше какво се очаква от нея. И помнеше съвсем ясно странното поведение на Ларс, когато се бяха сбогували за лятото.

Беше й дал да прочете Ибсеновата пиеса „Пер Гинт“, стисвайки нежно едната й ръка, докато Анна държеше книгата пред себе си. И тя беше замръзнала на място. Докосването му бележеше нов вид близост помежду им, различна от братско-сестринската дружба, която винаги бе смятала, че имат. Когато очите й намериха лицето му, откри различен поглед в напрегнатите му сини очи и внезапно й се стори напълно непознат. Същата нощ си беше легнала разтреперана от погледа му, защото знаеше какво послание носи той.

И явно родителите й вече бяха наясно с намеренията на Ларс.

— Винаги можем да купим земята на Трулсен като зестра за Анна — чу баща й да казва на майка й късно една вечер.

— Не смяташ ли, че трябва да намерим момче от по-добро семейство за Анна? — отвърна тихо Берит. — На Хааконсен от Бо им е останал един неоженен син.

— Предпочитам да се задоми наблизо — отсече категорично Андерс. — Ако купим земята на Трулсен, няма да видим никаква печалба от нея поне три години, докато почвата се възстанови, но спасим ли я, ще удвоим добива си. Мисля, че на по-добър жених от Ларс не можем да се надяваме, като се имат предвид… недостатъците на Анна.

Коментарът му я засегна дълбоко, а последвалите открити разговори на родителите й за евентуална венчавка с Ларс я накараха да ги презира още повече. Чудеше се изобщо възнамеряват ли да я попитат дали тя иска да се омъжи за Ларс. Но така и не се случи, затова Анна не им сподели, че макар да го харесваше, определено не й се вярваше, че е способна да го обикне.

Въпреки че от време на време си представяше какво ли е да целуне мъж, не мислеше, че ще й допадне наистина. А що се отнасяше до другата неизвестна величина — действието, което трябваше да се случи, за да заченат дете — е, за това можеше само да гадае. Понякога нощем чуваше скърцане и странни стонове откъм стаята на родителите си, но като попита Кнут, той само се подхилна дяволито и заяви, че всички така били дошли на земята. Ако наподобяваше онова, което се случваше, когато водеха бик при някоя от кравите им… Анна изтръпваше при мисълта, спомняйки си как трябваше да подканят ревящия скот да се покатери върху женското си завоевание, докато ратаят вкарва „нещото му“ в нея, за да се отели след няколко месеца.

Щеше й се да попита майка си дали и при хората процесът е сходен, но все не успяваше да свика достатъчно кураж.

А още по-лошото беше, че през лятото се беше измъчила с „Пер Гинт“ и дори сега, след безброй размисли върху сюжета на пиесата, не можеше и не можеше да разбере защо главната героиня — бедно селско момиче на име Солвейг — пропиляваше целия си живот в чакане на ужасен женкар като Пер. А когато той благоволяваше да се завърне, го приемаше с отворени обятия и слагаше лъжливата му, прелюбодейска глава върху коляното си.

— Аз бих я хвърлила вместо топка на Вива — промърмори, наближавайки дома си.

През отминалото лято бе взела едно категорично решение: за нищо на света нямаше да се омъжи за човек, когато не обичаше.

Като достигна края на пътеката, видя масивната дървена колиба пред себе си, непроменена поколения наред. Покрития й с чимове покрив изпъкваше като яркозелен квадрат сред по-тъмните багри на заобикалящата я смърчова гора. Анна гребна малко вода от кацата до входната врата и отми миризмата на крави от ръцете си, преди да влезе в уютната всекидневна с кухня, където, съвсем предсказуемо, маслените лампи вече горяха ярко.

Стаята съдържаше голяма маса с карирана покривка, бюфет от резбован бор, стара готварска печка на дърва и огромна открита камина, над която с майка й топлеха желязната тенджера, пълна с овесена каша за закуска и вечеря, и с месо и зеленчуци — за обяд. В задната част на колибата се намираха спалните: една за родителите й, една за Кнут и една — най-малката — за нея.

Тя взе лампа от масата, прекоси протрития дървен под и отвори вратата на нейната стая. Вътре имаше място само колкото да мине, тъй като рамката на леглото стигаше чак до прага. Остави лампата на нощното шкафче, свали бонето си и златисточервеникавите й къдри се разляха като грива по раменете й.

Взе потъмнялото си огледало, седна на леглото и избърса едно мръсно петно от челото си, за да се приведе в нормален вид за вечеря. Разгледа за миг отражението си в напуканата повърхност. Не се смяташе за особено привлекателна. Носът й изглеждаше прекалено малък в сравнение с големите й сини очи и плътни, извити устни. Обичаше зимата единствено защото луничките, гъсто осейващи носа и бузите й през лятото, избледняваха със студа, сякаш заспиваха зимен сън до следващата пролет.

Въздъхвайки, Анна остави огледалото, измъкна се от тясната стая и провери часовника на кухненската стена. Беше седем часът и я изненадваше, че наглед няма никой у дома; баща й и Кнут винаги се прибираха за вечеря.

— Ехо? — извика, но никой не й отговори.

Тя излезе в бързо спускащия се мрак и отиде да надникне зад колибата, където върху грубата земя стоеше масивна борова маса. За свое учудване намери родителите си и Кнут да седят с непознат мъж, чието лице бе озарено от блясъка на маслената лампа.

— Къде се губиш, момиче? — попита майка й, ставайки от пейката.

— Проверявах дали кравите са слезли от планината, както ми заръча.

— Няма те от часове — нахока я Берит.

— Трябваше да намеря Роза, другите я бяха оставили да се скита сама на километри от тях.

— Е, вече си тук — коментира с облекчение Берит. — Баща ти и брат ти водят този господин да се запознаете.

Анна надникна към непознатия, чудейки се защо е бил толкова път. Никой никога не бе идвал специално за да се „запознае с нея“. Като го огледа по-внимателно, установи, че не е от провинцията. Беше облечен в тъмно сако с широки ревери и памучен панталон, който, макар опръскан с кал, беше от гардероба на интелектуалците от големия град. Носеше копринено шалче около врата си и голям мустак, извит нагоре в двата края също като кози рога, а бръчките по лицето му й подсказваха, че е надхвърлил петдесетте. Докато го оглеждаше, забеляза, че и той изучава нея. Накрая й се усмихна одобрително.

— Анна, ела да се запознаеш с господин Байер — привика я баща й, докато пълнеше тенекиената халба на мъжа с домашна бира от голямата кана на масата.

Анна тръгна плахо към непознатия, който веднага стана и й протегна ръка. Тя му подаде своята, но вместо да я стисне, той я хвана с две ръце.

— Госпожице Ландвик, за мен е чест да ви срещна.

— Така ли? — учуди се тя от ентусиазирания му поздрав.

— Анна, не бъди груба! — смъмри я майка й.

— Не, моля ви — отвърна вместо нея мъжът. — Сигурен съм, че Анна не е искала да прозвучи така. Просто е изненадана да ме види. Едва ли всеки ден намира непознати в планинския си дом. Е, Анна, ако седнеш, ще ти обясня защо съм дошъл.

Тя се подчини и седна пред заинтригуваните погледи на родителите си и Кнут.

— Първо нека ти се представя. Казвам се Франц Байер и съм професор по норвежка история в Кристианския университет. Освен това съм пианист и преподавател по музика. С група мои съмишленици прекарваме повечето си лета в Телемарк, проучвайки националната култура, която вие, добри хора, сте запазили по тези земи, и търсим млади музикални таланти, за да представляват областта ви в столицата Кристиания. Като пристигнах в село Хедал, отидох първо в църквата, както винаги правя, и там срещнах госпожа Ерслев, съпругата на пастора ви. Тя ми каза, че ръководи местния хор и когато я попитах дали сред възпитаниците й има младежи със забележителни гласови данни, тя ме насочи към теб. Естествено, сам се досетих, че живееш в района, а тя ме осведоми, че прекарваш летата си тук, на около ден път с кон или каруца, и за щастие, баща ти би могъл да ми подсигури транспорт, както и стана. — Господин Байер кимна благодарствено на Андерс. — Скъпо мое момиче, признавам, че първоначално бях на път да се откажа, когато госпожа Ерслев ми каза къде мога да те намеря. Тя обаче ме увери, че пътуването ще си струва. Твърди, че пееш като ангел. Затова — той разпери ръце и се усмихна широко, — реших да дойда. А милите ти родители бяха много гостоприемни с мен, докато те чакахме.

Докато се мъчеше да осмисли думите на господин Байер, Анна осъзна, че устата й е увиснала от изненада и побърза да я затвори. Не искаше изтънчен гражданин като него да я сметне за празноглава селянка.

— Трогната съм, че сте пропътували толкова път само за да ме видите — скалъпи накрая и изпълни най-елегантния реверанс, на който беше способна.

— Е, ако хоровата ти ръководителка е права, както ме уверяват и родителите ти, честта ще е изцяло моя — отвърна галантно господин Байер. — А тъй като вече си тук, се радвам, че ще имаш възможността да оправдаеш възхвалите им. Ще ме направиш много щастлив, ако ми попееш, Анна.

— Ще ви попее, разбира се — прие Андерс вместо нея, докато тя мълчеше свенливо. — Анна?

— Но аз знам само народни песни и химни, господин Байер.

— Напълно достатъчно, уверявам те — насърчи я той.

— Изпей „Пер Спелман“ — предложи майка й.

— Да, добро начало — кимна господин Байер.

— Но досега съм я пяла само на кравите.

— Тогава си представи, че аз съм любимата ти крава и ме привикваш с песен към дома — отвърна с игрив блясък в очите господин Байер.

— Добре, сър. Ще се постарая.

Анна затвори очи и опита да си представи, че отново е на хълма и подканва Роза с песен, както бе правила същата вечер. И без да се замисля, от устата й бликнаха думите на песента, разказваща историята на бедния цигулар, който продал кравата си, за да си върне цигулката. А когато и последният бистър като сълза акорд се изля в нощния въздух, Анна отвори очи.

Погледна плахо господин Байер в очакване на коментара му. Той обаче не проговори няколко секунди, оглеждайки я съсредоточено.

— А сега някой химн. Знаеш ли „Herre Gud, ditt dyre Navn og Ære“} — попита я накрая.

Анна кимна и отново отвори уста да запее. Този път, като приключи и погледна към господин Байер, той извади голяма носна кърпа и попи очите си.

— Млада госпожице — подхвана мъжът с прегракнал от емоции глас, — изпълнението ти беше вълшебно. И си струваше всеки час от болката в гърба, която ще понеса довечера заради неудобното пътуване дотук.

— Добре дошъл сте да преспите у нас, разбира се — намеси се Берит. — Кнут ще ви отстъпи спалнята си, а той ще спи в кухнята.

— Скъпа госпожо, безкрайно благодарен съм. И ще се възползвам от поканата ви, тъй като имаме да обсъждаме доста неща. Простете наглостта ми, но дали ще можете да предложите на този морен пътник къшей хляб? Не съм хапвал нито троха от закуска.

— О, сър, простете ми — възкликна Берит, ужасена, че покрай цялото вълнение напълно бе забравила да му сервира храна. — Разбира се, с Анна веднага ще ви приготвим нещо.

— Междувременно ние с господин Ландвик ще обсъдим как гласът на Анна може да намери по-широка публика в Норвегия.

Анна последва майка си до кухнята с изцъклени от удивление очи.

— За колко ли негостоприемни или бедни ни има, че да не предложим храна на госта си! — охули се Берит, приготвяйки поднос с хляб, масло и резени пушено свинско. — Със сигурност още като се върне в Кристиания, ще разкаже на всичките си приятели колко верни са слуховете за ниската ни култура.

— Мамо, господин Байер ми се струва любезен човек и не вярвам да постъпи така. Ако тук приключихме, трябва да донеса още цепеници за огъня.

— Добре, но побързай. Трябва да сервираш масата.

— Да, мамо — отвърна Анна и излезе навън с голяма ракитена кошница под ръка.

След като напълни кошницата с дърва, остана за малко под небето, отправила поглед към блещукащите светлинки на разпилените по хълмовете към езерото ферми и колиби. Сърцето й още препускаше заради изненадата, която току-що бе преживяла.

Нямаше ясна представа какво я очаква, макар и да беше чувала истории за даровити певци и музиканти, привлечени в града от различни селца в цял Телемарк под егидата на професори като господин Байер. Размисли се дали ако наистина й предложеше да тръгне с него, би се съгласила. Но тъй като опитът й извън фермата се простираше само до Хедал и редките пътешествия до Шиен, можеше само да гадае какво предполагаше този ход.

Като чу майка й да я вика, Анна се обърна и тръгна обратно към колибата.

 

 

На сутринта, в броените дремливи секунди между съня и разбуждането, Анна се завъртя в леглото, съзнавайки, че на предишния ден се бе случило нещо невероятно. Когато накрая си спомни какво е, скочи на крака и се зае с тягостната работа да облича кюлоти, долна риза, кремава блуза, черна пола и елек с пъстра бродерия — ежедневното й облекло. Накрая сложи памучното боне, напъхвайки косата си под него, и нахлузи ботуши.

Предишната вечер, след като се нахраниха, изпя още две песни и един химн, преди майка й да я изпрати в леглото. Дотогава разговаряха не за Анна, а за необичайно топлото време и реколтата, която баща й очакваше идната година. Но като чу притаените гласове на родителите си и господин Байер през тънките дървени стени на стаята си, веднага разбра, че обсъждат нейното бъдеще. Накрая не се сдържа и дръзна да открехне леко вратата, за да ги подслушва.

— Притеснявам се обаче, че ако Анна замине за града, жена ми ще трябва сама да се справя с домакинските задължения у дома — чу гласа на баща си.

— Готвенето и чистенето може да не й се отдават, но е трудолюбива, а и се грижи за животните — добави Берит.

— Е, сигурен съм, че ще измислим нещо — отвърна с утешителен тон господин Байер. — Готов съм, разбира се, да ви обезпеча заради загубата на помощница като Анна.

Когато господин Байер спомена цифра, Анна притаи смаяно дъх. Тъй като не можа да чуе друго, затвори вратата възможно най-тихо.

— Значи ме продават и купуват като крава на животинския пазар! — измърмори гневно под носа си, изумена, че парите изобщо можеха да повлияят решението на родителите й.

Въпреки това я споходи лекичък трепет на вълнение и сънят не я навести лесно.

На закуска същата сутрин Анна седеше мълчаливо, докато семейството й обсъждаше господин Байер, който още спеше, уморен от тежкото си пътуване. Явно ентусиазмът от миналата вечер се беше разсеял и вече се колебаеха доколко е разумно да пускат единствената си дъщеря в града с непознат.

— Имаме само думата му — отбеляза Кнут, кисел, задето му се беше наложило да отстъпи леглото си на господин Байер. — Откъде да знаем дали Анна ще е в безопасност с него?

— Е, щом госпожа Ерслев го е изпратила тук, то поне е уважаван, богобоязлив човек — изтъкна Берит, приготвяйки по-голяма купа овесена каша с лъжица сладко от червени боровинки за госта им.

— Май е най-добре да говоря с пастора и жена му, като се върнем в Хедал идната седмица — отбеляза Андерс и Берит кимна одобрително.

— Значи ще поискаме да ни даде време за размисъл и да дойде друг път — обобщи Берит.

Анна не смееше да продума; знаеше, че бъдещето й е на везна, но не и в коя посока иска да се наклони тя. Измъкна се от кухнята, преди майка й да й е възложила още задачи, тъй като искаше да прекара деня с кравите, за да помисли на спокойствие. Докато вървеше тананикайки, се чудеше защо господин Байер проявяваше такъв интерес към нея, при положение че в Кристиания несъмнено имаше цял куп по-добри певци. Оставаха й само още няколко дни в планината, преди да се върнат в Хедал за зимата, а внезапно я споходи мисълта, че може и да не се върне тук следващото лято. Затова прегърна Роза, целуна я по главата и като затвори очи, запя, за да възпре сълзите си.

 

 

Седмица по-късно, като се върнаха у дома в Хедал, Андерс отиде да говори с пастор Ерслев и жена му, които го увериха, че професорът наистина е този, за когото се представя. Оказваше се, че господин Байер бе взимал и други млади момичета под крилото си, за да ги превърне в професионални певици. Едно от тях, беше се превъзнесла госпожа Ерслев, дори пееше в хора на Кристианския театър.

Когато господин Байер ги посети недълго след това, Берит му сервира старателно сготвен свински бут за обяд. След като се наядоха, изпратиха Анна да продължи с обичайните си задачи — по това време обикновено хранеше кокошките и пълнеше коритата с вода. Тя гледаше да се навърта край кухненския прозорец, за да подслушва възрастните, но не успя да хване нищо. Накрая Кнут дойде да я извика.

Докато събличаше палтото си, забеляза, че родителите й си приказват приятелски с господин Байер, пийвайки от домашната бира на баща й. Като седна на масата до Кнут, професорът я поздрави с ведра усмивка.

— Е, Анна, родителите ти се съгласиха да поживееш с мен в Кристиания една година. Ще ти бъда ментор и учител и им обещах, че ще поема ролята на твой родител.

— Господин Байер ще те приюти в апартамента си в Кристиания и ще те учи да пееш професионално, ще те запознава с влиятелни хора и ще се грижи за теб като за своя дъщеря — поясни Берит, слагайки утешително ръка върху коляното й.

Виждайки обърканото изражение по лицето на Анна, господин Байер побърза да я успокои:

— Както обясних на родителите ти, ще ти подсигуря напълно порядъчни условия на живот. Икономката ми, госпожа Олсдатер, също живее в апартамента ми и постоянно ще е на разположение да те придружава и да се грижи за нуждите ти. Освен това поднесох на родителите ти представителни писма от университета ми и музикалната общност на Кристиания. Така че няма от какво да се боиш, скъпа ми млада госпожице, уверявам те.

— Разбирам.

Анна се съсредоточи в чашата кафе, сервирана от майка й, и отпи внимателно.

— Удовлетворява ли те този план, Анна? — загрижи се господин Байер.

— Ами… мисля, че да.

— Господин Байер е готов да поеме и всичките ти разходи — насърчи я баща й. — Това е прекрасна възможност, Анна. Професорът вярва, че имаш невероятен талант.

— Така е — потвърди господин Байер. — Надарена си с един от най-чистите гласове, които някога съм чувал. Освен това ще получиш образование не само в музикална насока. Ще научиш чужди езици и ще ти подсигуря учители по четене и писане…

— Простете, господин Байер — не се стърпя и го прекъсна Анна, — но вече владея и двете.

— Това ще ни е от полза; ще можем да се заемем с упражняването на гласа ти по-скоро, отколкото очаквах. Е, Анна, съгласна ли си?

Отчаяно й се искаше да попита защо: защо му беше да плаща на родителите й, за да я отглежда и обучава, а отгоре на всичко да я приютява в апартамента си? Но тъй като никой друг не прояви интерес, й се стори неуместно да го разпитва.

— Но Кристиания е толкова далеч, а една година е много време… — Гласът на Анна заглъхна, когато внезапно прозря колко голяма промяна й предлагаха. Всичко, което бе познавала до този момент, щеше да напусне живота й. Тя беше обикновено момиче от ферма в Хедал и макар да бе считала съществованието и бъдещето си за скучни, скокът, който я караха да предприеме само след няколко секунди размисъл, внезапно й се стори прекалено голям.

— Ами…

Четири чифта очи се впиха в нея.

— Аз…

— Да? — подканиха я родителите й и господин Байер в един глас.

— Обещайте ми, че ако Роза умре, докато съм в Кристиания, няма да я изядете.

И с тези думи Анна Ландвик избухна в сълзи.