Лусинда Райли
Сестра на бурята (36) (Историята на Али)

34.

„В залата на планинския крал“

Алегро

Едвард Григ

Със заседнало в гърлото ми сърце обърнах нетърпеливо на следващата страница, за да разбера какво се е случило след завръщането на Йенс при Анна. Йенс обаче бе решил да претупа несъмнено мъчителните месеци след това, избирайки да съсредоточи вниманието си върху нанасянето им в Берген година по-късно, в къща на име Фроскехусе, разположена недалеч от имението Тролдхауген на Григ. И последвалата премиера на неговите собствени композиции в града. Прескочих до „Бележка на автора“ на последната страница:

Тази книга е посветена на прекрасната ми съпруга, Анна Ландвик Халворсен, която по-рано тази година загина трагично от пневмония на петдесетгодишна възраст. Ако не ми бе простила, приемайки ме обратно в живота си, като се появих на прага й толкова много години, след като я напуснах, наистина щях да потъна в парижките канали. Вместо това, благодарение на великодушната й постъпка, водихме щастлив съвместен живот заедно със скъпия ни син Хорст.

Анна, ангел мой, муза моя… Ти ми показа кое е истински важно на света.

Обичам те и ми липсваш.

Твой Йенс

Затворих лаптопа разстроена и объркана. Не можех да повярвам, че Анна, със силния й характер и безкомпромисни морални принципи — същите онези качества, които й бяха помогнали да преодолее жестоката постъпка на Йенс — е успяла да му прости така лесно и отново да го приеме за свой съпруг.

— Аз лично щях да го изритам на улицата и да се разведа с него час по-скоро — заявих на стените в хотелската стая, бясна заради финала на невероятната й история.

Съзнавах, че по онова време животът е бил различен, но ми се струваше, че на Йенс Халворсен — същинското олицетворение на Пер Гинт — му се е разминало безнаказано.

Погледнах часовника си и като видях, че минава десет вечерта, станах да използвам тоалетната и да си направя чаша чай.

Докато затварях тежките завеси, скривайки блещукащите светлинки на бергенското пристанище, се замислих сериозно дали аз самата бих простила на Тео, ако ме изоставеше така. Каквото и беше направил, и то по най-жестокия начин. Да, знаех, че и аз съм пълна с гняв, че още не съм простила на вселената. За разлика от историята на Йенс и Анна, нашата с Тео бе прекъсната още преди да започне истински, макар и по ничия вина.

За да не изпадна в очакваната меланхолия, реших да проверя електронната си поща, нападайки фруктиерата, тъй като бях прекалено уморена да ходя до долния етаж, а и нямаше румсървис след девет. Чакаха ме съобщения от Мама, Мая и Тиги, която ми казваше, че все си мисли за мен. Питър, бащата на Тео, също ми беше писал, за да ме уведоми, че е намерил книгата на Том Халворсен и само му трябва адрес, на който да я изпрати. Помолих го да я пусне по куриер до адреса на хотела, решавайки да остана в Берген, докато пристигне.

На следващия ден щях да намеря къщата на Йенс и Анна и може да се върна при Ерлинг, услужливия уредник на музея „Григ“, за да ми разкаже какво още знае за историята им. В Берген ми харесваше, макар и за момента разследването ми да удряше на камък.

Телефонът до леглото ми иззвъня внезапно и ме накара да подскоча.

— Ало?

— Обажда се Уилям Каспари. Добре ли си?

— Да, добре съм, благодаря.

— Чудесно. Али, искаш ли да закусим заедно утре? Хрумна ми нещо и искам да ти го споделя.

— Ами… да, би могло.

— Отлично. Приятни сънища тогава.

Връзката прекъсна мигновено и аз върнах слушалката, леко смутена, задето бях приела поканата на Уилям. Размислих се защо и накрая признах пред себе си, че е от гузна съвест. Ако трябваше да съм откровена, малка искрица в мен ми подсказваше, че ме привлича физически. Дори умът и сърцето да ми го забраняваха, тялото ми се бунтуваше срещу заповедта им и реагираше посвоему. Но все пак не отивах на „романтична среща“. Пък и от историята му за трагичната смърт на партньора му Джак ставаше ясно, че Уилям е гей.

Докато се приготвях за сън, от гърдите ми се надигна тих смях; и това ако не беше безопасно увлечение! Пък и вероятно произтичаше най-вече от таланта му на пианист, който се оказваше доста мощен афродизиак за мен, затова реших да си простя безобидното прегрешение.

 

 

— Е, какво ще кажеш? — попита Уилям на закуска, впивайки проницателните си тюркоазени очи в моите.

— Кога е рециталът?

— В събота вечерта. Но все пак си свирила композицията и преди и имаме цяла седмица за репетиции.

— Боже, Уилям, свирила съм я преди цели десет години. Поласкана съм от предложението ти, но…

— „Соната за флейта и пиано“ е толкова красива и никога няма да забравя как я изсвири онази вечер в Женевската консерватория. Това, че помня изпълнението ти и теб самата цяло десетилетие, е абсолютно доказателство за таланта ти.

— Далеч не съм талантлива и преуспяла като теб — възразих. — Проучих те в интернет и открих, че си голяма клечка, Уилям. Миналата година си свирил в Карнеги Хол, за бога! Така че много ти благодаря за комплимента, но ще откажа.

Той впери поглед в мен и недокоснатата ми закуска. Наистина ми беше зле.

— Притеснена си, нали?

— Разбира се! Представяш ли си колко зле би се представил ти след цели десет години далеч от пиано?

— Да, но и бих свирил с нова енергия и страст. Не се дръж като страхливка, а поне опитай. Защо не дойдеш след обедния концерт, за да изпробваме композицията заедно? Сигурен съм, че Ерлинг не би възразил, макар и да му се стори кощунство да свирим произведение на Франсис Пуленк на свещената земя на Григ. Театър „Логен“, между другото, където ще се състои съботният рецитал, е прекрасна сцена. Идеалното място да се завърнеш към музиката.

— Насилваш ме, Уилям — пророних на ръба на сълзи. — Защо толкова държиш да свиря с теб?

— Ако никой не ме беше принудил да се върна към клавишите след смъртта на Джак, вероятно нямаше да изсвиря и нота повече, затова може да се каже, че връщам услугата от кармична гледна точка. Моля те, съгласи се.

— Ох, добре. Ще дойда в Тролдхауген днес следобед и ще опитаме — склоних принудително накрая.

— Прекрасно — плесна доволно с ръце Уилям.

— По всяка вероятност ще се ужасиш, като ме чуеш. Последно свирих на погребението на Тео, но това беше различно.

— След такова предизвикателство, рециталът ще ти се стори фасулска работа. Е — рече той и стана от масата, — ще се видим в три.

Изпратих го с поглед, чудейки се как толкова слаб човек можеше да погълне обилната закуска, която току-що го бях видяла да унищожава. Явно във вените му постоянно препускаше адреналин. Като се върнах в стаята си след десет минути, отворих плахо калъфа на флейтата и я загледах като враг, с който скоро щях да се впусна в бой.

— Какво направих? — измърморих под носа си, после извадих частите на флейтата и ги сглобих бавно в правилния ред.

След като я настроих и изсвирих набързо няколко гами, изпробвах по памет първата част на сонатата. За първи опит не звучеше зле, помислих си, докато бършех механично влагата от инструмента, преди да го прибера обратно в калъфа.

После излязох на разходка по кея и минах през един от магазините с дървена облицовка, откъдето си купих вълнен пуловер, тъй като температурите спадаха, а в раницата ми имаше само летни дрехи.

След като се върнах до хотела, за да взема флейтата си, хванах такси до музея на хълма. Попитах шофьора дали се сеща за къща на същата улица, наречена Фроскехусе. Той каза, че не знаел за такава, но предложи и двамата да оглеждаме имената на къщите, докато минавахме покрай тях. И я открихме — намираше се само на няколко минути път пеша от музея, кацнал на върха на хълма. Слязох от таксито и вдигнах поглед към красивата дървена къща, боядисана в кремаво и построена в съвсем традиционен стил. Като я наближих, ми направи впечатление, че изглежда доста западнала — боята се белеше от дървената й облицовка, а градината беше видимо запусната. Навъртайки се отвън като крадец, планиращ обир, се чудех кой ли живее тук сега и дали просто да не почукам на вратата, за да разбера. В крайна сметка се отказах и продължих нагоре по хълма към музея „Григ“.

Докато вървях към кафенето, отново ми прилоша леко. Апетитът ме беше напуснал още от смъртта на Тео и знаех, че съм отслабнала. Макар че не бях гладна, си поръчах сандвич с риба тон и се насилих да го изям.

— Здравей, Али — поздрави ме с усмивка Ерлинг. — Подочух, че имаш експромпто репетиция в концертната зала след днешния рецитал.

— Стига да не възразяваш, Ерлинг.

— Винаги приветствам добрите музиканти тук — увери ме той. — Прочете ли още от биографията на Йенс Халворсен?

— В интерес на истината снощи я приключих. Току-що ходих да видя къщата им с Анна.

— А, да. Сега там живее Том Халворсен, биографът и праправнук на Йенс. Е, смяташ ли, че имаш роднинска връзка със семейство Халворсен?

— Ако е така, още не знам каква точно.

— Е, може пък Том да те просветли, като се върне от Ню Йорк в края на седмицата. Ще гледаш ли обедния концерт на Уилям?

— Да. Много е талантлив, нали?

— Абсолютно. Както вероятно ти е споделил, преди известно време преживя лична трагедия. Мисля, че именно тя го направи по-добър пианист. Подобни събития могат както да те сразят, така и да те издигнат духовно, ако ме разбираш.

— Разбирам те — отвърнах искрено.

— До после, Али — кимна ми Ерлинг и се отдалечи.

Половин час по-късно отново седях в Тролдсален, концертната зала, и слушах изпълнението на Уилям. Този път свиреше по-непопулярна композиция със заглавие „Настроения“, която Григ бе написал към края на живота си, когато почти не напускал дома си заради болестта, но все успявал да се добере до колибата, за да твори. Съвършеното изпълнение на Уилям ме накара да се замисля как, за бога, съм се съгласила да свиря с толкова върховен пианист. И още повече — защо изобщо ми предлагаше.

След като доволната публика се изниза от залата след края на концерта, Уилям ме привика да сляза на сцената и аз застанах смутено до него.

— За пръв път чувам тази композиция. Прекрасна е и ти я изсвири неповторимо — похвалих го.

— Благодаря. — Той ми се поклони отривисто, после впери поглед в мен. — Али, бяла си като чаршаф! Така че хайде да започваме, преди да те е дострашало и да ми избягаш.

— Нали никой няма да влезе? — попитах го, надниквайки към вратите в задната част на залата.

— Господи, Али! Започваш да ме настигаш по параноя.

— Извинявай — пророних и извадих флейтата си, а като я сглобих, Уилям даде знак да започнем.

Гордеех се, че съумях да изсвиря цялата дванайсетминутна композиция, без да сбъркам нито нота, но все пак много ми помагаха интуитивният акомпанимент на Уилям и невероятният, пленителен тембър на пианото „Стайнуей“.

Уилям ме аплодира и звукът отекна гръмко из празната зала.

— Е, ако така свириш след десетгодишно прекъсване, май ще поискам да удвоят цената на билета за съботния рецитал.

— Много мило от твоя страна, но далеч не беше съвършено.

— Не, не беше, но по-добро първо изпълнение не мога да си представя. А сега предлагам да проучим композицията по-бавно. Трябва да изгладим някои хармонични несъответствия.

През следващия половин час упражнявахме трите части на композицията една по една. А след като прибрах флейтата си и излязохме заедно от залата, осъзнах, че не се бях сещала за Тео нито веднъж през последните четирийсет и пет минути.

— В града ли се връщаш? — поинтересува се Уилям.

— Да.

— Тогава ще извикам такси.

Докато пътувахме към центъра на Берген, благодарих на Уилям и му обещах да участвам в съботния рецитал.

— Много се радвам — отвърна той, реейки отнесен поглед през прозореца. — Берген има специфична енергия, не смяташ ли?

— Да, и аз я усещам.

— Една от причините да се съглася да изнасям обедни рецитали в Тролдсален тази седмица е поканата от Бергенската филхармония да им стана постоянен пианист. Исках първо да изпробвам почвата, защото ще трябва да се изнеса от убежището си в Цюрих и да заживея в Берген. А след като вчера ти разказах за себе си, знаеш колко голям ход ще е това за мен.

— С Джак ли сте живели в Цюрих?

— Да. Но може би е дошло време за ново начало. Пък и поне Норвегия е чиста — добави той със сериозно изражение.

— Така си е — изкисках се аз. — И хората се държат много приятелски. Макар че сигурно е доста трудно да научиш езика.

— За щастие имам много схватливо ухо. Бива ме с нотите и езиците, а понякога и математическите задачи. Пък и тук всички говорят английски.

— Е, според мен оркестърът е спечелил, като те е привлякъл.

— Благодаря. — Той ме удостои с една от редките си усмивки. — Е — подхвана, като влязохме в хотела, — имаш ли планове за вечерта?

— Не съм мислила по въпроса.

— Искаш ли да вечеряме заедно?

Явно колебанието се изписа по лицето ми, защото побърза да добави:

— Извинявай, сигурно си уморена. Ще се видим утре в три. Довиждане.

Уилям си тръгна внезапно, оставяйки ме гузна и объркана. Но наистина не се чувствах особено добре, което не беше типично за мен. А като влязох в стаята си и се проснах на леглото, се замислих горчиво колко много „нетипични“ неща ми се случваха.