Лусинда Райли
Сестра на бурята (37) (Историята на Али)

35.

Наложи ми се да изляза на пазар в Берген, за да си купя нещо достатъчно официално и скромно за представлението. А докато обличах семплата черна рокля преди рецитала, опитах да отблъсна спомена за подобния си тоалет на погребението на Тео. Сложих си спирала за мигли, усещайки прилива на адреналин. Явно ми дойде в повече, защото ми се повдигна и побързах да се наведа над тоалетната, макар че не успях да повърна. Избърсах сълзящите си очи и се обърнах към огледалото, за да оправя спиралата и да си сложа червило. После грабнах флейтата и палтото си и слязох с асансьора до фоайето, където имах среща с Уилям.

Не само че се чувствах неразположена физически, но и мисълта, че Уилям ме беше поканил на вечеря не ми даваше мира. От онзи момент по време на репетициите ни усещах известна студенина в него. Държеше разговора ни на „делово“ ниво; в таксито обсъждахме само музиката, върху която се упражнявахме.

Вратите на асансьора се отвориха и го видях да ме чака до рецепцията, безупречен в черния си смокинг и папийонка. Надявах се да не съм го разстроила с отказа си. Още от самото начало усещах помежду ни нюанси на смущението, което съществуваше помежду ни с Тео, преди да задълбочим връзката си, и нещо вече ми подсказваше, че Уилям определено не е гей…

— Изглеждаш прекрасно, Али — стана от мястото си той и тръгна към мен.

— Благодаря. Само дето не се чувствам така.

— Май с всички жени е така — коментира рязко той, докато вървяхме към таксито, което вече беше извикал.

В колата отново се спусна мълчание и неудобството помежду ни започваше да ме притеснява все повече. Уилям ми се струваше отчужден и напрегнат.

Като пристигнахме в театър „Логен“, Уилям намери организаторката, която ни чакаше във фоайето.

— Заповядайте, заповядайте — покани ни тя, въвеждайки ни в изискана висока зала, обзаведена с редове седалки и полилеи, осветяващи издадения напред балкон. Сцената беше празна, с изключение на роял и нотна стойка за мен. Прожекторите се включваха и изключваха, докато осветителите правеха финални проверки.

— Ще ви оставя да си направите генерална репетиция — обяви жената. — Ще пуснем публиката петнайсет минути преди началото, така че имате трийсет минути да опознаете акустиката на залата.

Уилям й благодари и изкачи стъпалата до рояла. Вдигна капака и прокара пръсти напред-назад по клавишите.

— „Стайнуей“, модел „Б“ е — обясни с облекчение. — Звукът му е добър. Е, бърза репетиция?

Извадих флейтата от калъфа й и я сглобих с разтреперани пръсти. Изсвирихме сонатата и аз отидох да намеря тоалетната, докато Уилям упражняваше соловите си изпълнения. Пак се опитах да повърна без успех, а като наплисках лицето си със студена вода, се присмях на восъчното си отражение. Уж бях способна да преодолея най-суровите условия по море без дори да ми прилошее. А сега тук, на твърда земя, преди да посвиря на флейта някакви си дванайсет минути пред публика, се чувствах като аматьор с морска болест, попаднал в първата си буря.

Като се върнах зад кулисите, надникнах към залата и видях, че зрителите започват да прииждат. Погледнах скришом към Уилям, който изпълняваше странен ритуал на няколко крачки от мен — мърмореше си нещо под носа, крачеше напред-назад и раздвижваше пръстите си — затова не го обезпокоих. За жалост „Соната за флейта и пиано“ беше предпоследното изпълнение в програмата, тоест през цялото време щях да стоя на нокти зад кулисите.

— Добре ли си? — попита ме шепнешком Уилям, като чухме конферансието да го представя, четейки най-впечатляващите моменти от биографията му.

— Да, благодаря — отвърнах, тъкмо когато публиката избухна в овации.

— Исках официално да ти се извиня за арогантната си покана за вечеря. Беше съвършено неуместна, предвид обстоятелствата. Разбирам в какво емоционално състояние си и отсега нататък ще го уважавам. Дано ми останеш приятелка.

С тези думи Уилям излезе на сцената и се поклони, преди да седне пред пианото. Започна с бързия, техничен „Етюд 5 в сол бемол мажор“ на Шопен.

Докато слушах как свири, се замислих за безкрайно сложния танц, в който неизменно се оплитаха мъжете и жените. А когато последните акорди на композицията прокънтяха в залата, осъзнах, че една част от мен изпитва странно разочарование от факта, че Уилям се надяваше да си останем приятели. Да не говорим за вината в дъното на съзнанието ми, замислех ли се как би възприел Тео смущението, което изпитвах заради внезапното си увлечение по Уилям…

След цяла вечност кръстосване в тясното пространство зад кулисите, най-накрая чух Уилям да ме представя и излязох на сцената. Усмихнах му се широко в знак на благодарност за добрината и насърчението му през последните дни. После долепих флейтата до устните си, дадох му знак, че съм готова и засвирихме.

След като Уилям изпълни и последната си композиция за вечерта, се върнах при него на сцената и с чувство за нереалност се поклоних заедно с него. Организаторите дори ми поднесоха малък букет цветя, за да ми благодарят за участието.

— Браво, Али, справи се добре. Всъщност много, много добре — поздрави ме Уилям, докато слизахме заедно от сцената.

— Напълно съгласен.

Обърнах се към познатия глас и видях Ерлинг, уредника на музея „Григ“, да стои зад кулисите с още двама мъже.

— Здравей — усмихнах му се. — И благодаря.

— Али, това е Том Халворсен, праправнукът и биограф на Йенс Халворсен. Освен това и виртуозен цигулар и асистент-диригент на Бергенската филхармония. Представям ти и Дейвид Стюарт, ръководителя на оркестъра.

— За мен е удоволствие да се запознаем, Али — обади се Том, когато Дейвид Стюарт се обърна към Уилям. — Ерлинг ми каза, че проучваш живота на прапрадядо ми и прапрабаба ми.

Като погледнах Том в лицето, ми се стори познат, но не можах да се сетя откъде. Имаше типичен норвежки вид: червеникава коса, луничав нос и големи сини очи.

— Да, така е.

— В такъв случай на драго сърце ще ти помогна с каквото мога. Но извинявай, ако тази вечер звуча отнесено. Току-що се прибирам от Ню Йорк. Ерлинг ме взе от летището и ме доведе право тук, за да чуя концерта на Уилям.

— Дългите полети са ужас — успяхме да кажем в един глас и след миг си разменихме свенливи усмивки.

— Така си е — добавих, тъкмо когато Дейвид Стюарт се обърна към нас.

— За жалост трябва да си тръгвам — обяви той, — затова ще ви пожелая хубава вечер. Том, обади ми се, ако има новина.

Той махна и ни остави.

— Както сигурно знаеш, Али, в момента увещаваме Уилям да постъпи във филхармонията ни. Случайно да имаш отговор, Уилям?

— Да, както и някои въпроси, Том.

— Тогава предлагам да отскочим отсреща за по питие и бърза вечеря. Ще ни правите ли компания? — попита Том двама ни с Ерлинг.

— Не искаме да ви безпокоим, ако имате важни въпроси за обсъждане с Уилям — отговори от наше име Ерлинг.

— Напротив. Трябва ни само едно „да“ от Уилям и отваряме шампанското.

Десет минути по-късно всички седяхме на светлина от свещи в уютния ресторант. Том и Уилям се бяха привели над масата, дълбоко потънали в разговор, затова аз си приказвах с Ерлинг, който седеше срещу мен.

— Тази вечер наистина се представи блестящо, Али. Твърде добра си, за да пренебрегваш таланта си, камо ли удоволствието от свиренето.

— И ти ли си музикант? — попитах го.

— Да. И аз като Том произлизам от музикално семейство. Челист съм и свиря в малък оркестър от нашия град. Тук сме много. Бергенската филхармония е най-старият оркестър в света.

— И така — прекъсна ни Том, — най-сетне можем да поръчаме шампанско! Уилям се съгласи да постъпи във филхармонията.

— Благодаря, но аз ще се въздържа. Не пия алкохол след девет часа вечерта — заяви категорично Уилям.

— Май ще трябва да се научиш, щом идваш да живееш в Норвегия — пошегува се с него Том. — Само той ни дава сили през дългите зими.

— Добре, ще кажа едно наздраве за повода — отстъпи великодушно Уилям, когато келнерът дойде с бутилката.

— За Уилям! — вдигнахме тост всички, докато ни сервираха храната.

— Май шампанското ме поободри — усмихна ми се Том. — Така че, хайде, разкажи ми за връзката си с Йенс и Анна Халворсен.

Обясних му накратко за завещанието на Татко Солт, включващо биографията на Анна Халворсен, написана от съпруга й, и координатите върху армиларната сфера, които ме бяха отвели първо в Осло, а сега и в бергенския дом на Григ.

— Удивително — пророни той, изучавайки ме с умислено изражение. — Значи нищо чудно да имаме роднинска връзка. Макар че откровено казано, тъй като съвсем скоро разучавах историята на семейството ми, на прима виста не виждам каква.

— Нито пък аз — уверих го, внезапно притеснена да не помисли, че лъжа за своя облага. — Поръчах си книгата ти, между другото. Ще ми я изпратят от Щатите.

— Много мило, Али, но я имам вкъщи, ако ти потрябва.

— Благодаря. Най-малкото ще те помоля да ми дадеш автограф. А и след като съм те хванала натясно, може би ще се съгласиш да ми помогнеш с някои подробности. Знаеш ли какво се е случило със семейство Халворсен в годините след като Йенс издава книгата си.

— Донякъде. За жалост съвпадат с неприятен момент от човешката история заради наближаването на световните войни. Норвегия е била неутрална в Първата, но през Втората немската окупация я ударила много тежко.

— Така ли? Дори не знаех, че Норвегия е била окупирана — признах си. — Не бях особено добра по история в училище. Всъщност не съм се замисляла за ефекта на Втората световна война върху по-незначителните участници на военната сцена. Особено тук, в тази мирна страна, скътана в горния край на света.

— Е, май в училище ни учат главно за историята на родината ни. Твоята коя е?

— Швейцария — засмях се, вдигайки очи към него.

— Неутрална — казахме отново в хор.

— Е — продължи Том, — вражеските сили нахлули тук през 1940-а. Всъщност преди няколко години имах концерт в Люцерн и Швейцария ми се стори доста сходна с Норвегия. Не само заради снега. И двете страни са някак отцепени от останалия свят.

— Да — съгласих се. Погледах Том как яде, още недоумявайки защо ми се струваше толкова познат. Сигурно разпознавах някои генетични белези, които се бяха насадили в ума ми покрай всички стари фотографии на предците му. — Значи семейство Халворсен надживели войните?

— Ами, историята е доста тъжна и несъмнено твърде оплетена за уморения ми от полета мозък. Може да се срещнем отново, за да ти разкажа. Как ти звучи утре следобед в моята къща? Някога е била на Йенс и Анна и мога да ти покажа къде са изживели някои от по-щастливите си моменти заедно.

Том вдигна вежда и изпитах смътна тръпка от факта, че и той бе запознат с историята им.

— Всъщност я видях преди няколко дни на път към Тролдхауген.

— Тогава знаеш къде се намира. А сега, Али, извини ме, но отивам да лягам. — Том стана и се обърна към Уилям. — Приятен полет до Цюрих и очаквай от администрацията да ти изпратят договора. Обади ми се, ако има нещо друго. Е, Али, два часа във Фроскехусе?

— Добре. Благодаря, Том.

— Разхожда ли ти се? — предложи Уилям, след като се разделихме с Ерлинг, който щеше да откара Том до дома му. — Хотелът е близо.

— Май ще се справя — съгласих се с мисълта, че свежият въздух можеше да пооблекчи главобола ми.

Тръгнахме по калдъръмените улици, докато не излязохме на пристанището, където Уилям спря.

— Берген… Новият ми дом! Правилното решение ли взех, Али?

— Не мога да ти отговоря, но едва ли има много по-хубави места за живот. Имам чувството, че тук няма как да ти се случи нещо лошо.

— Точно това ме притеснява. Дали не опитвам да се измъкна? Дали не бягам отново от случилото се с Джак? Пътувам фанатично, откакто тя си отиде и сега се питам дали не идвам тук, за да се скрия от миналото — въздъхна той, докато вървяхме по кея към хотела ни.

„Тя?“, вдигнах вежди наум.

— Може пък да погледнеш по-позитивно на нещата и да кажеш, че продължаваш напред с живота си, започваш отначало — предложих.

— Може и така, да. Всъщност, Али, исках да те попитам дали си минала през фазата „защо аз оцелях, а той си отиде“?

— Разбира се, даже още минавам през нея. Не друг, а Тео ме накара да сляза от състезателната ни яхта малко преди да се удави. Безброй часове прекарах в размишления как е можело да го спася, ако бях останала на борда, макар и да знам, че е нямал шанс.

— Да… безсмислено терзание. Аз самият стигнах до заключението, че животът е просто случайна поредица от събития. Двамата с теб сме останали сами и просто трябва да се справим някак. Според психотерапевта ми затова съм развил обсесивно-компулсивно разстройство. Когато Джак почина, се чувствах толкова безсилен, че оттогава се мъча да контролирам всичко. Симптомите ми отшумяват лека-полека; ето, тази вечер изпих чаша шампанско след девет часа… — Уилям сви рамене. — Стъпка по стъпка, Али, стъпка по стъпка.

— Да. Между другото как е пълното име на Джак?

— Жаклин. На Жаклин дю Пре. Баща й беше челист.

— Когато ми каза за нея, помислих, че Джак е мъж…

— Ха! Да, поредната форма на контрол, и очевидно действа. Дълго време ме защитава от хищнически настроени жени. Щом спомена партньора си Джак, всички отстъпват. Може и да не съм рок звезда, но след всяко представление ме наобикалят поне шепа фенки на класическата музика и пърхат с мигли, жадни да зърнат, ъм, инструмента ми. Една от тях дори ми сподели, че си мечтаела да й изсвиря „Концерт за пиано номер 2“ на Рахманинов чисто гол.

— Е, дано не си решил, че съм такава.

— Естествено, че не. В интерес на истината… — Бяхме спрели пред хотела и Уилям отправи поглед към спокойните води, плискащи се кротко по кея. — Беше точно обратното. Но, както ти казах преди малко, поканата ми за вечеря беше неуместна. Типично за мен — въздъхна той, внезапно унил. — Както и да е, благодаря ти, че свири с мен и се надявам да поддържаме връзка занапред.

— Уилям, аз трябва да ти благодаря. Върна ме в света на музиката. А сега трябва да си легна, преди да съм заспала на тротоара.

— Заминавам рано сутринта — отбеляза той, като влязохме в пустото фоайе. — Имам да организирам доста неща в Цюрих. Том иска да започна да свиря в оркестъра час по-скоро.

— Кога ще се върнеш?

— До ноември; тогава започнат репетициите за концерта по случай стогодишнината от смъртта на Григ. Ти планираш ли да се позадържиш тук? — попита той, като спряхме пред асансьора.

— Още не знам, Уилям.

— Е — продължи той, като влязохме в асансьора и всеки натисна копчето на своя етаж, — това е визитката ми. Обади се.

— Добре.

Асансьорът спря на неговия етаж.

— Доскоро, Али.

Кимна ми с бегла усмивка и излезе.

Десет минути по-късно, изключвайки нощната си лампа, се надявах с Уилям наистина да не загубим дирите си. Макар и да бях на светлинни години от нова връзка, определено го харесвах. А ако съдех по последните му думи, чувствата ми бяха споделени.