Лусинда Райли
Сестра на бурята (21) (Историята на Али)

19.

— Госпожице Анна, имам писмо за теб.

Анна вдигна поглед от картите си, а Руде й се усмихна дяволито и пъхна скришом в ръката й сгънатата бележка. Бяха в детската съблекалня и край тях течеше трескава подготовка за тазвечерното представление.

Тя понечи да отвори писмото, но Руде й изсъска:

— Не тук. Трябва да го прочетеш на тихо място.

— Кой каза? — учуди се Анна.

Руде придоби загадъчно изражение и поклати глава.

— Нямам право да издавам. Аз съм просто вестоносецът.

— Защо му е на някой да ми пише писмо?

— Ще трябва да го прочетеш, за да разбереш.

Анна го изгледа с възможно най-строгата си гримаса.

— Кажи ми — настоя тя.

— Няма.

— Тогава спираме играта на карти.

— Ами добре, и бездруго трябва да си облека костюма — сви рамене момчето, стана и напусна масата.

От една страна, й идваше да се засмее на номерата му: Руде беше малка маймунка, винаги готова да предаде съобщение или да изпълни някоя дребна задача в замяна на монета или шоколад. Анна беше сигурна, че от него би станало страхотен мошеник или шпионин; нямаше клюка в театъра, която да му убегне. Не се и съмняваше, че знае от кого е тайнственото писмо и по всяка вероятност е прочел съдържанието му, ако съдеше по мръсните отпечатъци от пръсти около отлепеното клеймо. Тя скри писмото в джоба на полата си, решавайки да го прочете вечерта в леглото си, после стана и отиде да се подготви за представлението.

 

 

Кристианският театър

15 март 1876 г.

 

Скъпа госпожице Ландвик,

Простете ми за писмото и начина, по който Ви го изпратих; разбирам, че е неуместно, като се има предвид, че не се познаваме лично. Истината е, че още откакто за пръв път Ви чух да пеете на генералната репетиция, съм в плен на гласа Ви. И всяка вечер след това Ви слушам в захлас. Бихте ли дошли на служебния вход на театъра утре преди представлението — да кажем в седем и петнайсет — за да се запознаем официално?

Умолявам ви да склоните.

Искрено ваш,

Обожател

Анна прочете писмото отново и го прибра в чекмеджето на нощното си шкафче. Като изключи маслената лампа и се настани за сън, реши, че навярно е от някой възрастен господин като професора… което, помисли си с въздишка Анна, беше предпоставка за доста скучен сценарий.

 

 

— Ще отидеш ли на срещата довечера? — попита Руде с невинно изражение на лице.

— С кого?

— Знаеш с кого.

— Напротив, не знам. А ти как разбра, че имам среща, хмм? — Анна се полюбува на ужаса, който се изписа по лицето му, като осъзна, че неволно се е издал. — Заклевам ти се най-тържествено, че повече няма да играя на карти с теб, нито за пари, нито за бонбони, ако не ми кажеш кой е написал писмото.

— Госпожице Анна, не мога. Съжалявам. — Руде сведе глава и я поклати тъжно. — Заклех се в живота си, че няма да кажа.

— Е, щом не можеш да ми споделиш кой е, ще можеш ли поне да ми отговориш на няколко въпроса с „да“ или „не“?

— Добре — съгласи се той.

— Под петдесет ли е изпращачът?

— Да.

— Под четирийсет?

— Да.

— Под трийсет?

— Госпожице Анна, не знам със сигурност на колко години е, но така ми се струва.

„Дотук добре“, помисли си тя.

— От редовните посетители на театъра ли е?

— Не… всъщност… — Руде се почеса по главата. — Да, може да се каже. Със сигурност те слуша как пееш всяка вечер.

— Значи е част от продукцията?

— Да, но не точно.

— Музикант ли е, Руде?

— Госпожице Анна, застрашаваш обещанието ми — въздъхна драматично Руде. — Не мога да кажа и дума повече.

— Добре тогава. Разбирам — склони Анна, удовлетворена от разпита си.

Тя надникна към стария, неособено надежден часовник на стената и попита една от майките, която бродираше тихо в ъгъла, колко е часът според нея.

— Мисля, че наближава седем, госпожице Ландвик. Идвам от коридора и господин Йосефсон току-що пристигна. А той винаги е много точен — добави тя.

— Благодаря ви.

Анна хвърли още един поглед към стенния часовник, облекчена, че поне тази вечер е донякъде верен. Но дали да отиде на срещата? Все пак ако тайният й обожател наистина беше под трийсетте, по всяка вероятност я канеше от неблагоприлични подбуди, а не само от възхищение към гласа й. Анна се изчерви неволно. Самата мисъл, че намеренията му могат да са неблагоприлични — и че наистина може да е сравнително млад мъж — я вълнуваше повече от уместното.

Часовникът отброяваше секундите, докато Анна се терзаеше. В седем и тринайсет реши да отиде на срещата. В и четиринайсет се отказа… А точно в седем и петнайсет вече вървеше по коридора към служебния вход на театъра. Там обаче не я чакаше никой.

Халберт, портиерът, отвори прозореца на кабинката си, за да я попита какво иска. Тя поклати глава и се обърна да тръгне обратно към съблекалнята. Но в този миг служебната врата се отвори с полъх на мразовит вечерен въздух и след секунда нечия ръка я докосна нежно по рамото.

— Госпожице Ландвик?

— Да.

— Простете. Закъснях с няколко секунди.

Анна се завъртя и впери поглед в дълбоките лешникови очи на мъжа, който я беше спрял. Стомахът й подскочи както в секундите, преди да запее. И докато Халберт седеше в кабината си и ги гледаше, сякаш бяха двама невменяеми, Анна и непознатият продължиха да се взират един в друг.

Младият мъж приличаше на неин връстник и имаше истински красиво лице, короновано с буйна махагонова коса, леко извита над яката му. Не беше висок, но широките му рамене му придаваха внушителна мъжественост. Анна изпита внезапното чувство, че цялата й същност — физическа, психическа и емоционална — се излива в това непознато човешко същество. Странното усещане я накара да се олюлее леко на краката си.

— Добре ли сте, госпожице Ландвик? Изглеждате сякаш сте видели призрак.

— Да, добре съм, благодаря. Просто ми прималя, това е.

Звънецът издрънча, предупреждавайки театралната трупа и оркестъра, че до старта на представлението им остават десет минути.

— Моля ви — прошепна мъжът, надничайки към Халберт, който продължаваше да ги наблюдава прехласнато над очилата си, — нямаме много време. Елате да си поговорим навън. Тъкмо ще подишате малко свеж въздух.

Йенс преметна грижовно ръка през раменете й, забелязвайки колко добре пасна главата й в свивката на неговото рамо, отвори вратата и я изведе внимателно навън. Беше толкова дребничка, така съвършена и женствена, че незабавно изпита нужда да я закриля, когато тялото й се облегна леко в неговото, сякаш беше най-естественото нещо на света.

Анна застана до него на тротоара — ръката му още бе преметната върху раменете й — и си пое няколко глътки от свежия нощен въздух.

— Защо искахте да се срещнем? — попита го, докато се съвземаше лека-полека, осъзнавайки колко недопустимо беше да стои толкова близо до мъж. И то непознат. Но ако трябваше да бъде откровена пред себе си, всъщност не го чувстваше като непознат…

— Честно казано, не знам. Първо ме заплени гласът ви, но после платих на Руде да ви задържи за малко пред служебния вход, за да ви огледам тайно… Госпожице Ландвик, сега трябва да вървя, защото в противен случай господин Хенум ще ме изкорми, но кога ще мога да ви видя отново?

— Не знам.

— Тази вечер, след представлението?

— Няма как, господин Байер изпраща файтон да ме прибере веднага след това.

— А през деня?

— Не. — Тя сложи ръка на лицето си. Бузите й внезапно пламнаха, независимо от студения вечерен въздух. — Не мога да мисля в момента. Пък и…

— Какво?

— Това е непристойно. Ако господин Байер научи за срещата ни, ще…

Чу се и звънецът, известяващ, че остават пет минути до началото.

— Моля ви, елате утре в шест — примоли й се Йенс. — Кажете на господин Байер, че ви викат по-рано за репетиции.

— Аз… Трябва да ви пожелая лека вечер.

Анна му обърна гръб и тръгна обратно към вратата. Отвори я и прекрачи прага, но тъкмо преди да я затвори след себе си, тънките й пръсти я хванаха и я открехнаха отново.

— Мога ли да знам поне как се казвате, сър?

— Простете. Казвам се Йенс. Йенс Халворсен.

Анна се върна в съблекалнята зашеметена и седна да се окопити. Като се съвзе, реши, че трябва да научи всичко за този Йенс Халворсен, преди да се съгласи да го види отново.

Същата вечер, по време на представлението, разпита всички, на които имаше вяра — дори онези, на които нямаше — какво знаят за него.

И успя да научи, че свири на цигулка и флейта в оркестъра и, за нейно разочарование, че в театъра му се носи слава на донжуан. Множеството му похождения дори му бяха спечелили прякора „Пер“, заради любовчийското поведение на персонажа. Една от хористките й каза, че се виждал и с Хилде Омвик, и с Йорид Скровсет. Отгоре на всичко се носели слухове, че бил тайният любовник на мадам Хансон.

Когато застана на мястото си от едната страна на сцената, за да изпее „Приспивна песен“, Анна беше толкова погълната в размисли, че задържа един от тоновете по-дълго от обичайното, вследствие на което мадам Хансон затвори устата си два такта по-рано. Освен това не смееше да погледне към оркестрината, за да не се срещнат погледите им.

— Няма да мисля за него — каза си решително Анна същата вечер, докато изгасяваше маслената лампа на нощното си шкафче. — Очевидно е порочен, безсърдечен мъж — добави, оплювайки се, задето авантюрите му я впечатляваха толкова. — Пък и вече съм сгодена.

Въпреки това на следващия ден й се наложи да впрегне цялата си воля, за да не извика файтона по-рано и да каже на господин Байер, че я викат на репетиция. Като пристигна пред театъра в обичайното време — седем без петнайсет, видя, че тротоарът пред служебния вход е празен. И се смъмри сурово заради вълната на разочарование, която я обля.

На влизане в съблекалнята я посрещнаха обичайната шумна групичка майки, бродиращи бъбриво в единия ъгъл, и децата, които хукнаха към нея, за да видят дали им носи нещо ново за игра. Само едно дете остана назад и докато прегръщаше останалите, забеляза необичайно тъжните очи на Руде над главите на приятелчетата му. В този момент дойде сигналът за начало и Руде й отпрати един последен печален поглед, преди да се отправи към сцената. В антракта обаче я спипа натясно.

— Приятелят ми се оплака, че тази вечер не си отишла на срещата с него. Беше му много тъжно. Изпраща ти още едно писмо. — Той й подаде запечатан плик.

Анна махна с ръка.

— Кажи му, ако обичаш, че не проявявам интерес.

— Но защо?

— Така, Руде.

— Ама госпожице Анна — настоя момчето, — тази вечер му е толкова мъчно.

— Руде, бива те много и за актьор, и за вестоносец. Но има доста неща, които още не разбираш…

Анна отвори вратата и напусна съблекалнята, но той тръгна упорито след нея.

— Какви например?

— Неща, които касаят възрастните — отвърна сприхаво тя, крачейки към сцената.

Още не беше дошло време да пее, но искаше да се измъкне от безпощадния разпит на момчето.

— Грешиш, госпожице Анна, разбирам и от такива неща. Представям си на какви клюки си се наслушала, откакто научи кой е обожателят ти.

— Щом знаеш какъв е, защо настояваш да се срещна с него? — Тя се обърна към него, спирайки го на място. — Има ужасяваща репутация! Пък и вече си имам приятел, с когото един ден — Анна отново му обърна гръб и продължи към мястото си до сцената, — ще се оженим.

— Много се радвам за теб, но моят приятел има съвсем благородни намерения, кълна ти се.

— О, за бога! Остави ме на мира!

— Добре, но трябва да ми обещаеш, че ще се срещнете отново, госпожице Анна. Работата си е работа, ама всичко, което ти казах до момента, е безплатно. Ето, поне вземи писмото му.

Преди да е успяла да възрази, момчето пъхна листа в ръката й и изтърча надолу по коридора. Анна застана зад един от декорите, скрита от всички погледи, и заслуша как музикантите настройват инструментите си за второто действие. Като надникна към оркестрината, видя Йенс Халворсен да заема мястото си, вадейки флейтата си от калъфа й. Докато го наблюдаваше плахо, той вдигна очи и погледите им се срещнаха за миг. И лицето му се пропи с такова разочарование, че в гърлото й заседна буца. Анна побърза да се скрие зад декорите и тръгна обратно към съблекалнята в пълен шемет, подминавайки мадам Хансон, която почти не й обърна внимание. Познатият облак от френски парфюм изпълни коридора и когато Анна си спомни слуховете за тайния любовник на актрисата, сърцето й се вкамени. Йенс Халворсен беше най-обикновен мерзавец, обаятел женкар, който несъмнено би я съсипал. Като влезе в съблекалнята, Анна обеща на децата да поиграят на карти през следващия антракт, съзнавайки, че трябва да отвлече мислите си от Йенс.

Същата вечер, с прибирането си в апартамента, влезе в пустата гостна, където с огромен напън на волята си извади писмото от джоба на полата си и го хвърли неотворено в пламъците на печката.

 

 

Руде продължи да й носи по едно ново писмо от Йенс Халворсен всяка вечер през следващите две седмици, но Анна гореше всичките още с прибирането у дома. А тази вечер решимостта й бе подсилена още повече, след като заедно с всички по коридора на гримьорните чуха силен стон, придружен от чупене на стъкло. Звуците идваха от стаята на мадам Хансон.

— Това пък какво беше? — Анна попита Руде.

— Не мога да ти кажа — отвърна упорито той, скръствайки ръце.

— Можеш, разбира се. Казваш ми всичко. Ще ти платя — предложи тя.

— Дори за пари няма да ти кажа. Ще си създадеш грешно впечатление.

— За какво?

Руде поклати глава и си тръгна. По-късно, когато клюките плъзнаха по време на представлението, една от хористките й каза, че мадам Хансон разбрала за срещата на Йенс Халворсен с Йорид, друго момиче от хора, преди две седмици. Анна вече знаеше, затова не се изненада, но явно мадам Хансон се оказваше единствената непросветена в цялата сграда.

Като пристигна в театъра за първото представление от новата седмица, Анна видя огромен букет от червени рози върху гишето на портиерската кабина до служебния вход. Минавайки покрай тях на път към съблекалнята, чу Халберт да я вика.

— Госпожице Ландвик?

— Да?

— Тези цветя са за вас.

— За мен?

— Да, за вас. Вземете ги, ако обичате, защото ми пречат на видимостта.

С почервенели като розите бузи Анна се върна при кабината.

— Е, госпожице Ландвик, май си имате обожател. Чудя се кой ли е?

Халберт вдигна неодобрително вежди, докато Анна взимаше огромния букет, неспособна да го погледне в очите.

— Боже мой! — каза си, отправяйки се директно към студената, зловонна женска тоалетна. — Каква наглост! Особено при положение че и мадам Хансон, и Йорид Скровсет са в сградата. Този мъж си играе с мен — продължаваше да нарежда гневно под носа си, преди да затръшне вратата и да я заключи след себе си. — След като мадам Хансон го разобличи, е решил да замае главата на едно наивно селско момиче с няколко китки.

Тя прочете малката картичка, закачена на букета.

Не съм такъв, за какъвто ме имаш. Моля те, позволи ми да ти го докажа.

— Ха!

Анна разкъса картичката на малки парчета и ги пусна в тоалетната. В съблекалнята несъмнено щяха да я разпитват за огромния букет и държеше да се отърве от всяко доказателство за произхода му.

— Божичко, Анна! — възкликна една от майките, когато Анна влезе в съблекалнята. — Прекрасни са!

— От кого са? — попита друга.

Цялата стая притихна в очакване на отговора й.

— От Ларс, приятелят ми от Хедал, разбира се. — Анна преглътна сухо. — От кой друг.

Из съблекалнята отекна хор от впечатлени възгласи.

— Има ли повод? Сигурно, щом е похарчил толкова пари — предположи една от майките.

— Днес… имам рожден ден — излъга отчаяно Анна.

Всички възкликнаха в един глас:

— Рожден ден? Защо не ни каза?

И така до края на вечерта Анна продължи да приема поздрави, прегръдки и набързо скалъпени подаръци, игнорирайки просветената усмивка на Руде.

 

 

— Е, Анна, както знаеш, скоро „Пер Гинт“ ще слезе от театралната сцена. През юни ще организирам лятно соаре тук, в апартамента ни, на което смятам да поканя всички големи имена в Кристиания, за да те чуят как пееш. Най-сетне можем да започнем работа по кариерата ти на певица. А най-хубавото е, че „гласът в сянка“ най-сетне ще бъде разкрит!

— Благодаря, господин Байер.

— Анна. — Той свъси вежди, оглеждайки лицето й. — Не ми се струваш особено ентусиазирана.

— Просто съм уморена. Но съм ви много благодарна за вниманието.

— Разбирам, че последните месеци бяха трудни за теб, Анна, но те уверявам, че много мои лични приятели от музикалния бранш са наясно чий е всъщност красивият глас на Солвейг. А сега иди да си починеш, наистина ми се струваш пребледняла.

— Добре, господин Байер.

Изпращайки Анна с поглед от стаята, Франц Байер разбираше смущението й, но какво друго можеше да направи? Анонимността й беше част от уговорката с Лудвиг Йосефсон и Йохан Хенум. Сега обаче давността й изтичаше и резултатът беше задоволителен. Примамливата възможност да срещнат собственичката на мистериозния глас, изпял Солвейг така незабравимо, щеше да привлече всички влиятелни членове на кристианската музикална общност в апартамента му. Байер имаше големи планове за Анна Ландвик.