Лусинда Райли
Сестра на бурята (39) (Историята на Али)

37.

Като се събудих сутринта, хукнах към банята да повърна и спокойствието от миналата вечер бързо се изпари. Върнах се в леглото на омекнали крака и легнах със сълзи в очите, недоумявайки защо се чувствах толкова зле. Открай време приемах здравето си за даденост — почти не бях боледувала като дете и винаги помагах на Мама, когато някой вирус плъзнеше сред всичките ми сестри, прескачайки само мен.

Онзи ден обаче се чувствах ужасно и се замислих дали първото ми прилошаване на остров Наксос не се дължеше на някой стомашен вирус, който още ме мъчеше, защото оттогава определено не бях на себе си. И състоянието ми се влошаваше… Дали не беше отзвук от напрежението през последните няколко седмици? Трябваше да хапна нещо — сигурно кръвната ми захар беше спаднала — затова си поръчах обилна континентална закуска, решена да я изям до последна трохичка. „Така се лекува морска болест, Али“, повтарях си, седнала в леглото с подноса върху коленете ми, борейки се смело с планините от храна.

Двайсет минути по-късно пуснах водата в тоалетната, отмивайки цялата си закуска. Докато се обличах с разтреперани ръце за срещата с Том след половин час, реших да го попитам за добър местен доктор, тъй като очевидно се бях разболяла. В същото време звънна телефонът ми.

— Ало?

— Али?

— Тиги, как си?

— Ами… добре. Къде те намирам?

— Още съм в Норвегия.

След кратка пауза, сестра ми пророни:

— Аха.

— Какво има, Тиги?

— Нищо… нищо важно. Просто се питах дали не си се върнала в Атлантис.

— Не, съжалявам. Всичко наред ли е?

— Да, всичко е наред, няма нищо. Просто се обаждах да проверя как си.

— Добре. Научавам все нови и нови неща покрай уликите от татко.

— Чудесно. Е, обади се, като се прибереш от Норвегия и може да се видим — каза тя с престорена ведрост. — Обичам те, Али.

— И аз теб.

Докато слизах с асансьора, прехвърлях тревожно в главата си странния разговор с Тиги. Бях свикнала сестра ми да звучи бодро, да разпръсква езотерична надежда, успокоявайки всички край себе си. Този път обаче ми се стори коренно различна. Обещах си по-късно да й пратя имейл.

— Здрасти — посрещна ме Том, като слязох от асансьора.

— Здравей — отвърнах с усмивка, опитвайки да си върна самообладанието.

— Добре ли си, Али? Струваш ми се… бледа.

— Да. Ох, всъщност не — поправих се, докато вървяхме към изхода на хотела. — Не се чувствам особено добре. От няколко дни, в интерес на истината. Едва ли е нещо сериозно, сигурно стомашен грип, но исках да питам дали можеш да ми предложиш някой доктор.

— Разбира се. Искаш ли да те заведа още сега?

— Не, в никакъв случай. Не ми е толкова зле, просто… не съм на себе си — обясних, докато се качвах в раздрънканото му рено.

— Хич не изглеждаш добре, Али — загрижи се той, взимайки мобилния си телефон. — Какво ще кажеш да ти запиша час за по-късно днес?

— Добре, благодаря. И извинявай — пророних, а той набра номера и поговори на норвежки с човека от другата страна на линията.

— Така, ще те чакат в четири и половина. Дотогава — той погледна пребледнялото ми лице с усмивка — предлагам да отидем във Фроскехусе и да те завия с пухения юрган на дивана. После ще решиш дали искаш да чуеш историята на баба и дядо, или да ти посвиря на цигулка.

— Не може ли и двете? — усмихнах му се вяло, чудейки се как, за бога, знаеше, че в този хладовит есенен ден, с болния ми стомах, имах нужда точно от пухен юрган, увлекателна история и хубава музика.

Половин час по-късно, сгушена на дивана пред бумтящата желязна печка, помолих Том да ми посвири на цигулка.

— Защо не започнеш с най-любимата си композиция?

— Добре. — Той въздъхна театрално. — Но да не си помислиш, че избирам точно нея заради твоето състояние.

— Няма — обещах, леко озадачена.

— Добре тогава.

С едно ласкаво движение Том пъхна цигулката под брадичката си, настрои я и след секунда изпод лъка й забликаха пленителните акорди на едно от любимите ми музикални произведения. Засмях се на глас, прозряла смисъла зад предупреждението му. Том спря да свири и се ухили до уши.

— Казах ти.

— И на мен „Умиращият лебед“ ми е любима композиция.

— Хубаво.

Той засвири отново и докато лежах на дивана, уютно сгушена и заслушана в серенадата на природно надарен виртуозен цигулар, осъзнах каква чест е, че бе благоволил да ми изнесе частен рецитал. Когато и последната наситена с чувство нота отекна в стаята, заплясках възхитено.

— Красота!

— Благодаря. Е, какво да бъде сега?

— Каквото най-много обичаш да свириш.

— Добре. Така да бъде.

През следващите четирийсет минути Том ми изсвири прелестно най-любимите си композиции, включително първата част от „Концерт за цигулка в ре мажор“ на Чайковски и сонатата „Дяволски трели“ на Тартини. Виждах как се потапя в онзи свят, в който потъваше всеки истински музикант, докато свиреше. И отново се зачудих как съм могла да живея без музика и музиканти в живота си през последните десет години. Някога и аз познавах това чувство. Явно красивите мелодии и уютът така ме бяха отпуснали, че съм задрямала. Докато не усетих нежна ръка върху рамото си.

— Извинявай, много извинявай — избръщолевих, виждайки угрижения поглед на Том.

— Можеше сериозно да се засегна, че единственият ми слушател е заспал, но от мен да мине, няма да го приемам лично.

— Недей, Том. Повярвай ми, това е комплимент, макар и доста ироничен. Може ли да използвам тоалетната? — попитах, измъквайки се бавно изпод юргана.

— Да, вляво по коридора.

— Благодаря.

Като се върнах, облекчена, че се чувствах малко по-добре от сутринта, намерих Том в кухнята пред бълбукаща тенджера на печката.

— Какво правиш? — попитах го.

— Обяд. Минава един. Оставих те да спиш повече от два часа.

— О, боже! Нищо чудно, че си обиден. Много съжалявам.

— Али, толкова неща си преживяла напоследък.

— Да, така е — съгласих се. Не ме беше срам да си призная пред него. — Тео ми липсва много.

— Не се и съмнявам. Сигурно ще прозвучи странно, но донякъде ти завиждам.

— Защо?

— Защото аз самият още не съм изпитвал подобни чувства към жена. Имал съм връзки, да, но никоя от тях не се задълбочи. Още не съм намерил „единствената“, за която всички говорят.

— Ще я намериш, Том, сигурна съм.

— Може би, но ако трябва да съм честен, с възрастта започвам да губя надежда. Вече усилията ми се струват прекалено големи, Али.

— Том, някое момиче ще се появи от нищото, както при мен се случи с Тео, и веднага ще разбереш, че тя е правилната. А сега ми кажи какво готвиш?

— Единственото нещо, което не мога да объркам. Спагети. А ла Том.

— Е, не знам какво слагаш в тях, но съм сигурна, че моите „специални спагети“ са много по-добри от твоите — пошегувах се. — Те са специалитетът ми.

— Сериозно? Аз пък се съмнявам да превъзхождат моите. От всички части на Берген се стичат тълпи от хора само и само да ги опитат — похвали се той, докато прецеждаше спагетите и ги омесваше със соса. — Хайде, сядай.

Опитах ястието плахо, тъй като не ми се търчеше отново в банята, но установих, че всъщност специалитетът на Том — вкусна комбинация от сирене, подправки и шунка — ми понася доста добре.

— Е — подхвана той, надниквайки към празната ми чиния, — да разбирам, че ти харесаха?

— Невероятни са. Специалните ти спагети ме върнаха към живота. Вече съм готова да изслушам концерта на прапрадядо ти. Стига да ти се свири.

— Разбира се. Но нека ти напомня, че не съм пианист и едва ли ще се получи както трябва.

Върнахме се във всекидневната и отново се настаних на дивана, този път седнала, докато Том взимаше партитурата от една полица.

— Това оригиналните нотни листове ли са?

— Да — отвърна той, докато ги подреждаше върху стойката.

— Така, ще проявиш разбиране, нали?

Когато засвири, затворих очи и се съсредоточих върху музиката. Определено долавях оттенъци от музиката на Григ, но имаше и нещо оригинално, великолепен, хипнотичен мотив, напомнящ на стила на Рахманинов и дори на Стравински. Том завърши драматично и се обърна към мен.

— Какво ще кажеш?

— Вече си тананикам мелодията наум. Завладяваща е, Том.

— И аз мисля така. Дейвид Стюарт и Андрю Литън — също. Утре ще опитам да намеря някой, който да поеме оркестрацията. Не знам дали е възможно да се получи навреме, но си струва да опитам. Честно ти казвам, не знам как са се справяли предците ни. Достатъчно трудно е и в наше време, с всичките ни компютри и съвременни улеснения, но да напишеш на ръка всяка нота за всеки инструмент от целия оркестър сигурно е било къртовски труд. Нищо чудно, че великите композитори са работели толкова време по симфониите и концертите си. Свалям шапка на Йенс и съвременниците му.

— Май наистина си потомък на знаменит род, а?

— Е, големият въпрос, Али, е дали същото важи и за теб — провлачи Том. — Като си тръгна снощи, добре се поразмислих как би могла да си свързана с клана Халворсен. Тъй като баща ми Феликс е бил единствено дете, а и нито баба, нито дядо са имали братя и сестри, стигнах до едно заключение.

— И какво е то?

— Боя се, че може да те засегна, Али.

— Просто изплюй камъчето, Том, ще го преживея — подканих го.

— Добре. Ами, като се има предвид женкарското минало на баща ми, се чудя дали пък не му се е родило незаконно дете. За което дори той самият не знае.

Вперих поглед в Том, претегляйки наум смисъла зад думите му.

— Теорията ти е възможна, да. Но, Том, не забравяй, че още няма доказателства за кръвната ми връзка с Халворсен. И ме е страх да не си помислиш, че се опитвам да се намърдам неканена в семейното ти дърво.

— Виж какво, мен ако питаш, колкото повече Халворсен, толкова по-весело. В момента съм последният.

— Е, има само един начин да разберем истината. Трябва да попитаме баща ти.

— Със сигурност ще излъже — отбеляза горчиво Том. — Обикновено така прави.

— Като слушам какъв е, предпочитам да нямам нищо общо с него.

— Не искам да звуча негативно, Али. Но просто няма какво позитивно да ти кажа — сви рамене Том.

— Добре — отвърнах и реших да сменя темата. — Да видим дали съм запомнила правилно поколенията. Значи Йенс и Анна са имали син на име Хорст.

— Точно така. — Том отиде до бюрото си и извади някаква книга от горното чекмедже. — Това е биографията, която написах. Включил съм семейно дърво на рода Халворсен. Ето. — Той ми подаде книгата. — Накрая е, преди страницата с благодарностите.

— Добре.

— Хорст се оказал талантлив челист и заминал да учи в Париж, вместо в Лайпциг — продължи Том, докато издирвах страницата с дървото. — После се върнал в Норвегия и през по-голямата част от живота си свирил в Бергенската филхармония. Прекрасен човек. Въпреки че е бил на деветдесет и две, когато аз съм се родил, го помня от ранните години на детството си като активен старец. От майка ми знам, че той ми връчил цигулката още когато съм бил на три. Почина на сто и една години, без да е боледувал и ден от дългия си живот. Да се надяваме, че съм наследил неговите гени.

— Ами децата му?

— Хорст се оженил за Астрид, която била с петнайсет години по-млада от него, и двамата прекарали по-голямата част от съвместния си живот тук, във Фроскехусе. Родил им се син, когото кръстили Йенс, на дядо му, макар че незнайно защо всички му викали Пип.

— А с него какво се е случило? — попитах, оглеждайки озадачено семейното дърво.

— Точно това е трагичната история, за която ти споменах, Али. Сигурна ли си, че искаш да я чуеш в това си състояние?

— Да — отвърнах категорично.

— Добре тогава. Ами, Йенс-младши се доказал като даровит музикант и заминал да учи в Лайпциг, също като съименника си преди него. Но годината била 1936-а и светът се променял…