Лусинда Райли
Сестра на бурята (19) (Историята на Али)

17.

Сталсберг Вонингшусет

Тиндевеган

Хедал

14 февруари 1876 г.

 

Хере Анна,

Благодаря ти за последното пиано. Както винаги, описанието ти на живота в Кристиания е колкото информативно, толкова и развлекателно. Неизменно ме караш да се усмихна. И нека те уверя, че стилът и правописът ти стават все по-добри. Тук, в Хедал, всичко си е същото. Коледа мина по обичайния начин, но страдахме, че не празнуваш с нас. Както знаеш, това е най-студената и тъмна част от годината, когато не само животните изпадат в зимен сън, но и ние, хората. Снеговете са по-дълбоки и се задържаха повече от обичайното и открих теч в покрива на къщата ми, затова ще трябва да сменя чимовете, преди пролетното топене, в противен случай ще се сдобием с вътрешно езеро за пързаляне с кънки. Татко ми каза, че откакто се помнел, покривът не бил подменян, така че поне ни е служил добре. Кнут обеща да ми помогне напролет, за което съм му благодарен.

Отскоро ухажва една млада дама от село, близо до Шиен. Казва се Сигрид и е мила и чаровна, макар и малко свитичка. Хубавата новина е, че родителите ти я одобряват. И това лято в Хедал ще звънтят сватбени камбани. Дано успееш да се прибереш за празничния повод.

Не мога да повярвам, че ще участваш в премиерата на любимата ми пиеса от Ибсен, и то с музика, написана от самия господин Григ. Виждала ли си лично Ибсен в театъра? Несъмнено ще дойде да се увери, че постановката се е получила по негов вкус, макар че, доколкото знам, в момента живее в Италия. Вероятно няма да намериш време да пишеш отново преди премиерата, защото остават само десет дни до нея и сигурно си много заета с репетиции. Затова нека пожелая на теб и прелестния ти глас успех.

С възхищение,

Ларс

П.П. Изпращам ти едно от стихотворенията си, което наскоро изпратих заедно с още няколко на издателство „Скрибнър“ в Ню Йорк Сити, Америка. Преведох го на норвежки специално за теб.

Анна прочете стихотворението със заглавие „Ода за бялата бреза“. Тъй като нямаше представа какво е „ода“, го прегледа набързо, озадачена от повечето дълги думи, и го остави на масата, за да довърши закуската си. Щеше й се животът й да е толкова вълнуващ, колкото Ларс си го представяше. Досега само два пъти беше стъпвала в Кристианския театър: веднъж за да пее пред господин Йосефсон преди Коледа, когато я бяха избрали за ролята на Солвейг, и веднъж миналата седмица, когато актьорите бяха направили бърза подготвителна репетиция на сцена. Анна ги погледа иззад кулисите, за да опознае постановката.

Тъй като бе живяла със заблудата, че величествена сграда като театъра ще се отоплява, Анна едва не замръзна, прекарвайки целия ден на стол в хладовитата зала. На сцената стигнаха само до третото действие, преди да настане смут. Хенрик Клаусен, актьорът, играещ ролята на Пер, се препъна в синия плат, под който десет коленичили момченца мърдаха тела, създавайки илюзията, че Пер прекосява бурно море. Хенрик изкълчи сериозно глезена си и понеже без главен герой нямаше пиеса, отложиха репетициите.

След деня си в театъра Анна настина и прекара четири дни в леглото, а господин Байер през цялото време кудкудякаше като стара кокошка заради прегракналия й глас.

— А остава само седмица! — вайкаше се професорът. — Как можа да се случи точно сега? Трябва да ядеш колкото можеш повече мед, млада госпожице. Дано възстанови гласните ти струни навреме.

По-рано същата сутрин Анна изпя плахо няколко гами след задължителната доза мед — имаше чувството, че от количеството погълнат мед ще й пораснат криле и по тялото й ще се появят жълти и кафяви райета — и господин Байер като че ли се поуспокои.

— Слава богу, гласът ти се завръща. Мадам Тора Хансон, актрисата, която ще изиграе Солвейг, ще пристигне скоро и двете ще можете да се синхронизирате за пеенето. Голяма чест е, че се съгласи да дойде в апартамента ни заради неразположението ти. Както знаеш, тя е една от най-известните актриси в Норвегия и любимка на господин Ибсен — добави професорът.

В десет и половина Тора Хансон развя в апартамента красивата си кадифена пелерина с кожена подплата. Анна вече я чакаше смутено в гостната, когато влезе сред облак от френски парфюм.

— Хере, прощавай, че не те доближавам, но макар и господин Байер да ме увери, че вече не си заразна, не мога да си позволя да прихвана нещо от теб.

— Напълно разбирам, мадам Хансон — отвърна смирено Анна, поздравявайки я с реверанс.

— Поне тази сутрин няма да използвам гласа си — усмихна се тя. — Ти ще подсигуряваш божествения звук. Аз само ще отварям и затварям уста и ще вложа усилията си във визуалното изобразяване на красивите песни на господин Григ.

— Да, мадам.

Когато господин Байер влезе и започна да се суети около мадам Хансон, Анна се възползва да огледа актрисата. В театъра я беше виждала само от разстояние и й се беше сторила доста възрастна. Но отблизо откриваше, че мадам Хансон всъщност е млада, може би само с няколко години по-голяма от нея самата. Беше много красива, с изваяни черти и гъста тъмнокестенява коса. На Анна й беше трудно да повярва, че дори в традиционно облекло тази изискана млада жена би убедила публиката, че е обикновено селско момиче от планината.

Селско момиче като нея самата…

— Е, започваме ли? Анна, лекичко — посъветва я господин Байер. — Не бива да напрягаме гласа ти, докато се възстановява. И така, ако сте готова, мадам Хансон, ще започнем с „Песента на Солвейг“, а после ще преминем и към „Приспивна песен“.

До обяд двете жени се упражняваха в подобие на дует, но с един безмълвен участник. От време на време Анна усещаше смущението на актрисата, ако се случеше да отвори уста в грешния момент и нейният собствен глас дойдеше малко по-късно. Мадам Хансон предложи Анна да напусне стаята, за да прецени господин Байер дали публиката би повярвала, че тя пее. Докато стоеше в хладния коридор с пулсираща от болка глава и наново раздразнено от пеенето гърло, Анна започна да ненавижда песните. Трябваше да изпълнява всяка нота и всяка пауза с точно определена дължина, за да знае кога да отвори и затвори устата си мадам Хансон. Едно от любимите й неща в пеенето беше всеки път да изпълнява песента по различен начин пред публиката си, била тя от хора, или просто крави. И като се замислеше, май предпочиташе да пее пред добичета, вместо пред врата.

Накрая господин Байер плесна с ръце.

— Идеално! Мисля, че се получи. Браво, мадам Хансон. Анна, заповядай.

Анна се върна в стаята и мадам Хансон се обърна към нея с усмивка.

— Смея да твърдя, че резултатът ще е прекрасен. Само ми обещай, че ще пееш еднакво всяка вечер, нали, скъпа?

— Разбира се, мадам Хансон.

— Анна, струваш ми се пребледняла. Май напрежението ти дойде в повече. Ще кажа на госпожица Олсдатер, че ще си починеш за малко и ще я помоля да ти донесе обяда в стаята, заедно с още малко мед, за да облекчи гърлото ти.

— Добре, господин Байер — отвърна покорно Анна.

— Благодаря ти, Анна. Със сигурност ще се виждаме в театъра през идните няколко дни.

Мадам Хансон й се усмихна топло и Анна изпълни още един реверанс, преди да се оттегли в стаята си.

 

 

Апартамент 4

Сейнт Олавс Гейт 10

Кристиания

23 февруари 1876 г.

 

Хере Ларс, мамо, татко и Кнут,

Пиша набързо, защото днес е генералната репетиция, а утре — премиерата на „Пер Гинт“. Много ми се искаше да присъствате на тържественото събитие, но разбирам, че би ви струвало солено.

Вълнувам се, но и съм леко притеснена. Господин Байер ми показа, че всички вестници са пълни със статии за утрешната премиера и дори имало слухове, че кралят и кралицата ще присъстват в кралската ложа. (Аз лично се съмнявам — те живеят в Швеция и едва ли кралското семейство би пропътувало толкова път само за да изгледа някаква си пиеса, но така разправят хората тук.) В театъра атмосферата е напрегната. Господин Йосефсон, управителят, очаква провал, защото все ни се налага да прекъсваме представлението за по няколко часа заради една или друга техническа неизправност. А господин Хенум, диригентът, които ми е много симпатичен и винаги ми се е струвал доста сдържан човек, постоянно крещи на музикантите си, че не броели тактовете.

Ако искате вярвайте, но още не съм пяла „Приспивна песен“ в самия театър, защото така и не стигнахме до края на пиесата. Господин Хенум ме увери, че днес задължително ще се случи.

Прекарвам свободното си време с децата, наети за дребните роли на тролове и други. Когато за пръв път ме изпратиха в тяхната съблекалня, доста се засегнах, защото момичетата от хора си имат отделна гримьорна. Може би не са преценили на колко съм години. Но сега се радвам, защото децата постоянно ме разсмиват и играем на карти, за да минава времето.

Не мога да ви пиша повече, защото трябва да тръгвам към театъра, затова само ще вметна, Ларс, че за твое огромно съжаление, господин Ибсен още не се е появявал.

Изпращам ви всичката си любов от Кристиания,

Анна

На излизане от апартамента Анна остави писмото на сребърната табла във фоайето.

 

 

Генералната репетиция вървеше от почти четири часа и Йенс беше уморен, премръзнал и сприхав, също като останалите музиканти. Напрежението в оркестрината бавно се издигаше до кресчендо през последните няколко дни. Господин Хенум доста често му крещеше да внимава, което му се струваше несправедливо, като се имаше предвид, че Симен, възрастният първи цигулар до него, постоянно дремеше. Май се оказваше, че Йенс е единственият член на оркестъра под петдесетте. И все пак музикантите бяха приятелски настроени и шегаджийското им другарство го забавляваше.

Засега успяваше да се появи навреме всеки ден, макар и с тежък махмурлук понякога. Но тъй като същото важеше за повечето му колеги, Йенс се чувстваше в свои води. Пък и му се удаваше шансът да се любува на прелестните дами от хора по време на безкрайните паузи, докато господин Йосефсон нареждаше актьорите по сцената.

След като му предложиха място в оркестъра, необузданата радост на майка му го разчувства почти до сълзи.

— Но какво ще кажем на татко? — беше я попитал. — Знаеш, че трябва да пропускам лекциите в университета, за да ходя на репетиции.

— Май е най-добре засега да не научава за внезапното ти… преориентиране. Нека си мисли, че ходиш на лекции. Едва ли ще се досети на първо време.

С други думи майка му се страхуваше да разкрие истината пред баща му.

Не че имаше значение, мислеше си Йенс, докато настройваше цигулката си, защото ако решимостта му да не участва в семейния бизнес беше силна преди, сега беше непоклатима. Въпреки дългите репетиции, студа и честите режещи коментари на Хенум, Йенс можеше да се закълне, че някогашната му радост от музиката се е завърнала. Композициите на господин Григ съдържаха множество емоционални пасажи — от ведрата „В палата на планинския крал“ до „Танцът на Анитра“ — които отвеждаха Йенс в екзотично Мароко, докато ги свиреше на цигулката си.

Но любимият му пасаж си оставаше „Утринно настроение“ от началото на Четвърто действие. Това беше музикалният фон на онази част от пиесата, където Пер се буди призори в Африка с махмурлук и знанието, че е загубил всичко. Тогава мислите му се връщат към Норвегия, родината му, и слънцето, изгряващо над норвежките фиорди. На Йенс никога не му омръзваше да свири тази мелодия.

До момента с другия флейтист, навяно три пъти по-възрастен от него, се редуваха да свирят първите четири такта от обаятелното начало на композицията. Но когато Хенум дойде в оркестрината и почука с палката си, за да привлече вниманието им, Йенс осъзна, че повече от всичко в живота си иска той да ги изсвири на премиерата.

— Така, започваме с Четвърто действие — обяви диригентът. Паузата между двете действия се беше проточила повече от час. — Бярте Фрафьорд, ти ще свириш първа флейта тази сутрин. Пет минути, моля — добави Хенум и отиде да говори с господин Йосефсон, режисьорът, преди да започнат.

Вълна на разочарование обля Йенс. Щом Бярте щеше да свири първата флейта на генералната репетиция, то най-вероятно Хенум щеше да му я възложи и за утрешната премиера.

Няколко минути по-късно Хенрик Клаусен, който щеше да изиграе ролята на самия Пер Гинт, дойде да заеме мястото си на ръба над оркестрината, откъдето щеше да се преструва, че повръща върху музикантите, докато персонажът му се съвземаше от тежкия си махмурлук.

— Как сте тази вечер, момчета? — попита слънчево Хенрик, провесвайки се над музикантите.

В този момент се разнесе шушукане, защото Хенум се беше върнал и отново взе палката си.

— Господин Йосефсон ми обеща да ограничи всякакви прекъсвания, докато репетираме Четвърто действие, за да стигнем най-накрая и до Пето. Готови ли са всички?

Хенум вдигна палката си и звукът от флейтата на Бярте се разнесе от оркестрината. „В никакъв случай не е по-добър от мен“, помисли си свъсено Йенс, пъхвайки цигулка под брадичката си в готовност да засвири.

След около час и една малка спънка, която бързо преодоляха, вече наближаваха края на Четвърто действие. Йенс вдигна поглед към мадам Хансон, актрисата, поела ролята на Солвейг. Дори в костюма й на селянка си личеше колко е привлекателна и Йенс се надяваше, че ще му се удаде шанс да се запознае с нея на тържеството след утрешната премиера.

Той побърза да върне вниманието си към господин Хенум, който вдигна палка и цигуларите засвириха първите пленителни акорди на „Песента на Солвейг“. И мадам Хансон запя. Гласът й беше толкова бистър, толкова съвършен и обаятелен, че Йенс мигновено се пренесе в планинската колиба, където Солвейг живееше с тъгата си. Не знаеше, че мадам Хансон може да пее така. Имаше един от най-великолепните женски гласове, които някога бе чувал. Сякаш събираше в себе си свеж въздух и младост, но и болката от разбити надежди и мечти…

Така се отнесе в песента й, че закъсня с един такт и си спечели остър поглед от Хенум. Когато най-сетне достигнаха края на пиесата и болезнено тъжните акорди на „Приспивна песен“ — изпяна от Солвейг, когато завърналият се, покаян Пер обронва глава в скута й — отекнаха из залата, Йенс усети как косъмчетата по тила му настръхват от божественото изпълнение на мадам Хансон. Завесите се спуснаха и театралните работници, струпали се да гледат представлението, избухнаха в овации.

— Какво ще кажеш? — сподели Йенс удивлението си със Симен, който вече прибираше цигулката си, готов да изхвърчи от оркестрината и право в кафене „Енгебрет“ на отсрещния тротоар. — Не знаех, че мадам Хансон има толкова красив глас.

— Ама и ти си един, Йенс! Красив глас чухме, наистина, само дето не е на мадам Хансон. Не видя ли, че само си отваря устата? Горката не може да изпее и една нота, затова се наложи да намерят певица, която да заблуди публиката, че може. Господин Йосефсон със сигурност ще е доволен, че фокусът му се е получил. — Симен се изкиска и потупа Йенс по рамото, преди да напусне оркестрината.

— Коя е тя? — провикна се Йенс към отдалечаващия му се гръб.

— Никой не знае, и това е идеята — отвърна Симен през рамо. — Тя е просто призрачен глас.

 

 

Собственичката на гласа, трогнал Йенс Халворсен, седеше във файтон на път към апартамента на господин Байер. Тъй като се чувстваше доста нелепо в народната носия, която професорът й беше казал, че трябвало да носи за „представленията“, за да изглежда като другите жени от хора, се благодареше, че най-сетне е останала сама. Беше претърпяла поредния дълъг изтощителен ден и се зарадва, когато госпожица Олсдатер отвори вратата и пое наметалото й.

— Сигурно си капнала от умора, хере Анна. Но кажи, как пя? — попита икономката, водейки грижовно повереницата си към стаята й.

— Не мога да ти отговоря. Когато завесите се спуснаха, изпълних заръката на господин Байер: излязох през задната врата и директно се качих във файтона. После право у дома — въздъхна тя, докато госпожица Олсдатер й помагаше да се съблече и да си легне.

— Господин Байер каза да се наспиш добре утре сутрин. Иска те отпочинала и със свеж глас за премиерата. Е, топлото мляко и медът те чакат на нощното шкафче.

— Благодаря. — Анна взе чашата с облекчение.

— Лека нощ, Анна.

— Лека нощ, госпожице Олсдатер, и отново ти благодаря.

 

 

Йохан Хенум влезе в оркестрината и плесна с ръце да привлече вниманието на оркестъра си.

— Е, готови ли сте?

Диригентът сведе топъл поглед към оркестъра си и Йенс се замисли колко различна беше атмосферата в театъра в сравнение с вчерашната. Не само че музикантите бяха в официални тоалети, вместо обичайната пъстроцветна сбирщина от ежедневни дрехи, но и въодушевените зрители на предстоящата премиера вече бяха заели местата си в залата, жужейки като пчели. Жените разгръщаха кожените си палта, разкривайки ослепителните си рокли под мекото сияние на изящния полилей, висящ от средата на тавана.

— Господа — продължи Хенум, — тази вечер с вас имаме честта да творим история. Въпреки че господин Григ не присъства, ще го накараме да се гордее. И ще удостоим приказната му музика с подобаващо изпълнение. Сигурен съм, че един ден всички ще разправяте на внуците си за това представление. Господин Халворсен, тази вечер ти ще свириш първа флейта в „Утринно настроение“. И така, ако сме готови…

Диригентът се изправи на подиума си, за да даде знак на публиката, че представлението започва. В залата внезапно се спусна мълчание, сякаш всички притаиха дъх. И в този миг Йенс благодари на небесата, че най-страстното му желание е било изпълнено.

 

 

Зад кулисите никой не знаеше как възприема публиката представлението. Анна тръгна бавно към мястото си от едната страна на сцената, откъдето щеше да изпълни първата песен, придружена от Руде, едно от момчетата статисти.

— Игла да падне в залата, ще се чуе, госпожице Анна. Досега гледах публиката от едно скришно местенце и мисля, че пиесата им харесва.

Като зае мястото си отстрани на сцената, скрита от декорите, но и разположена така, че да вижда мадам Хансон, Анна внезапно се скова от страх. Въпреки че никой нямаше да я види и името й присъстваше единствено в дългия списък с хористи, тя знаеше, че господин Байер ще я слуша отнякъде. Както и всеки изтъкнат гражданин на Кристиания.

Усети малката ръка на Руде да стиска нейната.

— Не се безпокой, госпожице Анна, всички знаем, че пееш прекрасно.

После си тръгна и Анна остана сама, вперила поглед в мадам Хансон, очаквайки реда си да запее. Когато оркестърът изсвири първите акорди на „Песента на Солвейг“, Анна вдиша дълбоко. И като покани в мислите си Роза и семейството си в Хедал, даде воля на гласа си.

Четирийсет минути по-късно, когато завесите се спуснаха за последно, Анна стоеше на мястото си до сцената, току-що изпяла „Приспивна песен“. Публиката още мълчеше смаяно, когато актьорите се наредиха на сцената за обичайния поклон. Не бяха поканили Анна да участва в него, затова остана зад кулисите. А когато завесите се вдигнаха отново, разкривайки актьорския състав, едва не оглуша от бурните аплодисменти. Хората тропаха грохотно с крака и крещяха за бис.

— Изпейте отново „Песента на Солвейг“, мадам Хансон! — чу някой да вика: молба, която актрисата отхвърли елегантно, поклащайки глава.

Накрая, след като и господин Йосефсон се появи на сцената, за да се извини от името на Ибсен и Григ за отсъствието им от премиерата, и актьорите се поклониха за последен път, завесата се спусна окончателно и всички започнаха да се изнизват от сцената, потънали във възторжени коментари за шумния успех, увенчал тежкия им труд. Никой не обърна внимание на Анна.

Тя се върна в съблекалнята, за да вземе наметалото си и да пожелае лека вечер на децата, чиито горди майки им помагаха да свалят костюмите си. Господин Байер й беше казал, че файтонът ще я чака пред театъра и трябва да си тръгне веднага след представлението. Докато вървеше по коридора към изхода, се натъкна на господин Йосефсон, който тъкмо излизаше от гримьорната на мадам Хансон.

— Анна, пя чудесно. Едва ли в залата са останали сухи очи. Браво.

— Благодаря ви, господин Йосефсон.

— Приятно пътуване — кимна той и се обърна да почука на вратата на Хенрик Клаусен.

Анна продължи към вратата и напусна театъра с нежелание.

 

 

— Та, кое е момичето, което изпя „Песента на Солвейг“? — попита Йенс, оглеждайки тълпата във фоайето. — Тук ли е?

— Нямам представа, не съм я виждал — отвърна Исаак, вече подпийналият челист. — Има ангелски глас, но кой знае, може да прилича на вещица.

Решен да разбере, Йенс се придвижи към диригента.

— Браво, момчето ми — похвали го Хенум и го тупна по рамото, изпаднал в еуфория след успешната премиера. — Радвам се, че оправда очакванията ми. С малко упражнения и опит можеш да постигнеш много.

— Благодаря ви, сър. А ще ми кажете ли кое е мистериозното момиче, което изпя толкова красиво думите на Солвейг? Тук ли е?

— Анна ли? Тя е истинската ни Солвейг от планината. Но едва ли е останала за приема. Тя е повереница и протеже на Франц Байер; много млада и още непривикнала към градския живот. Държи я на къс повод, така че Пепеляшката ти най-вероятно е хукнала към дома, преди часовникът да удари полунощ.

— Жалко. Исках да й споделя колко ме трогна гласът й. И още нещо — реши да се възползва от възможността Йенс. — Голям почитател съм на мадам Хансон. Ще бъдете ли така добър да ме запознаете с нея, за да я поздравя за блестящата й игра тази вечер?

— Разбира се — съгласи се господин Хенум. — Със сигурност ще се радва да ви запозная. Ела с мен.