Лусинда Райли
Сестра на бурята (31) (Историята на Али)

29.

На следващата вечер Анна с облекчение пристигна в театъра, където всичко я утешаваше с непроменливостта си. Миналата нощ не беше мигнала, разкъсвана между ума и сърцето си. Господин Байер й беше наговорил много истини. Всъщност и на нея самата й бяха минавали същите мисли за Йенс, така че не можеше да вини околните за подобни присъди. Естествено, всички биха я посъветвали да се омъжи за господин Байер, вместо за беден музикант. Това беше разумното решение.

Но никое от тези рационални размишления не даваше отговор на дилемата й, защото накъдето и да се обърнеше, мисълта да каже сбогом на Йенс Халворсен беше просто непоносима.

Поне, успокояваше се тя, напускайки гримьорната си, щеше да види Йенс само след няколко минути, вдигнал влюбен поглед към нея от мястото си в оркестрината. Вече му беше написала бележка с молба да се срещнат тази вечер след представлението и беше поръчала на Руде да му я предаде в първия антракт. С началото на пиесата Анна опита да укроти препускащото си сърце и да си върне нужното самообладание. Като излезе на сцената, изговаряйки първите си реплики, надникна скришом към оркестъра.

И с паника установи, че Йенс го няма там. В стола му седеше възрастен мъж с елфическо телосложение. След финала на първото действие Анна слезе от сцената замаяна от страх, и веднага извика Руде в гримьорната си.

— Здрасти, госпожице Анна. Как си?

— Добре — излъга Анна. — Знаеш ли къде е господин Халворсен? Тази вечер не свиреше в оркестъра.

— Сериозно? Е, за пръв път ти да ми кажеш нещо ново. Да поразпитам ли насам-натам?

— Ще съм ти благодарна.

— Добре. Вероятно ще ми отнеме известно време, така че ще се видим в следващия антракт.

Анна агонизира през цялото второ действие, а когато след това Руде се появи в гримьорната й, имаше чувството, че ще припадне от напрежение.

— Никой нищо не знае. Може да е болен, госпожице Анна. Единственото сигурно нещо е, че го няма в театъра.

Остатъкът от представлението мина в пълен шемет. Веднага щом актьорите се поклониха за последно, Анна се облече набързо, излезе от театъра и се качи във файтона, инструктирайки кочияшът да я закара право на адреса на Йенс. Като пристигнаха пред жилището му, каза на човека да я изчака, после влетя през вратата и хукна нагоре по стълбите. Зачука задъхана на вратата, докато не чу приближаващи стъпки.

А когато Йенс й отвори, тя се хвърли облекчена в ръцете му.

— Слава богу, слава богу. Толкова…

— Анна.

Той я издърпа в апартамента и преметна ръка през разтрепераните й рамене, отвеждайки я във всекидневната.

— Къде беше? Реших, че си заминал без мен… и…

— Анна, моля те, успокой се. Нека ти обясня. — Йенс я настани на дивана и седна до нея. — Като пристигнах в театъра, Йохан Хенум ми обяви, че вече не съм му необходим в оркестъра. Намерили флейтист и цигулар, който незабавно да заеме мястото ми. Попитах го дали е временно и той ми отговори, че не е. Изплати ми се и ме изпрати да си вървя. Анна, кълна ти се, нямам никаква представа защо ме уволни.

— Аз имам. Божичко… — Анна зарови глава в ръцете си. — Този път, Йенс, случилото се няма нищо общо с твоето поведение, а само с моето. Миналата вечер съобщих на господин Байер, че няма да се омъжа за него. А той ми каза, че през цялото време знаел за нас! Можело да остана при него само ако моментално се откажа от теб. Ако ли не, трябвало да напусна апартамента му.

— Господи — въздъхна с разбиране Йенс. — И още на следващия ден ме уволняват от кристианския оркестър. Сигурно е казал на Хенум и Йосефсон, че влияя зле на изгряващата им звезда.

— Съжалявам, Йенс. Не вярвах, че господин Байер е способен на такова нещо.

— Аз пък вярвах и те предупредих — отвърна Йенс. — Е, поне научих причината за ненадейното ми освобождаване.

— Какво ще правиш сега?

— В интерес на истината, вече си стягах багажа.

— За къде? — втрещи се Анна.

— За Лайпциг, разбира се. Така или иначе, тук няма бъдеще за мен. Реших да напусна Кристиания час по-скоро.

— Разбирам.

Анна сведе поглед и направи всичко по силите си да не заплаче.

— Мислех довечера да ти оставя писмо до служебния изход.

— Наистина ли? Или само говориш така, а всъщност си щял да изчезнеш без нито дума?

— Анна, хере, ела тук. — Йенс я взе в прегръдките си и замилва нежно гърба й. — Знам, че моментът е труден за теб, но не забравяй, че Хенум ме изгони едва преди няколко часа. Естествено, че щях да ти кажа къде отивам. Защо ми е да крия, за бога? Та нали аз те помолих да дойдеш с мен.

— Да, да… Прав си. — Анна избърса сълзите си. — Прекалено съм напрегната. И бясна, задето ти си патиш заради моите постъпки.

— Е, не се ядосвай. Знаеш, че и бездруго възнамерявах да замина; просто се случи малко по-рано от планираното. Много ли вилня господин Байер, любов моя?

— Не, всъщност изобщо не се разлюти. Каза, че не искал да съсипвам живота си с теб и че не трябвало да се виждаме за мое собствено добро.

— Затова и ме изритаха така безцеремонно от оркестъра. Какво ще правиш оттук нататък?

— Господин Байер ми даде един ден за размисъл. Но как смее да се бърка така в живота ни!

— Ама че каша — въздъхна Йенс. — Е, аз заминавам утре. Семестърът в консерваторията е започнал едва преди две седмици, така че не съм изпуснал много. А ако решиш, и ти може да дойдеш в Лайпциг, след като „Пер Гинт“ слезе от сцената.

— Йенс, след това, което ти причиниха, нямам никакво желание да се връщам в театъра! — Анна изтръпна. — Тръгвам с теб.

Йенс я изгледа озадачено.

— Сигурна ли си, че е добра идея, Анна? Ако напуснеш преди края на представлението, повече никога няма да те приемат в Кристианския театър. Ще очерниш името си като моето.

— И бездруго не искам да стъпя там — отвърна тя с лъснали от възмущение очи. — Няма да позволя на никого да се държи така собственически с мен, колкото и да е богат и влиятелен.

Йенс се позасмя на гневното й изражение.

— Колкото и миловидно да изглеждаш, май си същинска фурия, а?

— Възпитана съм да различавам правилното от грешното, а знам, че постъпват много, много грешно с теб.

— Да, така е, любов моя, но за жалост няма какво да направим по въпроса. Но нека те предупредя, Анна. Колкото и да си бясна в момента, моля те, помисли внимателно дали да тръгнеш с мен утре. Не искам заради мен да съсипеш кариерата си. И знай едно — той запечата устните й с показалец, преди да е казала нещо, — не го казвам, защото не искам да дойдеш с мен. Просто се безпокоя, защото ще се качим на ферибота към Хамбург и ще хванем нощния влак за Лайпциг, без дори да знаем ще намерим ли покрив над главите си, като пристигнем. И дали изобщо ще ме приемат в консерваторията.

— Разбира се, че ще те приемат, Йенс. Все пак самият господин Григ те препоръчва.

— Да, вероятно, но все пак аз съм мъж, способен съм да търпя физически лишения, докато ти си млада дама със своите… нужди.

— Млада дама, родена във ферма и невиждала вътрешна тоалетна, докато не заживя в Кристиания — допълни Анна. — Йенс, наистина ми се струва, че се опитваш да ме разубедиш да тръгна с теб.

— Е, да не кажеш, че не съм те предупредил — усмихна се внезапно той, — постарах се да те разубедя, но ти упорито отказваш да се вслушаш в притесненията ми. Съвестта ми е чиста. Заминаваме утре призори. Ела тук, Анна. Да се прегърнем и да почерпим един от друг силата, която ще ни е нужна за предстоящото ни приключение.

Той я целуна и всичките й тревоги около колебливата му реакция се изпариха. Когато откъснаха устни, Анна отпусна глава на гърдите му и той замилва косата й.

— Разбира се, трябва да обсъдим и още един въпрос. Трябва да се представяме като съпрузи на всички хора, които срещаме оттук нататък, най-вече в Лайпциг. Затова до утре сутринта трябва да се превърнеш в госпожа Халворсен за пред очите на света, защото никой няма да пусне двама неженени под наем в дома си. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че трябва да се оженим веднага щом пристигнем в Лайпциг. Не бих понесла… — Гласът й заглъхна.

— Разбира се. Не се безпокой, Анна, дори да ни се наложи да споделяме едно легло, имай ми вяра, че винаги ще постъпвам галантно. Но засега — Йенс напусна стаята и след минутка се върна с малка кадифена кутийка, — трябва да носиш това. Брачната халка на баба ми. Получих я от майка си на изпроводяк с разрешение да я продам, ако ми трябват пари. Да ти я сложа ли?

Анна впери поглед в тънката златна халка. Не точно такава „сватба“ си беше представяла, но и тя щеше да свърши работа за момента.

— Обичам те, госпожо Халворсен — заяви Йенс, поставяйки нежно халката на пръста й. — И обещавам да се венчаем официално в Лайпциг. А сега отиди да се приготвиш за утре. Ще успееш ли да дойдеш до шест?

— Да, разбира се — отвърна тя и тръгна към вратата. — Едва ли изобщо ще заспя.

— Анна, разполагаш ли с някакви пари?

— Не. — Тя прехапа долната си устна. — А сега няма как да поискам заплатата си от господин Байер. Няма да е редно. Предстои ми да разочаровам и него покрай всички останали.

— Значи ще мизерстваме като просяци, докато не стъпим на крака — сви рамене той.

— Да. Лека нощ, Йенс — пожела му тихо Анна.

— Лека нощ, любов моя.

 

 

В апартамента цареше тишина, когато Анна се прибра. Докато се промъкваше безшумно по коридора, госпожица Олсдатер надникна тревожно от стаята си.

— Притесних се за теб, Анна — прошепна тя, запътвайки се към нея. — Слава богу, господин Байер си легна рано тази вечер, защото имал треска. Ти къде се загуби?

— Навън — отвърна лаконично Анна и завъртя дръжката на стаята си; вече нямаше търпение да се оправдава пред когото и да било.

— Искаш ли да отидем в кухнята, за да ти стопля мляко?

— Ами… — Анна се възпря. Тази жена открай време се бе държала мило с нея и не биваше да си тръгва, без да й каже. — Благодаря — отвърна и позволи на икономката да я поведе към кухнята.

На по чаша горещо мляко Анна сподели с госпожица Олсдатер цялата история. И накрая се благодари за решението си.

— Ех — пророни госпожица Олсдатер, — колко сърца си пленила само, хере. Мъжете май се изпреварват да те ухажват. Е, значи си решила да напуснеш незабавно и да заминеш за Лайпциг с възлюбения си цигулар?

— Нямам друг избор. Господин Байер каза, че ако не съм готова да се откажа от Йенс, трябва да се изнеса от апартамента му. А след онова, което е накарал господин Хенум да причини на Йенс, не искам да остана в Кристиания нито минута повече.

— Анна, не мислиш ли, че господин Байер просто се опитва да те предпази? Че го прави за твое добро?

— Не, не мисля! Преследва своите собствени интереси, не моите!

— Ами кариерата ти? Моля те, Анна, толкова си талантлива. Жертваш прекалено много, макар и за любов.

— Така се налага. Не мога да остана в Кристиания без Йенс — настоя Анна. — А мога да пея навсякъде по света. Господин Григ сам ми предложи помощта си.

— Влиятелен покровител си намерила — съгласи се госпожица Олсдатер. — Но имаш ли пари?

— Господин Байер каза, че ще ми върне заплатите от театъра. Но аз реших да не му ги искам.

— Много благородно от твоя страна. Но дори влюбените имат нужда от храна и покрив над главите си. — Госпожица Олсдатер стана, отиде до бюфета и извади тенекиена кутия от едното чекмедже. Взе ключа от верижката около кръста си и я отвори. Вътре имаше кесия с монети, която подаде на Анна. — Заповядай. Това са спестяванията ми. В момента не са ми нужни, а на теб ще ти потрябват. Не мога да ти позволя да тръгнеш към неизвестното си бъдеще с празни ръце.

— О, в никакъв случай… — подхвана Анна.

— Ще ги приемеш — отсече категорично госпожица Олсдатер. — И един ден, като те поканят да пееш в Лайпцигската опера, ще ме поканиш като компенсация.

— Благодаря ти, много великодушно от твоя страна — трогна се от жеста й Анна. Тя се пресегна да хване ръката на икономката. — Сигурно мислиш, че постъпвам грешно.

— Коя съм аз, че да те съдя? Независимо дали постъпваш правилно или грешно, ти си смела млада жена с железни принципи. Затова ти се възхищавам. Би могла да пишеш на господин Байер, като дойдеш на себе си.

— Опасявам се, че ще ми е много ядосан.

— Не, Анна, няма да е ядосан. Просто много натъжен. Ти може и да го възприемаш като старец, но не забравяй, че макар да остаряваме, сърцата ни не спират да чувстват. Не го обвинявай, задето се е влюбил в теб и иска да те задържи до себе си завинаги. Е, тъй като ще ставаш с първи петли, най-добре си лягай и опитай да поспиш.

— Добре.

— Моля те, Анна, пиши ми от Лайпциг, за да знам, че си добре. Не само на господин Байер ще липсваш. И не забравяй, че имаш младост, талант и красота. Не ги пропилявай.

— Ще се постарая. Благодаря ти за всичко.

— Какво ще кажеш на родителите си? — попита я внезапно госпожица Олсдатер.

— Не знам — въздъхна Анна. — Наистина не знам. Довиждане.

 

 

Когато фериботът за Хамбург напусна с пухтене фиорда, бълвайки пушек и пара от комините си, Анна загледа сама от палубата как есенните мъгли поглъщат родината й. Питаше се дали някога ще я види отново.