Лусинда Райли
Сестра на бурята (16) (Историята на Али)

14.

След като господин Байер си тръгна, домът на Ландвик се превърна в кошер. Берит се зае да шие на Анна пътна чанта, в която да пренесе малкото си притежания до Кристиания. Най-хубавите й поли, блузи и долни дрехи бяха старателно изпрани и стегнати — Берит заяви, че нямало да допусне дъщеря й да изглежда като проста селянка сред онези надути граждани. Госпожа Ерслев, жената на пастора, й подари нов молитвеник с твърди бели корици, напомняйки й да си казва молитвата всяка вечер и да не се поддава на „безбожието“ на големия град. Разбраха се пастор Ерслев да я чака в Драмен, откъдето да се качат заедно на влака за Кристиания, тъй като трябваше да посети свещеническа среща в столицата.

Анна нямаше свободна секунда дори да премисли добре решението си. Усетеше ли някое дребно колебание да се прокрадва в мислите й, правеше всичко по силите си да го отблъсне. Майка й беше казала, че Ларс щял да я навести на следващия ден и сърцето й блъскаше болезнено в гърдите й, спомнеше ли си тайния разговор на родителите й за брака между двама им. Явно каквото и да я очакваше в бъдещето, било то тук, в Хедал, или в Кристиания, други хора взимаха решенията вместо нея.

 

 

— Ларс пристигна — обяви Берит на следващата сутрин. Ако съдеше по тона й, явно мислеше, че Анна не се е ослушвала да чуе жвакането на ботушите му в размекнатата от септемврийския дъжд земя. — Ще ида да му отворя. Ти може да го посрещнеш в гостната.

Анна кимна. Гостната беше „сериозната“ стая. В нея се намираше единствената им тапицирана мебел — дървена пейка с висока облегалка, както и бюфет със стъклени врати, съдържащ чинии и дребни украшения, които майка й смяташе за достатъчно хубави, че да изложи на показ. Освен това там се бяха помещавали и ковчезите на трима от възрастните й роднини, когато си бяха отишли от този свят. Докато вървеше по тесния коридор към гостната, Анна стигна до заключението, че откакто се помнеше, стаята рядко приютяваше дишащи човешки същества. Като отвори вратата, я обгърна облак от задушлив, застоял въздух.

Щом разговорът, който й предстоеше да проведе, изискваше толкова тържествена среда, Анна се зачуди къде да застане, когато Ларс влезеше през вратата. Чувайки тежките му стъпки по коридора, тя побърза да седне на пейката, чиито възглавници бяха не по-меки от гредите, върху които лежаха.

Когато на вратата се почука, Анна едва не се изкиска. За пръв път някой искаше разрешението й да влезе в стая, различна от нейната собствена.

— Да? — отвърна накрая.

Вратата се отвори и в пролуката изникна облото лице на майка й.

— Ларс е тук.

Той влезе в стаята. Беше се постарал да среше гъстата си руса коса и носеше най-хубавите си дрехи — кремава риза и черни панталони — с които обикновено ходеше на църква; само че този път беше добавил и нова жилетка, чийто тъмносин цвят си приличаше с очите му. Можеше да го нарече хубавец, но същото важеше и за Кнут, брат й. А Анна определено нямаше желание да се омъжва за него.

Двамата не се бяха виждали, откакто Ларс й даде „Пер Гинт“, и тя преглътна смутено, като си припомни как я бе хванал за ръката.

— Здравей, Ларс — стана на крака Анна.

— Искаш ли кафе, Ларс? — предложи му от прага Берит.

— Н-не, благодаря, госпожо Ландвик.

— Добре тогава — каза майка й след кратка пауза. — Ще ви оставя да си поприказвате.

— Искаш ли да седнеш? — покани го Анна, когато Берит излезе от стаята.

— Да — прие той.

Анна седна неловко в другия край на пейката и сключи ръце в скута си.

— Анна — прокашля се Ларс, — знаеш ли защо съм тук?

— Защото винаги си тук? — подхвърли шеговито тя, за да разсее напрежението помежду им.

— Да, май си права — засмя се Ларс. — Как прекара лятото?

— Като всяко друго, и така си ми харесва.

— Но нали ти се случи нещо важно? — настоя той.

— За господин Байер ли говориш? Професорът от Кристиания?

— Да, госпожа Ерслев разправя наляво-надясно. Много се гордее с теб… аз също — додаде Ларс. — Бих казал, че си най-известната личност в цял Телемарк. Като изключим господин Ибсен, разбира се. Е, ще заминеш ли?

— Ами, мама и татко смятат, че ми се удава прекрасна възможност. Според тях трябва да се гордея, че човек като господин Байер иска да ми помогне.

— Прави са. Но питам дали ти искаш да тръгнеш с него?

Анна се умисли.

— Май трябва — отвърна накрая. — Ще е много грубо да откажа, не смяташ ли? Особено при положение че е пътувал цял ден, за да чуе как пея.

— Да, може би.

Ларс отмести поглед над рамото й, към снимката на езеро Шушьоен, окачена на стената от масивни борови трупи. Помежду им се спусна дълго мълчание, което Анна се чудеше дали да наруши, или не. Накрая Ларс върна вниманието си към нея.

— Анна.

— Да, Ларс?

Той вдиша дълбоко и й направи впечатление, че вкопчи пръсти в страничната облегалка на пейката, за да не треперят.

— Преди да заминеш в началото на лятото, обсъдих с баща ти възможността да поискам… ръката ти. Разбрахме се да му продам земята на семейството ми, след което да я обработваме заедно. Знаеше ли за това?

— Дочух родителите ми да говорят по въпроса — призна си тя.

— И как ти се струваше този план, преди да се появи господин Байер?

— Имаш предвид татко да купи земята ви?

— Не — Ларс си позволи иронична усмивка, — имам предвид да се омъжиш за мен.

— Ами, честно казано, не мислех, че наистина искаш да ме вземеш за своя жена. Никога не си го показвал.

Ларс я изгледа учудено.

— Анна, не ми казвай, че изобщо не си подозирала какви чувства изпитвам към теб? Почти цяла зима идвах тук всяка вечер, за да ти помагам с писането и четенето.

— Но, Ларс, ти винаги си идвал у нас, още откакто бях малка. Ти си ми… като брат.

Внезапна болка прекоси лицето му.

— Въпросът е там, Анна, че те обичам.

Тя го погледна с недоумение. Беше очаквала Ларс да приеме евентуалния брак помежду им като удобство, особено като се имаше предвид, че тя самата далеч не беше добра партия с ограничените си домакински способности. Все пак видяното през краткия й живот дотук говореше, че повечето съюзи се сключваха на тази основа. А сега Ларс й се обясняваше в любов… което беше нещо съвсем различно.

— Много мило, Ларс. Че ме обичаш.

— Не е „мило“, Анна, а…

Той не довърши, видимо объркан. В последвалата дълга тишина Анна се замисли колко ли мълчаливи щяха да са вечерите им, ако наистина се оженеха. Ларс вероятно щеше да се съсредоточава върху храната си, а това нямаше да й е приятно.

— Искам да знам, Анна, дали ако господин Байер не те беше поканил в Кристиания, щеше да приемеш предложението ми за брак?

Като се замисли колко й беше помагал Ларс миналата зима и колко близък го чувстваше, знаеше, че отговорът й можеше да е само един.

— Щях да приема.

— Благодаря ти — отвърна с видимо облекчение той. — С баща ти решихме, че предвид обстоятелствата трябва незабавно да подпишем договора за продажбата на земите ми. А аз ще те изчакам една година, докато си в Кристиания. Като се върнеш, ще ти предложа брак официално.

Думите му веднага обезпокоиха Анна. Ларс очевидно не я беше разбрал. Ако я беше попитал дали го обича както той нея, несъмнено щеше да отрече.

— Е, Анна, съгласна ли си?

В гостната отново се спусна тишина, докато Анна се мъчеше да събере мислите си.

— Дано ме обикнеш, както аз обичам теб — пророни тихо Ларс. — И може би някой ден ще заминем заедно за Америка и ще започнем нов живот там. Искам да ти дам нещо. Приеми го като символ на неофициалната ни клетва един към друг. Струва ми се по-полезно от пръстен, поне засега.

Той бръкна в джоба на жилетката си, извади продълговата тънка дървена кутия и й я поднесе.

— О… благодаря ти.

Анна прокара пръсти по лакираното дърво и вдигна капака. Вътре намери най-красивата писалка, която някога бе виждала. Със сигурност му беше струвала скъпо. Елегантната извивка на перодръжката от лека борова дървесина пасваше идеално в ръката й, а писецът завършваше с изящно заострен край. Анна я хвана както я беше учил Ларс. Дори да не го обичаше, дори да нямаше желание да се омъжи за него, подаръкът му я трогна до сълзи.

— Ларс, това е най-красивото нещо, което някога съм имала.

— Ще те чакам, Анна — увери я той. — А ти може да ми пишеш писма с новата си придобивка, за да ми разказваш как върви животът ти в Кристиания.

— Разбира се.

— И си съгласна да се сгодим официално следващата година, като се върнеш от Кристиания?

Чувствайки пълната сила на любовта му, свела поглед към красивата писалка в ръката си, Анна можеше да отговори само по един начин.

— Да.

На лицето му разцъфна широка усмивка.

— Тогава съм доволен. А сега да съобщим на родителите ти решението ни. — Ларс стана, взе ръката й и я целуна. — Скъпа моя Анна. Дано Господ е благосклонен и с двама ни.

 

 

Два дни по-късно всички обезпокоителни мисли за Ларс и предстоящия им годеж се изпариха от ума на Анна, когато стана рано, за да потегли на дългото си пътешествие до Кристиания. Едвам задържа в стегнатия си от нерви стомах празничните палачинки, които Берит й беше приготвила за закуска. Когато Андерс заяви, че е време да тръгват, Анна стана от масата с омекнали като козе сирене крака. Оглеждайки за последно уютната им кухня, изпита внезапна нужда да разопакова пътната си чанта и да отмени всичко.

— Спокойно, хере — погали утешително дългите й къдрици Берит, когато се прегърнаха за сбогом, — съвсем скоро ще дойдеш да ни видиш. Само не забравяй да се молиш всяка вечер, ходи на църква в неделя и реши добре косата си.

— Мамо, спри да се суетиш, или никога няма да тръгне — рече сухо Кнут, прегръщайки сестра си. — И не забравяй да се забавляваш — прошепна после в ухото й, преди да избърше сълзите от бузите й с палец.

Баща й я откара с каруцата до Драмен — на почти цял ден път от дома им, — откъдето с пастор Ерслев щяха да хванат влака за столицата. Пренощуваха в скромна странноприемница с конюшня за коня им, за да станат рано и да стигнат до гарата навреме.

Пастор Ерслев ги чакаше на оживения перон. Когато влакът най-сетне пристигна с пуфтене и пасажерите започнаха да се качват, съскащите пари на локомотива и острото скърцане на спирачки секнаха дъха на Анна. Андерс хвана голямата й чанта и тръгнаха след пастора към един от вагоните.

— Татко, много ме е страх — прошепна тя на баща си.

— Мила Анна, ако се почувстваш нещастна, можеш просто да се върнеш у дома — успокои я ласкаво той и погали бузата й. — Хайде, да ти намерим място.

Изкачиха стъпалата и тръгнаха през вагона, търсейки свободни седалки за двамата пътници. Андерс качи чантата й на металния багажник над главата й, а когато железничарят наду свирката си, се наведе да я целуне за сбогом.

— Редовно да пишеш на Ларс, за да знаем всички как се справяш, и не забравяй каква чест ти е отредена. Покажи на онези гражданчета, че провинциалните им сънародници знаят как да се държат.

— Да, татко, обещавам.

— Добро момиче. Ще се видим на Коледа. Бог да те благослови и да те пази. До скоро.

— Обещавам да я предам на господин Байер — каза пастор Ерслев, ръкувайки се с Андерс.

Анна положи големи усилия да не заплаче, когато баща й слезе от влака и дойде до прозореца, за да й помаха. Но влакът бързо потегли и лицето му се загуби в облаците от пара.

Пастор Ерслев веднага отвори молитвеника си, а Анна заоглежда останалите пътници във вагона, всичките облечени в изтънчени градски тоалети, и се почувства като истинска селянка в традиционната си рокля. Бръкна в джоба на полата си и извади писмото, което Ларс й беше дал на сбогуване миналия ден. Беше я накарал да му обещае, че няма да го отваря, докато не потегли. Отвори плика с показен жест, само и само да покаже на останалите пасажери, че макар и селско момиче, умееше да чете.

Думите на листа, изписани с красивия почерк на Ларс, бяха предизвикателство за нея, но Анна прояви постоянство.

Сталсберг Вонингшусет

Тиндевеган

Хедал

18 септември 1875 г.

 

Скъпа Анна,

Исках да ти кажа, че се гордея с теб. Възползвай се от всяка отдала ти се възможност да усъвършенстваш гласа си и познанията си за широкия свят извън Хедал. Не се бой от него и помни, че под изисканите си дрехи и изтънчени маниери хората, с които ще се срещнеш, са просто човешки същества като мен и теб.

Аз ще те чакам тук и ще копнея за деня, в който ще се завърнеш. Моля те, пиши ми, като пристигнеш в Кристиания. Всички ще тръпнем в очакване да научим за новия ти живот там.

Твой любящ и верен Ларс

Анна сгъна внимателно листа и го върна в джоба си. Стори й се трудно да приравни реалния образ на Ларс, вечно свенлив и кротък, с красноречивия замах на писмото. Докато влакът пуфтеше към Кристиания и пастор Ерслев дремеше на седалката срещу нея — малка капка влага висеше от носа му и упорито отказваше да се отрони — Анна опита да потисне паниката, която винаги я обземаше при мисълта за предстоящия й брак. Но една година беше дълго време и можеха да се случат много неща. Да те удари гръм, да хванеш бронхопневмония и да умреш. Тя самата можеше да умре, помисли си, когато влакът подскочи рязко надясно. С тази мисъл затвори очи и опита да подремне.

 

 

— Добър ден, пастор Ерслев! Скъпа госпожице Ландвик, позволи ми да те приветствам в Кристиания. Имаш ли нещо против да те наричам Анна? Все пак ще живеем заедно — попита господин Байер, като взе чантата й и й помогна да слезе от влака.

— Разбира се, че не, сър — отвърна срамежливо Анна.

— Как пътувахте, пастор Ерслев? — попита господин Байер възрастния свещеник, куцукащ до тях по многолюдния перон.

— Удобно, благодаря. Е, изпълних дълга си, а и виждам, че пастор Ериксон вече ме чака — заяви той, махвайки на дребен плешив мъж, облечен в роба като неговата. — Затова ще ти пожелая всичко хубаво, Анна.

— Довиждане, пастор Ерслев.

Анна погледа как последната й връзка с досегашния й живот излиза през вратите на гарата и се влива в натоварената улица, където чакаха множество файтони с коне.

— Хайде, и ние ще си вземем превоз, за да се приберем по-бързо. Обикновено хващам трамвая, но се боя, че ще ти дойде в повече след дългото пътуване.

Като даде инструкции на кочияша, господин Байер помогна на Анна да се качи във файтона. Тя се настани на седалката, облечена с мек червен плат и много по-удобна от официалната пейка в дома й, щастлива от възможността да пътува в такъв лукс.

— Жилището ми е наблизо — отбеляза господин Байер. — И икономката ни е приготвила вечеря. Сигурно умираш от глад.

Анна тайно се надяваше да пътуват дълго, дълго време във файтона. Отвори малките брокатени перденца и загледа с удивление навън, докато кочияшът ги прекарваше през центъра на града. За разлика от тесните черни пътеки, разсичащи Шиен, тук имаше широки булеварди, обточени с дървета и гъмжащи от хора. Подминаха един теглен от коне трамвай с елегантно облечени пътници — мъжете носеха на главите си лъскави цилиндри, а жените — екстравагантни украшения, окичени с цветя и цветни панделки. Анна опита да си се представа с подобна шапка и едва сдържа смеха си.

— Чакат ни много неща за обсъждане, разбира се — продължаваше господин Байер, — но има време, докато…

— Докато? — подкани го Анна.

— О, докато те подготвим за по-широка публика, скъпа ми госпожице. Е, пристигнахме.

Той отвори прозореца и викна на кочияша да спре. Докато помагаше на Анна да слезе и взимаше чантата й, тя вдигна смаян поглед към високата каменна сграда, чиито многобройни етажи с лъскави прозорци сякаш се издигаха чак до небесата.

— За жалост още не сме се сдобили с онези модерни машини, наречени асансьори, затова трябва да се изкачим по стълбите — коментира той, като влязоха през внушителната двукрила врата и спряха в екливия вестибюл с мраморен под. — Но поне докато стигна апартамента си — продължи господин Байер, тръгвайки по витото стълбище с лъснат месингов парапет, — знам, че съм заслужил вечерята си!

Анна преброи само три къси реда стъпала, които й се видяха много по-лесни за изкачване от цял планински хълм в дъжда, преди професорът да я поведе по широк коридор и да отключи една врата.

— Госпожице Олсдатер, върнах се с Анна! — провикна се той и я покани в просторна всекидневна с рубиненочервени тапети и най-големите прозорци, които някога беше виждала. — Къде изчезна тази жена? — оплака се той. — Извини ме за момент, скъпа Анна, но трябва да я намеря. Заповядай, седни и се чувствай като у дома си.

Твърде напрегната, за да стои на едно място, Анна се възползва от възможността да огледа стаята. До един от прозорците имаше роял, а под съседния — грамадно махагоново писалище, отрупано с купчини нотни листове. В средата се разполагаше голяма и много по-изискана от тяхната тапицирана пейка. Срещу нея бяха наредени два елегантни стола, облечени в плат на розово-кафяви райета, а по средата стоеше ниска маса от красиво тъмно дърво, натоварена с купища книги и табакери за енфие. Стените бяха украсени с маслени картини на провинциални пейзажи, които й напомняха за живописните гледки около дома им в Хедал. До тях бяха подредени сертификати и писма в рамки. Една от дипломите привлече погледа й и Анна отиде да я огледа отблизо.

Det kongelige Frederiks Universitet tildeler

Prof. Dr Franz Bjorn Bayer

œresprofessorat i historic

16th July 1847

Под думите имаше червен печат и подпис. Анна се зачуди колко ли години беше прекарал в учение менторът й, за да заслужи такова отличие.

— Боже, тук вече е тъмно, а едва минава пет часът! — възмути се господин Байер, влетявайки в стаята, следван от висока слаба жена, навярно връстница на майка й.

Беше облечена в тъмна вълнена рокля с висока яка и разкроена пола, която, макар и с елегантна кройка, беше съвършено семпла и украсена единствено с връзка ключове, висящи от тънка верижка около талията й. Светлокестенявата коса на икономката беше пристегната в спретнат кок на тила й.

— Анна, запознай се с госпожица Олсдатер, икономката ми.

— Приятно ми е, госпожице Олсдатер — изпълни реверанс Анна в израз на уважение към по-възрастната жена, както я бяха учили.

— И на мен, Анна — отвърна икономката с лека усмивка в топлите си кафяви очи. — Работата ми е да се грижа за теб — натърти тя, — така че не се колебай да ме потърсиш, ако се нуждаеш от нещо или имаш някакви оплаквания.

— О… — озадачи се Анна. Нима дамата с елегантна рокля беше прислужница? — Благодаря.

— Ще бъдеш ли така добра да запалиш лампите, госпожице Олсдатер? — помоли я господин Байер. — Анна, хладно ли ти е? Ако кажеш, ще запалим и печката.

На Анна й отне известно време да отговори, загледана как госпожица Олсдатер сваля полилея с помощта на дълго въже, отвърта месинговата капачица в центъра му и поднася запаления восъчен фитил към него. Фини пламъчета плъзнаха по богато украсените разклонения на полилея, изпълвайки стаята с меко златисто сияние. Чак когато икономката го издигна обратно над главите им, Анна надникна към печката, за която говореше господин Байер. Беше керамична и кремава на цвят. Широкият й комин се извисяваше чак до високия, украсен с фина гипсова решетка таван, а резбованата й рамка беше позлатена. В сравнение с грозното съоръжение от почерняло желязо в дома й, това изобщо не беше печка, а същинско произведение на изкуството.

— Благодаря, господин Байер, но ми е достатъчно топло.

— Госпожице Олсдатер, ако обичаш, донеси наметалото на Анна в стаята й заедно с пътната й чанта — помоли господин Байер.

Анна развърза панделката на наметалото си и икономката го свали от раменете й.

— Големият град сигурно те изумява — рече тихо жената, премятайки наметалото й през ръка. — На мен определено ми дойде в повечко, когато пристигнах от Олесун.

Само с тези няколко думи госпожица Олсдатер й подсказа, че и тя е била селско момиче. Че я разбира.

— Е, млада ми госпожице, предлагам да пием по чаша чай. Ще те помоля да ни приготвиш, госпожице Олсдатер.

— Разбира се, господин Байер.

Икономката кимна, взе чантата на Анна и излезе от стаята.

Професорът посочи на Анна един от столовете, а той самият седна на пейката срещу нея.

— Имаме да обсъждаме доста неща. И понеже времето е ценно, още сега ще ти разкажа за новия ти живот тук, в Кристиания. Разбрах, че можеш да четеш и пишеш, което ще ни спести много работа. Но познаваш ли нотите?

— За жалост, не — призна си Анна.

Господин Байер придърпа към себе си нотна тетрадка с кожена подвързия и взе лакирана писалка, пред която подаръкът от Ларс изглеждаше като изгнил плавей. Той топна върха й в мастилницата на ниската масичка и записа.

— Предполагам не говориш други езици?

— Не.

Отново вписа нещо в тетрадката си.

— Ходила ли си някога на концерт — това е музикално представление — в театър или концертна зала?

— Не, сър, никога. Само в нашата църква.

— Трябва да поправим тази грешка възможно най-скоро. Знаеш ли какво е опера?

— Мисля, че да. При нея артистите изпяват историята, вместо да я разказват.

— Чудесно. А как си с броенето?

— Мога да броя до сто — отвърна гордо Анна.

Господин Байер едвам сдържа усмивката си.

— Повече не ти трябва в музиката, Анна. Певците броят тактовете. Случайно да свириш на някой музикален инструмент?

— Баща ми има цигулка хардангер^[1] и ме е научил да свиря на нея.

— Е, явно вече си натрупала богата култура, млада ми госпожице — коментира одобрително той, когато икономката влезе с подноса. — Първо ще пием чай, а после ще помоля госпожица Олсдатер да те заведе в стаята ти. В седем часа ще вечеряме заедно в трапезарията.

Анна прикова очи към каната с чудновата форма, от която икономката им наливаше нещо като много слабо кафе.

— Това е дарджилингски чай — обясни господин Байер.

Тъй като не искаше да изглежда невежа, Анна поднесе фината порцеланова чаша към устните си, имитирайки господин Байер. Чаят имаше приятен вкус, но доста блудкав в сравнение с този на силното кафе, което майка й правеше у дома.

— Госпожица Олсдатер е приготвила няколко чифта ежедневни дрехи в стаята ти. Разбира се, можех само да гадая кой размер си, а като те гледам сега, ми се струваш още по-дребничка, отколкото си спомням, затова май ще трябва да ги постесним — додаде господин Байер. — Както вероятно си установила, в Кристиания рядко се носят традиционни норвежки облекла, освен по време на фестивали.

— Сигурна съм, че каквото и да ми е приготвила госпожица Олсдатер, ще ме устройва напълно, сър — отвърна вежливо Анна.

— Скъпо ми момиче, признавам, че съм искрено впечатлен от спокойствието, което демонстрираш дотук. Бил съм в компанията на доста млади певици от провинцията и разбирам що за промяна настъпва в живота ти. За жалост повечето от тях хукват като мишки към хралупите си. Но имам чувството, че твоят случай няма да е такъв. Е, Анна, госпожица Олсдатер ще те заведе в стаята ти, за да се настаниш, а аз ще се захвана с купищата писмени работи от университета. Ще се видим в седем за вечеря.

— Разбира се, сър.

Анна стана и видя, че госпожица Олсдатер вече я чака на вратата. Излезе от стаята с реверанс към господин Байер и тръгна след нея надолу по коридора. Икономката спря пред една врата и я отвори.

— Това ще е твоята стая, Анна. Дано ти е удобна. Полите и блузите, които ти уших, са окачени в гардероба. Като ги премериш, ще видим дали имат нужда от вталяване.

— Благодаря — отвърна Анна.

Погледът й привлече огромното легло с бродирана покривка, двойно по-голямо от спалнята на родителите й у дома. В долния му край беше просната памучна нощница.

— Разопаковах част от багажа ти, а по-късно ще ти помогна и с останалото. В каната на нощното шкафче има вода, в случай че ожаднееш, а банята е в дъното на коридора.

„Баня“ й беше непозната дума, затова изгледа колебливо икономката.

— Стаята с мивка и вана за къпане. Покойната съпруга на господин Байер беше американка и настояваше домът й да е оборудван с всички съвременни удобства. — Госпожица Олсдатер вдигна леко вежди, но дали в знак на одобрение, или обратното, Анна не можа да прецени. — Ще те очакваме в трапезарията в седем — заяви на излизане от стаята.

Анна отиде до гардероба, отвори го и въздъхна слисано, виждайки новите си дрехи. Имаше четири блузи от фин памук с малки седефени копченца на врата и две вълнени поли. Но най-много я изуми официалната рокля с турнюр, ушита от лъскава яркозелена материя, която определи като коприна. Анна затвори гардероба с приятен трепет и тръгна към дъното на коридора, където госпожица Олсдатер й беше обяснила, че се намира банята.

От всички невероятни гледки, срещнали очите й в онзи ден, онова, което я чакаше отвъд вратата в дъното на коридора, й се стори най-изумително. В единия ъгъл на стаята имаше голяма дървена пейка с керамична седалка с дупка в средата, а над нея висеше верижка с желязно пръстенче в края. Като дръпна плахо и в дупката механично се изля вода, Анна осъзна, че вижда вътрешна тоалетна. Насред облицования с плочки под имаше дълбока, лъскава бяла вана, в сравнение с която тенекиеното корито на семейството й ставаше само за къпане на кози.

Удивена от невъобразимия лукс, Анна се върна в новата си стая. Часовникът я извести, че й остава едва половин час до вечерята с господин Байер. Като тръгна към гардероба, за да избере подходящ тоалет, забеляза, че госпожица Олсдатер е оставила листове и новата писалка на Анна върху малката лакирана масичка под прозореца. Обеща си да пише на Ларс и родителите си при първа възможност, за да им разкаже за всичко видяно дотук. И започна да се приготвя за първата си вечер в Кристиания.