Лусинда Райли
Сестра на бурята (29) (Историята на Али)

27.

След представлението на следващата вечер, което й се стори лишено от емоциите и вдъхновението на премиерата, Йенс я чакаше пред служебния изход.

— Какво правиш тук? — изсъска му тя. Файтонът я чакаше отпред и тя тръгна с бързи крачки към него. — Някой може да ни види.

— Не се страхувай, Анна, няма да почерня репутацията ти. Просто исках да ти кажа лично колко чудесно се представи на премиерата. И да те попитам дали си добре днес?

Думите му я накараха да спре и да се обърне към него.

— Защо питаш?

— Докато те гледах на сцената, имах чувството, че не си на себе си. Но не се притеснявай, едва ли някой друг е забелязал. Изпълнението ти беше отлично.

— Как е възможно да си усетил, че нещо не е наред? — учуди се тя и очите й плувнаха в сълзи на облекчение, задето поне някой я разбираше.

— Значи съм бил прав — пророни той, като стигнаха файтона и кочияшът й отвори вратата. — Мога ли да ти помогна някак?

— Ами… не знам… Трябва да се прибирам.

— Разбирам, но моля те, трябва да поговорим. Насаме — добави той, понижавайки глас, за да не го чуе кочияшът. — Поне вземи адреса ми. — Той притисна лист хартия в малката й длан. — Ото, хазяинът ми, ще гостува на един от частните си ученици утре. Аз ще съм сам в апартамента между четири и пет.

— Не знам… не мога нищо да ти обещая — пророни тя, после му обърна гръб и изкачи стъпалата на файтона.

Кочияшът затвори вратата и Анна седна. Видя Йенс да й маха, после проточи врат да го погледа през прозореца как пресича улицата в посока към „Енгебрет“. Когато файтонът потегли, тя се облегна назад с разтуптяно сърце. Отлично знаеше колко е непристойно за една млада дама да посещава сам мъж, но знаеше и че трябва да сподели с някого за случилото се с господин Байер миналата вечер.

 

 

— Днес трябва да отида в театъра към четири — обяви Анна на госпожица Олсдатер на закуска следващата сутрин. — Господин Йосефсон свика извънредна репетиция, тъй като не харесва една сцена от Второ действие.

— Ще се прибереш ли за вечеря?

— Надявам се. Едва ли ще отнеме повече от два часа.

Може би си въобразяваше, но госпожица Олсдатер като че ли я изгледа точно както майка й я гледаше, когато знаеше, че лъже.

— Добре. Да изпратя ли файтон да те вземе след това?

— Не, трамваите още ще се движат и лесно ще се прибера.

Анна стана и си тръгна с възможно най-спокойна крачка от масата.

По-късно обаче, като напусна апартамента, дори не можеше да се преструва на спокойна.

Като се качи на трамвая, сърцето й заблъска толкова силно, че сигурно съседът й го чуваше. Слезе на следващата спирка и тръгна бързо към адреса, който Йенс й беше дал. Опита да оправдае предстоящата си простъпка с мисълта, че това беше единственият й приятел в Кристиания и само на него можеше да се довери.

— Ти дойде — възкликна с усмивка Йенс, отваряйки вратата на апартамента. — Заповядай, влез.

— Благодаря.

Анна го последва по коридора до просторна всекидневна, елегантно обзаведена и доста сходна с тази на господин Байер.

— Мога ли да ти предложа чай? Но те предупреждавам, че аз трябва да го направя, защото прислужницата си тръгна в три часа.

— Не, благодаря. Пих чай, преди да тръгна, а пътят дотук е кратък.

— Заповядай — той махна към един от столовете, — седни.

— Благодаря. — Тя се настани, благодарна, че столът се намираше до камината, защото цялата трепереше от студ и притеснение. Йенс седна срещу нея. — Този апартамент ми се струва много удобен — коментира Анна.

— Ако беше видяла къде живеех преди това… — Йенс поклати глава със смях. — Е, достатъчно е да кажа, че с радост се изнесох. Но да не пилеем време в празни приказки. Анна, какво се е случило? Ще можеш ли да ми споделиш?

— О, боже! — Анна сложи ръка на челото си. — Много е… сложно.

— Така е с неприятностите.

— Моята е, че господин Байер поиска ръката ми.

— Разбирам — кимна Йенс, външно спокоен, макар и ръцете му да се свиха в юмруци. — А ти какъв отговор му даде?

— Замина за Дрьобак вчера сутринта; майка му е на смъртен одър и иска да е до нея. Ще очаква отговора ми, като се върне.

— И кога ще е това?

— Когато майка му почине, предполагам.

— Бъди откровена с мен: как се почувства, когато ти предложи брак?

— Ужасена. И гузна. Уверявам те, че господин Байер винаги се е държал мило с мен. Толкова много ми помогна.

— Анна, благодарение на таланта си стигна дотук.

— Да, но той ме обучаваше и ми представи възможности, за каквито дори не си бях мечтала, докато живеех в Хедал.

— Значи сте равни.

— Аз не го чувствам така — настоя Анна. — И къде ще отида, ако му откажа?

— Значи искаш да му откажеш?

— Разбира се! Иначе ще е все едно да се омъжа за дядо си! Сигурно е над петдесет. Но ще трябва да се изнеса от апартамента му и несъмнено ще си спечеля враг.

— Аз имам множество врагове, Анна — въздъхна Йенс. — И повечето аз съм си ги спечелил. Но господин Байер има по-малко влияние в Кристиания, отколкото и двамата си мислите.

— Може и така да е, Йенс, но къде ще живея?

Помежду им се спусна мълчание, докато обмисляха казаното. И неизказаното. Йенс проговори пръв:

— Анна, трудно ми е да говоря за бъдещето ти. Преди лятото можех да ти предложа всичко, което господин Байер ти предлага, и съзнавам, че за една жена животът е изпълнен с много повече граници. Но не забравяй, че вече си постигнала свой собствен успех. Та ти си най-ярката звезда в небето на Кристиания. Не се нуждаеш от господин Байер толкова, колкото си мислиш.

— Е, ще разбера точно колко се нуждая от него чак след като му дам отговора си.

— Така е — усмихна се на прагматизма й Йенс. — Знаеш какво изпитвам към теб, Анна, но макар че сърцето ми иска да ти предложи всичко, нямам представа какво ще е материалното ми положение в бъдеще. Въпреки това държа да ти кажа, че ще ме направиш най-нещастният мъж в Кристиания, ако приемеш предложението на господин Байер. И то не само заради мен самия, но и заради теб, защото знам, че не го обичаш.

В този момент Анна осъзна колко ли ужасно беше всичко това за Йенс, който вече й бе признал любовта си, без да получи същото от нея. Разстроена, тя стана и се запъти към вратата.

— Прости ми, Йенс, не биваше да идвам. Всичко това е — тя потърси думата, която господин Байер би използвал, — неуместно.

— Признавам, не ми е приятно да чуя, че друг мъж ти се е обяснил в любов. Макар че повечето ми съграждани биха те насърчили да приемеш предложението му.

— Да, и аз така си мисля. — Тя извърна поглед от него и продължи към вратата. — Много съжалявам, но наистина трябва да вървя.

Тъкмо се канеше да прекрачи прага, когато Йенс я хвана за ръката и я издърпа обратно в стаята.

— Моля те, нека не пропиляваме първия ни, безценен момент насаме, независимо от обстоятелствата. — Той пристъпи към нея и обхвана нежно лицето й в длани. — Обичам те, Анна. Мога да го повтарям вечно. Обичам те.

И Анна за пръв път му повярва. Бяха толкова близо, че усещаше топлината на тялото му.

— И може би е важно за решението, което ти предстои да вземеш, да признаеш пред себе си и пред мен защо дойде тук — пророни той. — Признай си, Анна: обичаш ме, обичаш ме…

Преди да е успяла да го спре, той я целуна. И за част от секундата Анна откри, че собствените й предателски устни откликват на неговите. Знаеше колко грешно постъпва, но вече беше твърде късно, защото чувството беше толкова божествено и жадувано, че не намери нито една причина да му сложи край.

— Ще ми го признаеш ли? — продължи да настоява Йенс, когато Анна отново се запъти към вратата.

Тя се обърна към него.

— Да, Йенс Халворсен. Обичам те.

 

 

Час по-късно Анна сама отключи апартамента на господин Байер. И като актрисата, в която постепенно се превръщаше, беше готова, когато госпожица Олсдатер й направи засада на път към банята.

— Как мина репетицията, Анна?

— Добре, благодаря.

— В колко часа ще искаш да вечеряш?

— Ще ми се да хапна в стаята си тази вечер, ако не ти представлява трудност. Доста съм уморена от снощното представление и днешната репетиция.

— Разбира се. Какво ще кажеш да ти напълня ваната?

— Би било прекрасно, благодаря — отвърна Анна, после влезе в стаята си и затвори вратата с облекчение.

А като се хвърли на леглото, прегръщайки се в екстаз от спомена за устните на Йенс върху нейните, реши, че каквито и да са последиците, трябва да отхвърли предложението на господин Байер.

 

 

На следващата вечер из театъра плъзна нова мълва.

— Чух, че щял да дойде.

— Не, изпуснал е влака си от Берген.

— Е, чули са господин Йосефсон да говори с господин Хенум, а и свикали оркестъра по-рано този следобед…

Анна знаеше, че само един човек може да потвърди слуховете, затова изпрати един от служителите да го извика. След няколко минути Руде пристигна в гримьорната й.

— Искала си да ме видиш, госпожице Анна?

— Да. Вярно ли е? Знаеш за какво говоря.

— Дали господин Григ наистина ще присъства на представлението тази вечер?

— Да.

— Ами — Руде скръсти ръце пред тънкото си тяло, — зависи кого слушаш.

Анна въздъхна и сложи една монета в дланта му, а той й се ухили до уши.

— Мога да потвърдя, че господин Григ в момента е с господин Хенум и господин Йосефсон в кабинета на горния етаж. Не мога да ти кажа със сигурност дали ще присъства на самото представление. Но тъй като вече е в театъра, едва ли ще пропусне.

— Благодаря ти за информацията, Руде — каза Анна, докато момчето вървеше към вратата.

— Пак заповядай, госпожице Анна. Успех довечера.

Когато дойде време за началото и актьорите заеха местата си отстрани на сцената, бурните аплодисменти от другата страна на завесата потвърдиха, че в залата е влязъл важен човек. За щастие Анна нямаше време да се замисли по въпроса, защото оркестърът засвири прелюдията и пиесата започна.

Тъкмо преди да излезе на сцената за пръв път, някой я дръпна за ръката. Като се обърна, видя Руде до себе си. Той вдигна ръце около устата си, за да й прошепне нещо, и Анна се понаведе към него.

— Не забравяй думите на майка ми, госпожице Анна: дори кралят пикае.

Тя прихна в истерично кискане, следите от което си личаха по изражението й дори като излезе на сцената. Усещайки любящата близост на Йенс само на няколко крачки от себе си, в оркестрината, Анна се отпусна и даде най-доброто от себе си. Когато три часа по-късно завесата се спусна, цялата зала избухна в необуздани овации и самият Григ се поклони от ложата си. Анна се усмихна на Йенс, докато приемаше букет след букет на сцената.

— Обичам те — оформи с устни той.

Когато завесата падна за последно, помолиха актьорите да останат на сцената и оркестърът се качи при тях. Погледите на Анна и Йенс се срещнаха и той й прати въздушна целувка.

След известно време слаб мъж, не по-висок от нея самата, се появи на сцената в компанията на господин Йосефсон. Участниците в пиесата го аплодираха възторжено, а Анна установи, че Едвард Григ е много по-млад, отколкото си го беше представяла. Имаше вълниста руса коса, отметната назад от челото му, и мустак, който можеше да си съперничи с този на господин Байер. За пълно смайване на Анна композиторът дойде право при нея, поклони й се и целуна ръката й.

— Госпожице Ландвик, гласът ви е точно такъв, какъвто се надявах да намеря, докато композирах песните на Солвейг.

После се обърна към Хенрик Клаусен, актьорът, изиграл ролята на Пер, и останалите главни членове на актьорския състав.

— Чувствам нужда да се извиня на всички вас, актьори и музиканти, за отсъствието си от театъра досега. Известни… — Той се умълча и като че ли се опита да събере сили, преди да продължи. — Известни обстоятелства ми попречиха да дойда. Мога единствено да изкажа най-сърдечна благодарност на господата Йосефсон и Хенум, задето създадоха пиеса, от която се гордея, че съм част. Поздравявам и оркестъра, защото успя да превърне скромните ми композиции в нещо магическо, а актьорите и певците — защото вдъхнаха живот на персонажите. Благодаря на всички ви.

Актьорите и музикантите започнаха да се изнизват от сцената, а погледът на Едвард Григ отново попадна върху Анна. Той се върна при нея, отново взе ръката й и махна на Лудвиг Йосефсон и Йохан Хенум да се присъединят към тях.

— Господа, след като изгледах представлението, утре ще можем да обсъдим някои дребни промени, но ви благодаря, че сътворихте толкова качествено представление, и то с ограничени възможности. Господин Хенум, оркестърът се представи невероятно. Постигнали сте истинско чудо. А що се отнася до тази млада дама — добави той и изразителните му сини очи се впиха в тези на Анна, — който я е избрал за ролята на Солвейг, е същински гений.

— Благодарим ви, господин Григ — отвърна Хенум. — Анна в действителност е неповторим талант.

Господин Григ се приведе към ухото на Анна и прошепна:

— А с вас трябва да си поговорим, скъпа моя, защото искам да помогна на звездата ви да изгрее.

После пусна ръката й с усмивка и се обърна към господин Йосефсон. Слизайки от сцената, Анна отново се възхити на прелома, настъпил в живота й. Най-известният композитор в Норвегия бе възхвалил публично дарбата й. Докато се преобличаше и махаше грима от лицето си, продължаваше да се диви как е възможно да е същото онова момиче, което бе пяло само на кравите едва преди година.

Само дето не беше същото момиче.

— Вече съм друга и няма връщане назад — пророни на отражението си в огледалото, чувайки тропота на конски копита.

Файтонът отново я призоваваше към апартамента на господин Байер.

 

 

Хенум винаги се присъединяваше към оркестъра си в „Енгебрет“ след представлението.

— Господин Григ се извинява, че няма да дойде в бара, но както знаете, още скърби по покойните си родителите. Въпреки това ми даде достатъчно пари да ви държа в добро настроение поне месец — обяви Хенум сред веселяшките възгласи на музикантите.

Всичките до един бяха в еуфория, отчасти заради безкрайния приток на портвайн и аквавит, но и заради знанието, че мизерното съществование, което им осигуряваха скромните театрални заплати, почти лишено от всякаква благодарност за усилията им, тази вечер най-сетне бе намерило смисъл чрез искрената признателност на самия композитор.

— Господин Халворсен — махна му Хенум. — Ела да си поговорим за малко.

Йенс се подчини.

— Сигурно ще се радваш да чуеш, че те представих на господин Григ като многообещаващ млад композитор и му споделих, че съм изслушал някои от творенията ти. Симен ми каза, че цяло лято си се трудил върху нови.

— Дали господин Григ би се съгласил да погледне какво съм написал дотук?

— Не мога да ти обещая, но знам, че е голям застъпник за родния норвежки талант, затова няма да се учудя. Дай ми каквото имаш и утре сутрин ще го запозная с работата ти.

— Добре, сър. Много ви благодаря.

— Симен ми каза и че си взел трудно решение това лято. Музикант, готов да пожертва всичко в името на изкуството, заслужава цялата ми подкрепа. А сега трябва да си вървя. Лека нощ, господин Халворсен.

Йохан Хенум кимна на Йенс и излезе от бара. Йенс веднага намери Симен и го прегърна.

— Това пък за какво е? Да не свършиха жените, че започна да прегръщаш мъже? — изуми се приятелят му.

— Нищо чудно и това да стане — пошегува се Йенс. — Но засега искам да ти благодаря, Симен. От цялото си сърце.

 

 

Късно сутринта на следващия ден в апартамента пристигна писмо за Анна.

— От кого може да е? — поинтересува се госпожица Олсдатер, докато Анна разглеждаше плика.

— Нямам представа — отвърна тя, отвори го и зачете.

След няколко секунди вдигна смаян поглед.

— От господин Григ е, композиторът. Пита дали е удобно да ме навести в апартамента този следобед.

— Господи! — Госпожица Олсдатер погледна тревожно към неизлъсканите сребърни съдове на бюфета, после и към стенния часовник. — Кога иска да дойде?

— В четири.

— Каква чест! Жалко, че и господин Байер не е тук да се запознае с него. Знаеш колко обича музиката му. Извини ме, Анна, но щом ще ни гостува толкова изтъкнат човек, трябва да се приготвя.

— Разбира се — съгласи се Анна и икономката почти изтърча от стаята.

Анна седна да обядва със свит от напрежение стомах. После отиде да облече нещо по-подходящо за среща с прочут композитор и плъзна отчаян поглед по многобройните закачалки с нови дрехи. Отхвърляйки няколко прекалено старомодни, дръзки, префърцунени или семпли блузи, накрая се спря на копринената рокля в цвят пепел от рози.

В уречения час на вратата се позвъни и госпожица Олсдатер покани композитора в гостната. От обяд икономката беше успяла да подсигури цветя и набързо да опече сладкиш, опасявайки се, че гостът им може да пристигне с целия си антураж, но когато Анна стана да го посрещне, Едвард Григ влезе сам в стаята.

— Скъпа госпожице Ландвик, благодаря ви, че отделихте време да се срещнете с мен, въпреки краткото предизвестие.

Той взе ръката й и я целуна.

— Заповядайте, седнете. Мога ли да ви предложа чай или кафе? — изпелтечи Анна, несвикнала да приема гости сама.

— Бих изпил чаша вода.

Госпожица Олсдатер кимна сдържано и напусна стаята.

— Опасявам се, че нямам много време, тъй като утре трябва да се прибера в Берген, а както навярно се досещате, имам доста ангажименти в Кристиания. Въпреки това държах да се срещна с вас. Госпожице Ландвик, надарена сте с най-съвършения глас, който някога съм чувал, макар и аз самият да не съм най-големият експерт в областта. Дочух, че господин Байер ви е помогнал да развиете кариерата си.

— Така е — потвърди Анна.

— И от чутото снощи разбирам, че се е справил отлично. Но неговите възможности са… ограничени, що се отнася до пълното разгръщане на потенциала ви. За щастие аз самият мога да ви запозная с музикални величия от цяла Европа. Съвсем скоро заминавам за Копенхаген и Германия и с радост бих споменал за таланта ви пред тамошните ми познайници. Госпожице Ландвик, трябва да разберете, че колкото и да не ни се иска, в момента Норвегия е просто петънце върху културната карта на Европа. — Той спря, виждайки недоумението по лицето на Анна, и се поусмихна. — Опитвам се да ви кажа, скъпа моя, че имам желание да изведа таланта ви извън границите на родината.

— Много мило от ваша страна, сър. За мен е голяма чест.

— Но първо трябва да знам дали сте свободна да пътувате? — попита господин Григ тъкмо когато госпожица Олсдатер влезе с кана вода и две чаши.

— След като приключим с „Пер Гинт“ за този сезон, нямам други ангажименти в Норвегия.

— Чудесно — отвърна той, докато икономката излизаше от стаята. — Да разбирам, че не сте омъжена или сгодена в момента?

— Не, сър.

— Предполагам имате много обожатели, тъй като притежавате не само изключителен талант, но и невиждана красота. В много отношения ми напомняте за скъпата ми съпруга Нина. Тя също пее като славей. Е, значи ще ви пиша от Копенхаген и ще направя каквото мога, за да представя приказния ви глас на широкия свят. А сега трябва да потеглям.

— Благодаря ви за посещението, сър — каза Анна, когато композиторът се изправи.

— Позволете отново да ви поздравя за блестящото изпълнение. Наистина ме вдъхновихте. На всяка цена ще се срещнем отново, госпожице Ландвик. Довиждане.

Той й целуна ръка, впивайки в очите й поглед, в който Анна мигновено разпозна интереса му към нея като жена.

— Довиждане — отвърна тя и го изпрати с реверанс.

 

 

— Как така е напуснал Кристиания?!

— Както ви казах вече, трябва да се върне в Берген.

— Тогава всичко е загубено! Един бог знае кога ще се върне.

Йенс се стовари в неудобния си стол в оркестрината, вдигайки жален поглед към господин Хенум.

— Хубавата новина е, че му дадох да изслуша композициите ти, преди да замине. И той пожела да ти предам това.

Диригентът му подаде плик, адресиран със загадъчното: „До когото се отнася“.

Йенс го загледа смаяно.

— Какво има вътре?

— Представително писмо, написано от самия него, до Лайпцигската консерватория.

Йенс удари въздуха с юмрук в прилив на радост. Писмото в ръцете му беше паспорт към бъдещето.