Лусинда Райли
Сестра на бурята (26) (Историята на Али)

24.

От борда на самолета пред очите ми се разкриваше великолепна панорама на Норвегия. Тъмнозелени гори обточваха сините фиорди, а върховете на планините белееха, покрити със сняг, дори през септември. Като кацнахме на летището в Берген, хванах такси и поръчах на шофьора да ме закара право при Тролдхауген, някогашния дом на Григ, сегашен музей. От натовареното двойно платно виждах провинциална Норвегия като безкраен низ от дървета, но накрая слязохме от главния път и тръгнахме по тесен междуградски.

Таксито спря пред очарователна вила с обшивка от светложълти дъски. Платих на шофьора и слязох от колата с раница през рамо. Погледах къщата с големите й панорамни прозорци със зелени рамки и балкон с красив дървен парапет на горния етаж. В единия й ъгъл се издигаше кула, на която стърчеше пилон с норвежкото знаме.

Вилата беше кацнала на хълм с изглед към езеро, обградена от тревисти склонове и величествени смърчове. Запленена от спокойното, живописно място, влязох в съвременна постройка, която служеше за вход към музея, и се представих на момичето зад тезгяха на сувенирното магазинче. Като я помолих да съобщи на уредника, че съм пристигнала, плъзнах поглед по стъклената витрина под тезгяха и дъхът пресекна в гърлото ми.

— Mon Dieu! — пророних на майчиния си език от смайване.

От витрината ме гледаха редица малки кафяви жабки, същите като онази в плика от Татко Солт.

— Ерлинг, уредникът, ще дойде след малко — обяви момичето, затваряйки телефона.

— Благодаря би. Мога ли да попитам защо продавате тези жабки в сувенирния магазин?

— Григ през цялото време носел такава със себе си като късметлийски талисман — обясни момичето. — Вечно била в джоба му и дори я целувал за лека нощ.

— Здравейте, госпожице Д’Аплиез. Аз съм Ерлинг Дал. Как беше полетът ви? — поинтересува се привлекателният среброкос мъж, който се беше появил до мен.

— О, добре, благодаря — отвърнах, мъчейки се да дойда на себе си след току-що наученото. — Моля, викайте ми Али.

— Добре, Али. Случайно да си гладна? Вместо да се тъпчем в тесния ми кабинет, може да седнем в съседното кафене и да си поговорим на по сандвич. Ако искаш, остави багажа си при Елзе.

Той посочи момичето зад тезгяха.

— Звучи чудесно — съгласих се и й подадох раницата си, кимвайки за благодарност, след което последвах Ерлинг през една врата.

Влязохме в стая с почти изцяло стъклени стени, разкриващи зашеметяващ изглед към езерото през високите смърчове. Обходих с поглед лъскавата водна повърхност, осеяна с малки, обрасли в борове островчета, и простираща се чак до мъгливия хоризонт.

— Езерото Нордост е изключително красиво, нали? — попита Ерлинг. — Понякога забравяме какъв късмет е да работим на толкова живописно място.

— Невероятно е — пророних. — Наистина имате късмет.

Като си поръчахме кафе и сандвичи, Ерлинг ме попита как може да ми е от помощ. Отново извадих фотокопията си от книгата на Татко Солт и обясних какво ме интересува.

Той огледа внимателно листовете.

— Не съм чел тази книга, но мога да си представя какво съдържа. Наскоро помогнах на Том Халворсен, праправнукът на Йенс и Анна, с проучванията му за новата биография, която вече е издал.

— Да. Поръчах си я от Щатите. Значи познаваш лично Том Халворсен?

— Разбира се. Живее само на няколко минути път пеша оттук, а и музикалният свят на Берген е малък. Той свири на цигулка във филхармонията и дори наскоро го повишиха в асистент-диригент.

— А дали ще е възможно да ме запознаеш с него? — попитах го тъкмо когато ни сервираха сандвичите.

— Да, защо не. Само че в момента е на турне в Щатите с оркестъра. Ще се приберат до няколко дни. А докъде стигна с твоето проучване?

— Още не съм дочела биографията, понеже преводът не е готов. Стигнах до момента, в който Йенс напуска дома си, а Анна получава ролята на Солвейг.

— Разбирам. — Ерлинг ми се усмихна и погледна часовника си. — За жалост нямам време да ти разкажа повече сега, тъй като обедният ни концерт в музея започва след половин час. Но май и бездруго е по-добре да научиш останалото от самия Том. После може пак да поговорим.

— Къде се провежда концертът?

— В специална зала, която наричаме Тролдсален. През летните месеци гост-пианистите ни изпълняват композиции на Григ. Днес ще свирят „Концерт за пиано в ла минор“.

— Наистина ли? Може ли да дойда с теб, за да послушам?

— Разбира се — отвърна той и стана. — Изяж си сандвича на спокойствие и ела в концертната зала, а аз ще отида да се уверя, че пианистът е готов. Става ли?

— Да, благодаря, Ерлинг.

След като се насилих да изям остатъка от сандвича, тръгнах по табелите, водещи през гористия хълм към сградата, уютно сгушена между три бора. Влязох и тръгнах надолу по стръмните стълби на залата, вече на две трети пълна. Малката сцена, в чийто център седеше разкошен роял „Стайнуей“, беше заградена от още грамадни прозорци, образуващи удивителен фон от ели и езерото отвъд тях.

Малко след като се настаних, Ерлинг се появи на сцената със слаб, тъмнокос млад мъж, който дори от такова разстояние ми направи впечатление на изумително красив. Ерлинг се обърна към публиката и заговори първо на норвежки, после и на английски заради многото присъстващи туристи.

— За мен е чест да ви представя пианиста Уилям Каспари. Младежът на сцената ни вече си е спечелил слава в световен мащаб, като последно свири на Променадните концерти в лондонската зала „Роял Албърт“. Благодарни сме, че прие да удостои нашата скромна зала с изпълнението си.

Публиката откликна с аплодисменти, а Уилям кимна равнодушно, седна пред пианото и зачака овациите да стихнат. Като засвири първите акорди, аз затворих очи и позволих на музиката да ме върне в дните ми на студентка в Женевската консерватория, когато всяка седмица ходех на концерти и често свирех пред публика. Някога класическата музика беше голяма моя страст, но за свой срам осъзнавах, че поне от десет години не бях посещавала дори най-обикновен рецитал. Усетих как напрежението ми се разсейва, докато слушах музиката на Уилям и гледах как умелите му ръце танцуват пъргаво по клавишите. В този момент си обещах да поправя пропуска си.

След концерта Ерлинг ме намери и ме заведе на сцената, за да ме запознае с Уилям Каспари. Лицето му имаше драматична ъгловата структура, а бялата му кожа беше опъната по високите му скули и караше тюркоазените му очи и плътни, кървавочервени устни да изпъкват още повече. Целият излъчваше съвършенство, от спретнатата му тъмна коса до лъснатите му черни обувки, и почти ми напомняше на красив вампир.

— Много ви благодаря за прекрасното изпълнение — казах му.

— Удоволствието беше мое, госпожице Д’Аплиез — отвърна той и избърса дискретно ръцете си в снежнобяла носна кърпа, преди да се здрависа с мен. — Знаете ли, мисля, че сме се срещали и преди.

— Така ли? — учудих се, смутена, че не можех да си спомня.

— Да. Учил съм в Женевската консерватория. Ако не се лъжа, вие тъкмо постъпвахте, когато аз започвах последната си година. Освен че съм отличен физиономист, помня и фамилията ви, защото ми се стори доста необичайна. Флейтистка сте, нали?

— Да — потвърдих изненадано. — Поне бях.

— Наистина ли, Али? Не ми го спомена по-рано — учуди се Ерлинг.

— Е, мина доста бреме.

— И не свирите вече? — попита Уилям, изпъвайки старателно реверите си в нещо като подсъзнателен ритуал, вместо в опит да ме впечатли.

— Не.

— Ако не ме лъже паметта, веднъж посетих ваш рецитал. Изсвирихте „Соната за флейта и пиано“?

— Да, точно така. Наистина имате впечатляваща памет.

— Само за неща, които ме влекат. Но повярвайте, дарбата ми си има и своите лоши страни.

— Колко интересно, че музикантът, който Али проучва в момента, също е бил флейтист — възкликна Ерлинг.

— Мога ли да попитам кого проучвате? — впери лъснали очи в мен Уилям.

— Един норвежки композитор на име Йенс Халворсен и съпругата му Анна, която е била певица.

— Боя се, че не съм чувал за тях.

— И двамата са били много известни тук, в Норвегия, особено Анна — обясни Ерлинг. — Е, не знам какви са плановете ти, Али, но сега може да се разходиш из дома на Григ и колибата на хълма, където е композирал музиката си.

— Чудесна идея.

— Имате ли нещо против да ви придружа? — попита Уилям, продължавайки да се взира в мен с килната настрани глава. — Пристигнах в Берген едва снощи и още не съм имал възможност да разгледам местните забележителности.

— Не, заповядайте — отвърнах аз; предпочитах да върви до мен, вместо да продължава да ме подлага на привидно безстрастния си, но смущаващо съсредоточен поглед.

— В такъв случай ви оставям — побърза да се откъсне Ерлинг. — Али, на тръгване мини през кабинета ми да се сбогуваме. А на теб, Уилям, ти благодаря за спиращото дъха изпълнение.

С Уилям последвахме Ерлинг до изхода на залата, после заизкачвахме заедно стълбите сред високите дървета. Като стигнахме вилата, влязохме в гостната, в единия край на чийто дървен под стоеше стар роял „Стайнуей“. Останалата част от стаята беше изпълнена с разнородни провинциални мебели и няколко по-изящни, от орех и махагон. Картини с портрети и пейзажи се бореха за внимание по стените с уютна борова ламперия.

— Мястото е запазило атмосферата си на истински дом — споделих усещането си с Уилям.

— Да, така е — съгласи се той.

Рамкирани фотографии на Григ и съпругата му Нина надничаха от различни кътчета в стаята, но една от тях, където двамата стояха до елегантно пиано, привлече окото ми. Нина се усмихваше леко, а изражението на Григ беше все така неразгадаемо под гъстите вежди и голям мустак.

— Изглеждат толкова дребни до това пиано — отбелязах. — Като две кукли!

— Доколкото знам, и двамата са били високи около метър и петдесет. А чувала ли си, че е страдал от пневмоторакс? Слагал малка възглавничка под сакото си, за да изглежда добре на снимки, затова и едната му ръка винаги е през гърдите, за да я държи на място.

— Нямах представа — пророних, докато се разхождахме из стаята, оглеждайки различните експонати.

— А ти защо се отказа от музиката? — попита внезапно Уилям.

Като че ли повтаряше модел, който започвах да разпознавам: сякаш слагаше отметка наум, преди да премине към следващата точка от списъка.

— Станах професионален плавател.

— А-ха, значи си избрала моряшкия танц. — Той се изкиска на собствената си шега. — Липсва ли ти музиката?

— Откровено казано, през последните години не ми оставаше време за това. Отдадох целия си живот на мореплаването.

— Аз пък не мога да си представя моя живот без музика — сподели Уилям, като стигнахме до пианото на Григ. — Този инструмент е моя страст и болка, двигателната сила на живота ми. В интерес на истината вечно ме преследват кошмари, че получавам артрит. Без музика няма да имам нищо.

— Значи явно вярваш повече в способностите си, отколкото аз в моите. В консерваторията имах чувството, че стоя на едно място. Колкото и да се упражнявах, като че ли не постигах напредък.

— Чувствам се точно така всеки ден от години насам, Али. Май е типично за музикантите. Но трябва да вярвам, че се усъвършенствам, иначе ще се самоубия. Какво ще кажеш да надникнем в колибата, където геният е композирал някои от шедьоврите си?

Колибата се намираше недалеч от вилата. Поглеждайки през стъклото на входната врата, видях скромно пиано до едната стена, люлеещ се стол до него и бюро, разположено пред големия прозорец с изглед към езерото. А на бюрото седеше малка жабка, същата като моята. Реших да не споделям за това с Уилям.

— Каква панорама! — въздъхна той. — Може да вдъхнови всеки.

— Но е и доста уединено, не смяташ ли?

— Според мен е чудесно. Бих се справял добре без други хора. Доста съм саможив — сви рамене той.

— Аз също; въпреки това си мисля, че самотата би ме побъркала накрая — усмихнах му се. — Ще се връщаме ли?

— Да. — Уилям погледна часовника си. — В четири журналист ще дойде в хотела да ми взима интервю. Тукашната рецепционистка обеща да ми извика такси. Ти къде си отседнала? Би могла да се възползваш от моето такси.

— Всъщност още не съм си взела стая — отвърнах, докато се изкачвахме по хълма. — Ще си намеря нещо в туристическия информационен център в града.

— Може да хвърлиш едно око на моя хотел. Чисто е и се намира точно на старото пристанище, откъдето имам приказен изглед към фиорда. Впечатлен съм от спокойното ти отношение към настаняването на непознато място — добави той, докато вървяхме към рецепцията. — Аз като пътувам, резервирам стая в хотел седмици преди това, за да съм сигурен, че ще имам покрив над главата си, иначе рискувам да изпадна в тежка истерия.

— Вероятно годините на мореплавателство са отговорни за по-безгрижното ми поведение. Мога да спя навсякъде.

— Аз пък явно не мога именно заради крайната си педантичност. Манията ми по организираността подлудява всичките ми познати.

Взех раницата си от Елзе, рецепционистката, и изчаках на входа, докато Уилям уреди таксито. Докато го наблюдавах дискретно, си мислех как вътрешното му напрежение намира физическа проява в маниерите му: държеше се като войник; докато Елзе говореше с таксиметровата компания, всяко сухожилие в тялото му беше изпънато като струна, а ръцете му се свиваха и разпускаха.

„Компулсивен“ — тази дума изскочи в съзнанието ми.

— Е, къде живееш, когато не си в открито море и не обикаляш света в издирване на покойни музиканти и съпругите им? — попита ме той, като се качихме в таксито.

— В Женева, в дома на семейството ми.

— Значи нямаш постоянен самостоятелен адрес?

— Не, досега не ми е трябвал. Постоянно пътувам.

— Поредната разлика помежду ни. Моят апартамент в Цюрих е личното ми убежище. Все си повтарям, че трябва да престана да карам хората да се събуват и да им връчвам антибактериални кърпички, като влизат у дома.

Веднага си спомних как избърса дискретно ръцете си, след като беше свирил на пианото.

— Съзнавам, че съм голям чудак — продължи непринудено, — затова не се срамувай, че си го мислиш.

— Повечето от музикантите, които познавам, са ексцентрични личности. Май това си е неразривна част от артистичната им натура.

— Или „аутистичната“ ни натура, както би коментирал психиатърът ми. А може би границата между двете е съвсем тънка. Майка ми твърди, че само ако си намеря половинка, ще се оправя, но не мога да си представя кой би търпял странностите ми. Ти имаш ли спътник в живота?

— Ами… имах, но почина преди няколко седмици — отвърнах, отправяйки поглед през прозореца на колата.

— Много съжалявам, Али. Приеми съболезнованията ми.

— Благодаря.

— Не знам какво да кажа.

— Не се безпокой, никой не знае — успокоих го аз.

— Затова ли дойде в Норвегия?

— Май да.

Таксито тръгна бавно по едната страна на живописното пристанище, обградено от потънали в дървета сгради с различни нюанси на бяло, винено, охра и жълто и стръмни покриви с червени керемиди. Цветовете им внезапно се размиха пред очите ми, които пареха от неканени сълзи.

— Е — Уилям се прокашля след проточилото се мълчание, — рядко говоря за това, но в интерес на истината имам личен опит в тази сфера. Партньорът ми почина преди пет години, малко след Коледа. Тежък спомен.

— В такъв случай и аз съжалявам.

Потупах стиснатия му юмрук и този път той извърна поглед през прозореца.

— При нас беше същинско спасение. Към края си Джак беше много тежко болен. А при вас?

— Тео стана жертва на морето. В единия момент беше до мен, а в следващия вече го нямаше.

— Откровено казано, не знам кое е по-лошо. Аз имах време да се примиря с трагедията, но ми се наложи да гледам как любимият ми човек страда. И още не съм го преживял. Както и да е, не искам да те депресирам допълнително. Извинявай.

— Няма нужда да ми се извиняваш. Странно, но е утешаващо да срещаш хора, минали през същия ужас — отвърнах, докато таксито паркираше пред висока тухлена сграда.

— Ето го хотела ми. Защо не влезеш с мен да попиташ дали случайно нямат свободни стаи? Едва ли ще намериш нещо по-добро.

— Не и с такъв изглед — съгласих се. Като излязох от таксито, видях, че хотел „Хавнеконторе“ се намира само на броени метри от ръба на кея, до който бе вързана красива стара двумачтова шхуна. — На Тео би му харесало тук — пророних, щастлива, че можех да го кажа на глас и събеседникът ми да го разбере.

— Да. Нека ти помогна с багажа.

Помолих таксиметровия шофьор да ме изчака няколко минути, влязох с Уилям в хотела и попитах за свободни стаи на рецепцията. Като ми осигуриха, се върнах да освободя шофьора.

— Е, доволен съм, че се уреди — отбеляза Уилям, който кръстосваше напрегнато из фоайето. — Виждам, че журналистът е пристигнал. Ненавиждам ги, но какво да се прави. Ще се видим по-късно.

— Разбира се — отвърнах и той тръгна към жената, която го чакаше на входа.

След като дадох кредитната си карта и получих паролата за безжичния интернет, взех асансьора до стаята ми. Намираше се точно под стряхата на сградата и предлагаше изумителна гледка към пристанището. Вече се свечеряваше, затова се преоблякох в долнище на анцуг и суитчър и включих лаптопа. Докато чаках да стартира, се замислих за Уилям и колко ми беше допаднал, независимо от всичките му странности. Проверявайки електронната си поща, открих ново писмо от Магдалена Йенсен, преводачката.

От: [email protected]

До: [email protected]

Тема: „Grieg, Solveig og Jeg/Григ, Солвейг и аз“

1 септември 2007 г.

 

Скъпа Али,

Прикачвам остатъка от превода. Ще ти изпратя оригиналната книга на същия адрес в Женева. Желая ти приятно четене. Историята е много увлекателна.

Поздрави,

Магдалена

Натиснах „Отвори прикачения файл“ и загледах нетърпеливо как следващата порция страници се свалят на компютъра ми. После отново зачетох…