Лусинда Райли
Сестра на бурята (43) (Историята на Али)

41.

В една дъждовна мартенска сутрин през 1940-а, докато закусваше със съпругата си, която четеше писмо от родителите си, Пип видя как челото й се сбърчва от тревога.

— Какво има, любов моя? — попита я.

Очите й срещнаха неговите.

— Родителите ми настояват незабавно да заминем за Америка. Убедени са, че Хитлер се стреми към господство над целия свят. Че няма да спре, докато не завладее цяла Европа, преди да се насочи и отвъд границите й. Виж, изпращат колкото са имали долари, за да ни помогнат с билетите за кораба. — Тя размаха няколко банкноти пред него. — Ако продадем пианото, лесно ще си набавим остатъка. Твърдят, че Франция и дори Норвегия вече са под опасност от окупация.

Пип, чиято премиера беше планирана за четиринайсети април в рамките на специален неделен концерт в Националния театър, посрещна нетрепващо погледа й.

— Прощавай, но как биха могли родителите ти, намиращи се на хиляди километри оттук, да знаят повече за положението в Европа от нас самите?

— Те виждат нещата отдалече, с обективност, която ние самите не можем да имаме. Все пак сме част от тази ситуация и навярно се самозаблуждаваме, защото само така можем да си осигурим спокойствие. Пип, наистина мисля, че е крайно време да напуснем страната — заключи умолително тя.

— Скъпа, знаеш отлично, че бъдещето на трима ни зависи от успеха на премиерния ми концерт. Как, за бога, да обърна гръб на всичко постигнато?

— За да защитиш живота на съпругата и сина си например?

— Карине, моля те, не говори така! Ако искаме да имаме бъдеще в Америка, трябва да изградя репутация, която да ме предшества. Ако ли не, ще пристигна отвъд Океана като поредния нереализиран композитор от страна, за която повечето американци дори не са чували. Едва ли ще ме приемат в Нюйоркската филхармония дори като прислужник, камо ли като сериозен музикант.

Пип прочете внезапната ярост в очите й.

— Сигурен ли си, че го правиш заради парите? Или по-скоро заради собственото си его?

— Не ми говори толкова снизходително, ако обичаш — процеди студено той, ставайки от масата. — Аз съм ти съпруг и баща на сина ни. И аз вземам решенията в тази къща. Имам среща с Харалд след двайсет минути. Ще продължим разговора по-късно.

Пип напусна къщата, кипнал от възмущение и мисълта, че понякога Карине прекаляваше. Освен че четеше всеки вестник, до който можеше да се докопа, вечно се ослушваше за мълвите по улиците и в оркестрината. В оркестъра им имаше двама еврейски музиканта и никой от тях не намираше причина за паника. Пък и никой дори не загатваше, че Хитлер възнамерява да нахлуе в Норвегия. Родителите на Карине вероятно се опитваха да им втълпят излишен страх, размишляваше той, вървейки през града. А като се имаше предвид, че премиерата щеше да е след някакви си три седмици, би било пълна лудост да напуснат страната сега.

Поне веднъж в живота си, гневеше се мислено Пип от явното незачитане на мнението му, Карине щеше да послуша съпруга си.

 

 

— Така да бъде тогава — сви обидено рамене Карине, когато същата вечер Пип й заяви, че семейството ще остане в Берген до премиерата. — Щом смяташ, че съпругата и синът ти са в безопасност тук, нямам друг избор, освен да ти се доверя.

— Наистина смятам, че сте в безопасност. Поне засега. Ще следим как се развива ситуацията. — Тя стана от стола си, след като бе изслушала с притаен гняв категоричния му отказ да приеме опасенията на родителите й и нейните собствени инстинкти. — Разбира се, не мога да ти попреча да заминеш, ако това искаш — сви уморено рамене той.

— Както сам изтъкна, ти си ми съпруг и трябва да се съобразявам с преценката ти. Затова с Феликс ще останем тук. Мястото ни е до теб. — Тя му обърна гръб и продължи към вратата. Преди да я отвори обаче, спря и отново се обърна към него. — Само се моля да си прав, Пип. Бог да ни е на помощ, ако не си.

 

 

Пет дни преди премиерата на Пип немската военна машина прегази Норвегия. Нападението дойде като гръм от ясно небе за страната им, чийто търговски флот участваше в блокадата на Ламанша, с която Великобритания се пазеше от инвазия. Нищожните им военноморски сили направиха всичко възможно да защитят пристанищата на Осло, Берген и Трондхайм и дори успяха да потопят един немски боен кораб, пренасящ оръжия и провизии, в Ослофиорд. Но бомбардировките по море, въздух и земя бяха постоянни и неудържими.

Когато Берген падна под обсада, Пип, Карине и Феликс избягаха в планината, намирайки убежище във Фроскехусе, където в ужасено мълчание слушаха бръмченето на Луфтвафе над главите си и гърмежите от града под тях.

Пип не можеше да погледне Карине в очите; знаеше точно какво ще намери в тях. Същата вечер си легнаха в потиснато мълчание и дълго време стояха като двама непознати със спящия Феликс помежду им. Накрая, неспособен да издържи повече, Пип потърси ръката й.

— Карине — пророни в тъмнината, — ще ми простиш ли някога?

Мина доста време, преди Карине да отвърне:

— Налага се. Ти си ми съпруг и те обичам.

— Повярвай ми, че въпреки всичко, пак сме в безопасност. Всички разправят, че гражданите на Норвегия нямат повод за притеснение. Нацистите нахлуха в страната ни единствено за да защитават притока на желязна руда от Швеция. Всичко това няма да повлияе на мен и теб.

— Не, Пип — въздъхна уморено Карине. — Но влияе на нас.

 

 

През следващите два дни германските окупатори уверяваха жителите на Берген, че няма от какво да се боят и животът им ще си продължи постарому. Свастики висяха по фасадата на Кметството и улиците гъмжаха от войници в нацистки униформи. Центърът на града бе претърпял голяма разруха по време на битката за Берген и всички концерти бяха отменени.

Пип тънеше в отчаяние. Беше рискувал живота на съпругата и сина си заради премиера, която и бездруго нямаше да се състои. Един ден напусна къщата и влезе надълбоко в гората. Свлече се върху един паднал дънер и зарови глава в ръцете си. И за пръв път в зрелия си живот зарида от срам и ужас.

Същата вечер Бо и Ел дойдоха да ги видят във Фроскехусе и шестимата седнаха да обсъдят положението.

— Дочух, че доблестният ни крал напуснал Осло — каза Ел на Карине. — Крие се някъде на север. С Бо също се махаме.

— Кога? Как? — попита Карине.

— Бо има един приятел рибар, който работи на пристанището. Обещал да отведе нас и други желаещи до Шотландия. Ще дойдете ли с нас?

Карине хвърли колеблив поглед към Пип, потънал в дълбок разговор с баща си.

— Едва ли съпругът ми ще иска. В опасност ли сме тук с Феликс? Ел, кажи ми, моля те. Какво мисли Бо?

— Никой не знае, Карине. Дори да стигнем до Великобритания, германците може да нахлуят и там. Тази война е като чума, разпростира се навсякъде. Поне тук си омъжена за норвежец и вече си лутеранка. Споделяла ли си с някой тукашен за религията и принадлежността си преди това?

— Не! Е, с изключение на неговите родители, разбира се.

— Тогава май е най-разумно да останеш тук със съпруга си. Носиш неговата фамилия и историята на прочутото му бергенско семейство ще те брани. Ние с Бо обаче нямаме това щастие. Нямаме зад какво да се скрием. Но сме благодарни на Пип и семейството му, че ни предложиха убежище. Ако бяхме останали в Германия… — Ел потрепери. — Носят се слухове за еврейски лагери, че цели семейства изчезвали от домовете им посред нощ.

Карине също ги беше чувала.

— Кога заминавате?

— Няма да ти кажа. По-добре да не знаеш, в случай че нещата тук се влошат. Моля те, не казвай нищо на Пип и родителите му.

— Скоро ли ще е?

— Да. Карине — Ел хвана ръката на приятелката си, — трябва да се сбогуваме още сега. Мога единствено да се моля, че някой ден ще се срещнем отново.

Двете се прегърнаха с блеснали от сълзи очи и стиснаха ръце в знак на безмълвна сплотеност.

— Винаги можеш да разчиташ на мен, приятелко — прошепна Карине. — Пиши ми, като стигнете в Шотландия.

— Добре, обещавам. А ти не забравяй, че независимо от грешното му решение, съпругът ти е добър човек. Само нашата раса можеше да предусети неизбежното. Прости му, Карине. Той не разбира какво е вечно да живееш в страх.

— Ще опитам — съгласи се Карине.

— Добре.

Ел се усмихна леко, стана от дивана и даде знак на Бо, че е готова да си вървят.

Изпращайки ги с поглед, Карине знаеше с увереност, извираща от дълбините на душата й, че повече няма да зърне никой от двамата.

 

 

Два дни по-късно Карине и Пип събраха смелост да слязат от планината и се отправиха към дома им. От опожарените къщи край пристанището, унищожени по време на бомбардировките, още се издигаше пушек.

Дюкянът на картографа беше сред тях. Двамата впериха втрещени погледи в димящата купчина.

— Дали са били вътре? — пророни със заседнала в гърлото си буца Пип.

— Не знам — отвърна Карине, вярна на обещанието си към Ел. — Може би.

— Мили боже.

Пип се свлече на колене и зарида. В този момент Карине видя взвод немски войници да маршируват по улицата.

— Ставай! — изсъска му. — Веднага!

Пип се подчини и двамата кимнаха почтително на войниците, докато минаваха покрай тях, преструвайки се на обикновена влюбена двойка норвежци.

 

 

Събуждайки се сутринта на деня, в който трябваше да се състои премиерата на „Концерт за героинята“, Пип не намери Карине в стаята. Като се увери, че Феликс спи спокойно в легълцето си, слезе на долния етаж да я потърси. Още на влизане в кухнята видя бележката върху масата.

Излязох да намеря хляб и мляко. Няма да се бавя. X

Пип изскочи тревожно на улицата, за да се огледа за нея, чудейки се какво, за бога, я бе прихванало да напусне къщата сама. В далечината се чуваха откъслечни изстрели — тук-там имаше оцелели норвежки войници, борещи се до самия край, макар и никой да не се заблуждаваше кои са победителите.

Тъй като не видя жив човек на улицата, когото да попита за жена си, Пип се върна в къщата и отиде да събуди сина им. Феликс, вече седемнайсетмесечен, слезе от легълцето си и затопурка надолу по стълбите, хванал ръката на баща си. Отвън проехтя поредният внезапен огнестрелен залп.

— Бум, бум! — рече с усмивка Феликс. — Къде мама? Гладен!

— Ей сега ще се върне. Хайде да видим какво има за ядене в кухнята.

Пип моментално разбра защо Карине е излязла: шкафът беше празен, а до мивката стояха две пресушени бутилки от мляко. Принуди се да даде на Феликс коричка хляб, останала от снощната вечеря, за да го успокои, докато майка му се върнеше. После го сложи да седне в скута си и му прочете приказка, мъчейки се да отклони вниманието си от глождещия страх.

Два часа по-късно от Карине още нямаше ни вест, ни кост. В отчаянието си Пип почука на вратата на съседите. Жената опита да го утеши с факта, че вече имало недостиг на храна и тя самата вчера чакала на опашка повече от час, за да си купи хляб.

— Сигурна съм, че ще се прибере съвсем скоро; може да й се е наложило да стигне по-надалече, за да намери храна.

Като се върна у дома, Пип реши, че не може да търпи напрежението повече. Затова облече Феликс и го изведе от къщата, стиснал здраво малката му ръчичка. Облаци зловонен пушек от въздушната бомбардировка на Луфтвафе още тегнеха над залива и откъслечните изстрели продължаваха. Улиците пустееха, въпреки че минаваше единайсет часът. Пип видя, че кепенците на местната пекарна бяха затворени; същото важеше за плод-зеленчука и рибния магазин надолу по Театергатен. Чу тежките стъпки на патрула и като свърна зад ъгъла, видя есесовците да крачат към него.

— Войник! — посочи Феликс, без да подозира в каква опасност можеше да са изпаднали.

— Да, войник — потвърди Пип, блъскайки мозъка си да измисли накъде би могла да се е отправила Карине.

Сети се за малката редица магазини на Васкерелвен, отвъд театъра. Карине често го караше да мине през тях на отиване или на връщане от работа, ако имаха нужда от нещо.

Като наближи театъра, видя, че фасадата му е напълно заличена. В гърлото му заседна буца от потрес. Първата му мисъл беше, че макар оригиналната му партитура за пиано да беше във Фроскехусе, останалите оркестрации се съхраняваха под ключ в главния кабинет на театъра.

— Боже мой, сигурно до една са унищожени — пророни в ужас.

Извръщайки поглед, за да не разкрива мъката и страха си пред Феликс, Пип мина покрай руините от театъра, решен да не мисли за безвъзвратно изгубеното вътре.

— Тате? Защо хора там спят?

Синът му посочи към площада на няколко метра от тях и чак тогава Пип видя труповете — десетина на брой; приличаха на захвърлени парцалени кукли. Две от телата бяха облечени в униформи на норвежката армия, а останалите очевидно бяха на цивилни — мъже, жени и дори едно малко момче. Явно по-рано се бе състояла престрелка с невинни жертви.

Пип опита да издърпа сина си настрана, но Феликс остана на място, сочейки към едно от телата.

— Тате, събудим мама?