Лусинда Райли
Сестра на бурята (13) (Историята на Али)

11.

Хеликоптер докара тялото на Тео до сушата. Ръководителят на състезанието беше така добър да ми предложи кола, която да ме отведе до Саутхемптън с ферибота, а оттам, ако имах желание, до болницата, в чиято морга щяха да приемат тялото му.

— Във формуляра му за участие двете с майка му сте вписани като най-близки роднини. Съжалявам, че трябва да искам такова нещо от вас, но вероятно ще се наложи една от вас да… ами… да попълни нужните документи. Аз ли да се свържа с госпожа Фалис-Кингс, или да оставя на теб?

— Аз… не знам — отвърнах вцепенено.

— Май е най-добре аз да го направя. Притеснявам се, че може да чуе по радиото или телевизията. За жалост това ще е голяма новина из целия свят. Приеми искрените ми съболезнования, Али. Банално ще е да ти обяснявам колко обичаше работата си. Безкрайно тъжно ми е за теб, за екипажа му и за света на плаването.

Не му отвърнах. Нямах думи.

— Е — подхвана отново той, видимо чудейки се какво да ме прави, докато седях неадекватна в кабинета му. — Искаш ли да те откарам до хотела, за да си починеш малко?

Свих безнадеждно рамене. Съзнавах, че се опитва да ми помогне, но едва ли някога щях да си почина след случилото се.

— Няма нужда, благодаря. Ще се поразходя.

— Ако мога да ти помогна някак, Али, не се колебай да ми се обадиш. Имаш мобилния ми номер, така че дай знак, ако искаш да ти уредя кола. Екипажът на Тео в момента връща „Тигрицата“ към Каус. Сигурен съм, че в даден момент ще искат да говорят с теб, да ти разкажат какво точно се е случило, ако си в състояние да ги изслушаш. Междувременно, аз ще се обадя на майка му.

Закрачих отнесено по пристанището на път към хотела и спрях за миг да погледам жестокото сиво море. Тогава нещо в мен подаде и завих насреща му, ругаейки го, задето бе отнело и баща ми, и Тео.

В този момент се заклех пред себе си, че повече никога няма да стъпя на лодка.

Следващите няколко часа минаха като в душевен вакуум. Седях в стаята си, неспособна нито да мисля, нито да чувствам.

Знаех единствено, че вече не ми оставаше нищо.

Нищо.

Телефонът до леглото ми иззвъня и аз станах като робот да отговоря. От рецепцията ме уведомиха, че няколко мои приятели ме чакали на долния етаж.

— Господин Роб Белами и още трима — обясни рецепционистката.

Във вцепенението си осъзнах, че колкото и болезнена да беше срещата с екипажа, трябваше да чуя как е загинал Тео. Помолих жената да им предаде, че ще сляза във фоайето.

Като се появих, Роб, Крис, Мик и Гай ме чакаха. Изглеждаха в шок и едвам намериха сили да ме погледнат в очите, изказвайки глухо съболезнованията си.

— Направихме всичко възможно…

— С такава смелост се гмурна след Роб…

— Ничия вина, трагична злополука…

Кимах и скалъпвах кратки отговори на състрадателните им думи, преструвайки се доколкото можех на живо човешко същество. Накрая Мик, Крис и Гай станаха да си вървят. Роб обаче заяви, че ще остане.

— Благодаря ви, момчета — изпратих ги с вяло помахване аз.

— Ал, извини ме, но имам нужда от питие. — Роб привлече вниманието на сервитьорката, навъртаща се край служебната маса в ъгъла. — Ти също трябва да пийнеш нещо, преди да ти разкажа какво точно се случи.

След като и двамата се въоръжихме с по чаша бренди, Роб си пое дълбоко въздух и в очите му проблеснаха сълзи.

— Моля те, Роб, просто ми кажи — поощрих го аз.

— Добре. Ужасното време ни принуди да спрем и да застанем на дрейф. Аз стоях на пост на фордека^[1], когато Тео дойде да ме смени. Но тъкмо когато разкопчах обезопасяващия си ремък от леера^[2], ме заля огромна вълна и ме помете зад борда. Явно съм загубил съзнание и несъмнено съм щял да се удавя, но Тео вдигнал тревога, хвърлил тралната вехта^[3] и скочил във водата. По това време още съм бил в несвяст, но момчетата вече били наизлезли по палубата и ми разказаха, че Тео някак успял да доплува до мен, да ме завлече до вехтата и да ме закрепи за нея. Тогава обаче друга гигантска вълна го откъснала от мен и го повлякла под вода. След това не го видели повече в тъмнината и буйното море; ти сама знаеш, че е невъзможно да откриеш някого в такива условия. Ако беше успял да се хване за буя — Роб сподави вопъла, надигнал се в гърлото му, — можеше и да оцелее. Момчетата от екипажа се обадили за хеликоптер, а благодарение на светлината на вехтата, спасителите ме открили и ме вдигнали на борда му. Тео обаче… ами, след около час намерили… намерили тялото му, проследявайки сигнала от джипиеса на костюма му. Божичко, Ал, толкова много съжалявам. Никога няма да си го простя.

За пръв път, откакто бях получила новината, започваха да ме обливат истински емоции. Сложих ръка върху неговата.

— Роб, всички знаем какви опасности крие плаването в открито море, Тео най-добре от всички.

— Разбирам, Ал, но ако не бях разкопчал обезопасяващия ремък точно в този момент… по дяволите! — изграчи той, покривайки очите си с ръка. — Вие двамата бяхте родени един за друг… и аз съм виновен, че няма да прекарате живота си заедно. Сигурно ме мразиш!

Той зарида неутешимо, а аз можех само да тупам механично рамото му. Най-лошото беше, че една част от мен наистина го мразеше, защото той беше оцелял за сметка на Тео.

— Не си бил виновен ти. Постъпил е, както би постъпил всеки капитан, Роб. И не бих очаквала друго от него. Някои неща просто… — Прехапах долната си устна, за да възпра собствените си сълзи.

Успокоителните му думи се бяха изчерпали внезапно.

— Прости ми, Али, не аз трябва да лея сълзи. — Роб избърса гузно бузите си. — Просто имах нужда да ти се изповядам.

— Благодаря ти. Признателна съм ти, че ми сподели цялата история. Едва ли ти е било лесно.

Поседяхме в мълчание известно време, после Роб стана.

— Ако мога да ти помогна с нещо, моля те, обади се. А като стана дума — Роб бръкна в джоба на дънките си, — намерих това в камбуза. Твой е, нали?

— Да. Благодаря ти.

Взех мобилния си телефон от него.

— Тео спаси живота ми — прошепна той. — Той е истински герой. Аз… много съжалявам.

Изпратих Роб с поглед и докато седях сама във фоайето, си мислех, че сега, след като се бях срещнала с екипажа, вече нищо не ме задържаше тук. А и бях сигурна, че Силия ще иска да разпознае тялото на сина си. Като станах, нетърпелива да напусна мястото, превърнало се в сцена на най-големия ужас в живота ми, се запитах къде да отида. Най-логично беше да се върна у дома, в Женева. Но в този миг осъзнах, че и там ме очакваше зейнала дупка от скръб.

Нямаше убежище за мен.

Като се върнах в стаята си, започнах да стягам апатично багажа си.

Този път изключих телефона си заради точно обратната причина в сравнение с онзи ден на лодката на Тео. Бях твърде съкрушена, за да говоря с когото и да било от семейството си. Пък и никоя от сестрите ми не знаеше за връзката ми с Тео. Най-лекомислено бях решила, че ще има предостатъчно време да се запознаят с него. А като се имаше предвид от колко малко време се познавахме и ние двамата, как щях да им обясня колко скъп ми е бил? Че макар да бяхме физически близки едва от няколко седмици, имах чувството, че душите ни съществуваха заедно от началото на дните ни?

Когато Татко Солт почина, се успокоявах с мисълта, че това е естественият ред в цикъла на живота. И Тео беше до мен, утешаваше ме, даваше ми надежда за едно ново начало. Чак сега проумявах колко много бях разчитала на него да запълни празнотата, която баща ми бе оставил след себе си. А сега… и той си бе отишъл. Заедно с всичките ми мечти за бъдещето. Само за няколко черни часа не само Тео, но и изконната ми страст по плаването бяха жестоко изтръгнати от мен.

Тъкмо излизах от стаята с раницата ми през рамо, когато телефонът на нощната масичка иззвъня.

— Ало? — обадих се плахо.

— Али, Силия е. Ръководителят на състезанието ми каза, че си отседнала в хотел „Ню Холмуд“.

— А… здравей.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Ужасно — пророних, неспособна да се преструвам на смела повече. Но и знаех, че поне пред нея няма нужда. — Ти?

— Същото. Току-що се връщам от болницата.

И двете се умълчахме, преглъщайки жестоката окончателност на думите й. Почти почувствах как Силия се бори да потисне сълзите си, преди да продължи.

— Чудех се, Али, къде ще отидеш?

— Още не съм решила. Просто… не знам.

— Защо не хванеш ферибота до Саутхемптън? Може да отидем заедно до Лондон и да останеш при мен няколко дни. Медиите ще озвереят по тази новина. Бихме могли да се барикадираме в моята къща за известно време. Какво ще кажеш?

— Ами — преглътнах и сълзи на облекчение рухнаха изпод клепачите ми, — с удоволствие ще дойда.

— Имаш номера ми, така че като разбереш в колко ще пристигнеш на гарата в Саутхемптън, ми се обади и ще дойда да те посрещна.

— Добре, Силия. Благодаря ти.

Оттогава често си мисля, че ако Силия не ми се беше обадила в онзи най-мрачен момент от живота ми, вероятно щях да се хвърля в буйното море от ферибота към Саутхемптън.

Като се срещнахме на гарата и видях пребледнялото й лице, полускрито зад огромни черни слънчеви очила, се хвърлих в обятията й, все едно беше Мама. Останахме така дълго време, две почти непознати жени, свързани завинаги от общата болка, всяка намерила единствения друг човек на света, способен да разбере мъката й.

Като пристигнахме в Уотърлу, взехме такси до красивата й бяла къща в Челси и Силия приготви омлет, понеже и двете осъзнахме, че не сме слагали и залък в устата си, откакто бяхме чули новината. Наля ни и по една голяма чаша вино и седнахме на терасата в топлата спокойна августовска вечер.

— Али, трябва да ти кажа нещо. Сигурно ще ти се стори абсурдно, но истината е, че — финото й тяло потрепери осезаемо, — когато двамата минахте оттук, аз знаех. Като го целунах на раздяла, почувствах, че ще е за последно сбогом.

— Да, Тео усети страха ти, Силия. Не беше на себе си във влака към Саутхемптън след срещата ни с теб.

— Дали моето предчувствие го е смутило, или неговото собствено? Нали помниш, че преди да си тръгнете, отиде до тоалетната и каза да го чакаме във фоайето? Е, след като ви изпратих, на път обратно към кухнята намерих това писмо, адресирано до мен, облегнато на масичката във фоайето.

Тя бутна към мен голям плик, върху който със стилния почерк на Тео беше изписано „Мама“.

— Отворих го — продължи Силия — и вътре намерих съвсем ново копие на завещанието му и писмо до мен. И едно за теб, Али.

— О… — покрих устата си с ръка. — О, боже.

— Прочетох моето, а твоето те чака неотворено, разбира се. Вероятно още нямаш сили да го прочетеш, но в писмото си до мен Тео ме моли да ти го предам.

Тя извади по-малък плик от големия и ми го подаде. Взех го с разтреперани ръце.

— Но, Силия, ако е имал предчувствие, защо не напусна състезанието като много от другите капитани?

— Мисля, че и двете знаем защо, Али. Като моряк осъзнаваш, че стъпиш ли на лодката в началото на всяко състезание, се подлагаш на опасност. Както Тео ни каза онзи ден, можеше да го прегази автобус — сви печално рамене Силия. — Може би просто е вярвал, че съдбата му е…

— Да умре на трийсет и пет?! Не може да бъде! Ако е вярвал в такова нещо, защо ме е обикнал? Та той ми предложи брак! Целият живот беше пред нас. Не. — Разклатих буйно глава. — Не мога да го приема.

— Разбира се, че не можеш и трябва да ми простиш, че го споменах, но тази мисъл някак ме успокоява. Смъртта е толкова объркваща. Никой от нас не успява да се примири истински с тленността на близките ни. Но и тя като рождението ще се случи на всеки от нас.

Сведох поглед към неотвореното писмо в ръцете ми.

— Може би си права, Силия — въздъхнах със смирение. — Но защо би оставил ново завещание или писмо до която и да е от двете ни, ако не е имал някакво предчувствие?

— Все пак познаваш Тео: вечно организиран и предвидлив, дори в смъртта.

Мисълта накара и двете ни да се усмихнем неволно.

— Да. Същият като баща ми. Е, май е добре да прочета писмото му.

— Когато се почувстваш готова. А сега, ако ме извиниш, скъпа Али, ще се кача на горния етаж за една дълга вана.

И Силия напусна стаята. Знаех, че го прави по-скоро за да ме остави насаме, отколкото да си вземе вана.

Отпих глътка вино, оставих чашата и с разтреперани пръсти отворих плика, съзнавайки, че това е второто писмо от покойник, което получавах в рамките на няколко седмици.

От мен, без точен адрес

(Всъщност пътувам във влака от Саутхемптън, за да те посрещна на „Хийтроу“)

 

Любима моя,

Признавам си, че напоследък една доста нелепа мисъл се върти в главата ми. Но както вече знаеш — и както майка ми несъмнено ще потвърди — аз съм крайно организиран човек. Подготвих завещанието си още когато започнах да се състезавам. Не че имам кой знае какво да завещая, но смятам, че на живите им е по-лесно, ако всичко е разяснено.

А разбира се, всичко се промени, когато ти се появи в живота ми, превърна се в центъра на вселената ми и жената, с което се надявам да прекарам остатъка от дните си. И понеже отношенията ни още са „неофициални“, поне докато не ти дам пръстен в добавка към колието около врата ти, ми се струва важно да дам на всички да разберат — макар и главно от финансова страна — какви са намеренията ни, в случай че нещо се случи с мен.

Несъмнено ще приемеш с възторг и безкрайна радост (ха-ха!) новината, че ти оставям обора си в „Някъде“. Онази вечер, когато ти го показах, видях колко много ти хареса (никак даже), но земята, върху която се намира, заедно с разрешителното за строеж, струва поне нещо. („Нещо в Някъде“ — ето ти възможно име за бъдещата къща.) Освен това искам да ти подаря „Нептун“, настоящия ми морски дом. Откровено казано, това са единствените ми материални притежания с някаква стойност. Като изключим мотопеда ми, но смятам, че наистина ще те засегна, ако ти го завещая. А да не забравяме и мизерния тръстов фонд от щедрия ми баща — с него ще можеш да покриеш поне разходите си по долнопробното червено вино, което евентуално ще изпиеш в „Някъде“.

Извинявай, но тук релсите са доста криви и влакът друса, затова и пиша толкова грозно — но и бездруго сигурно ще си взема писмото от мама веднага щом се върнем от състезанието, най-малкото за да го напечатам. Ако обаче по една нищожна случайност си докарам белята, поне ще съм спокоен, че оставям всичко в ред.

И така, Али — тук е възможно да се разчувствам — държа да ти кажа колко много те обичам и колко ми беше скъпа в краткото ни време заедно. С теб се чувствам в свои води (дано оцениш мореплавателската аналогия) и искам до края на живота си да ти бъда опора, случи ли се да повръщаш, да обсъждам с теб произхода на странната ти фамилия и да научавам дори най-малките подробности за теб, докато стареем и губим зъбите си заедно.

А ако случайно се наложи да прочетеш това писмо, вдигни поглед към звездите и знай, че те гледам оттам. И сигурно пийвам биричка с баща ти, докато ми разправя за лошите ти навици от детството.

Мила моя Али — Алкиона — нямаш представа каква радост ми донесе.

Бъди ЩАСТЛИВА! Това е дарбата ти.

Тео xxx

Смеех се и плачех едновременно, докато вечерта чезнеше край мен. Писмото беше толкова присъщо за Тео, че сърцето ми рухна отново.

 

 

На сутринта със Силия се срещнахме на закуска. Вечерта ме беше завела до стаята ми, без да ме попита какво е съдържало писмото и й бях благодарна за това. Каза ми, че трябвало да излезе, за да регистрира смъртта на Тео и да уреди транспортирането на тялото му до Лондон, и че искала двете заедно да изберем дата за погребението.

— Али, в писмото си до мен Тео молеше още нещо. Да свириш на флейта на погребението му.

— Наистина ли? — удивих се от смайващата предвидливост на Тео.

— Да — въздъхна тя. — Още преди години ми беше дал инструкции за погребението си. Тържествена служба, възпоменание и погребение в едно, последвана от кремация, на която, между другото, настояваше никой да не присъства. След това трябва да разпилеем праха му от пристанището на Лимингтън, където го научих да плава. Как ти звучи?

— Ами… не знам.

— Е, той ми сподели, че свириш прекрасно на флейта. Както вероятно се досещаш, е избрал доста необичайна мелодия, също като самия него. Искал е да изсвириш „Джак е момчето“ от „Фантазия по британски морски песни“. Може би я знаеш от Променадните концерти на „Би Би Си“^[4]?

— Да, чувала съм я. Едва ли има моряк, който да не познава мелодията й; все пак е заимствана от традиционната „Моряшки танц“.

Преговорих нотите й наум — бях ги свирила преди доста години, но още ги познавах отлично. Молбата на Тео го описваше толкова добре: съчетаваше в себе си любовта му към ветроходството и изконната му жизнерадост.

— Да, с удоволствие ще я изсвиря.

И тогава, за пръв път, откакто бе починал, избухнах в сълзи.

 

 

През следващите няколко тежки дни, докато медиите лагеруваха пред вратата ни, двете със Силия се отцепихме от света. Живеехме като отшелници и напускахме дома й само за храна и да си купим черни рокли за погребението. И докато минавахме през потискащия процес, който ме караше да уважавам още повече решението на Татко Солт сам да уреди погребението си, уважението ми към Силия също нарастваше. Макар и вече да знаех, че Тео е бил всичко за нея, нито веднъж не прояви алчност в скръбта си.

— Сигурно не ти е споменавал, Али, но Тео открай време обичаше църквата „Света Троица“ на Слоун стрийт, недалеч оттук. Посещаваше едно близко начално училище и това беше местната му църква. Спомням си, че веднъж, когато беше на около осем, пя там солото на „Сред дървени ясли“ на една коледна литургия — разказа ми тя с топла усмивка. — Съгласна ли си да изберем нея за погребалната служба?

Трогнах се, че искаше мнението ми по този въпрос, колкото и незначимо да ми се струваше на мен самата. Все пак тя бе познавала Тео — единственият й син — през целия му живот, но имаше великодушието да разбере чувствата ми към него. И неговите към мен.

— Ти знаеш най-добре, Силия.

— Искаш ли да поканиш някого на погребението?

— Като изключим екипажа ни и всички от мореплавателската общност, които ти вече си поканила, никой не ни познаваше като двойка — отвърнах откровено. — Така че едва ли биха разбрали.

Но тя разбираше. И често, когато се срещнехме в кухнята в три часа през нощта, когато болката беше най-силна, сядахме на масата и си говорехме за Тео, търсейки жадуваната утеха. Разменяхме си дребни спомени, от които Силия имаше трийсет и пет годишен запас, за разлика от моя няколкоседмичен. Чрез нея успях да опозная Тео още по-добре, разглеждайки снимки от детството му и пълни с грешки писма от пансионното училище.

Макар и да съзнавах, че градим въздушни кули, намирах утеха в мисълта, че успявахме да го запазим жив с всяка наша дума. А това беше най-важното.