Лусинда Райли
Сестра на бурята (45) (Историята на Али)

43.

На сутринта, преди да направя каквото и да било друго, се обадих на докторката, за да разбера резултатите от изследванията ми. Както и очаквах, тестът се оказа положителен и тя ме поздрави сърдечно.

— Като се приберете в Женева, госпожице Д’Аплиез, трябва да решите в кое здравно заведение ще следите бременността си — добави докторката.

— Непременно. Много ви благодаря.

Върнах се в леглото, пийвайки слаб чай, тъй като внезапно бе започнало да ми се гади от миризмата на кафе. Макар че продължаваше да ми е лошо, поне вече знаех, че е съвсем естествено и не се притеснявах. Напомних си да поръчам някоя добра книга за бременността по интернет. Не знаех нищичко за раждането на бебе, не че някоя жена знаеше, докато моментът не настъпеше.

Открай време имах двойствено отношение към майчинството, без особено изразена позиция за или против. Беше просто едно от онези неща, които или щяха да ми се случат в бъдеще, или пък не. С Тео подхващахме темата, разбира се, и със смях измисляхме нелепи имена за въображаемите си отрочета. Освен това обсъждахме как ще трябва да разширим обора в „Някъде“, за да побере цялото ни смугло домочадие, изживяващо детство като от роман на Джералд Даръл. За жалост обаче не ни беше писано да изградим заедно такава идилия. И в най-близко бъдеще трябваше да реша къде искам да родя бебето си. И кое място ще нарека свой дом.

Телефонът до леглото ми иззвъня и аз вдигнах. От рецепцията ми казаха, че ме търси някой си господин Халворсен. Тъй като реших, че е Том, казах на жената да ме свърже.

— Bonjour, Ally. Ça va?

За мой ужас се оказа Феликс.

— Добре съм — отвърнах рязко. — Ти?

— Добре, доколкото е възможно с тези стари кокали. Заета ли си?

— Защо?

От другата страна на линията последва кратка пауза, преди да ми отвърне:

— Искам да поговорим.

— За какво?

— Не е за по телефона, така че кажи кога си свободна да се видим.

Тонът на гласа му ми подсказа, че въпросът е сериозен.

— След около час? Тук?

— Става.

— Добре. До после.

Чаках го на една маса във фоайето, когато пристигна с очукана мотоциклетна каска в ръка. Като станах да го поздравя, се зачудих дали светлината е виновна, или наистина се беше състарил за една нощ. Днес изгледаше подобаващо на годините си.

— Bonjour, мадмоазел — поздрави ме той с принудена усмивка. — Благодаря ти, че ми отдели време. Има ли удобно място, където можем да поговорим?

— Мисля, че има салон за гости на хотела. Устройва ли те?

— Да.

Преведох го през фоайето и влязохме в празния салон. Той седна, погледа ме за малко и се усмихна вяло.

— Прекалено рано ли е за питие?

— Не знам, Феликс, ти решаваш.

— Тогава кафе.

Отидох да намеря сервитьорка, за да поръчам кафе и вода за мен, и се замислих колко смачкан ми се виждаше Феликс тази сутрин, сякаш енергията, която го тласкаше напред, се беше изпарила, оставяйки го съсухрен и кух отвътре. Подхвана дребен разговор с мен, докато сервитьорката не ни донесе напитките и не си тръгна, което ме наведе на мисълта, че каквото и да имаше за казване, предпочиташе да ми го каже на спокойствие и на четири очи. Докато отпиваше от кафето си, аз вперих очакващ поглед в него и ми направи впечатление, че ръката му трепери.

— Али, първо искам да поговорим за Том. Очевидно сте близки.

— Да, но трябва да отбележа, че се познаваме едва от няколко дни. Доста странно, но помежду ни стана истинска спойка.

Феликс присви очи за миг.

— Явно. Като ви гледах вчера, помислих, че се познавате от години. Както и да е, предполагам ти е споделил как съм отказал да го припозная за свой син?

— Да, сподели ми.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че докато не направихме ДНК теста, най-искрено вярвах, че не е?

— Щом казваш.

— Така е, Али — закима ентусиазирано Феликс. — Майката на Том, Марта, беше моя ученичка. Да, имахме кратка заигравка, но явно Том не знае, че по същото време майка му имаше сериозен приятел от дълго време. Даже беше сгодена за него и планираха сватбата си.

— Разбирам.

— Дано не прозвуча самонадеяно — продължи Феликс, — но Марта се влюби в мен от пръв поглед. Направо загуби ума си. А за мен, разбира се, всичко беше просто игра. Направо казано, исках секс, и толкова. Никога не съм искал повече нито от нея, нито от друга жена. Ако трябва да съм честен, Али, не съм от мъжете, годни за брак, и определено не ставам за баща. В наши дни използват израза „фобия към обвързване“, но аз винаги давам на приятелките ми да разберат що за човек съм. Отраснах в епохата на свободната любов, във вихъра на шейсетте, когато всички внезапно късаха оковите на старите правила. За добро или лошо този мироглед така и не ме напусна. Просто съм си такъв — сви рамене той.

— Добре — отвърнах. — И когато майката на Том ти съобщила, че е бременна, ти как реагира?

— Че ако иска да задържи бебето, което по онова време вярвах, че е на годеника й, понеже бяхме спали заедно само няколко пъти, то трябва да му каже и да се оженят възможно най-скоро. Тя обаче ми заяви, че разтрогнала годежа миналата вечер, защото осъзнала, че не го обича. Че всъщност обичала мен. — Феликс сложи ръка на челото си и я провлачи надолу през очите си. — За мой срам се изсмях в лицето й и й казах, че е откачила. Като изключим това, че нямаше доказателства за бащинството на детето й, мисълта да се установим заедно и да си играем на щастливо семейство ми се струваше направо абсурдна. Та аз живеех ден за ден в замръзнала колиба… Какво можех да предложа на жена с дете, дори да имах желание? Затова просто я отпратих с надеждата, че ако осъзнае колко невъзможно е да има бъдеще с мен, няма да има друг избор, освен да се върне при годеника си. Тя обаче не направи така. Вместо това, като роди, отиде при Хорст и Астрид — дядо ми и баба ми, които по онова време бяха на деветдесет и три и седемдесет и осем, и им съобщи колко долно съм постъпил с нея. Ако отношенията ми с тях бяха трудни дотогава, това тотално ги разби. С дядо ми почти не си обелихме дума преди смъртта му, колкото и да го бях обичал в детството си. Хорст беше прекрасен човек, Али. Като малък го имах за свой идол. — Феликс вдигна горестен поглед към мен. — И ти ли като Том ме мислиш за кучи син, Али?

— Не съм дошла да те съдя, а да чуя какво имаш да ми казваш — отвърнах предпазливо.

— Добре тогава. И така, Марта изчезна, когато й обявих, че не искам да имам нищо общо с бебето, макар че ми писа, за да ме уведоми, че е решила да го задържи и е отседнала при своя приятелка на север, по-близо до семейството си, където щяла да остане, докато измисли как да действа. Изпращаше ми безброй писма, в които продължаваше да ми казва, че ме обича. Аз не й отговарях с надеждата, че мълчанието ми ще я подтикне да продължи напред с живота си. Все пак беше млада, много привлекателна жена и бях сигурен, че съвсем лесно ще си намери друг мъж, който да й осигури нужното. Накрая, след раждането… получих и писмо със снимка. И…

Феликс се умълча и ме изгледа странно, преди да продължи:

— Следващите няколко месеца не ми писа, но тогава, един ден я видях да бута количка в центъра на Берген. Но понеже съм страхливец — той направи болезнена гримаса, — се скрих. След това обаче попитах един приятел дали знае къде живее. И от него разбрах, че баба и дядо са я приели в дома си, защото нямала къде другаде да отиде. Явно приятелката й я била изгонила. Том сигурно ти е казал, че страда от пристъпи на депресия и по всяка вероятност са зачестили след раждането.

— Как ти се е сторила идеята да живее с твоите баба и дядо? — попитах го.

— Побеснях! Реших, че са станали жертва на машинациите на жена, твърдяща, че отглежда моето бебе, но нима можех да направя нещо по въпроса? Беше успяла да ги убеди напълно. А те още преди години ме бяха отписали като безнравствен прахосник, така че подобно поведение се връзваше идеално с мнението им за мен. Божичко, Али, толкова се вбесих. Вилнях години наред. Да, бях допуснал грешката да забременя една жена, но те така и не проявиха желание да чуят моята страна на историята. Марта ги беше убедила, че внук им е леке, и толкова. Виж какво, ще отида да си взема едно питие. Ти искаш ли нещо?

— Не, благодаря.

Той стана и излезе от салона на път към бара до рецепцията. А аз опитах да си припомня думите на Татко Солт за другата страна на всяка история. Целият разказ на Феликс дотук звучеше логично. И макар да беше безотговорен пияница, не ми се струваше лъжец. Точно обратното — беше болезнено откровен. А ако историята му беше вярна, напълно разбирах гледната му точка.

Феликс се върна с голямо уиски в ръка.

— Skål! — каза той и отпи голяма глътка.

— Опитвал ли си някога да разкажеш на Том всичко това?

— Разбира се, че не. — Той се засмя гръмко. — Още откакто се е родил, му разправят що за негодник съм. Пък и от малък се е научил да защитава майка си, и то напълно разбираемо — добави Феликс. — Е, с годините започна да ми дожалява за него, независимо дали е мой, или не. От местната клюкарска мрежа знам, че Марта ту потъва в депресия, ту изплува. Но поне животът с баба ми и дядо ми през най-важните години от развитието му би трябвало да са му дали някаква стабилност. Марта още някога си беше развейпрах; държеше се малко като дете и вечно си мислеше, че светът ще се върти около нея.

— И си оставил положението така, докато не разбра, че Том е наследил къщата на семейството ти?

— Да. Хорст почина, когато Том беше на осем, но баба ми, доста по-млада от него, си отиде, когато Том беше на осемнайсет. Когато семейният адвокат ми съобщи, че са ми завещали само челото на Хорст и малка сума пари, а всичко останало е отишло при Том, реших, че трябва да направя нещо по въпроса.

— Как се почувства, когато разбра, че наистина си баща на Том?

— Направо се смаях — призна Феликс, отпивайки още една глътка уиски. — Но такава е природата, нали? — изкиска се той. — Вечно си играе с нас. Това че оспорих завещанието несъмнено е подклало омразата на Том към мен. Но вече знаеш историята ми и сигурно разбираш защо бях убеден, че той е кукувица, намърдала се в семейното ми гнездо.

— Зарадва ли се, като разбра, че е твой син? — попитах го, чувствайки се като психотерапевт, анализиращ свой клиент.

„Как ли би се подсмихнал Тео, ако можеше да ме види сега?“, помислих си.

— Откровено казано, не си спомням как точно се почувствах — призна Феликс. — След като получих положителния резултат от теста за бащинство, седмици наред не изтрезнях. Марта, разбира се, ми се надсмя с жлъчно писмо, което директно изхвърлих в огъня. — Той въздъхна дълбоко. — Каква бъркотия, страховита бъркотия.

И двамата се умълчахме за момент. Смилайки разказа му, изпитах силна тъга заради безвъзвратно обърканите човешки животи.

— Том ми каза, че си бил много талантлив пианист и композитор — осмелих се накрая.

— „Бил“? Много моля, още съм! — усмихна ми се искрено Феликс.

— Тогава е жалко, че не използваш таланта си.

— А ти откъде знаеш, че не го използвам, мадмоазел? Инструментът в колибата ми е моя любовница, мъчителка и трезвост. Може и да съм прекалено алкохолизиран и ненадежден, за да ме вземат на работа някъде, но никога не съм преставал да свиря. Според теб какво правя по цял ден в оная забравена от бога колиба? Свиря. Свиря за себе си. Може някой ден да посвиря и на теб — ухили ми се той.

— И на Том?

— Едва ли би ме слушал, и не го виня. Той е жертвата в цялата тази каша. Приклещен между огорчена, депресирана майка и баща, който така и не пое своята отговорност към него. Има пълно право да ме ненавижда.

— Феликс, не мислиш ли, че трябва да разкажеш всичко това и на него?

— Али, повярвай ми, кажа ли дори една лоша дума за скъпоценната му майка, ще изхвърчи през вратата. Пък и би било жестоко да потъпча силната му вяра, че тя е невинната и да я сваля от пиедестала, на който цял живот я издига, особено сега, когато е мъртва. Има ли значение? — въздъхна той. — Стореното — сторено.

Тези думи подсилиха симпатиите ми към него, защото доказваха, че го е било грижа за тях. Макар и да беше очевидно, че дори не е опитал да се сближи със сина си.

— Мога ли да те попитам защо ми разказваш всичко това? Защото искаш аз да кажа на Том?

Феликс ме погледа няколко секунди, после вдигна чашата си и я пресуши.

— Не.

— Тогава защо? За да ми покажеш, че Том е бил прав? Че аз съм поредното ти незаконородено дете? От поредната покорена жена? — пошегувах се, макар изражението му да ми подсказваше, че има още какво да ми разкрие.

— Не е толкова просто, Али. Мамка му! Извинявай. — Той стана отново и почти изтича до бара, връщайки се с втора голяма чаша уиски. — Прощавай. Но все пак е повече от ясно, че съм алкохолик. А за протокола ще добавя, че свиря много по-добре, когато съм подпийнал.

— Феликс, какво имаш да ми казваш? — подканих го, опасявайки се, че скоро уискито ще размъти ума му.

— Ами, истината е, че… Видях го вчера, когато двамата с Том седнахте един до друг на дивана, като две капки вода. Веднага направих връзката. Цяла нощ не съм мигнал от колебания дали е редно да ти кажа, или не. Каквото и да разправят за мен, си имам своите морални и емоционални принципи. И най-малко искам да причинявам още вреда.

— Феликс, моля те, просто ми кажи — повторих.

— Добре, добре, но както те предупредих, и аз гадая. Е…

Той бръкна в джоба си и извади стар хартиен плик. Остави го на масата пред мен.

— Али, когато Марта ми писа, за да ме уведоми, че е родила, беше пъхнала и снимка в плика.

— Да, каза ни вчера. Снимка на Том.

— Да, на Том. Но Марта държеше в ръцете си и второ бебе. Момиченце. Беше родила близнаци. Искаш ли да видиш писмото и снимката?

— О, боже — пророних и стиснах страничната облегалка на дивана, внезапно замаяна.

Пъхнах глава между коленете си, а Феликс дойде да седне до мен и ме потупа по гърба.

— Ето, Али, пийни си уиски. Винаги помага при шок.

— Не — пернах чашата с ръка, защото веднага ми се догади от миризмата. — Не мога, бременна съм.

— Божичко! — възкликна Феликс. — Какво направих?

— Просто ми дай водата. Поолекна ми.

Той ми я подаде и аз отпих няколко глътки, усещайки как световъртежът отшумява.

— Извинявай, вече съм добре.

Надникнах към плика върху масата и го взех. Отворих го с ръце, разтреперани колкото тези на Феликс, и извадих лист хартия и стара черно-бяла снимка на красива жена, която веднага разпознах като майката на Том от рамкираните портрети във Фроскехусе. В обятията си държеше две повити бебета.

— Може ли да прочета писмото?

— На норвежки е. Ще трябва аз да ти го прочета.

— Да, ако обичаш.

— Добре. Първо е написала адреса, който е болница „Сейнт Олавс“ в Трондхайм. Датата е втори юни 1977-а. Е, продължавам. — Феликс се прокашля. — „Скъпи Феликс, нямаше как да не ти споделя, че родих близнаци. Момченце и момиченце. Момиченцето се роди първо, точно преди полунощ на трийсет и първи май, а синът ни — няколко часа по-късно, рано сутринта на първи юни. Много съм изтощена заради дългите родилни мъки и може да ме задържат тук още около седмица, но се възстановявам. Изпращам ти снимка на бебетата ни и ако искаш да ги видиш на живо, или пък мен, заповядай в болницата. Обичам те. Марта.“ Това ми е написала.

Гласът на Феликс беше задрезгавял и ми се стори на ръба на сълзите.

— Трийсет и първи май… моят рожден ден.

— Така ли?

— Да.

Вперих празен поглед във Феликс, после отново го сведох към бебетата на снимката. Бяха напълно еднакви в одеялцата си и нямах представа кое от двете съм аз.

— Предполагам, че тъй като Марта не е имала нито дом, нито съпруг, е решила веднага да даде единия от двама ви за осиновяване — обясни Феликс.

— Но като си я видял в Берген след раждането, не се ли зачуди къде е другото бебе. — Преглътнах сухо. — Къде съм била аз?

— Али — отвърна Феликс, слагайки плахо ръка върху моята, — за жалост предположих, че другото бебе е починало. След писмото нито веднъж не ми спомена за теб — очевидно баба, дядо и Том също не са знаели за съществуването ти. Реших, че просто е искала да изтрие болезнения спомен от съзнанието си. Пък и почти не си говорехме, а случеше ли се да си разменим някоя и друга дума, винаги бяха гневни.

— Това писмо… — Свъсих объркано вежди. — Май Марша е вярвала, че двамата ще се съберете.

— Може би си е мислила, че като видя снимката, ще се разчувствам. Че след като децата ми са се появили на този свят, ще трябва да поема отговорността за тях.

— Отговори ли на писмото й?

— Не, Али, дано ми простиш, но не й отговорих.

Имах чувството, че главата ми ще се пръсне от всичката информация, която получавах, докато в сърцето ми се блъскаха противоречиви емоции. Преди, когато още не знаех, че Феликс почти със сигурност е биологичният ми баща, някак успявах да намеря обяснение за постъпките му от миналото. Но сега не можех да преценя какво изпитвам към него.

— Може да не съм аз. Няма твърдо доказателство — пророних отчаяно.

— Вярно е, но като вземем очевидната ви прилика с Том, рождената ти дата и факта, че осиновителят ти те е пратил по следите на Халворсен, бих се изненадал, ако не си ти — каза кротко Феликс. — В наши дни е лесно да се установи със сигурност, както научих за своя собствена сметка. ДНК тестът дава окончателен резултат. С радост ще ти помогна с това, стига да искаш, Али.

Отпуснах глава върху облегалката на дивана и вдишах дълбоко със затворени очи. Нямах нужда от потвърждение, Феликс беше прав — всичко си пасваше. А като изключим посочените от него причини, в мига, в който зърнах Том, го почувствах някак близък, познат. И наистина бяхме като две капки вода. Многократно през изминалите дни казвахме едно и също нещо в един глас, после се смеехме. Мисълта, че съм намерила брата си близнак ме караше да онемея от щастие, но в същото време трябваше да преглътна факта, че биологичната ми майка е трябвало да избере кое бебе да даде за осиновяване. И че бе избрала мен.

— Знам какво си мислиш, Али, и съжалявам — намеси се в унеса ми Феликс. — Ако е някакво успокоение, когато Марта ми каза, че е бременна, заяви, че със сигурност било момче и точно това искала. Избрала е въз основа на пола. Нищо друго.

— Благодаря, но точно в момента не ми помага.

— Едва ли. Но какво да ти кажа? — въздъхна той.

— Нищо. Още не. И все пак благодаря, че сподели с мен. Имаш ли нещо против да задържа писмото и снимката за малко? Обещавам да ти ги върна.

— Не, разбира се.

— А сега извинявай, но имам нужда от разходка. Сама — натъртих, ставайки от дивана. — Трябва ми малко свеж въздух.

— Разбирам. И отново извинявай, че ти съобщавам такава новина. Определено щях да се въздържа, ако знаех, че си бременна. Сигурно ти стана още по-тежко.

— Всъщност, Феликс, точно обратното. Благодаря ти, че беше откровен с мен.

Излязох от салона, а после и от хотела, озовавайки се сред хапливия солен въздух. Закрачих бързо по кея в посока към морето, където множество кораби бяха пуснали котва и ги товареха или разтоварваха. Стигнах до един кнехт и седнах на твърдата му студена повърхност. Денят беше ветровит, затова вързах разпиляната около лицето ми коса с ластика, който винаги носех на китката си.

Е, вече знаех истината. Жена на име Марта ме беше заченала в Берген с мъж на име Феликс и веднага след раждането ми ме беше дала за осиновяване. Здравият ми ум диктуваше, че това откритие е неизбежният резултат от разследването на истинското ми потекло, но все пак мисълта, че майка ми бе избрала да се раздели с мен от двама ни ме прогаряше болезнено.

Предпочитах ли да бе задържала мен и да съм живяла живота на Том?

Просто не знаех…

Знаех само че още от деня на раждането ми с моята вселена бе съществувала и паралелна, която е можело да бъде моята действителност. А сега двете се сблъскваха и аз се лашках наляво-надясно във всяка от тях.

— Марта. Майка ми.

Изговорих думите на глас, питайки се дали с това име нямаше да наричам и нея „мама“. Усмихнах се на ироничната мисъл и вдигнах поглед към няколко плаващи по вятъра чайки. Тогава се сетих за живота, растящ в мен, живот, който не бях очаквала да се появи…

Макар да знаех само от денонощие и никога преди това да не ми беше хрумвало, че един ден ще стана майка, закрилническият инстинкт, напиращ в мен, беше по-дълбок от всяка любов, съществувала в сърцето ми.

— Как можа да ме изоставиш?! — изкрещях срещу водата. — Как можа?! — попитах отново през вопъл.

Позволих на сълзите да се леят свободно по бузите ми, брулени от сухия вятър.

Никога нямаше да разбера защо го беше направила. Нямаше да чуя нейната страна на историята. Колко е страдала, когато се е сбогувала с мен. И как е прегърнала Том два пъти по-силно, защото поне той й е останал.

Докато потокът на размишленията ми се вихреше, станах и закрачих бързо по кея. Мислите ми се разбиваха една в друга като вълните на пристанището, объркани, задето не можеха да протекат нормално, отразявайки отчаянието ми.

Болеше. Болеше адски.

„Какво исках да намеря тук? — попитах се. — Болка?“

„Али, мислиш само за себе си — смъмрих се строго. — Ами Том? Току-що намери брата си близнак.“

„Да. Какво ще правя с Том?“

Когато се поуспокоих и се замислих за хубавата страна на откритието си, осъзнах, че — също като Мая, която се бе впуснала да опознава миналото си — и аз бях намерила любов, макар и много различна от нейната. Едва миналата вечер си бях легнала, изпитвайки състрадание към Том заради тежкото му детство. Освен това си признах, че до този момент мигновената близост с него ме бе смущавала. И тъй като не съумявах да си обясня това привличане, не смеех да призная пред себе си, че всъщност е любов. Но наистина беше. А сега, когато вече знаех, че ми е брат близнак, разбирах, че всички тези чувства са съвсем естествени и приемливи.

Преди да дойда в Норвегия, бях загубила двамата си най-близки хора на света. И докато вървях по кея към хотела, осъзнах, че откритието на Том напълно си струваше болезнената среща с миналото.

Прибрах се в хотела капнала от умора и след като помолих на рецепцията да изключат телефона ми, се качих в стаята си и потънах в дълбок, безпаметен сън.

 

 

Събудих се по тъмно. Надникнах към часовника си и видях, че минава осем вечерта — бях спала няколко часа. Отметнах завивката и отидох да измия лицето си със студена вода, а през това време си спомних какво ми беше казал Феликс. Но преди да се впусна в още по-задълбочен анализ, осъзнах, че съм гладна, затова нахлузих дънки и суитчър и слязох да хапна в ресторанта на долния етаж.

За моя изненада, минавайки през фоайето, видях Том на един от диваните. Като ме видя, скочи на крака с угрижено изражение.

— Али, добре ли си? Опитах да звънна в стаята ти, но бяха блокирали телефона ти.

— Да… Какво правиш тук? Да не сме имали среща днес?

— Не, но по обяд отворих вратата на Феликс, изпаднал в истерия. Божичко, Али, направо плачеше, затова го поканих да влезе, сипах му уиски и го попитах какво е станало. Разказа ми, че ти споделил нещо, което не бивало, но не знаел, че си бременна. Беше се шашнал за психическото ти състояние. И каза, че си тръгнала на разходка по пристанището.

— Е, както виждаш, не съм се хвърлила в морето. Том, имаш ли нещо против да продължим разговора в ресторанта? Умирам от глад.

— Разбира се. Пък и това е хубав знак — отбеляза с искрено облекчение Том. Намерихме си маса и седнахме. — После ми разказа цялата печална история.

Надникнах към него над ръба на менюто, което мигновено бях грабнала.

— И?

— И аз като теб се слисах, разбира се, но Феликс беше толкова разстроен, че без да се усетя, започнах да го утешавам. За пръв път ми стана жал за него.

Извиках сервитьорката, помолих я незабавно да ми донесе хляб и си поръчах пържола с картофи.

— Ти искаш ли нещо? — попитах Том.

— Защо не? Същото като теб. И бира, моля — провикна се той след сервитьорката.

— Казваш, че Феликс ти разказал „цялата“ история, но това включва ли истината за началото на познанството му с майка ти?

— Да, макар че е друг въпрос дали му вярвам.

— Като страничен наблюдател на събитията допреди няколко дни, бих казала, че му вярвам. Не че това оправдава постъпката му… — побързах да добавя, тъй като не исках Том да реши, че заемам страната на Феликс. — Но може би донякъде обяснява поведението му. Чувствал се е изигран от всички.

— Боя се, че още не съм стигнал дотам, че да му повярвам или да си помисля да му простя, но поне днес усетих разкаяние в думите му. Както и да е, достатъчно за моите чувства. Ти как си? Все пак ти си преживяла най-голям шок. Съжалявам от сърце, Али. Изпитвам нужда да ти се извиня, задето майка ми е задържала мен.

— Не ставай глупав, Том. Никога няма да разберем истинската причина за решението й и макар че точно в момента мисълта ме натъжава, миналото си е минало. За да съм спокойна обаче, ми се иска да проверя дали болницата, където Марта ни е родила, пази в архивите си информация за нас и последвалото ми осиновяване. И ако нямаш нищо против, двамата с теб да си направим ДНК тест.

— Разбира се. Но, Али, не мисля, че има някакво съмнение.

— И аз — съгласих се.

В този момент ми сервираха хляба и веднага откъснах парче от него, пъхвайки го лакомо в устата си.

— Е, поне апетитът ти се е възстановил, въпреки психическата травма. Али, сигурно не е уместно да подхващам въпроса за положителната страна на нещата, като се има предвид, че още мислиш за отрицателната, но току-що осъзнах, че ще ставам чичо. Толкова много се радвам.

— Никога не е късно да потърсиш хубавата страна на нещата, Том — отвърнах. — Преди да дойда в Норвегия, се чувствах толкова загубена и самотна. А сега излиза, че си намерих цяло ново семейство. Нищо че биологичният ми баща се оказа опиянчен негодник.

Том се пресегна през масата и хвана свенливо ръката ми.

— Здравей, сестричке.

— Здравей, братче.

Дълго време не пуснахме ръцете си, залени от емоции. Бяхме две половини от едно цяло. И това беше простичката истина.

— Странно е… — подхванахме едновременно и се засмяхме.

— Ти първо, Али. Все пак си по-голямата.

— Божичко, колко шантава мисъл. В моето семейство винаги съм била след Мая по старшинство. Но бъди сигурен, че ще се възползвам най-безцеремонно от новооткритото си превъзходство — пошегувах се.

— Не се и съмнявам — отвърна Том. — Е, и двамата тръгнахме да казваме, че нещо си е странно…

— Да, но вече забравих кое точно, навярно защото сме заобиколени от странни неща — обясних, докато ни сервираха вечерята.

— И още как! — Той си наля от бирата и я вдигна за тост към чашата ми с вода. — Е, да пием за събирането ни след цели трийсет години. Знаеш ли какво?

— Какво?

— Вече не съм единствено дете.

— Вярно — потвърдих. — И знаеш ли още какво?

— Какво?

— Шестте сестри вече си имат брат.