Лусинда Райли
Сестра на бурята (41) (Историята на Али)

39.

Два дни по-късно Пип поведе изтощените си приятели надолу по рампата на парахода към бергенското пристанище. Краткият телефонен разговор от директорския кабинет на консерваторията беше единственото предупреждение, което родителите му получиха за неочакваните им гости. После се сбогува набързо с приятели и учители, а директорът го потупа по гърба като похвала за великодушната му постъпка.

— Съжалявам, че не мога да остана до края на семестъра — беше казал, стисвайки ръката на Валтер Дависон.

— Мисля, че постъпваш разумно. Кой знае? Съвсем скоро може и да не е толкова лесно — въздъхна горчиво директорът. — Бог да е с теб, момчето ми. Пиши ми, като пристигнеш.

Пип се обърна към приятелите си, вперили морни погледи в редицата дървени къщи в бонбонени цветове на предната линия на пристанището. Видимо се мъчеха да свикнат с обстановката, а Бо едвам вървеше. Беше натъртил лицето си при скока от прозореца и Пип подозираше, че е контузил сериозно лакътя си. Ел беше привързала дясната му ръка към гърдите му с шал, но той не се оплака нито веднъж по време на дългото пътуване, независимо от зле прикритата агония по лицето му.

Като видя, че баща му ги чака на пристанището, Пип тръгна към него с широка усмивка.

— Татко! — рече, когато Хорст сложи ръце върху раменете му и двамата се прегърнаха. — Как си?

— Много добре, благодаря. Майка ти също е в добро здраве — отвърна Хорст, усмихвайки се топло на всички им. — А сега ме запознай с приятелите си.

Пип ги представи един на друг и спътниците му стиснаха с благодарност ръката на Хорст.

— Добре дошли в Норвегия — приветства ги той. — Радваме се, че ще ни гостувате.

— Татко — напомни му Пип, — забрави ли, че приятелите ми не говорят норвежки.

— А, да! Съжалявам. Немски? Френски?

— Френският ни е майчин език — обясни Карине, — но говорим и немски.

— Тогава продължаваме на френски! — Хорст плесна с ръце като развълнувано хлапе. — Рядко ми се отдава шанс да блесна с отличното си произношение — добави с широка усмивка и продължи да разговаря с тях, докато ги водеше към колата си.

Разговорът не секна по целия лъкатушещ път към планините отвъд Берген, чак до Фроскехусе, дома им. По ирония на съдбата Пип започваше да се чувства най-ненужният, тъй като говореше съвсем малко френски. Седнал на предната пасажерска седалка, той надникна към баща си; олисяващата му светла коса беше сресана назад, а лицето му — белязано от неизменното му щастливо изражение; всъщност Пип не можеше да си го представи без усмивка. Беше си пуснал малка козя брадичка и заедно с мустака напомняше на Пип за снимките на френски импресионисти, които беше виждал. Както можеше да се очаква, Хорст посрещна с искрена сърдечност приятелите му и Пип го обикна още повече заради топлото му гостоприемство.

Като стигнаха къщата, майка му Астрид — по-красива от всякога — отвори вратата и ги приветства също толкова мило, макар и на норвежки. Погледът й веднага попадна върху Бо, който вече беше толкова грохнал и измъчен от болка, че се държеше за Ел.

Астрид залепи длан върху устата си.

— Какво му се е случило?

— Скочил е от прозореца, когато подпалили общежитието му — обясни Пип.

— Миличкият! Хорст, вие с Пип заведете другите ни гости във всекидневната. Бо — тя посочи стола до телефона във фоайето, — седни и ще прегледам травмите ти.

— Майка ми е медицинска сестра — обясни Пип на Карине, докато следваха Хорст и Ел по коридора. — Със сигурност по някое време ще чуеш историята за това как се влюбила в баща ми, докато се грижила за него, след като го оперирали от апандисит.

— Изглежда доста по-млада от него.

— Така е, с цели петнайсет години. Баща ми все разправя, че си намерил непълнолетна булка. Била само на осемнайсет, когато забременяла с мен. До ден-днешен се обичат все толкова силно.

— Пип…

Той усети фините й, чувствени пръсти върху ръката си.

— Да?

— Благодаря ти. От всички нас.

 

 

Същата вечер, след като извикаха доктор да превърже раните на Бо и записаха час в болницата за преглед на контузения му лакът, Ел и Астрид го качиха на горния етаж и го сложиха да си легне в стаята на Пип.

— Горкото момче — каза Астрид, като се върна долу да приготви вечеря и Пип я последва в кухнята. — Останал е без сили. Баща ти ми разказа какво се случва в Лайпциг. Ще ми подадеш ли белачката за картофи?

— Заповядай.

— И тримата са бежанци, не приятели, дошли да разгледат Норвегия, нали?

— И двете, бих казал.

— Колко време ще останат?

— Всъщност, мамо, нямам представа.

— Всичките ли са евреи?

— Карине и Ел да. За Бо не съм сигурен.

— Да ти призная, трудно ми е да повярвам, че подобно нещо се случва в Германия. Но ще трябва. Светът е жестоко място — въздъхна Астрид. — Ами Карине? Тя ли е момичето, за което ни говориш толкова често?

— Да.

Пип я погледа как бели картофи, очаквайки по-нататъшен коментар.

— Струва ми се много жизнена и интелигента. Сигурно е доста необуздана на моменти — добави тя.

— Е, понякога ме държи на нокти. Но и ме научи на много неща за света — отвърна с леко отбранителен тон Пип.

— Точно това ти трябва — силна жена. Един бог знае как би се справял баща ти без мен — засмя се Астрид. — И се гордея с теб, задето си подал ръка на приятели в нужда. С баща ти ще направим всичко по силите си, за да им помогнем. Макар че…

— Какво, мамо?

— Заради великодушието си ще спиш на дивана в гостната, докато Бо се възстанови.

 

 

След като вечеряха на терасата с изглед към внушителния фиорд под тях, Ел се качи да провери как е Бо, на когото бяха занесли храна в стаята, а после си легна. Хорст и Астрид обявиха, че и те отиват по леглата и Пип чу как се смеят тихомълком, изкачвайки стълбите. Докато гледаше как в течение на вечерта напрежението по лицата на приятелите му се изпарява лека-полека, започваше да се гордее все повече с родителите си и да се радва, че отново е в Норвегия.

— И аз трябва да се качвам — пророни Карине. — Смазана съм, но гледката е прекалено магическа, за да й обърна гръб. Погледни, вече минава единайсет, а още е светло.

— И слънцето ще изгрее много преди ти да станеш сутринта. Казах ти, че тук е красиво.

Карине стана, прекоси терасата и се облегна на дървения парапет, служещ като преграда между къщата и безбрежната борова гора, която се стелеше надолу по хълмовете към водата.

— Повече от красиво… зашеметяващо. И не само пейзажът. Гостоприемството на родителите ти, добрината им… Направо дъхът ми секва.

Пип я прегърна и тя зарони тихи сълзи на облекчение върху рамото му. После вдигна поглед, обхождайки лицето му с очи.

— Кажи ми, че никога няма да си тръгна оттук.

И той се подчини.

 

 

На сутринта Хорст закара Бо и Ел до местната болница. Травмата на Бо се оказа изкълчен лакът и сложна фрактура, затова го хоспитализираха за операция. Ел прекара следващите няколко дни в болницата с него и Пип се възползва от свободното време да разведе Карине по забележителностите на Берген.

Разходиха се до Тролдхауген, дома на Григ, който се намираше съвсем близо до неговия и вече беше превърнат в музей. Карине се зарадва искрено на колибата, кацнала от едната страна на фиорда, където маестрото бе написал някои от композициите си.

— И ти ли ще си имаш такава, като се прочуеш? — попита го тя. — Може да ти нося сладкиши и вино на обяд и да се любим на пода.

— Хм, в такъв случай ще трябва да се заключвам вътре. Нищо не бива да разсейва един композитор, докато твори — пошегува се той.

— Е, тогава аз пък ще трябва да си намеря любовник, с когото да убивам самотните часове — парира Карине с дяволита усмивка и се обърна да си върви.

Пип я настигна със смях и я прегърна през кръста изотзад, спирайки я на място. Устните му намериха деликатната извивка на шията й.

— Никога — прошепна в ухото й. — Ще бъдеш само с мен.

Хванаха влака до центъра на града и тръгнаха на разходка по тесните калдъръмени улици, спирайки за обяд в едно кафене, за да вкуси Карине истински аквавит.

И двамата прихнаха в смях, когато очите й се насълзиха и провъзгласи питието за „по-силно от абсента“, преди да си поръча второ. След обяда Пип я заведе в Националния театър, където Ибсен бе работил като артистичен директор, а Григ — като диригент на оркестъра.

— Сега свирят на своя собствена сцена, Консерт-пале, където баща ми прекарва голяма част от живота си като първи челист на оркестъра — добави той.

— Дали би могъл да ни уреди работа, Пип?

— Сигурен съм, че с радост би казал по една добра дума за нас — отвърна той.

Не искаше да потъпква ентусиазма на Карине, съобщавайки й, че в Бергенската филхармония нямаше — и никога не бе имало — жена член.

На следващия ден хванаха малката въжена линия „Фльойбанен“ до върха на планината Фльоен — един от седемте, обграждащи Берген. От панорамната платформа се разкриваше впечатляваща гледка към града под тях и блещукащият фиорд отвъд него. Карине въздъхна с удивление, съзерцавайки красотата отвъд парапета.

— Сигурна съм, че в целия свят няма по-прелестна гледка — пророни тя.

Пип се възхищаваше на искреното й въодушевление от Берген, като се имаше предвид, че досега бе хранила по-амбициозната мечта да посети Америка. Дори го помоли да я запознае с основите на норвежкия, притеснена, че не може да общува с майка му без преводач.

— Толкова е мила с мен, chérie, че искам да й благодаря на собствения й език.

 

 

Бо се върна в къщата с превързана дясна ръка и всички прекарваха вечерите заедно на терасата, а след като се нахранеха, неизменно следваше импровизиран концерт. Пип сядаше на рояла в гостната с широко отворени врати към терасата. В зависимост от произведението, което избереше за вечерта, му акомпанираха или Ел на цигулка или флейта, или Карине на обой, или Хорст на чело. Свиреха всичко, от простичките норвежки народни песни, на които Хорст ги учеше търпеливо, до композиции от старите майстори като Бетовен и Чайковски и по-съвременни творби от музиканти като Барток и Прокофиев — макар че Хорст категорично отказваше да слуша Стравински. Прекрасните мелодии се носеха надолу по хълмовете чак до фиорда. Животът на Пип се превръщаше в хармонична смес от всичко любимо и нужно и той се радваше, че съдбата е довела приятелите му в Норвегия.

Само късно нощес, докато лежеше свит на подкова върху импровизирано легло в стаята, която споделяше с Бо, изпълнен с копнеж по чувственото голо тяло на Карине, се замисляше, че всъщност никога нищо не беше напълно съвършено.

 

 

Към края на мекия август в дома на Халворсен започнаха да се провеждат по-сериозни разговори. Първият беше между Пип и Карине късно една вечер на терасата, след като всички останали си легнаха. Карине най-накрая беше получила писмото от родителите си, които бяха решили да останат в Америка, докато буреносните облаци на войната не преминеха през родината им. Съветваха и нея да не се връща в Германия за новия семестър в консерваторията. Но в същото време не виждаха смисъл дъщеря им да потегля веднага на дългото, скъпо пътешествие до Америка, при положение че си е намерила безопасно убежище в Норвегия.

— Изпращат поздрави и благодарности на твоите родители — каза Карине, прибирайки писмото в плика му. — Дали Хорст и Астрид биха имали против да остана още?

— Никак даже. Мисля, че баща ми е малко влюбен в теб. Или поне в уменията ти с обоя — поясни Пип с усмивка.

— Но ако остана тук, не бива да злоупотребяваме с гостоприемството на родителите ти. А и ми липсваш, chérie — прошепна Карине, сгуши се в него и гризна лекичко ухото му.

Устните й намериха неговите и двамата се целунаха страстно, преди Пип да се откъсне, чул нечия врата да се отваря на горния етаж.

— Живеем под покрива на родителите ми и трябва да разбереш, че…

— Разбирам, chérie. Но защо да не си намерим наше местенце. Копнея да бъда с теб… — Карине взе ръката му и я сложи върху гърдите си.

— И аз с теб, любов моя — отвърна Пип, измъквайки внимателно ръката си, за да не ги види някой. — Но макар че родителите ми приемат много неща, които повечето норвежци не биха, идеята да спим в едно легло неженени — било то под техния покрив, или наш собствен — би била недопустима. И проява на неблагодарност към жеста им.

— Знам, но какво да направим тогава? Разбери, че се мъча — врътна очи Карине. — Знаеш колко държа на тази част от връзката ни.

— Аз също. — Понякога Пип имаше чувството, че той е жената, а тя — мъжът по отношение на физическия им съюз. — Но освен ако не се откажеш от вярата си, за да се омъжиш за мен, само така можем да живеем в Норвегия.

— Трябва да се покръстя?

— По-точно трябва да станеш лутеранка.

— Mon Dieu! Висока цена искаш да платя, за да правим любов. Сигурна съм, че в Америка не важат такива правила.

— Може и така да е, но ние не живеем в Америка, Карине, а в малък норвежки град. И колкото и да те обичам, не бих могъл най-безцеремонно да се нанеса в един дом с теб под носа на родителите ми. Разбираш, нали?

— Да, разбирам, но да сменя вярата си… та това е предателство спрямо народа ми. И все пак майка ми е приела еврейството, за да се омъжи за баща ми, така че генетически погледнато, съм само наполовина еврейка. Трябва да поискам тяхното мнение. Дали са ми телефонния номер в галерията на баща ми за спешни случаи и ми се струва, че този е точно такъв. Ако се съгласят, ще можем ли да се венчаем скоро?

— Не съм много запознат с правилата, Карине, но май пасторът ще трябва да види документите от кръщенето ти.

— Както знаеш, не съм имала такова. Може ли да го направим тук?

— Съгласна си да приемеш лутеранството?

— Няколко капки вода и кръст, долепен до челото, не ме правят християнка по душа, Пип.

— Не, но… — На Пип му се струваше, че не схваща основното. — Като изключим това, че така ще можем да спим заедно, искаш ли да се омъжиш за мен?

— Извинявай, Пип — усмихна му се тя. — Желанието да си обясня прагматичната страна на нещата май надделя над романтиката. Разбира се, че искам да се омъжа за теб! Затова и ще направя каквото е нужно, за да се случи.

— И наистина ще приемеш друга вяра заради мен?

Мисълта го трогваше дълбоко. Отлично знаеше колко държи на корените си.

— Ако родителите ми са съгласни, да. Chérie, трябва да подходя разумно. Сигурна съм, че всеки бог, независимо твоят или моят, ще ми прости предвид обстоятелствата.

— Само дето започвам да си мисля, че искаш единствено тялото ми — пошегува се Пип.

— Може и да си прав — съгласи се равнодушно тя. — Утре ще попитам баща ти дали може да се обадя до Америка.

После Карине напусна стаята и Пип се замисли как вечно успяваше да го изуми с жизнерадостния си, фантазьорски темперамент. Чудеше се дали някога ще опознае истински сложния й характер. Поне ако се оженеха, нямаше да му е скучно.

Родителите на Карине върнаха обаждането й на следващата вечер.

— Съгласни са — обяви тържествено тя. — И то не само за да мога да се омъжа за теб. Смятат, че ще е по-безопасно, ако приема твоята фамилия за всеки случай…

— Много се радвам, любов моя — отвърна той, грабна я в обятията си и я целуна силно.

— Е — подхвана Карине, когато се откъсна от него с поомекнало изражение в очите, — кога ще можем да се венчаем?

— Веднага щом се срещнем с пастора и той приеме да те покръсти.

— Утре? — предложи тя, плъзвайки ръка надолу към чатала му.

— Дръж се сериозно — смъмри я той, макар че простена от допира й, преди да я откъсне от себе си. — Искаш ли да поживеем в Норвегия?

— Има къде-къде по-лоши места за живот, а и не бива да си правим планове за бъдещето, преди да видим какво ще се случи. Знаеш, че ми харесва тук, пък и все някак ще преглътна ужасния ви език.

— Тогава трябва незабавно да си намеря работа като музикант, за да ни издържам. Или в тукашния оркестър, или пък в Осло?

— Може и аз да си намеря работа.

— Може, но след като научиш и други думи освен „моля“ и „благодаря“ на „ужасния“ ни език — подхвърли шеговито той.

— Добре де, добре! Старая се.

— Да. — Пип я целуна по носа. — Знам.

 

 

Когато Пип и Карине обявиха, че възнамеряват да се оженят, Астрид сготви празнична вечеря за шестимата.

— В Берген ли мислите да живеете? — попита ги тя.

— Засега да. Стига да ни намериш работа в музикалната сфера, татко — отвърна Пип.

— С удоволствие ще разпитам — съгласи се Хорст, а Астрид стана от мястото си и прегърна силно бъдещата си снаха.

— Е, стига толкова по практическите въпроси. Имаме специален повод. Поздравления, хере, и добре дошла в семейство Халворсен. Много се радвам, защото очаквах, че талантливият ни Пип ще тръгне да гони кариера в Европа или Америка. А ти прибра синчето ни у дома.

Пип й преведе думите на майка си, виждайки сълзите в очите и на двете жени.

— Поздравления — вдигна тост Бо. — С Ел се надяваме скоро да последваме примера ви.

 

 

Астрид познаваше добре пастора от местната църква, затова отиде да говори с него. Никой не разбра какво му е казала за еврейските корени на Карине, но пасторът веднага се съгласи да я покръсти. Всички от дома на Халворсен присъстваха на кратката церемония, а като се върнаха вкъщи, Хорст придърпа Пип настрана.

— Днес Карине направи нещо добро, и то в доста отношения. Един приятел от оркестъра току-що се върна от концерт в Мюнхен. Нацистката кампания срещу евреите набира сила.

— Но нали не смяташ, че ще стигне чак дотук?

— Ще ми се да вярвам, че няма, но когато един умопомрачен е успял да си спечели толкова последователи, и то не само в Германия — вмъкна Хорст, — кой знае каква ще е развръзката.

Скоро след това Бо и Ел обявиха, че засега и те смятат да останат в Берген. Бяха свалили гипса на Бо, но лакътят му още беше твърде обездвижен, за да свири на чело.

— И двамата се молим да се възстанови по-бързо. Толкова е талантлив — сподели Ел с Карине в общата им спалня същата вечер. — Всичките му мечти зависят от това. Засега си намери работа в един дюкян на пристанището, където правят морски карти. Предложиха ни малкия апартамент над него. Представихме се като съпруг и съпруга и жената на картографа ще ме вземе за чистачка.

— Достатъчно добър ли е норвежкият ви? — попита с капка завист Карине.

— Бо е добър с езиците. Аз пък много се старая. Пък и картографът е германец, така че ще се разбираме.

— Мислите ли да се ожените наистина?

— Имаме огромно желание, но първо трябва да спестим малко пари. Така че засега ще водим лъжовен живот. Бо обича да казва, че е важна истината в сърцата, не тази на хартия.

— Съгласна съм. — Карине се пресегна да хване ръката на Ел. — Обещай ми, че ще си останем близки, след като се изнесете оттук.

— Разбира се. Ти си ми като сестра, Карине. Обичам те и не знам как да ви се отблагодаря с Пип за всичко, което направихте за нас.

 

 

— А ние с теб ще имаме ли скоро свой собствен дом? — попита Карине Пип на следващата сутрин, след като му каза новината за Ел и Бо.

— Ако утрешното интервю мине както се надявам, да, скоро ще си имаме свой дом — отвърна Пип.

Хорст му беше уредил прослушване при Харалд Хейде, диригента на Бергенската филхармония.

— Ще се правиш чудесно, chérie — увери го с целувка Карине, — ще видиш.

 

 

Пристигайки в Консерт-пале, Пип се чувстваше по-напрегнат, отколкото на приемния изпит за консерваторията. Вероятно, мислеше си иронично, защото този път представянето му щеше да има отзвук в реалния свят, докато в онези дни още беше безгрижен младеж, отговорен единствено за себе си. Представи се на жената зад гишето за билети, която го поведе по един коридор и го покани в просторна музикална зала, оборудвана с пиано и множество поставки за нотни листове. Скоро в стаята пристигна висок широкоплещест мъж с ведри очи и гъста тъмноруса коса, който се представи като Харалд Хейде.

— Баща ви често възхвалява таланта ви, господин Халворсен. Видимо се радва, че сте се прибрали в Норвегия — отбеляза той, стисвайки сърдечно ръката му. — Разбрах, че свирите и на пиано, и на цигулка?

— Точно така, сър, но пианото беше основният ми инструмент в Лайпцигската консерватория. Надявам се един ден да стана композитор.

— Заповядайте тогава, да започваме. — Господин Хейде покани Пип на столчето пред пианото, а той самият седна на тясна пейка, разположена до едната стена на помещението. — Започнете, когато сте готов, господин Халворсен.

Ръцете на Пип трепереха леко, като ги вдигна над клавишите, но като засвири бавната поредица от акорди, наподобяващи камбанен звън, в началото на първата част от „Концерт за пиано No.2 в до минор“ на Рахманинов, напрежението го напусна. Буреносната страст на музиката го изпълни и той затвори очи, чувайки наум акомпаниращите струнни и духови партии, докато пръстите му танцуваха със стремглаво арпеджио. Вече преполовяваше лиричната бавна част в ми бемол мажор, когато господин Хейде го спря.

— Мисля, че чух достатъчно. Изпълнението ви беше великолепно. Ако свирите на цигулка дори с половината от вещината ви с пианото, не виждам причина да не ви взема в оркестъра, господин Халворсен. Да отидем в кабинета ми, за да обсъдим въпроса по-подробно.

Половин час по-късно Пип се прибра у дома грейнал от щастие и веднага съобщи на Карине и семейството си, че вече официално е част от Бергенската филхармония.

— Ще бъда просто заместник и ще свиря на пиано и цигулка, когато редовните музиканти не са на разположение, но господин Хейде ми каза, че настоящият им пианист е доста възрастен и често отсъства. Вероятно ще се пенсионира съвсем скоро.

— Франц Волф е като скърцаща порта и има артрозни пръсти. Ще ти се отдават много възможности да свириш. Браво, момчето ми! — Хорст го плесна по гърба. — Ще свирим заедно, както аз някога свирех с моя баща Йенс.

— Каза ли му, че си и композитор? — настоя Карине.

— Да, но всичко с времето си. Засега се радвам, че ще мога да те издържам както подобава на един съпруг, след като се оженим.

— А някой ден може и мен да вземат в оркестъра — натърти Карине. — Не мисля, че ставам за hausfrau^[1].

Пип преведе думите й на майка си и тя се усмихна.

— Не се безпокой. Докато вие с баща ти свирите, аз ще науча Карине как да се грижи за новия ви дом.

— Двама Халворсен отново се събират в един оркестър, синчето ми ще се жени и сигурно скоро ще ни се народят цял куп внучета, които да обичаме — изброи Хорст с блещукащи от щастие очи.

Карине вдигна тъмни вежди. Често му беше казвала, че не е майчински тип жена и е твърде голям егоист, за да се грижи за деца. Но Пип не приемаше предупреждението й на сериозно; все пак половинката му обичаше да шокира околните с немислими изказвания. И я обичаше заради тази й странност.

 

 

Карине и Пип се ожениха в деня преди Бъдни вечер. Нова пелена девствен сняг покриваше града и блещукащите светлинки, украсяващи улиците в центъра на Берген, придаваха още по-вълшебна атмосфера на събитието, когато двамата потеглиха в карета към „Гранд хотел“. След сватбеното тържество, за което Хорст бе настоял да плати, младоженците най-сетне пожелаха лека нощ на гостите си и тръгнаха към стаята си, подарък от Ел и Бо. Веднага щом влязоха, се нахвърлиха един на друг с глад, който само шестмесечно въздържание можеше да роди. Целувайки я, Пип разкопча копчетата на кремавата й дантелена рокля и докато ефирният плат се спускаше по раменете и ръцете й, той го проследи с пръсти от изящните й ключици до тъмнорозовите й зърна. Тя простена, сграбчи в шепи косата му и устните й освободиха неговите. А когато насочи главата му към гърдите си и той обгърна с устни едното й зърно, тя ахна от наслада и смъкна роклята надолу по бедрата си, чак до пода. Пип я вдигна на ръце и я понесе към леглото с бързо, насечено дишане, подлуден от копнеж. Като застана до леглото и започна да се разсъблича с несръчни пръсти, Карине се надигна на колене върху дюшека и го спря.

— Не, мой ред е — пророни дрезгаво и разкопча ловко първо ризата му, после и панталона.

След няколко секунди го издърпа върху себе си и двамата се загубиха един в друг.

После полежаха с най-сетне утолена жажда, заслушани в полунощния звън на часовниковата кула от стария градски площад.

— Определено си струваше да сменя вярата си заради това — обяви Карине с усмивка и се надигна на лакът да погали лицето му с опакото на пръстите си. — И ако не съм го казвала преди, нека го кажа сега, като твоя съпруга от няколко часа, а ти никога не го забравяй: обичам те, chérie, и не си спомням някога да съм била по-щастлива от тази вечер.

— Нито пък аз — прошепна той, взе ръката й от бузата си и притисна устни към нея. — Нека завинаги останем така.

— Завинаги.