Лусинда Райли
Сестра на бурята (32) (Историята на Али)

30.

Двайсет и четири часа по-късно Анна и Йенс най-сетне слязоха от влака на гарата в Лайпциг. Слънцето току-що изгряваше и тъй като Анна беше толкова уморена, че едвам стоеше на краката си, Йенс носеше и своя куфар, и нейната пътна чанта. Тръгнаха от Хамбург в спален вагон, но и двамата не бяха сметнали за необходимо да пилеят пари за кушетки. Затова прекараха цяла нощ на твърдите дървени седалки, където Йенс задряма почти незабавно, отпускайки глава върху рамото й. Докато часовете се нижеха бавно, Анна все повече и повече се дивеше на собствената си постъпка.

Поне като напуснаха оживената гара и влязоха в централния район на града ги посрещна слънчево утро. Колкото и да беше уморена, Анна се поразведри, зървайки красотата на Лайпциг. Широките калдъръмени улици бяха обточени с внушителни каменни сгради, повечето украсени с пищни фронтони или резби и заети от множество редове изискани прозорци. Минувачите разговаряха на груб, насечен език, на който Анна се беше наслушала по време на дългото пътуване от Хамбург, затова веднага го разпозна като немски. Йенс я беше уверил, че го говори относително свободно, но тя самата едвам улавяше по дума-две, що-годе сходни по звучене с норвежкия.

Накрая се озоваха на пазарния площад в центъра, до който се издигаше величествената сграда на Кметството с червения си покрив, сводеста колонада и висока часовникова кула. Площадът вече беше задръстен от сергии и ехтящ от хорска глъчка. Йенс спря пред сергията на един пекар, който тъкмо нареждаше прясно опечен хляб. Вдишвайки неустоимия аромат, Анна осъзна колко е гладна.

Йенс обаче не беше спрял, за да им купи храна.

— Entschuldigung Sie, bitte. Wissen Sie wo die Pension in der Elsterstraße ist?

Анна не разбра нищо от вкиснатия отговор на пекаря.

— Добре, близо сме до пансиона, който ми препоръча господин Григ — обясни Йенс.

Пансионът се оказа скромна сграда с голи греди, разположена на тясна пряка на улица „Елстерщрасе“, както успя да прочете на табелата Анна. Атмосферата й определено се различаваше от тази на импозантните архитектурни творения, които подминаха по пътя си дотук. Кварталът й се струваше малко пропаднал, но побърза да си напомни, че само толкова могат да си позволят и последва Йенс до вратата. Той почука гръмко и след няколко минути им отвори жена, която завързваше чевръсто колана на халата си, за да прикрие нощницата под него — сигурно нямаше и седем часът сутринта, осъзна Анна.

— Um Himtels willen, was wollen Sie denn?! — измърмори жената.

Йенс й отговори на немски и Анна разбра само „господин Григ“. Чувайки името на композитора, жената поомекна и ги покани да влязат.

— Казва, че няма свободни стаи, но понеже ни пращал господин Григ, можела да ни предложи временно таванската стая на прислужницата — преведе й Йенс.

Тръгнаха нагоре и все по-нагоре по тясно дървено стълбище, скърцащо измъчено под краката им. Накрая стигнаха до най-горния етаж и домакинката отвори вратата на малка стаичка, вместена под стряхата на къщата. Беше обзаведена единствено с тясно месингово легло и скрин с легенче и кана отгоре, но поне изглеждаше чиста.

Йенс и жената проведоха още един разговор на немски. Той махна към леглото, а тя кимна и напусна стаята.

— Казах й, че ще се нанесем тук, докато намеря по-подходящо жилище. Освен това й казах, че леглото е прекалено тясно за двама ни, затова ще ми донесе сламен дюшек и ще спя на пода.

Двамата заоглеждаха новия си дом в уморено мълчание, докато жената не се върна с дюшека. Йенс извади няколко монети от джоба си и й ги подаде.

— Nur Goldmark, keine Kronen — поклати глава жената.

— Вземете кроните засега, а после ще отида да обменя пари — предложи Йенс.

Жената склони неохотно и прибра парите. После му обясни още нещо, сочейки под леглото, и отново напусна стаята.

Анна седна плахо. Главата й се въртеше от умора, но повече я притесняваше, че трябва да отиде до тоалетната. С пламнали от срам бузи попита Йенс дали жената е споменала къде е.

— Опасявам се, че там — посочи и той под леглото. — Аз ще изляза навън, докато ти…

Анна се изчерви още повече, а когато Йенс излезе, най-сетне се облекчи. После покри гърнето с парчето муселин, оставено за целта, и покани Йенс да се върне.

— По-добре ли си? — попита той с усмивка.

— Да, благодаря — отвърна стегнато тя.

— Радвам се. А сега предлагам да си починем.

Анна извърна смутен поглед, докато Йенс се разсъбличаше, оставайки само по памучни наполеонки и долна риза. После легна на сламения дюшек и се загърна с палтото си.

— Не се безпокой, обещавам да не надничам — изкиска се той. — Приятни сънища, Анна. Като подремнем, и двамата ще се почувстваме по-добре.

После й прати въздушна целувка и се завъртя на другата страна.

Анна развърза връзките на наметалото си и се съблече по комбинезон и кюлоти. Като се пъхна под грубото вълнено одеяло и отпусна глава на възглавницата, чу тихото похъркване на Йенс.

„Какво направих? — помисли си. — Господин Байер е бил прав.“ Беше постъпила наивно и твърдоглаво, без дори да се замисли за последствията. А сега бе пропиляла всичките си шансове, озовавайки се в тази кошмарна, клаустрофобична стая, сама с мъж, който дори не й беше законен съпруг, и принудена да задоволява най-личните си човешки нужди без всякакво уединение.

— О, боже, прости ми за болката, която причиних на ближните си — прошепна тя към небесата, откъдето си представяше, че я наблюдава Всевишният, докато разпечатваше билета й за Ада.

След дълго будуване, успя да потъне в неспокоен сън.

 

 

Когато Йенс се размърда върху дюшека си, Анна вече беше станала и напълно облечена, с пресъхнало гърло и къркорещ стомах.

— Удобно ли спа? — попита я той през прозявка.

— Ще свикна.

— А сега — подхвана Йенс, докато се обличаше, принуждавайки Анна да извърне поглед от него, — трябва да обменим малко крони в златни марки и да си купим храна. Първо обаче имаш ли нещо против да излезеш отпред, докато си свърша работата?

Потресена от мисълта, че Йенс ще види онова, което вече беше в гърнето, Анна изпълни молбата му. След малко, за неин ужас, той излезе с гърнето в ръце.

— Трябва да попитаме хазяйката какво да правим с изпражненията — отбеляза той и тръгна надолу по дървените стълби.

Анна го последва с горящи бузи. Макар и обикновено провинциално момиче, преди живота си в Кристиания, никога не се бе принизявала до толкова отвратителен, нехигиеничен ритуал. Тоалетната в дома й в Хедал беше външна и най-елементарна, но далеч по-приемлива. Осъзна, че привиквайки към съвременните удобства в апартамента на господин Байер, нито веднъж не се беше замислила как обикновените граждани се отървават от нечистотиите си.

Намериха хазяйката в коридора и Йенс й връчи гърнето, сякаш й поднасяше супник с яхния. Тя кимна и посочи към задната част на къщата, но все пак го отнесе сама.

— Добре, свършихме тази работа. Хайде да намерим нещо за хапване — предложи Йенс, отваряйки вратата.

Тръгнаха по оживените улици, докато не намериха евтина бирария в единия край на малък площад, където решиха да седнат. Йенс им поръча по бира, после вдигнаха погледи към дъската с краткото меню на заведението. Анна не можа да прочете и дума.

— Така, има братвурст — немски наденички. Разправят, че били много вкусни, макар и по-мазни от нашите — зае се да превежда менюто Йенс. — Knödel… това не знам какво е. Speck… май е нещо като бекон…

— Просто ми поръчай същото като на теб — каза вяло Анна, докато им сервираха бирата, заедно с панер тъмен хляб.

Макар и да предпочиташе вода, вдигна халбата и отпи жадна глътка, после отправи поглед през мърлявите прозорци към оживения площад навън. Повечето жени носеха обикновени тъмни рокли с бели или сиви престилки, подчертаващи бледите им кожи и изсечени германски черти. Анна бе очаквала по-изтънчен стил от жителите на Лайпциг — уж един от най-важните градове в Европа. От време навреме покрай бирарията изтрополяваше файтон, разкривайки за кратко някоя заможна дама с елегантна, украсена с пера шапка.

Обядът им пристигна и Анна излапа набързо мазните наденици с картофи. После се усмихна любещо на Йенс с позамаяна от бирата глава.

— Как да си поискам вода?

— Казваш „Ein Wasser, bitte“ — отговори Йенс, преди да извърне поглед към малкия уличен оркестър от цигулари, свирещи в средата на площада с шапка за събиране на пари пред тях.

— Не е ли прекрасно тук? — Той се протегна доволно, заслушан в музиката. — Тук ще намерим съдбата си, сигурен съм. — Пресегна се през масата и взе ръката й. — Е, как ти се струва приключението ни дотук?

— Чувствам се мръсна, Йенс. Като се приберем, ще попиташ ли хазяйката дали има къде да се изкъпем и да изперем дрехите си?

Йенс впи строг поглед в нея.

— Недей така, Анна. Нали ми каза, че си селско момиче, привикнало към лишения и неудобства? Само това ли ти идва наум, като те питам за Лайпциг?

Тя си спомни с носталгия за Хедал и чистия разтопен сняг, който събираха отвън през зимата и топлеха над огъня за миене. А през лятото се къпеха в бистрите, освежаващи потоци.

— Извинявай. Сигурна съм, че ще свикна.

Йенс отпи щедра глътка от втората си халба бира.

— Трябва да благодаря на господин Байер. Все пак той ми даде стимул да тръгна към бъдещето си.

— Радвам се, че си щастлив тук, Йенс.

— Наистина съм щастлив. Вдишай въздуха, Анна. Дори мирише различно. А градът кипи от вдъхновение и музика. Погледни каква тълпа се е струпала край онези музиканти! Виждала ли си подобно нещо в Кристиания? Тук почитат музиката, вместо да я осмиват като занимавка за бедняци. А сега и аз мога да бъда част от култа към нея. — Той пресуши халбата си, хвърли няколко монети на масата и стана. — Отивам да взема писмото си от господин Григ и право към консерваторията. Нямам търпение да сбъдна всичките си мечти.

Като се върнаха в квартирата, Йенс изрови скъпоценното писмо от куфара си. После целуна Анна и се отправи към вратата.

— Почини си, Анна, а аз ще те събудя с вино и добра новина.

— Ще разпиташ ли в консерваторията дали някой би ме прослушал…

Но вратата вече се беше затворила след него.

Анна се свлече на леглото. Вече разбираше, че това „приключение“ имаше съвсем различен смисъл за всеки от двама им: Йенс бягаше към едно, а тя бягаше от друго. Но сега, размисли се унило, дори да бе допуснала грешка, нямаше какво да се направи.

Няколко часа по-късно Йенс се върна от консерваторията в още по-голяма еуфория.

— Като пристигнах и поисках среща с директора, доктор Шлайниц, портиерът ме изгледа сякаш бях селският идиот. Но като му дадох да прочете писмото, направо хукна към кабинета да го извика! Доктор Шлайниц ме накара да му посвиря на цигулка, а после да изпълня и една от композициите си за пиано. И ако щеш вярвай — тук Йенс удари триумфално въздуха, — той ми се поклони! Да, Анна, поклони ми се! Поговорихме си за господин Григ и той ми каза, че с удоволствие щял да преподава на негово протеже. И така, утре започвам обучението си в Лайпцигската консерватория.

— О, Йенс! Това е прекрасно! — постара се да прозвучи щастлива Анна.

— Освен това минах през едно шивашко ателие и се наложи да платя на шивача двойно, за да ми направи подходящи дрехи до утре сутринта. Не искам никой да ме мисли за малоумник от фиордите. Не е ли страхотно? — Той прегърна Анна със смях и я завъртя във въздуха. — А сега, преди да излезем да празнуваме, трябва да се преместим в новата ни квартира.

— Вече си ни намерил?

— Да. Не е палат, но определено е по-добре от тук. Докато си стягаш багажа, ще отида да платя на хазяйката в златни марки и ще те чакам долу.

— Но…

Анна искаше да каже, че едва ли ще успее да пренесе и неговия куфар, и собствената си чанта, но той вече беше изхвърчал. Няколко минути по-късно, задъхана от умора, слезе при него във фоайето.

— Е, да потегляме към новото ни жилище — рече Йенс.

Анна излезе след него на улицата, която Йенс само пресече пред смаяния й поглед и влезе в отсрещната сграда.

— На връщане от консерваторията видях табелата за свободни стаи и реших да вляза, за да разпитам — обясни той.

Къщата беше подобна на онази, която току-що бяха напуснали, но стаята им се намираше на първия етаж и поне беше по-просторна от задушното таванско помещение. Голямо месингово легло заемаше по-голямата част от пространството и сърцето на Анна подскочи в гърдите й, като осъзна, че на пода нямаше място за допълнителен дюшек.

— Има баня отвъд коридора, затова наемът е по-висок, но сигурно си доволна. Нали, Анна?

— Да — кимна стоически тя.

— Чудесно. — Той даде няколко монети на госпожа Шнайдер, новата им хазяйка, която поне й се стори малко по-приветлива от предишната. — Достатъчно са за първата седмица — заяви самодоволно Йенс на жената.

— Kochen in den Zimmern ist untersagt. Abendbrot um punkt sieben Uhr. Essen Sie bier heute Abend?

— Казва, че не е позволено да се готви в стаята, но можем да вечеряме долу в седем — преведе й тихо Йенс. После отново се обърна към госпожа Шнайдер. — Звучи прекрасно. Колко ще трябва да доплатим?

Извади още няколко монети и хазяйката си тръгна, а когато вратата най-сетне се затвори зад гърба му, той се обърна с широка усмивка към Анна:

— Е, госпожо Халворсен, харесва ли ти новото ни брачно жилище?

— Ами…

Тя впери поглед в двойното легло и Йенс веднага разпозна страха в очите й.

— Анна, ела при мен.

Тя се подчини и той я притисна към себе си.

— Не се безпокой. Обещах ти с пръст да не те докосвам, докато ти не ми позволиш. Но поне така ще можем да се топлим в студените лайпцигски нощи.

— Йенс, сериозно говоря, трябва да се оженим възможно най-скоро — настоя Анна. — Трябва да намерим лутеранска църква, в която да ни венчаят…

— Да, но нека не мислим за това сега.

Той я придърпа още по-близо към себе си и опита да я целуне по врата.

— Йенс, съгрешаваме пред господ! — отблъсна го от себе си тя.

— Разбира се, права си — въздъхна Йенс до кожата й, преди да я пусне. — Е, боя се, че и двамата имаме нужда от къпане. После ще излезем да отпразнуваме случая, става ли? — предложи той, вдигайки брадичката й, за да го погледне в очите.

— Да — съгласи се тя с усмивка.