Лусинда Райли
Сестра на бурята (22) (Историята на Али)

20.

Йенс се събуди в крайно унило настроение седмица след като „Пер Гинт“ слезе от сцената. И макар Хенум да му беше обещал постоянно място в оркестъра за гостуващите оперни и балетни представления през идния месец, до началото на новия театрален сезон нямаше работа. Отгоре на всичко, тъй като бе посетил едва шест лекции, откакто работеше по „Пер Гинт“, Йенс далеч не беше подготвен за изпитите си в университета. Не се и съмняваше, че няма да успее да се дипломира.

Миналата седмица, преди предпоследната си изява, събра куража да покаже на Хенум композициите, които часове наред бе записвал с ноти, вместо да учи за изпитите си. След като ги изсвири на диригента, той ги обяви за „неоригинални“, но добри като за начинаещ.

— Бих те посъветвал, млади ми момко, да се запишеш в някое музикално училище. Имаш композиторски талант, но трябва да се научиш да „чуваш“ мелодията, която си написал, както би я изсвирил всеки от инструментите. Тази композиция например — Хенум посочи партитурата, — с целия оркестър ли започва? Или пък… — Той изсвири първите четири такта на пианото и дори в субективните уши на Йенс музиката прозвуча като почтителна препратка към „Утринно настроение“ на господин Григ. — А може би с флейта? — додаде господин Хенум с иронична усмивка и Йенс се изчерви.

— Разбирам ви, сър, да.

— А като стигнем до втория пасаж… това част за цигулки ли ще е? А може би за чело или виола? — Хенум му върна партитурите и го потупа по рамото. — Съветът ми към теб, ако си решил да тръгнеш по стъпките на господин Григ и бележитите композитори от неговия кръг, е да се научиш да твориш музика по правилния начин, както в главата си, така и на хартия.

— Но това не може да се случи тук, защото в Кристиания няма кой да ме обучава — оплака се Йенс.

— Така е, няма. Затова трябва да заминеш за чужбина, също като всичките ни велики скандинавски музиканти и композитори. Може би в Лайпциг, където се е обучавал и самият Григ.

Йенс си тръгна, проклинайки собствената си наивност. И съзнавайки, че ако баща му изпълнеше заплахата си да прекъсне издръжката му, в случай че избереше музикантска кариера, нямаше да може да се запише в музикално училище. Освен това започваше да осъзнава, че макар и вроденият му талант да го беше довел дотук, вече ставаше недостатъчен. Ако искаше да стане истински композитор, трябваше да научи правилните техники. Трябваше да се потруди.

На влизане през служебния вход на театъра се смъмри, задето беше пропилял толкова от парите си през последните три години. Ако не ги беше похарчил за жени и алкохол, щеше да ги е спестил за бъдещето си. Но сега вече, окайваше се той, беше твърде късно. Беше хвърлил възможностите си на вятъра и можеше да вини единствено себе си.

 

 

Въпреки решимостта му да не се връща към старите си навици след края на ангажимента му с „Пер Гинт“, сега го мъчеше жесток главобол. Миналата нощ беше отишъл в „Енгебрет“ да удави тъгата си в компанията на който музикант уцелеше в кафенето.

В къщата цареше тишина, значи беше късна сутрин и баща му беше заминал за пивоварната, а майка му вероятно пиеше кафе с някоя от приятелките си. Той извика Дора със звънчето — имаше спешна нужда от кафе — и я зачака. Тя пристигна с умишлено закъснение. Като почука на вратата, Йенс я покани и тя влезе намусено, стоварвайки демонстративно подноса върху леглото му.

— Колко е часът? — попита я Йенс.

— Единайсет и половина, сър. Ще желаете ли нещо друго?

Той я погледна; знаеше, че му се сърди, защото напоследък не й обръщаше внимание. Замисли се дали да не положи усилие да я умилостиви, поне колкото да улесни живота си у дома, но като отпи глътка кафе, се сети за Анна и реши, че не бива.

— Не, благодаря ти, Дора.

Извръщайки очи от съкрушеното й лице, той взе вестника от подноса и се престори, че го чете, докато прислужницата не напусна стаята му. Като се отдалечи, Йенс го остави и въздъхна тежко. Срамуваше се от себе си заради снощното си пиянство, но го беше връхлетяло такова безпътие, че просто имаше нужда да забрави всичко. Анна Ландвик не му помагаше.

— Какво ти има? — попита го миналата вечер Симен. — Пак ли неприятности с нежния пол?

— С момичето, което изпя песните на Солвейг. Не мога да спра да мисля за нея. Симен, наистина вярвам, че съм влюбен за пръв път в живота си.

Симен отметна глава и прихна в смях.

— Йенс, не проумяваш ли какво се случва?

— Не! И не виждам нищо смешно.

— Тя е единственото момиче, което ти е отказвало някога! Затова си мислиш, че си „влюбен“ в нея! Да, може би си завладян от идиличната й провинциалност, но не разбираш ли, че в реалността би била напълно неподходяща за образовано гражданче като теб?

— Грешиш! Не ме интересува дали е аристократка или селянка; всякак бих я обичал. Гласът й е просто… най-красивият звук, който някога съм чувал. И има ангелско лице.

Симен надникна към празната чаша на Йенс.

— Май аквавитът говори вместо теб. Повярвай ми, приятелю, страдаш от първия отказ, не от любов.

Докато пиеше изстиналото си кафе, Йенс се чудеше дали Симен е бил прав. Но споменът за лицето й и божественият й глас още преследваха сънищата му. И в момента, изправен пред още толкова много дилеми, се молеше на бог повече никога да не види Анна Ландвик. Нито да чуе песента й.

 

 

— Ще направя соарето на петнайсети юни, рождения ден на господин Григ — обяви господин Байер на Анна, като се срещнаха в гостната няколко дни след последното изпълнение на „Пер Гинт“. — Ще му изпратя покана да се запознае с първата си „Солвейг“, но доколкото знам, е в чужбина. Ще съставим програма, включваща някои от народните му песни, както и тези от „Пер Гинт“, разбира се. Също така „Арията на Виолета“ от „Травиата“ и един химн: може би „Leid, Milde Ljos“. Искам всички да чуят върховния ти диапазон.

— Нали ще мога да се прибера в Хедал за сватбата на брат ми? — попита го Анна, сигурна, че ако скоро не подиша малко свеж планински въздух, ще се задуши.

— Разбира се, скъпа. Ще можеш да заминеш за Хедал малко след соарето и да прекараш цялото лято там. И така, утре започваме. Разполагаме с един месец да направим и теб, и гласа ти съвършени.

За да я подготви, господин Байер беше наел цял куп учители, експерти в областта на стиловете, влизащи в програмата му. Гюнтер се съсредоточи върху оперните арии, един хормайстор от катедралата с нагризани нокти и лъснало олисяло теме дойде да сподели с нея опита си в химните, а самият господин Байер й отделяше по един час на ден за възпитаване на вокална техника. Пристигна и шивачка да вземе размерите й, за да я снабди с красив гардероб, подходящ за млада изгряваща звезда. А най-хубавото беше, че господин Байер започна да я води по концерти и рецитали.

Една от вечерите, преди да потеглят към Кристианския театър за премиерата на „Севилския бръснар“ на Росини в изпълнение на една италианска оперна трупа, Анна влезе в гостната с една от изящните си нови вечерни рокли, ушита от тъмносиня коприна.

— Скъпо момиче — плесна с ръце господин Байер, ставайки от дивана, — направо сияеш тази вечер. Цветът много ти подхожда. Но позволи ми да го подчертая още малко.

Той й поднесе кожена кутия, в която Анна намери колие и обици от сапфир. Лъскавите ъглести камъни бяха загнездени в разкошен златен филигран, произведение на истински майстор. Анна се взираше в бижутата, загубила и ума, и дума.

— Господин Байер…

— Бяха на съпругата ми. И ще се радвам, ако ги носиш тази вечер. Ще позволиш ли да ти сложа колието?

Анна не можеше да откаже, защото професорът вече вадеше колието от кутията. Тя усети пръстите му по шията си, докато го закопчаваше.

— Стоят ти прекрасно — одобри той, застанал толкова близо до нея, че усещаше неприятния му дъх. — Е, да потегляме. Време е да се представим в Кристианския театър.

 

 

През следващия месец Анна се съсредоточи върху музикалното си обучение и опита да се забавлява по време на обиколките си из Кристиания. Редовно пишеше на Ларс и всяка вечер си казваше молитвата с искрена вяра. Но мислите за Злия Йенс Халворсен, както го наричаше с надеждата да даде урок на предателското си сърце, продължаваха да я връхлитат неизменно. Искаше й се да сподели с някого за бедата, в която беше изпаднала. Все някакъв лек трябваше да има, нали?

— Мили боже — въздъхна една нощ, ставайки след обичайната молитва, — май съм тежко болна.

С наближаването на петнайсети юни все по-голямо вълнение обхващаше господин Байер.

— Е, скъпа — обяви той в деня на соарето, — наех цигулар и челист, под чийто съпровод да пееш. Аз ще поема пианото, разбира се. Музикантите ще пристигнат тази сутрин, за да се упражняваме заедно. А следобед ще си починеш, за да си свежа за големия си дебют.

В единайсет на вратата се позвъни и Анна, която чакаше в гостната, чу госпожица Олсдатер да отваря, за да посрещне музикантите. Когато двамата влязоха в стаята с господин Байер, тя стана на крака да ги поздрави.

— Представям ти господин Исаксен, челистът, и господин Халворсен, цигуларят — обяви професорът. — Приятелят ми господин Хенум ми ги препоръча горещо.

Злия Йенс Халворсен прекоси стаята, за да я поздрави, и на Анна отново й се зави свят.

— Госпожице Ландвик, за мен ще е чест да свиря за вас в тазвечерното соаре.

— Благодаря — скалъпи тя, забелязвайки игривата искра в очите му.

Нейното сърце обаче блъскаше толкова силно в гръдния й кош, че тя самата не откри нищо забавно в създалата се ситуация.

— Е, да започнем с Верди — предложи господин Байер, когато двамата музиканти се струпаха край пианото му. — Анна, с нас ли си?

— Да, господин Байер.

— Добре, започваме.

Анна не даде най-доброто от себе си по време на репетицията и усещаше раздразнението на професора от това, че забрави всичко, научено от него, и дори оставаше без дъх в края на вибратото. „И за всичко е виновен Злия Йенс Халворсен“, мислеше си гневно тя.

— Достатъчно засега, господа. Да се надяваме, че довечера ще постигнем по-добра хармония. Очакваме ви точно в шест и половина, тъй като соарето започва в седем.

Йенс и спътникът му кимнаха учтиво, после се поклониха на Анна. На излизане от стаята Йенс й хвърли многозначителен поглед с лешниковите си очи.

— Анна, какво ти става? — попита я господин Байер. — Не вярвам акомпаниментът да ти пречи. Толкова време пя с цял оркестър по време на „Пер Гинт“.

— Простете ми, господин Байер, но имам лек главобол.

— И съвсем разбираемо се притесняваш, мило момиче. — Изражението му омекна и той я потупа по рамото. — Хапни нещо леко и отиди да си починеш. А преди изпълнението ти довечера, че изпием по една чаша вино, за да се отпуснеш. Нямам никакви съмнения, че ще се справиш чудесно, а до утре вече ще си най-голямата сензация в Кристиания.

В пет същата вечер госпожица Олсдатер дойде в стаята й с чаша вода и неизменния мед.

— Напълних ти ваната, скъпа. Докато си в банята, ще ти приготвя тоалета. Господин Байер държи да облечеш тъмносинята рокля и да носиш сапфирените бижута на жена му. Освен това ме посъветва да вдигна косата ти. Ще ти помогна да се облечеш, като си готова.

— Благодаря ти.

Анна полежа във ваната с памучен плат върху лицето, мъчейки се да укроти сърцето си, което не бе спряло да препуска още от срещата й с Йенс Халворсен преди обяд. И то, и коленете, и гърлото й бяха реагирали крайно още в мига, в който го видя.

— Моля те, господи, дай ми сила и смелост тази вечер — помоли се, докато се триеше с кърпата. — И ми прости, че искам точно в този момент да получи жлъчна криза, за да не дойде пак.

След като се облече и госпожица Олсдатер й направи прическа, Анна тръгна по коридора към гостната. Трийсет позлатени стола с тапицерия от червено кадифе бяха подредени в няколко извити реда пред пианото до еркерния прозорец в стаята. Йенс Халворсен и челистът вече си приказваха с господин Байер, чието лице се озари, когато я видя.

— Изглеждаш ослепително, скъпо момиче — възкликна одобрително той и й подаде чаша вино. — А сега нека всички вдигнем тост за тази вечер, преди шумотевицата да е започнала.

Отпивайки от виното, Анна усети очите на Йенс да кацват за кратко върху дълбокото деколте на роклята й; не знаеше дали гледа лъскавите камъчета по него, или голата й бяла плът под тях, но се изчерви.

— За теб, Анна — рече господин Байер.

— Да, за госпожица Ландвик — вдигна чаша Йенс.

— А сега отиди в кухнята с госпожица Олсдатер, откъдето ще дойда да те взема.

— Добре, господин Байер.

— Успех, любов моя — прошепна едва доловимо Йенс, когато Анна го подмина на път към вратата.

Дали от виното, или от пламенния флейтов акомпанимент на Злия Йенс Халворсен, когато и последната нота иззвънтя в притихналата стая, дори Анна осъзна, че се е показала в най-добрата си светлина.

След въодушевените овации, гостите, сред които беше и Йохан Хенум, се струпаха около нея с поздрави и предложения за изяви в Масонския дом и редица бални зали. Господин Байер стоеше до нея със собственическа усмивка на лице, а Йенс се навърташе край нея. Когато професорът най-сетне реши да я остави, Злия се възползва от шанса да я заговори.

— Госпожице Ландвик, позволете да поднеса и своя поздрав за тазвечерното ви изпълнение.

— Благодаря, господин Халворсен.

— Моля те, Анна, умолявам те — понижи глас той. — Изтезавам се от деня, в който те видях за последно. През цялото време си мисля за теб, мечтая си за теб… Не виждаш ли, че съдбата е решила отново да ни събере?

Малкото й име прозвуча така интимно от устата му, че Анна впери празен поглед в стената зад него от страх, че срещнеше ли очите му, щеше да се загуби в тях. Защото думите му отразяваха точно собствените й чувства.

— Моля те, съгласи се на среща. Където и да е, когато и да е… аз…

— Господин Халворсен — подхвана накрая Анна, най-сетне свикала гласа си, — съвсем скоро заминавам за Хедал заради сватбата на брат ми.

— Тогава ми позволи да те видя като се върнеш в Кристиания. Анна… — В този миг видя господин Байер да ги доближава и й се поклони официално. — За мен беше удоволствие да свиря за вас, госпожице Ландвик.

Като вдигна очи към нейните, Анна видя мимолетна искра на отчаяние в тях.

— Прекрасна беше, нали? — Господин Байер плесна Йенс по рамото. — Това плавно извисяване в средния и горния регистър и разкошното й вибрато… Пя по-добре от всякога!

— Така е, госпожица Ландвик се представи блестящо тази вечер. А сега трябва да вървя — добави Йенс и надникна с очакване към господин Байер.

— Разбира се, разбира се. Прощавай, скъпа Анна, но трябва да се изплатя на младия ни флейтист.

Час по-късно Анна се прибра приятно замаяна в стаята си. Може и да беше от еуфорията или от втората чаша вино, която неразумно бе приела, но докато госпожица Олсдатер й помагаше да се съблече, тя осъзна, че е заради Йенс Халворсен. Мисълта, че още копнееше по нея й действаше опияняващо. Защото, призна си тя, макар и трудно, чувствата му бяха споделени…

 

 

Сталсберг Вонингшусет

Тиндевеган

Хедал

30 юни 1876 г.

 

Хере Анна,

Пиша ти с тъжна новина. Баща ти почина миналия вторник. За щастие смъртта му беше лека. И може би за добро, защото, както знаеш, много страдаше. Погребението ще се е състояло, преди ти да получиш писмото ми, но сметнах, че трябва да те уведомя.

Твоят баща ме помоли да ти предам, че ечемикът е дал добра реколта и най-лошите му страхове са се оказали неоснователни. Анна, като се върнеш за сватбата на брат ти, ще имаме много да си говорим за съвместното ни бъдеще. Независимо от лошата новина, съм щастлив, че скоро ще те видя отново.

Kjœrlig hilsen,

Ларс

Като прочете писмото, Анна се отпусна назад върху възглавниците, чувствайки се също толкова лоша, колкото Злия Йенс Халворсен. Откакто го беше видяла на соарето, не можеше да мисли за друго. И дори когато господин Байер й съобщи с радост за следващите рецитали, които й беше уредил, не успя да изрази необходимото вълнение.

Миналата вечер я беше помолил да слезе в гостната в единайсет сутринта. Подобаващо облечена, Анна тръгна вяло по коридора и още влизайки в стаята, усети вълнението на ментора си.

— Анна! Ела да чуеш прекрасната новина. Тази сутрин се срещнах с Йохан Хенум и Лудвиг Йосефсон. Сигурно си спомняш, че господин Хенум присъства на соарето, а днес ми съобщи, че заради интереса към „Пер Гинт“, ще включат пиесата и в есенния сезон. И пак ти предлагат ролята на Солвейг.

Анна го гледаше със смесица от възхита и разочарование.

— Тоест отново да пея извън сцената, а мадам Хансон да се преструва, че гласът ми е неин?

— Анна, недей така! Наистина ли смяташ, че бих ти предложил такова нещо? Не, скъпо момиче, искат да изиграеш цялата роля. Мадам Хансон е заета, а и след като в музикалните кръгове на Кристиания се разчу коя е мистериозната собственичка на гласа в сянка, всички искат да те чуят на сцената. Още по-хубавото е, че господин Григ най-накрая ще дойде в Кристиания да гледа постановката. И Йохан, и Лудвиг вярват, че твоето изпълнение на песните му е съвършено. Затова искат да се явиш на прослушване идния четвъртък, в рамките на което ще определят дали имаш и талант на актриса. Спомняш ли си репликите на Солвейг от пиесата?

— Да, господин Байер. Много пъти съм си ги повтаряла беззвучно заедно с мадам Хансон — отвърна Анна.

По гръбнака й пропълзя мъничък трепет на вълнение. Наистина ли я искаха за главната роля? И Вече Не Толкова Злия Йенс Халворсен ще свири ли в оркестъра…?

— Отлично! Тогава днес ще оставим гамите и новата ария, която бях предвидил да научиш, и аз ще чета всички останали роли от „Пер Гинт“, за да си преговориш репликите на Солвейг. — Той извади книгата от бюрото си и я отвори. — Заповядай, седни. Както знаеш, произведението е доста дълго, но ще направим каквото можем. Готова ли си? — попита я той.

— Да, господин Байер — отвърна Анна и опита да си спомни думите на главната героиня.

— Я виж ти! — коментира с възхищение господин Байер час по-късно. — Явно си надарена не само с ангелски глас, но и с актьорски заложби. — Той взе ръката й и я целуна. — Мило мое момиче, не спираш да ме изумяваш.

— Благодаря.

— Не се тревожи за прослушването, Анна. Изпълни ролята точно както днес пред мен и е твоя. Хайде, да обядваме заедно.

 

 

В четвъртък в два следобед Анна се срещна с господин Йосефсон на сцената на театъра и двамата седнаха да прочетат заедно сценария. Тя долови лек трепет в гласа си през първите няколко реплики, но с четенето трупаше увереност. Изпълни сцената, където Солвейг за пръв път среща Пер по време на една сватба, а после и финалната, където той се завръща при нея след пътешествията си по света и Солвейг му прощава.

— Отлично, госпожице Ландвик! — възкликна одобрително господин Йосефсон, когато Анна вдигна поглед към него. — Не мисля, че има нужда да чувам повече. Да ви призная, не бях съгласен с идеята, когато господин Хенум я предложи, но наистина се представихте идеално за пръв прочит. Ще имаме работа по силата и изразителността на гласа ви, но вече и аз смятам, че вие трябва да изпълнявате ролята на Солвейг в предстоящия сезон.

— Анна! Каква прекрасна новина!

Господин Байер, който бе слушал внимателно изпълнението й от залата, се качи на сцената.

— Репетициите за септемврийската премиера започват през август. Надявам се нямате планове да заминете за провинцията точно по това време? — попита я господин Йосефсон.

— Бъдете сигурен, че Анна ще е тук — отговори господин Байер вместо нея. — А сега да обсъдим и финансовия въпрос. Трябва да определим хонорара на госпожица Ландвик за толкова ключова роля.

Десетина минути по-късно вече пътуваха във файтона и господин Байер предложи да минат през „Гранд Хотел“ за чай по случай новия триумф на Анна.

— Освен всички други привилегии, има голяма вероятност господин Григ да дойде през есента, за да гледа изпълнението ти. Представи си само, скъпо момиче! Ако те хареса, може да ти се удаде шанс да пътуваш отвъд Океана за представления в други театри и концертни зали…

Но мислите на Анна се отнесоха надалече и тя забленува как Йенс Халворсен я гледа от оркестрината, докато тя изрича любовните слова на Солвейг.

 

 

— Ще пиша на милите ти родители, за да им съобщя прекрасната новина и да ги помоля да отстъпят на мен и цяла Кристиания удоволствието от компанията ти за няколкото предстоящи месеца, докато участваш в „Пер Гинт“. Ще се прибереш у дома за сватбата на брат ти през юли и ще се върнеш през август — обяви господин Байер на вечеря. — Аз също ще напусна Кристиания за обичайната ми почивка в лятната вила на семейството ми в Дрьобак със сестра ми и клетата ми болна майчица.

— Значи няма да ми остане време да постоя в планината? — Анна долови сприхавостта в собствения си глас, но толкова искаше да види със собствените си очи дали Роза е още жива.

— Анна, чакат те още много лета, в които ще можеш да прибираш кравите с песен, но едва ли скоро пак ще се подготвяш за главна роля в продукция като „Пер Гинт“. Разбира се, и аз ще се върна за началото на репетициите.

— Сигурна съм, че госпожица Олсдатер ще се грижи за мен, ако вие не успеете да се приберете. Не бих искала да ви ангажирам с нуждите си — отвърна любезно Анна.

— В никакъв случай, мило момиче. Напоследък май твоите нужди са и мои.

Същата вечер Анна едвам дочака да се прибере в стаята си. Вродената емоционалност на господин Байер несъмнено беше приветлива, позитивна черта на характера му, но да живееш с нея ден след ден, беше уморително. Поне Ларс не пишеше, помисли си тя, като коленичи да си каже молитвата. Припомни си, че скоро ще го види лично и опита да си представи неговите положителни качества. Но дори докато говореше на господ за Ларс, мислите й се носеха към Йенс Халворсен.

— Моля те, боже, прости на сърцето ми, защото мисля, че се влюбвам в грешния мъж. Помогни ми да обичам онзи, когото трябва. И още нещо — добави тя с желанието да отправи и някоя по-неегоистична молба. — Нека Роза е жива поне още едно лято.