Лусинда Райли
Сестра на бурята (47) (Историята на Али)

45.

През следващите три седмици доста кръстосвах из къщата. Съзнавах, че доброто оркестриране на цяла симфония изискваше месеци усърден труд. Но дори Феликс да приключеше само с първите пет минути, се надявах, че ще е достатъчно да отвори очите на Том за гения си. Ако не успееше, не губехме нищо и Том изобщо нямаше да разбере.

„Всеки заслужава втори шанс“, мислех си, когато чух входната врата да се отваря и Том да се прибра от оркестрината на „Кармен“. Концертният сезон бе започнал, затова като се срути на дивана, пребледнял от умора, веднага му подадох студена бира.

— Благодаря, Али. Лесно ще свикна с това — каза той, отваряйки шишето. — В интерес на истината се замислям по въпроса през последните дни.

— Така ли?

— Реши ли къде ще родиш Палечка?

Това беше галеното му име за бебето, което му измисли, след като ме попита колко е голямо в момента, а аз — с помощта на чисто новата ми книга за бременността — му обясних, че е колкото палец.

— Не, не съм.

— Е, защо не останеш във Фроскехусе с мен? Все повтаряш, че те сърбят ръцете да подмениш интериора, а аз определено нямам време за това. Нали онзи ден чете в книгата за инстинкта за гнездене? Предлагам да подходиш прагматично към него и да се заловиш за работа. В замяна на легло и храна, разбира се, чието количество постоянно нараства заради удвоения ти апетит — пошегува се той. — И официална собственост върху половината имот, естествено.

— О, не, Том, къщата си е твоя! Никога не бих ти отнела половината.

— Добре, ами ако вложиш пари в обновяването й, стига да имаш такива? Това ми се струва справедливо. Ето. Не съм чак толкова щедър.

— Определено мога да попитам Георг Хофман, адвоката на татко. Със сигурност ще го възприеме като разумна инвестиция. Няма да са нужни много пари, макар че тази грозна печка задължително трябва да се замени с модерна камина, а и може би ще е добре да инсталираме подово отопление в останалата част от къщата. А, и бойлерът трябва да се поднови, водопроводната инсталация на баните — също, защото ми омръзна да се къпя с тънка струйка хладка вода, и…

— Ясна работа — изкиска се Том. — По мои изчисления ще ни трябват поне един милион крони. Къщата струва около четири милиона, така че ще ти плащам допълнително за услугите на интериорен дизайнер. Ще трябва да стигнем до съглашение, ако единият от нас реши да продаде своя дял в бъдеще, другият да има правото да го откупи от него, но, Али, според мен е важно с бебето да имате свой собствен дом.

— Досега съм се справяла и без.

— Но досега не си имала дете. А като човек, отраснал в къща, за която майка ми постоянно ми напомняше, че не е наша, държа племенничето ми да няма подобни грижи. Може дори да ви предложа услугите си като баща по заместването и ментор, докато на сцената не се появи друг. Което несъмнено ще се случи един ден — добави той.

— Но, Том, ако остана тук…

— Да?

— Ще трябва да науча норвежки! А това е невъзможно.

— Е, ще може да го учите с бебето — усмихна се той.

— Но какво ще стане, когато някой от нас си намери половинка? Или и двамата?

— Както вече казах, ще можем да продаваме дела си или да откупваме този на другия. Пък и не забравяй, че разполагаме с цели четири спални. А тъй като няма да ти позволя да бъдеш с мъж, когото не одобрявам, не виждам защо да не живеем заедно като в комуна. При всички случаи аз лично не смятам, че има смисъл да се тревожим за това какво може да се случи. Нали това е един от любимите ти принципи?

— Някога беше, но… вече трябва да мисля за бъдещето ни.

— Разбира се. Майчинството те променя.

Като си легнах същата вечер, се замислих колко прав бе Том. Вече нямах да мисля само за себе си, но и за детето си. Несъмнено бях щастлива в дома му; чувствах се спокойна в страната, която лека-полека обиквах. Пък и фактът, че ме бяха изтръгнали от корените ми, ме караше да вярвам, че е важно поне детето ми да опознае своите. Щяхме да извървим този път заедно.

На сутринта съобщих на Том, че принципно идеята ми се струваше прекрасна и с радост бих родила детето си тук.

— Ще проверя дали може да ми докарат яхтата на Тео. Макар и аз самата да нямам смелост дори да се кача на борда й, може пък ти да водиш племенничето си на разходки по норвежки фиорди през лятото.

— Чудесно хрумване — съгласи се Том. — Но ако не заради теб самата, Али, то поне заради детето си ще трябва да се върнеш във водата някой ден.

— Знам, но не в момента — отсякох. — Единственото, което ме притеснява, е какво ще правя, след като си поиграя на интериорен дизайнер и родя — смених темата, сервирайки му любимите палачинки за закуска.

— Виждаш ли? Пак го правиш, Али. Терзаеш се за бъдещето.

— Млъквай, Том. Разговаряш с жена, работила през целия си живот, срещала предизвикателства всеки божи ден.

— И не смяташ, че преселването в нова страна и раждането на бебе е достатъчно голямо предизвикателство?

— Разбира се, че е, поне засега. Но освен да бъда майка, ще трябва да се занимавам и с нещо друго.

— Май ще мога да ти помогна и в тази насока — отбеляза небрежно Том.

— Какво имаш предвид?

— В оркестъра ни винаги има място за талантлива флейтистка като теб. В интерес на истината, тъкмо се канех да ти предложа нещо.

— Така ли? И какво е то?

— Вече знаеш за концерта в чест на Григ, където уж трябваше да участва и „Концерт за героинята“. Първата част включва сюитата „Пер Гинт“ и си мислех колко подходящо би било една истинска Халворсен да изсвири първите акорди от „Утринно настроение“. Всъщност вече споменах идеята си на Дейвид Стюарт и той я одобри. Какво ще кажеш?

— Вече си говорил с него?

— Разбира се, Али. Беше съвсем логично и…

— Дори да свиря ужасно, името ми ще ми издейства място в концерта — довърших вместо него.

— Е, сега вече умишлено се правиш на глупава! Нали те чу да свириш с Уилям в театър „Логен“, забрави ли? Опитвам се да ти кажа, че човек не знае докъде може да го доведе една-единствена сценична изява. Така че на твое място не бих се тревожил за работа, в случай че решиш да се установиш тук.

Присвих очи насреща му.

— Май всичко си премислил, а?

— Точно така. Също както би постъпила и ти.

 

 

Точно три седмици, след като занесох партитурата на Феликс, почуках нетърпеливо на вратата му. Не ми отвори доста време и вече започвах да си мисля, че макар да наближаваше обед, още спеше алкохолен сън.

И когато се появи на вратата с премрежен поглед, облечен в тениска и боксерки, сърцето ми се сви.

— Здрасти, Али. Влез.

— Благодаря.

Всекидневната миришеше на изветрял алкохол и тютюн, а като видях празните бутилки от уиски, подредени като кегли върху масичката за кафе, напрежението ми скочи още повече.

— Извинявай за бъркотията. Седни — покани ме той, събирайки оръфано одеяло и възглавница от дивана. — Боя се, че през последните седмици спя където ме хване сънят.

— Аха.

— Питие?

— Не, благодаря. Знаеш защо съм дошла, нали?

— Горе-долу — отвърна той, прокарвайки ръка през оредяващата си коса. — Заради концерта ли?

— Точно така. Е? — попитах остро, отчаяна да разбера дали се е справил с предизвикателството ми.

— Хм… Да видим, къде го оставих?

Из цялата стая бяха струпани купчини нотни листове, а по пода се търкаляха смачкани на топка страници, които бях видяла и при последното си посещение, но дори след толкова време продължаваха да събират прахоляк и паяжини по старите си места.

— Сигурен съм, че го сложих тук някъде, за да е на сигурно… — мърмореше той под носа си, навеждайки се да погледне под пианото. — Аха! — извика триумфално, отвори горния капак на разкошния роял „Блютнер“ и го подпря с дървената пръчка. — Ето го. — Бръкна във вътрешността на пианото и извади гигантска купчина нотни листове. Като я стовари върху коленете ми, те едва не рухнаха под тежестта. — Готов съм.

Първите няколко листа бяха оригиналът на партията за пиано, прибрани в прозрачна найлонова папка. Следваше партията за флейта, после тази за виола, а накрая и за литавра, както беше описал при първия ни разговор. Прехвърлях папка след папка с безупречно написана музика и докато стигна до духовата партия, вече бях забравила за колко инструменти е направил оркестрации. Накрая го погледнах с откровено изумление, а той ми се усмихна самодоволно.

— Ако ме познаваше от повече време, скъпа ми новооткрита дъще, щеше да знаеш, че никога не пропускам да отговоря на музикално предизвикателство. Особено толкова значимо.

— Но…

Очите ми отскочиха към бутилките от уиски по масата пред мен.

— И както отчетливо си спомням, че ти казах, работя по-добре пиян. Жалко, но истина. Както и да е, всички оркестрации са готови и остава само да ги занесеш на обичния ми син, за да се произнесе. Аз лично смятам, че с баща ми сме сътворили истински шедьовър.

— Е, не съм експерт и не мога да коментирам качеството, но определено е цяло чудо, че си свършил толкова много работа за толкова кратко време.

— Бъхтих се денонощно, скъпа, денонощно. Хайде, тръгвай сега.

— Гониш ли ме?

— Да, искам да си доспя. Почти не съм спал от последната ни среща.

— Добре.

Станах, притиснала внушителната купчина листове към гърдите си.

— Ще ми кажеш каква е присъдата, нали?

— Разбира се.

— А, и предай на Том, че единствената част, от която не съм особено доволен, е когато валдхорната се включва с обоя в третия такт на второ действие. Идва ми малко в повечко. Доскоро, Али.

И с тези думи затръшна вратата след мен.

 

 

— Какво е това? — попита Том същия следобед, като се прибра у дома след поредния концерт и забеляза купчината нотни листове, оставена върху масичката за кафе във всекидневната.

— Ами, нищо особено. Само всички оркестрации на „Концерт за героинята“ — отвърнах небрежно. — Искаш ли кафе?

— С удоволствие — отвърна той и по лицето му се изписа комична гримаса, когато с видимо закъснение осъзна какво виждат очите му.

Тръгнах със спокойна крачка към кухнята да му сипя кафе, а като се върнах във всекидневната, Том вече прелистваше нотните листове, както бях направила и аз у Феликс.

— Как? Кога? Кой?

— Феликс. За три седмици.

— Сигурно се шегуваш!

— Напротив.

Виждайки смаяното му изражение, едвам се сдържах да не ударя въздуха победоносно.

— Е, разбира се — подхвана той и се прокашля, така че гласът му падна с октава, — не знам какво е качеството, но…

Той си затананика партията за обой, после и тази за виола, а като стигна до литаврите, се закиска.

— Гениално! Много ми допада.

— Ядосан ли си?

— Ще ти кажа по-късно. — Тогава вдигна поглед към мен и прочетох възторга и откровеното уважение в очите му. — Но на прима виста ми се струва, че Феликс се е справил невероятно. Забрави кафето. Отивам да звънна на Дейвид Стюарт, преди да си е тръгнал. Веднага ще му ги занеса. Със сигурност и той ще се впечатли като нас.

Помогнах му да събере нотните листове и го изпратих на вратата с пожелание за успех.

— Пип — прошепнах, вдигайки трепетен поглед към звездите. — Твоята „Героиня“ най-сетне ще получи заслужената си премиера.

 

 

Докато есенните дни се нижеха и плановете за премиерата на композицията — вече завършена с вдъхновените оркестрации на Феликс — набираха скорост, аз самата се занимавах с мои лични планове. Свързах се с Георг Хофман и след като му описах ситуацията, той се съгласи, че е разумно да сложа частично мой покрив над главите ни с бебето. Добавих скромните ми спестявания и малкото завещани от Тео пари и започнах ремонта на Фроскехусе. В главата ми вече се беше зародила визия за красива вила в скандинавски стил с обновени подове от светъл бор и стени, мебели от млади норвежки дизайнери и последните иновации на енергоспестяващите технологии.

Напоследък ме терзаеше мисълта, че реално погледнато, двамата с Том трябваше да постъпим справедливо с Феликс и поне да му прехвърлим една трета от къщата, когато дойдеше време да впишем моето име в акта за собственост. Като подхвърлих въпроса на Феликс, той ми се усмихна широко.

— Не, благодаря, скъпа. Много мило от твоя страна, но съм си щастлив в моята колиба, пък и двамата знаем в какво бих вложил парите, ако продам дела си.

Освен това миналата седмица „Едишън Петерс“ — лайпцигската продуцентска компания, позната като „К. Ф. Петерс“ по времето, когато Григ я бе управлявал — прояви интерес към „Концерт за героинята“ и планираха запис с Бергенската филхармония за следващата година. Като законен наследник на правата върху творчеството на баща му и автор на оркестрациите, Феликс по всяка вероятност щеше да припечели доста пари, ако композицията наистина се окажеше толкова успешна, колкото Андрю Литън вярваше.

С олекнала съвест и навярно водена от инстинкта за гнездене, изпълнена с оптимизъм и нова енергия, се впуснах в преговори с местни търговци и строители, консултации със строителните власти и безкрайни проучвания в списания и интернет сайтове. Хрумна ми колко ли биха ми се смели сестрите ми: Али да проявява интерес към интериорен дизайн. Но ето че хормоните бяха отговорни за множество от човешките действия.

Докато се ровех из един каталог с мостри на тапицерии, осъзнах гузно, че не се обаждах на Мама достатъчно често, откакто бях дошла в Берген. Нито пък на Силия. А и след като вече бях преодоляла „опасния период“ на бременността — до края на първия триместър — и двете заслужаваха да научат хубавата вест.

Първо набрах Мама в Женева.

— Ало?

— Мама, аз съм, Али.

— Chérie! Колко се радвам да те чуя.

Усмихнах се облекчено, чувайки топлия й, неукорителен глас.

— Как си? — попита ме тя.

— Това е доста популярен въпрос напоследък — отвърнах с печален смях.

После, прекъсвана тук-там от възклицанията й на изненада и удивление, й разказах за Том и Феликс и как уликите на Татко Солт ме бяла завели до тях.

— Е, Мама, дано разбереш защо съм решила да се позадържа в Берген — завърших. — Има и още нещо, за което не знаеш и което усложнява нещата донякъде. Нося детето на Тео.

От другата страна на линията се спусна мигновена тишина, последвана от радостна въздишка.

— Колко прекрасна новина, Али! След всичко… което преживя. Кога е терминът?

— На четиринайсети март.

Стори ми се прекалено много да й споделя и че след като видеозонът потвърди предполагаемата дата на раждане, изчислих, че сме заченали бебето горе-долу когато татко е починал.

— О, Али, толкова се радвам за теб, chérie. Ти щастлива ли си? — попита ме тя.

— Много — уверих я.

— И сестрите ти ще се зарадват. Предстои им да станат лели, а и ще си имаме ново гостенче в Атлантис. Съобщи ли им новината вече?

— Още не. Исках да кажа първо на теб. През последните седмици говорих с Мая, Ася и Тиги, но с Електра изобщо не успявам да се свържа. Не отговаря на есемесите и имейлите ми, затова оставих съобщение на агента й в Лос Анджелис, но пак не получих отговор. Всичко наред ли е с нея?

— Сигурно просто е страшно заета; знаеш колко е натоварен работният й график — отвърна Мама след едва забележима пауза. — Доколкото ми е известно, всичко е наред.

— Е, успокои ме. Но има и нещо друго: като се обадих на Ася в Лондон и поисках да говоря с Кики, тя ми отговори, че я нямало. Оттогава не съм чула нито дума от тях.

— Разбирам — отвърна лаконично Мама.

— Знаеш ли какво се случва с тях?

— Боя се, че не. Но съм сигурна, че и това не е повод за тревога.

— Ще ми се обадиш ли, ако чуеш нещо?

— Разбира се, chérie. А сега ми разкажи какво си намислила да правиш, като родиш бебето.

След като поканих Мама и всички мои сестри, с които тя щеше да успее да се свърже, на концерта по случай стогодишнината от смъртта на Григ през декември и приключихме разговора, набрах номера на Силия. И тя като Мама се зарадва да ме чуе.

Вече бях решила, че на нея предпочитам да кажа очи в очи за бебето, съзнавайки колко емоционален ще е моментът. Пък и трябваше да уредим въпроса с прахта на Тео.

— Силия, боя се, че нямам много време да си говорим сега, но се питах дали ще е удобно да ти погостувам за няколко дни?

— Али, не е нужно да питаш. Добре дошла си по всяко време. Нямам търпение да те видя.

— Може да отидем до Лимингтън, за да… — гласът ми пресекна и оставих изречението си недовършено.

— Да, дойде време — отвърна тихо тя. — Ще го направим заедно, както той би искал.

 

 

Два дни по-късно кацнах на „Хийтроу“, където Силия ме чакаше в салона за пристигащи пасажери. Като тръгнахме от летището в древния й мини купър, тя надникна към мен.

— Али, дано нямаш нищо против, но отиваме право към Лимингтън, вместо към Челси. Не знам дали съм ти казвала, че още имам една виличка там. Съвсем малка е, но там почивахме с Тео през училищните ваканции, за да излизаме на разходки с лодката ни. Струва ми се някак… уместно да отседнем там.

Пресегнах се да стисна ръката й, вкопчена във волана.

— Силия, звучи прекрасно.

И наистина беше. Малката виличка с изпъкнала фасада беше сгушена в центъра на Лимингтън с калдъръмените му улици и старовремски сгради в пастелни цветове. Оставихме багажа си в тясното фоайе и Силия ме заведе в уютната всекидневна с голи греди, където хвана ръцете ми.

— Али, преди да те водя в стаята ти, искам да те предупредя, че имаме само две спални. Едната е моята, а другата… ами, там спеше Тео и все още е пълна с… с много спомени.

— Няма нищо, Силия — уверих я, както винаги трогната от добрината и тактичността й към мен.

— Искаш ли да занесеш багажа си горе? Аз ще запаля огъня и ще започна да приготвям вечерята. Нося разни дреболии и ще скалъпя нещо набързо. Освен ако не искаш да вечеряме в ресторант?

— С радост бих си останала тук, Силия. Ей сега се връщам, за да ти помогна.

— Първата стая вляво — провикна се тя след мен.

Грабнах раницата си и тръгнах нагоре по стълбите. На върха им видях ниска дървена врата с нескопосан надпис „КОЛИБАТА НА ТЕО“. Отворих я и видях тясно легло под прозореца; на възглавниците беше облегнато старо, карамелено на цвят плюшено мече, облечено в миниатюрно пуловерче. Кривите стени бяха осеяни със снимки на яхти, а над боядисания скрин висеше старинен спасителен пояс на червено-бели райета. Сходството с моята детска стая в Атлантис накара очите ми да запарят от неканени сълзи.

— Другарчето ми по душа — прошепнах, внезапно усещайки присъствието на Тео навсякъде около себе си.

После седнах на леглото, взех мечето и го притиснах към гърдите си, а сълзите рукнаха по бузите ми при мисълта, че Тео никога нямаше да види детето си.

Същата вечер със Силия си поприказвахме приятелски, докато сипваше в чинии от пилешкото в касерола. Огънят във всекидневната вече пращеше и седнахме да вечеряме на мекия диван с избеляла тапицерия.

— Къщичката е много уютна, Силия. Разбирам защо ти харесва тук.

— Имах щастието да я наследя от родителите си. Те също бяха моряци и мястото беше идеално за детските години на Тео. Питър така и не свикна с плаването, пък и бездруго по онова време вечно беше в чужбина по работа, затова с Тео прекарвахме доста време тук.

— Като стана дума за Питър, говорили ли сте скоро? — попитах деликатно.

— Странното е, че да, говорихме. Даже бих казала, че доста се сближихме през последните седмици. Обажда ми се често и дори обсъждаме да прекара Коледата с мен в Челси. Май в момента и двамата се борим с живота сами. — По фините й скули плъзна руменина. — Може и да звучи банално, но като че ли смъртта на Тео отми част от горчивината помежду ни.

— Изобщо не звучи банално. Знам, че те е наранил ужасно, Силия, но наистина имам чувството, че е прозрял къде е бъркал и какво ти е причинил.

— Е, никой не е съвършен, Али. А може би аз също съм пораснала и разпознах някои от собствените си грешки. Определено вече съзнавам, че когато Тео се роди, години наред в света ми не съществуваше нищо друго освен него. Отблъснах Питър, а както вероятно вече знаеш, не му харесва да го игнорират — усмихна се тя.

— Да, така ми се струва и на мен. Е, радвам се, че пак си говорите.

— Всъщност даже му казах, че с теб идваме насам да разпилеем прахта на Тео по изгрев утре сутринта, но още не ми е отговорил. Типично за Питър — въздъхна Силия. — Никога не го е бивало в разговорите за истински важните неща. Както и да е, достатъчно за мен — отсече Силия. — Искам да ми разкажеш как прекара в Норвегия. В колата спомена, че си следвала уликите от баща ти. Ако си в настроение, ще се радвам да чуя цялата история.

През следващия час й споделих с подробности за странните приключения по пътя към корените ми. Както при разговора ми с Мама, и пред нея пропуснах да спомена за вероятната ми генетична връзка с Едвард Григ. И аз като Том смятах, че подобна информация трябва да си остане в тайна. Без солидни доказателства нямаше никаква стойност, затова и не виждах смисъл да я разкривам.

— Смая ме, Али! — възкликна Силия, след като приключих. И двете вече бяхме отместили встрани празните си подноси от вечерята. — Намерила си не само нов брат близнак, но и баща. Доста невероятен развой на събитията. Ти какво мислиш по въпроса?

— Много се вълнувам, ако трябва да съм откровена. Том сякаш е… мое копие — споделих с усмивка. — И дано не прозвучи безчувствено, но май след като загубих учителя си в живота — Татко Солт, и другаря си по душа — Тео, намерих друг мъж, с когото имам силна връзка, макар и коренно различна.

— Али, скъпа, това е прекрасно! Какво приключение си преживяла през последните седмици!

— Всъщност, Силия, приключението далеч не е свършило. Имам да ти казвам още нещо. — Погледнах я право в очите, долавяйки въпроса в тях, и вдишах дълбоко, преди да кажа: — Ще ставаш баба.

Озадаченият й поглед премина в моментно недоумение, докато асимилираше думите ми. После устните й се извиха във възторжена усмивка и тя се пресегна през дивана, прегръщайки ме силно.

— Али, почти не смея да го повярвам. Сигурно ли е?

— Напълно. Една докторка в Берген потвърди бременността ми. А преди седмица за пръв път ходих на ултразвук. — Станах от дивана, разрових се из чантата си и извадих зърнеста черно-бяла снимка, която й подадох. — Знам, че не се вижда добре, но това е внучето ти, Силия.

Тя взе снимката и я огледа, проследявайки с пръсти размитите очертания на мъничкия живот, растящ в утробата ми.

— Али… — проговори накрая със стегнато от емоции гърло. — Това е… най-хубавото нещо, което някога съм виждала.

След като се разсмивахме и прегръщахме със сълзи на очи още поне десетина пъти, отново седнахме на дивана, и двете леко зашеметени.

— Поне вече ще гледам на… утрешната ни задача със зрънце надежда в сърцето — отбеляза Силия. — А като стана дума за това, имам една лодка на пристанището. Май е най-логично да отплаваме призори и… да се сбогуваме с него по вода.

— Много с-съжалявам — заекнах, — но просто не мога. След смъртта на Тео се заклех повече да не припаря до водата. Дано ме разбереш.

— Разбирам те, скъпа, но моля те, замисли се. Както сама каза, човек не може просто да се преструва, че миналото не съществува. Струва ми се вече знаеш, че Тео в никакъв случай не би искал да те откъсне от страстта ти.

В този миг осъзнах, че колкото и трудно да ми беше, дължах на Тео и на нероденото ни дете да възобновя близостта си с морето.

— Силия — отвърнах накрая, — права си. Точно така трябва да постъпим.

 

 

Събудих се преди изгрев от алармата на мобилния ми телефон, дезориентирана за миг, докато не усетих нещо четинесто до бузата си. Като светнах нощната лампа, видях, че старото плюшено мече на Тео лежи до лицето ми на възглавницата. Пресегнах се да го хвана и зарових нос в грубата му козина, сякаш така можех да вдишам духа на Тео. Станах от леглото, намъкнах набързо клин и дебел пуловер и слязох на долния етаж, където Силия вече ме чакаше. Само погледнах към прозаичната синя урна в ръцете й и нямаше нужда от думи.

Тръгнахме към пристанището по безлюдните улици на Лимингтън, потънали в смътната полусветлина, предшестваща зората. Като спряхме на дървения кей, където бе завързана лодката на Силия, единственият признак на живот наоколо бяха двамата рибари на съседното място, които ни кимнаха бързо и продължиха да кърпят мрежите си в подготовка за новия работен ден.

— На Тео много би му харесала тази гледка. Всевечният ритъм на приливите и отливите, съществуващ от незапомнени времена.

— Да, наистина би му харесало.

И двете се обърнахме към познатия глас и видяхме Питър да крачи към нас. Забелязах смаяното изражение на Силия и как лицето й се озари, когато Питър отвори обятията си за нея и тя го прегърна. Аз останах на мястото си, за да не прекъсвам момента им на нежност, но тогава двамата тръгнаха към мен и Питър прегърна и мен.

— Добре — обади се той с пресекващ глас, — предлагам да действаме.

Докато Силия се качваше на лодката, Питър прошепна в ухото ми:

— Само се надявам да не се изложа пред вас, като повърна закуската си точно в най-тържествения момент. Не се разбирам с водата, Али.

— Точно сега — пророних — същото важи и за мен. Хайде — подканих го, подавайки му ръка, — ще се справим заедно.

Качихме се на лодката и помогнах на Питър да седне, докато аз самата се мъчех да успокоя стомаха си.

— Готова ли си, Али?

— Да — уверих Силия, докато вдигах платната и развързвах въжето.

Когато отплавахме в пролива Солент, първите златисторозови лъчи на слънцето вече се протягаха към брега, проблясвайки по гребените на мудните вълни. Силия пое щурвала, а аз обиколих палубата, за да наглася платната. Прохладният бриз тласкаше лодката през водите и ласкаво гонеше косата от лицето ми и макар доскоро да бях изтръпвала при мисълта отново да изляза в морето, чувствах странен покой. В съзнанието ми като на лента запросветваха спомени с Тео, но за пръв път, откакто ме бе напуснал, мислите за него ме изпълваха не само с тъга, но и с радост.

Като достигнахме място с живописен изглед към пристанището на Лимингтън, на няколкостотин метра от брега, свихме платната и Силия слезе в кабината за няколко секунди, излизайки със синята урна в ръце. Отидохме при Питър, зеленеещ на кърмата, и му помогнахме да се изправи между нас.

— Ти я вземи, Питър — предложи Силия, докато утринното слънце изникваше над хоризонта в целия си приказ.

— Готови ли сте? — попита той.

Аз кимнах и всички преплетохме ръце около урната, толкова незначима наглед, но изпълнена с купища мечти, надежди и спомени. Когато Питър вдигна капака и изсипа съдържанието й на вятъра, погледахме как мъглата от фина пепел се слива с пенестото море под нас. Стиснах очи и по бузата ми се търкулна самотна сълза.

— Сбогом, скъпи мой — прошепнах, милвайки инстинктивно извивката на корема си. — Просто знай, че любовта ни към теб ще живее вечно.