Лусинда Райли
Сестра на бурята (14) (Историята на Али)

12.

— Готова ли си? — попита ме Силия, когато колата ни пристигна пред църквата „Света Троица“.

Кимнах и като стиснахме бързо ръцете си в знак на взаимна подкрепа, слязохме от колата сред щракането на фотоапарати и влязохме в църквата. Оглеждайки просторната зала, претъпкана с гости — много от които струпани прави в задния й край — едва не прихнах в сълзи, макар и да се бях заклела, че няма да плача.

Тео вече ме чакаше пред олтара, когато със Силия тръгнахме по пътеката към ковчега му. Преглътнах тежко, потресена от ужасяващата пародия на сватбата, която щяхме да празнуваме, ако беше оцелял.

Като заехме местата си на предната пейка, службата започна. Тео сам беше избрал музикалното оформление. След обръщението на пастора, дойде и моят ред. Отидох в предния край на църквата и се присъединих към малкия оркестър от цигулки, чело, два кларинета и обой, който Силия беше успяла да събере за церемонията. Отправяйки безмълвна молитва към небесата, долепих мундщука на флейтата до устата си и засвирих. А когато и останалите музиканти подхванаха мелодията и всички заедно ускорихме темпото, гостите започнаха да се усмихват и да стават от местата си един по един. А накрая всички затанцуваха традиционния моряшки танц с превити колене и скръстени, опънати пред гърдите ръце. Малкият ни оркестър се оживи, свирейки, сякаш животът ни зависеше от това, а тълпата затанцува още по-бързо в ритъм с музиката.

Като приключихме, ни поздравиха с буйни викове и аплодисменти. Естествено, последва и бис, както винаги се случваше при изпълнението на популярната песен. После се върнах с флейтата си на пейката отпред и седнах при Силия. Тя стисна силно ръката ми.

— Благодаря ти, скъпа Али, страшно много ти благодаря.

Тогава Роб изкачи стълбите до ковчега на Тео и нагласи микрофона.

— Майката на Тео, Силия, ме помоли да кажа няколко думи. Както всички знаете, Тео загуби живота си, спасявайки моя. Вече няма как да му благодаря за подвига му от онази нощ, но знам, че саможертвата му донесе жестоко страдание на Силия и Али, любимата му. Тео, всички, които някога сме били в екипажа ти, ти изпращаме любовта, уважението и благодарностите си. Ти беше най-добрият. Али — Роб погледна право към мен, — той помоли да те поздравим с това.

Отново усетих ръката на Силия върху моята, а едно момче от хора стана и изпълни красиво „Някъде“ от „Уестсайдска история“. Опитах да се усмихна на тайната шега, която Тео ми беше приготвил, но силните думи на песента ме трогнаха неимоверно. След края й осем моряци от последния екипаж на Тео, включително Роб, вдигнаха внимателно ковчега му върху широките си рамене и тръгнаха към изхода на църквата. Силия ме поведе със себе си, първа в процесията от опечалени, която се заниза след ковчега.

На излизане видях познати лица сред тълпата в църквата. Ася и Кики ми се усмихнаха топло, докато минавах покрай тях. Двете със Силия застанахме на Слоун стрийт и погледахме как товарят ковчега в погребалната кола, която сама щеше да откара тялото му до крематориума. Когато потегли и двете се сбогувахме безмълвно с Тео, аз обърнах лице към Силия и я попитах откъде са разбрали сестрите ми.

— В писмото си Тео ме моли, ако му се случи нещо, да се свържа с Марина, за да са наясно и сестрите ти. Мислел е, че ще имаш нужда от тях.

Гостите постепенно се изнизаха от двора на църквата и се струпаха на тротоара отпред, поздравявайки се тихо едни други. Няколко от тях се отправиха директно към мен, главно приятели моряци. Всичките ми изказаха съболезнованията си и изразиха изненада от скрития ми досега музикален талант. Огледах се наоколо и забелязах висок мъж с костюм и тъмни очила да стои настрана от тълпата. Стори ми се толкова самотен и нещастен, че се извиних на групата край мен и тръгнах към него.

— Здравейте — поздравих го. — Аз съм Али, приятелката на Тео. Поех ангажимент да поканя всички в дома на Силия за малка почерпка. Само на пет минути пеша оттук е.

Той се обърна към мен. Слънчевите му очила прикриваха всякаква емоция в очите му.

— Да, знам къде е. Все пак живеех там.

В този миг осъзнах, че говоря с бащата на Тео.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Предполагам разбирате, че колкото и да искам да дойда, за жалост няма да съм добре дошъл.

Не знаех как да му отговоря, затова просто сведох смутен поглед към краката си. Беше очевидно, че е съкрушен, а и независимо от пререканията им със съпругата му, все пак и той беше загубил сина си.

— Жалко — скалъпих.

— Ти сигурно си момичето, за което Тео ми каза, че ще се ожени. Изпрати ми имейл едва преди няколко седмици — провлачи той с мекия си американски акцент, толкова различен от насеченото британско произношение на Тео. — Ще си вървя, Али, но ето, вземи визитката ми. Ще остана в Лондон още няколко дни и много ще се радвам, ако можем да поговорим за сина ми. Каквото и да си слушала за мен, много го обичах. Предполагам си достатъчно прозорлива, за да знаеш, че всяка история си има две страни.

— Да — отвърнах. Веднъж Татко Солт ми беше казал същото нещо.

— Трябва да се връщаш, но знай, че ми беше много приятно да се запознаем. Довиждане засега, Али — каза той, обърна се и тръгна бавно.

Имах чувството, че всяка пора на тялото му изпуска отчаяние.

Като върнах очи към тълпата, видях, че Кики и Ася са чакали търпеливо да приключа разговора си. Отидох при тях и двете ме прегърнаха заедно.

— Боже, Али — каза Кики. — Всички ти оставяме съобщения на мобилния, откакто научихме! Много ни е тъжно за теб, нали, Ася?

— Да. — Ася кимна и осъзнах, че е на ръба на сълзите. — Службата беше много трогателна, Али.

— Благодаря.

— Радваме се, че те чухме да свириш на флейта. Не си загубила таланта си — коментира Кики.

Видях Силия да ми маха, сочейки голямата черна кола, спряла до тротоара.

— Трябва да вървя с майката на Тео, но ще дойдете ли до къщата?

— Боя се, че не можем — отговори Кики. — Но пък апартаментът ни е от другата страна на Темза, в Батърсий, така че като се посъвземеш, само се обади и те чакаме на гости, става ли?

— Много ще се радваме да те видим, Али — додаде Ася и отново ме прегърна. — Всички момичета ти изпращат поздрави. Ще се грижиш за себе си, нали?

— Ще опитам. И пак ви благодаря, че дойдохте. Не мога да ви опиша колко значи за мен.

Като се качих в колата, ги погледах как се отдалечават по улицата, безкрайно трогната от появата им.

— Сестрите ти са много мили момичета. Прекрасно е да имаш сестри. И аз като Тео съм единствено дете — отбеляза Силия, когато колата потегли.

— Добре ли си? — попитах я.

— Не, но церемонията наистина повдигна духа ми. И не мога да ти обясня колко ме зарадва с музиката си. — Тя се умълча за няколко секунди, после въздъхна тежко. — Видях те да говориш с бащата на Тео, Питър.

— Да.

— Сигурно се е крил сред гостите в църквата. Не го видях, като влязохме. Ако бях, щях да го поканя на предната скамейка при нас.

— Така ли?

— Разбира се! Може и да не сме приятели вече, но със сигурност скърби не по-малко от мен. Предполагам е отказал да дойде у дома?

— Да. Но щял да е в града още няколко дни и иска да се срещнем.

— О, боже. Толкова е тъжно, че не можахме да се съберем дори за погребението на сина ни. Е, да забравим за това — рече тя, когато колата паркира пред къщата. — Много съм ти благодарна за подкрепата, Али. Нямаше да се справя без теб. А сега да посрещнем гостите и да почетем живота на нашето момче.

 

 

Няколко дни по-късно се събудих в удобната, леко старомодна стая за гости в дома на Силия. Пред прозорците висяха пердета на ситни цветя; покривката на голямото дървено легло, в което лежах, беше със същия десен, чиито цветове си подхождаха с вече избелелите тапети на райета. Надникнах към часовника и установих, че е почти десет и половина. След възпоменателната служба най-сетне бях започнала да спя, но почти неестествено дълбоко, а сутрин се будех с нещо като махмурлук или все едно бях пила от приспивателните хапчета, които Силия ми беше предложила, но й бях отказала. Лежейки в смътната светлина, също толкова уморена, колкото преди да си легна — макар и да бях спала цели десет часа — се размислих, че не мога да продължавам да се крия у Силия, привлечена от утехата, която намирах в безкрайните ни разговори за Тео. На следващия ден й предстоеше да замине за Италия и въпреки че с най-искрено желание ме беше поканила да я придружа, знаех, че трябва да продължа с живота си.

Въпросът беше къде можех да отида?

Вече бях решила да се свържа с треньора на швейцарския национален отбор по плаване и да му съобщя, че няма да участвам в квалификационните състезания за олимпиадата. Колкото и пъти да ми повтаряше Силия, че не бива да позволявам на случилото се да съсипе бъдещето ми и да потули страстта ми по плаването, всеки път, замислех ли се морето, студена тръпка полазваше гръбнака ми. Навярно някой ден щеше да отшуми, но не и навреме за дългомесечните, изтощителни тренировки за най-важното спортно събитие на планетата. Прекалено много хора в тренировъчния лагер щяха да са познавали Тео и макар разговорите с майка му да ми бяха осигурили полезен отдушник, се чувствах невероятно уязвима, споменеше ли го някой друг.

Но сега, когато бях останала без Тео и плаването, дните пред мен внезапно ми се струваха пусти — необятна празнина, която не знаех как да запълня.

Може би, размишлявах, аз ще съм новата „Мая“ на семейството ни, обречена да се завърна в Атлантис и да скърбя в самота и разкош като нея едно време. Знаех, че Мая е отлетяла от гнездото и живее новия си живот в Рио, тоест лесно можех да се завърна у дома и да се настаня в белведера, обитаван някога от нея.

Последните няколко седмици ме бяха научили, че някога бях водила приказен живот и ако държах да съдя себе си и грешките си, трябваше да отчета факта, че винаги бях гледала отвисоко на по-слабите от мен. Не разбирах защо не можеха да станат, да се отърсят от травмите на миналото и да продължат напред. За зла участ обаче започвах да осъзнавам, че докато човек сам не изпита тежка загуба и дълбока болка, е невъзможно да съчувства на изпадналите в подобна беда.

В отчаяни опити да си възвърна позитивната нагласа си повтарях, че поне нещастието ми навярно ще ме направи по-добър човек. Вдъхновена от тази мисъл, най-сетне извадих мобилния си телефон. Срамувах се да призная пред себе си, че не го бях включвала от смъртта на Тео преди цели две седмици. Като видях, че батерията му е свършила, го включих да се зарежда. После отидох да си взема душ и през това време чувах настоятелното пиукане на натрупаните гласови и текстови съобщения, пристигащи със съживяването на телефона ми.

Докато се подсушавах и обличах, се приготвих психически за предстоящия сблъсък с реалността, след което взех телефона и запреглеждах безбройните есемеси от Мама и сестрите ми и множеството други, чули за смъртта на Тео.

„Али, ще ми се да бях при теб, не мога да си представя как се чувстваш, но ти изпращам цялата си любов“, беше ми написала Мая.

„Али, пробвах да ти се обадя, но не вдигаш. Мама ми каза и най-искрено ти съчувствам. На твое разположение съм ден и нощ, ако имаш нужда от тен. Тиги x“

После преминах и към гласовите съобщения. Бях сигурна, че повечето от тях, като текстовите, щяха да са от хора, изказващи съболезнованията си. Но набрах номера на гласовата поща и чух най-старото съобщение, оставено преди две седмици, коремът ми се преобърна. Връзката беше лоша и думите му се чуваха приглушено, но веднага познах гласа на Тео.

Здравей, любов моя. Обаждам ти се от сателитния телефон, докато още имам възможност. На дрейф сме някъде в Келтско море. Времето е ужасно и дори дългогодишният ми опит в буйни води не ми помага. Знам, че ти се сърдиш, задето те изгоних от лодката, но преди да опитам да подремна няколко часа, искам да те уверя, че това няма абсолютно нищо общо с моряшките ти умения. И откровено казано, сега ми се иска да беше на борда при мен, защото струваш колкото десетима от мъжете тук. Държа да знаеш, че го направих единствено защото те обичам, скъпа ми Али. И се надявам да ми говориш, като се върна! Лека нощ, сладка тоя. Обичам те. Доскоро.

Забравих за всички останали съобщения и просто изслушах това на Тео отново и отново, попивайки всяка дума. Беше ми го оставил едва около час, преди да излезе на палубата и да стане свидетел как вълните повличат Роб от борда. И да скочи в смъртоносните води, за да го спаси. Не знаех как точно се записва гласово съобщение завинаги, но трябваше да намеря начин.

— И аз те обичам — прошепнах.

И последните следи от гнева, който хранех в себе си, задето ми беше наредил да напусна яхтата онзи ден, се изпариха във въздуха.

 

 

На закуска Силия ми каза, че отива да си купи някои неща за Италия.

— Реши ли накъде ще тръгнеш, Али? Знаеш, че си повече от добре дошла да останеш тук, докато ме няма. Или да дойдеш с мен. Със сигурност ще успееш да си запазиш билет за Пиза.

— Благодаря, много мило от твоя страна, но май ще се прибера у дома — отвърнах, притеснена, че се превръщах в бреме за Силия.

— Както решиш. Просто ми кажи, като измислиш.

След като Силия излезе, се качих на горния етаж с увереността, че съм се съвзела достатъчно да звънна на Кики и Ася. Първо набрах номера на Кики, понеже тя уреждаше всичко и за двете им, но се свързах с гласовата й поща, затова се обадих на Ася.

— Али?

— Здравей, Ася. Как си?

— О, добре. По-важното е как си ти?

— Добре съм. Мислех да намина през апартамента ви утре.

— Аз ще съм сама. Кики ще ходи да снима електрическата централа на Батърсий. Иска да я използва като вдъхновение за един от проектите си, преди да са застроили района с нови жилищни сгради.

— Тогава може ли да мина, за да се видим с теб?

— Много ще се радвам.

— Чудесно. Кога ще е удобно?

— Целият ден съм тук, Али. Защо не дойдеш за обяд?

— Добре, ще намина към един. До утре, Ася.

Като затворих, осъзнах, че утре на обяд за пръв път щях да прекарам повече от няколко минути насаме с по-малката си сестра.

Извадих лаптопа от раницата си, за да проверя електронната си поща. Разположих го на тоалетната масичка и го включих в контакта. В имейла ме чакаха още съболезнователни писма и обичайната рекламна поща, включително от момиче на име Тамара, което ми предлагаше утеха в дългите нощи. Видях и още едно име, което не разпознах веднага: Магдалена Йенсен. След няколко секунди си спомних, че тя работи по превода на книгата от библиотеката на Татко Солт и благодарих на бога, че не изтрих първосигнално съобщението й.

От: [email protected]

До: [email protected]

Тема: „Grieg, Solveig og Jeg/Григ, Солвейг и аз“

20 август 2007 г.

 

Скъпа госпожице Д’Аплиез,

За мен е истинско удоволствие да превеждам „Grieg, Solveig og Jeg“. Оказа се увлекателно четиво и история, на която не се бях натъквала тук, в Норвегия. Реших, че може би ще Ви е интересно да започнете прочита на преведеното дотук, затова прикачвам 200 страници. Вероятно ще успея да Ви изпратя и останалото до десетина дни.

Поздрави,

Магдалена

Отворих приложения файл с превода и прочетох първата страница. После и втората, а до третата вече бях включила лаптопа в контакта до леглото, за да се настаня по-удобно…