Лусинда Райли
Сестра на бурята (7) (Историята на Али)

5.

В седем часа с Мая се качихме в къщата за среща с Георг Хофман. Сестрите ни вече ни чакаха на входната тераса, любувайки се на вечерното слънце, но видимо напрегнати. Електра, както обикновено, прикриваше нервите си със саркастични коментари за влечението на Татко Солт по драматичните мистерии. Марина най-сетне се появи с Георг — висок, сивокос мъж, облечен в безупречен тъмносив костюм — олицетворение на преуспелия швейцарски адвокат.

— Извинете, че ви бавя, момичета, но трябваше да организирам нещо — обяви адвокатът. — Приемете искрените ми съболезнования — рече делово и се здрависа с всяка от нас поотделно. — Може ли да седна?

Мая го покани на стола до своя и Георг седна, въртейки с видимо напрежение скъпия си, но дискретен часовник. Марина помоли да я извиним и влезе в къщата, за да ни остави насаме с него.

— Е, момичета — подхвана Георг. — Много съжалявам, че първата ни лична среща е при такива трагични обстоятелства. Но имам чувството, че познавам всяка от вас посредством баща ви. Първото, което искам да ви кажа, е, че ви обичаше безкрайно. — Искрени емоции прекосиха лицето му. — И не само това, ами истински се гордееше с вас. Разговарях с него, тъкмо преди да… ни напусне и държеше да ви предам това.

Очите му обходиха всички ни с ласкав поглед, преди да попаднат върху папката пред него.

— Първата ни работа е да отметнем финансовия въпрос, а ви уверявам, че всяка от вас ще бъде обезпечена в известна степен до края на дните си. Въпреки това баща ви държеше да не живеете като лениви принцеси, затова ще получавате доход, с който никога няма да изпаднете в недоимък, но и няма да се давите в лукс. За него ще трябва да се потрудите сами, както той самият е сторил. Въпреки това ви завещава имуществото си под мое попечителство, което е огромна чест за мен. По своя преценка ще мога да ви подсигурявам допълнителна финансова помощ, ако се обърнете към мен с предложение или апел.

Всички мълчахме, съсредоточени в думите на Георг.

— Къщата също влиза в попечителския фонд, а Клаудия и Марина се съгласиха да останат тук, за да я стопанисват. След смъртта на последната от вас, попечителството ще бъде анулирано, вследствие на което Атлантис ще може да бъде продаден и печалбата ще може да бъде разделена между децата ви. Ако такива не съществуват, сумата ще постъпи по сметката на благотворителна фондация, посочена от баща ви. Аз лично смятам — коментира Георг, оставяйки адвокатските официалности, — че баща ви е постъпил много мъдро: направил е така, че къщата да остане ваша до края на дните ви, за да знаете, че винаги има къде да се завърнете. Но, разбира се, най-голямото желание на баща ви е всяка от вас да следва пътя си и да гради собствената си съдба.

Сестрите ми се спогледаха, чудейки се какви ли промени щеше да донесе решението му в живота на всяка от нас. Аз лично не очаквах финансовото ми бъдеще да се повлияе от това. Открай време бях независима и с усърдна работа си бях спечелила всичко. Що се отнасяше до съдбата ми… замислих се за Тео и живота, който се надявах да споделяме занапред.

— И така — рече Георг, изтръгвайки ме от унеса, — стигаме до последното нещо, завещано от баща ви. Ще ви помоля да ме последвате.

Тръгнахме озадачено след Георг, който заобиколи къщата, прекоси ливадата и ни отведе в тайната градина на Татко Солт, скътана зад редица старателно окастрени тисови храсти. Посрещна ни пъстрата палитра от лавандула, девесил и невен, която винаги привличаше пеперуди през лятото. Любимата пейка на татко се криеше под свод от бели рози, провиснали лениво над мястото, където и тази вечер трябваше да го видим. В детството ни обичаше да ни гледа как си играем на малкия чакълест плаж между градината и езерото. По онова време се учех да управлявам зеленото кану, което ми беше подарил за шестия рожден ден.

— Това исках да ви покажа — обяви Георг и отново ме извика в реалността.

Сочеше към центъра на терасата, където се беше появила прелестна скулптура, разположена върху каменен плинт, висок до хълбока ми, и всички се струпахме около нея, за да я разгледаме отблизо. Златна топка, пронизана от тънка метална стрела седеше сред метални обръчи, застъпващи се в сложна плетеница около нея. Забелязвайки очертанията на континентите и океаните, фино гравирани върху златната сфера, осъзнах, че всъщност е глобус, а стрелата сочи право към мястото, където би се намирала Северната звезда. Екваторът бе обгърнат от по-дебела метална лента, гравирана с дванайсетте зодиакални знака. Приличаше на древен мореплавателски уред, но защо ни я беше оставил татко?

— Това е армиларна сфера — обясни Георг.

После ни разказа, че армиларни сфери съществували от хиляди години и че с тях древните гърци определяли положението на звездите и дори часа.

Научила приложението й, вперих възхитен поглед в древното съоръжение. Всички изказахме възторга си, без Електра, която се намеси нетърпеливо:

— Да, но какво общо има с нас?

— Не мога да ви отговоря на този въпрос — отвърна с извинителен тон Георг. — Но ако се вгледате, ще откриете, че имената на всички ви са гравирани върху златните обръчи.

Изящният шрифт беше съвсем отчетлив върху метала.

— Ето го твоя, Мая — посочих. — След името ти има цифри, които ми приличат на координати. — Намерих своя обръч и огледах гравираните върху него цифри. — Да, точно координати са.

Имаше и други надписи. Мая установи, че са на гръцки и обеща да ни ги преведе по-късно.

— Добре, имаме много красива скулптура на градинската тераса — изтъкна Кики, чието търпение видимо се изчерпваше. — Но какво е значението й?

— Както вече казах, не мога да отговоря на този въпрос — отвърна Георг. — Е, Марина сипва шампанско на верандата по настояване на баща ви. Искаше всички да вдигнете тост в негова памет. След това ще предам на всяка от вас по един плик от него, чието съдържание се надявам да ви просветли повече, отколкото аз съм способен.

Умувайки кои можеше да са географските точки, скрити зад координатите, тръгнах с другите момичета към входната тераса на къщата. Всичките вървяхме мълчаливо, замислени върху завета на баща ни. Докато Мама ни сипваше шампанско, аз се чудех за колко ли от тазвечерните събития знаеше предварително, но лицето й не издаваше нищо.

Георг вдигна чаша за тост.

— Каня ви да почетем забележителния живот на баща ви. Мога да ви уверя единствено, че точно такова погребение искаше: всичките му момичета събрани в Атлантис, домът, който имаше честта да споделя с вас толкова години.

— За Татко Солт — казахме в един глас, вдигайки чаши.

Докато пийвахме шампанско, потънали в умислено мълчание, едвам удържах любопитството си.

— Е, кога ще получим писмата? — попитах накрая.

— Веднага ще отида да ги донеса — каза Георг и напусна масата.

— И това ако не е най-странното бдение, на което някога съм присъствала — коментира Кики.

— Може ли още малко шампанско? — помолих Мама, докато около масата хвърчаха въпроси, а Тиги ридаеше тихо.

— Просто ми се иска татко да беше тук, за да ни обясни лично — пророни тя.

— За жалост не е — напомних й и свиках смелостта си, усещайки как атмосферата постепенно се просмуква със скръб и отчаяние. — И някак имам чувството, че е предвидил всичко. Постарал се е да преживеем възможно най-леко ужасното събитие. А сега ни остава да се подкрепяме една друга.

Сестрите ми кимнаха тъжно, дори Електра, и аз стиснах ръката на Тиги. Георг се върна и остави шест дебели паусови плика на масата, всичките надписани с добре познатия почерк на татко.

— Баща ви ми повери тези писма преди около шест седмици — обясни Георг — и поръча да ви ги предам в случай на внезапната му смърт.

— Сега ли трябва да ги отворим, или по-късно, когато сме сами? — попитах го.

— Баща ви не посочи условия в това отношение — отвърна Георг. — Каза единствено, че всяка трябва да отвори писмото си, когато се почувства готова.

Погледнах към сестрите си и веднага разбрах, че всички предпочитаме да ги отворим самостоятелно.

— Е, работата ми тук приключи — кимна Георг. Раздаде ни визитки и ни увери, че можем да разчитаме на него по всяко време. — Но тъй като познавах добре баща ви, съм сигурен, че е предвидил какви ще са нуждите на всяка от вас. Засега ви оставям, момичета. И позволете отново да изкажа съболезнованията си.

Представях си колко трудно му е било да ни предаде загадъчното наследство от татко и се зарадвах, когато Мая му благодари от името на всички ни.

— Довиждане. Знаете къде да ме намерите, ако имате нужда от мен. — Той ни се усмихна печално и си тръгна.

Мама също стана от масата.

— Май дойде време да хапнем. Ще помоля Клаудия да ни сервира вечерята тук — заяви тя и влезе в къщата.

Дори не се бях сещала за храна цял ден. Но умът ми още беше в писмата и армиларната сфера.

— Мая, ще се върнеш ли при армиларната сфера, за да преведеш онези надписи? — попитах най-голямата си сестра.

— Разбира се — отвърна тя, докато Марина и Клаудия вървяха към нас с чинии и прибори. — Веднага след вечеря.

Електра само погледна храната и стана от масата.

— Дано не се сърдите, момичета, но не съм гладна.

Когато тя си тръгна, Кики се обърна към Ася:

— А ти гладна ли си?

— Мисля, че трябва да хапнем нещо — отвърна тихо Ася, стиснала здраво плика си.

Наистина така беше най-разумно и като ни сервираха домашната пица със салата, петте опитахме да вечеряме. После сестрите ми напуснаха масата една по една, докато не останахме само двете с Мая.

— Дано нямаш нищо против, Мая, но и аз отивам да си лягам. Напълно изтощена съм.

— Разбира се, че не — отвърна тя. — Все пак научи новината последна и още си в шок.

— Да, май е така — съгласих се, станах и я целунах нежно по бузата. — Лека нощ, скъпа Мая.

— Лека нощ.

Стана ми жал, че я оставям сама на масата, но и аз като останалите ми сестри имах нужда да остана сама. Писмото прогаряше дупка в пръстите ми. Чудейки се къде можех да го прочета на спокойствие, реших, че стаята ми от детските години ще е най-уютното място за целта, затова тръгнах нагоре по стълбите.

Стаите на всички ни се намираха на най-горния етаж от къщата и като малки с Мая си играехме на принцеси в кула. Моята стая беше светла и простичко обзаведена, с кремави стени и пердета на синьо-бели квадратчета. Веднъж Тиги беше коментирала, че приличала на старовремска каюта. Огледалото ми беше кръгло и рамката му представляваше спасителен пояс с надпис „Али“ — коледен подарък от Ася и Кики.

Като седнах на леглото и вперих поглед в писмото си, се зачудих дали сестрите ми отварят своите нетърпеливо, или се боят да видят съдържанието им. В моето имаше лека издутина, която се местеше, като го наклонях. От всичките ми сестри аз отварях с най-голямо нетърпение подаръците си за Коледа и рождени дни и сега ме обхващаше същото вълнение. Скъсах плика и когато извадих дебелия лист, нещо тупна върху покривалото на леглото и ме накара да подскоча от изненада. Беше малка кафява жаба.

След като огледах отблизо фигурката и се почувствах глупаво, задето си помислих, че може да е живо същество, я взех в ръце. Гърбът на жабката беше изпъстрен с жълто и имаше мили, изразителни очи. Докато седеше сгушена в дланта ми, прокарах пръсти по повърхността й, чудейки се защо ли татко я беше пъхнал в плика. Доколкото си спомнях, жабите нямаха особено значение за никой от двама ни. Навярно беше поредната шегичка на Татко Солт, за която щеше да е дал обяснение в писмото си.

Взех го, разгърнах листа и зачетох.

Атлантис

Женевското езеро

Швейцария

 

Скъпа моя Али,

Докато пиша това писмо си те представям — красивата ми, жизнена втора дъщеря — как минаваш надве-натри през думите ми, нетърпелива да достигнеш края. А после препрочиташ бавно цялото писмо.

Но при всички случаи вече знаеш, че съм си отишъл и това несъмнено е било голям удар за всички вас, скъпите ми момичета. Освен това съм сигурен, че като оптимистът сред сестрите ти, дъщерята, чиито позитивизъм и страст по живота винаги са озарявали моя, първо ще потъгуваш за мен, но после ще изправиш глава и ще продължиш напред. Както и трябва.

Бих казал, че сред всичките ми дъщери ти си онази, която най-много прилича на мен. Винаги съм се гордял с теб и се надявам, че макар вече да ме няма, ще продължиш да живееш както досега. Страхът е най-могъщият враг, пред когото се изправяме ние, човеците, и липсата на такъв е най-големият ти дар от Бога. Не го губи дори в скръбта си, Али, моля те.

Пиша ти не само защото исках да се сбогувам с теб, но и защото преди време реших, че е справедливо да оставя на всички ви ключ към произхода ви. Далеч не искам да оставите всичко незабавно и да се впуснете да разузнавате миналото си, но човек никога не знае какво му е приготвило бъдещето. И кога може да изпитате нужда или желание да разгадаете тази мистерия.

Вече сте видели армиларната сфера и координатите, гравирани върху нея. Те бележат географската точка, от която всяка от вас може да започне приключението си. За теб съм оставил и една книга на рафта в библиотеката ми, написана е от покойния Йенс Халворсен. От нея ще научиш много неща и може би ще ти помогне да решиш дали би искала да опознаеш корените си. Ако да, вярвам, че си достатъчно находчива да разгадаеш останалото.

Скъпо мое момиче, родена си с много дарби — дори твърде много, струва ми се понякога. А да имаш твърде много нерядко е по-трудно, отколкото да нямаш. Освен това се боя, че заради радостта ми от общата ни страст по морето, може да съм те отклонил от другия път, който би избрала. Толкова даровита музикантка си — винаги с безкрайно удоволствие съм слушал как свириш на флейта. Ако наистина съм ти повлиял, прости ми, но знай, че някои от дните, които прекарахме заедно по море, ще си останат едни от най-щастливите мигове в живота ми. Затова ти благодаря от все сърце.

Към това писмо ти оставям и едно от най-ценните си притежания. Дори да не тръгнеш по дирите на миналото си, пази го и един ден го завещай на своите деца.

Мила Али, сигурен съм, че дори да четеш думите ми с натежало сърце, твърдостта и оптимизмът ще ти позволят да бъдеш каквото и с когото си пожелаеш. Обещай ми да не пропиляваш нито секунда от живота си.

Винаги ще бдя над теб.

Твой любящ баща,

Татко Солт

Както татко се беше досетил, че ще направя, прочетох писмото още веднъж, тъй като първия път не вникнах особено в думите. И знаех, че ще го чета и препрочитам още стотици пъти в идните дни и години.

Отпуснах се назад в леглото с малката жабка в дланта ми — все така забулена в мистерия — размишлявайки върху писмото на татко. В крайна сметка реших, че искам да го обсъдя с Тео, защото знаех, че ще ми помогне да го осмисля. Бръкнах инстинктивно в чантата си, за да проверя дали не ми е пратил съобщение по телефона, но си спомних, че като се прибрах сутринта, го оставих в кухнята да се зарежда.

Тръгнах с тихи стъпки по коридора, тъй като не исках да обезпокоя сестрите си. Видях, че вратата на Електра е открехната, и надникнах в стаята й, без да почукам, за да не я събудя. Тя седеше на леглото си с гръб към мен и пиеше от някакво шише. Първо реших, че е вода, но като отпи още веднъж, осъзнах, че е водка. После завинти капачката и пъхна бутилката под леглото.

Отдалечавайки се от вратата, преди да ме е усетила, тръгнах на пръсти по коридора и надолу по стълбите, притеснена от видяното. От всичките ми сестри Електра беше най-запалена по здравословния живот, затова се изненадвах, че пие алкохол толкова късно вечерта. Но навярно обичайните правила не важаха точно в този печален тежък момент.

Подтикната от внезапна нужда да почувствам татко близо до себе си, спрях на междустълбищната площадка и тръгнах към апартамента му.

Побутнах плахо вратата и очите ми плувнаха в сълзи, като видях високото единично легло, на което баща ми навярно бе издъхнал. Стаята му беше толкова различна от останалата част на къщата — функционална и скромно обзаведена, с гол полиран паркет, дървено легло и очукана нощна масичка от махагон. Върху нея седеше часовникът на татко. Спомних си колко ме впечатли, когато го видях за пръв път, като съвсем малка. Татко ми позволи да натискам ключа нагоре и надолу, пак нагоре и пак надолу, да изключа звънеца и да го пусна. А аз се кисках щастливо при всяко дрънчене.

— Трябва да го навивам всеки ден, иначе спира да работи — беше ми казал веднъж, докато го навиваше.

Сега не тиктакаше.

Прекосих стаята и седнах на леглото. Чаршафите бяха опънати и снежнобели, но въпреки това се пресегнах да докосна колосания памук на възглавницата, където за последно бе обронил глава.

Зачудих се къде ли беше старият му ръчен часовник „Омега Сиймастър“ и какво се беше случило с останалите предмети, които от погребалните бюра наричаха „лични вещи на покойния“. Спомних си как стоеше часовникът върху китката му със семплия си, елегантен златен циферблат и кожената каишка с прокъсана четвърта дупка. За една Коледа му бях купила нова и той обеща да я смени, когато старата се скъсаше съвсем, но така и не се случи.

Със сестрите ми често коментирахме, че Татко Солт можеше да си купи всеки часовник, хванал окото му, и да се облича само с бутикови костюми, но откакто го помнехме, носеше все едни и същи дрехи, поне на суша. Винаги комбинираше туиденото си сако със съвършено чиста снежнобяла риза, дискретни златни ръкавели с инициалите му и тъмни панталони с педантично изгладени ръбове отпред. Неизменно беше обут с лъснати до съвършенство кафяви кожени обувки. Всъщност, замислих се, отправяйки поглед към махагоновите гардероб и скрин — единствените други мебели в стаята — вкусът му винаги бе граничил с пестеливостта.

Погледнах рамкираната снимка върху скрина — татко с всичките му дъщери на борда на „Титан“. Макар и тук да беше надхвърлил седемдесетте, личеше, че има физиката на много по-млад мъж. Висок, с бронзов тен и привлекателно зряло лице, набръчкано от широка усмивка; беше се облегнал на парапета на яхтата си, обграден от всички нас. След това очите ми намериха единствената картина, окачена на стената срещу тясното легло.

Станах и отидох да я огледам отблизо. Беше нарисувана с въглен скица на изключително красива млада жена, наглед около двайсетгодишна. Като се вгледах, установих, че в изражението й се чете тъга. Чертите й бяха удивителни, но почти прекомерни за тясното й, сърцевидно лице. Огромните й очи бяха пропорционални на плътните й устни, а от двете страни на устата си имаше трапчинки. Буйната й къдрава коса се спускаше под раменете й. В долния край на платното имаше автограф, но буквите не се различаваха.

— Коя си ти? — попитах жената от картината. — И кой е бил баща ми…?

Накрая въздъхнах и отидох да легна в леглото, свивайки се на кълбо. От очите ми се стичаха сълзи и мокреха възглавницата, която още ухаеше на чистия му, лимонов аромат.

— Тук съм, скъпи татко — пророних, — но ти къде си?