Лусинда Райли
Сестра на бурята (6) (Историята на Али)

4.

— Искаше ли да карате, мадмоазел Али? — предложи ми обичайното място пред щурвала Крисчън, откъдето обикновено управлявах моторницата по кротките води на Женевското езеро.

— Не днес, Крисчън — отказах, а той кимна мрачно и изражението му потвърди всичко, за което вече знаех, че е истина.

Той запали двигателя, а аз се строполих на една от задните седалки и провесих горчиво глава; не смеех да вдигна поглед от пода, докато си спомнях как Татко Солт ме беше качил на коленете си още като съвсем малка и за пръв път ми бе дал да управлявам моторницата. Сега, само минути преди да погледна жестоката реалност в очите и да приема факта, че толкова време не бях видяла съобщенията на близките си и не им бях отговорила, се чудех що за бог би могъл да ме извиси до върха на щастието, само за да ме потопи в безнадеждното отчаяние, което изпитвах, наближавайки Атлантис.

От езерото всичко отвъд съвършено поддържания жив плет, прикриващ къщата от хорските очи, изглеждаше както винаги досега. И докато Крисчън вкарваше моторницата в кея, а аз слязох да я вържа за кнехта, се молех да е станала някаква грешка. Молех се татко всеки момент да ме посрещне…

Само след няколко секунди видях Кики и Ася да вървят към мен през ливадата. После се появи и Тиги и я чух да вика нещо през отворената входна варта на къщата, преди да настигне двете си по-големи сестри. Затичах се нагоре по тревистия склон, за да ги пресрещна, но коленете ми омекнаха от ужас и спрях, прочитайки общото изражение по лицата им.

„Али — примолих се сама на себе си, — ти си лидерът тук, трябва да се съвземеш.“

— Али! О, Али, толкова се радваме, че дойде! — Тиги ме достигна първа, докато стоях неподвижно на тревата, мъчейки се да си придам спокоен вид. Тя преметна ръце през врата ми и ме притисна към себе си. — От дни те чакаме!

Кики ме достигна следваща, а след нея и Ася — сянката й — която не пророни и дума, а се присъедини към прегръдката ни с Тиги.

Аз първа се откъснах от сестрите си, в чиито очи лъщяха сълзи, и четирите тръгнахме мълчаливо към Атлантис.

Като зърнах къщата, болезнената тъга ме връхлетя отново. Татко Солт наричаше имението нашето кралство. Построена през осемнайсети век, къщата дори наподобяваше замък от приказките с четирите си кули и розови стени. Домът ни бе сгушен на свой собствен полуостров и обграден от великолепни градини — винаги се бях чувствала в безопасност тук. Но без Татко Солт вече ми се струваше пуст.

Като пристигнахме на входната тераса, Мая, най-голямата ми сестра, излезе от белведера, разположен от едната страна на къщата. Дори от разстояние виждах, че красивото й лице е белязано от болка, но като ме зърна, по него се изписа облекчение.

— Али! — въздъхна тя и се спусна да ме прегърне.

— Мая — пророних, когато ме стисна в обятията си. — Колко тъжна новина.

— Да, непоносима. Но как разбра? Опитваме да се свържем с теб от два дни.

— Да влезем вътре — предложих на сестрите си — и ще ви обясня.

Другите момичета се струпаха край мен на влизане в къщата, но Мая остана назад. Макар и тя да беше най-голямата и онази, към която всички се обръщаха поотделно с емоционалните си неволи, открай време аз ги ръководех като група. И знаех, че сега ми предава контрола.

Мама вече ни чакаше във вестибюла и ме посрещна с топла безмълвна прегръдка. Потопих се в утехата на обятията й, притискайки я силно към себе си. Зарадвах се, когато предложи да отидем в кухнята — дълго бях пътувала и умирах за кафе.

Докато Клаудия, икономката, приготвяше голяма кана кафе, Електра влезе с вяла стъпка в кухнята. Дългите й бронзови крайници изглеждаха елегантно дори в къси панталонки и тениска.

— Али — поздрави ме тихо.

Отблизо забелязах колко е изтощена — сякаш някой я беше отворил, отнемайки огъня от невероятните й кехлибарени очи. Тя ме прегърна за кратко и стисна рамото ми.

Обходих с поглед сестрите си и се замислих колко рядко се събирахме всичките напоследък. А като се сетих за причината, в гърлото ми се заклещи буца. Макар и да знаех, че рано или късно ще трябва да чуя какво точно се е случило с баща ни, държах първо да им разкажа къде съм била, какво съм видяла там и защо ми бе отнело толкова време да се прибера у дома.

— Така — започнах, поемайки си дълбока глътка въздух. — Ще ви разкажа какво се случи. Честно казано, и аз самата още съм объркана. — Всички седнахме около масата, без Мама, която остана права отстрани. Посочих й един свободен стол. — Мама, и ти трябва да чуеш историята ми. Може да ми помогнеш да си я обясня.

Тя седна, а аз опитах да събера мислите си, за да им предам какво бях видяла с бинокъла.

— И така, бях в Егейско море и се упражнявах за регатата около Цикладските острови идната седмица, когато един приятел моряк ме покани на яхтата си за няколко дни. Времето беше фантастично и много се радвах, че най-сетне ми се удава възможност да си почина сред морето, вместо само да се бъхтя.

— Чия беше яхтата? — попита Електра, както и очаквах от нея.

— Казах ти, на един приятел — отвърнах уклончиво. Колкото и да ми се искаше да споделя с всички за Тео, моментът определено не беше подходящ. — Както и да е — продължих, — на нейния борд бяхме, когато приятелят ми получи радиосъобщение от един свой познайник моряк, който забелязал „Титан“…

Потопих се отново в онзи момент и отпивайки глътка кафе, се постарах да им опиша как радиосъобщенията ни са останали без отговор и смайването си от бягството на „Титан“. Всичките ме слушаха запленено, а Мама и Мая се спогледаха тъжно. После си поех дълбока глътка въздух и им разказах, че заради лошия мобилен сигнал в района получих съобщенията им чак на предишния ден. Беше ми неприятно да ги лъжа, но нямах смелост да им призная, че просто бях изключила телефона си. Освен това не им споменах за „Олимп“ — другата яхта, която с Тео видяхме в залива.

— А сега моля ви — призовах ги накрая, — обяснете ми какво се случва тук, за бога. И какво е правила яхтата на Татко Солт в Гърция, при положение че той вече е бил… мъртъв.

Всички обърнахме погледи към Мая. Усетих, че най-голямата ми сестра премисля добре думите си, преди да каже:

— Али, Татко Солт е получил инфаркт преди три дни. Никой не е могъл да му помогне.

Думите й най-сетне затвърдиха жестоката истина в съзнанието ми. Докато опитвах да възпра надигащите се в очите ми сълзи, тя продължи:

— Откарали са тялото му до „Титан“ с хеликоптер и са отплавали към открито море. Искал е да остане завинаги в океана и да не ни причинява излишна тъга.

Взирах се в нея, най-сетне проумяла ужасяващата реалност.

— О, боже — прошепнах накрая. — Значи е напълно възможно да съм попаднала на тайната церемония. Нищо чудно, че яхтата ни избяга така бързо. Аз…

Не можех повече да се преструвам на силна и спокойна; зарових лице в ръцете си и задишах дълбоко, за да овладея напиращата паника, а сестрите ми се струпаха край мен да ме утешават. Тъй като не бях свикнала да разкривам емоциите си пред тях, чух как им се извинявам, докато се мъчех да си върна самообладанието.

— Сигурно е било страшен шок за теб да осъзнаеш какво се е случвало всъщност. Много съжаляваме, че е станало така, Али — каза угрижено Тиги.

— Благодаря — успях да отвърна и опитах да ги успокоя със спомена, че веднъж Татко Солт ми беше споделил, че искал след смъртта му да го пуснем в океана. Струваше ми се толкова нелепо съвпадение, че се бях натъкнала на „Титан“ точно по време на последното му пътешествие; от мисълта ми се зави свят и изпитах спешна нужда от свеж въздух. — Вижте — подхванах с колкото можех по-спокоен глас, — ще ми се сърдите ли, ако остана насаме за малко?

Всичките ми сестри се съгласиха, че така е най-добре и ме изпратиха от кухнята с топли думи на подкрепа.

Като излязох в коридора, се заоглеждах отчаяно, мъчейки се да насоча тялото си към така жадуваната утеха, макар и да знаех, че накъдето и да тръгна, едва ли щях да я намеря, защото него вече го нямаше.

Излязох с разтреперани крака през входната врата от масивен дъб; само на открито можех да разсея паниката, притиснала гърдите ми. Тялото ми ме поведе механично към кея, а като видях ветроходката ни „Лейзър“, изпитах искрено облекчение. Качих се на нея, вдигнах платната и я отвързах от кнехта.

Като се отлепих от платформата, усетих, че вятърът е благоприятен, затова разгърнах спинакера^[1] и полетях по гладката повърхност на езерото. Накрая, след като изтощих силите си, пуснах котва в един тесен залив, обгърнат от скалист полуостров.

Зачаках мислите ми да потекат, да намерят смисъл в онова, което току-що бях чула. Но бяха в такъв смут, че нищо не се случи, и просто зареях празен поглед по водата, без да мисля за каквото и да било. Исках да се хвана за нещо, което да ми помогне да разбера случилото се. Ала оплетените нишки на съзнанието ми отказваха да се впримчат в съкрушителните факти на действителността. Бях присъствала на погребението на Татко Солт… но защо точно аз? Имаше ли причина? Или беше просто съвпадение?

Постепенно, докато сърцето ми се укротяваше, а мозъкът ми възвръщаше нормалните си функции, започнах да осъзнавам суровите факти. Татко Солт вече го нямаше и не биваше да търся логика в това. И за да мога аз, вечният оптимист, да оцелея след този удар, просто трябваше да се примиря с реалността. Въпреки това всички критерии, с които обикновено боравех, случеше ли ми се нещо лошо, като че ли загубваха силата си и вече представляваха банални фрази, отнесени от прилива на скръбта и недоумението ми. Осъзнах, че накъдето и да ме поведеше съзнанието ми, познатите пътища на утехата се бяха загубили и никога нищо нямаше да разсее мъката ми от това, че татко си бе тръгнал, без да се сбогува с мен.

Доста време поседях на кърмата, докато поредният ден на земята минаваше без него. Лека-полека проумявах, че все някак трябваше да потуша жестокото си чувство на вина, задето бях сложила собственото си щастие на първо място, когато сестрите ми — баща ми — се бяха нуждаели от мен. Вдигнах очи към небето с облени в сълзи бузи и поисках прошка от Татко Солт.

Пийнах малко вода и легнах на кърмата, в прегръдката на топлия бриз. Лекото клатушкане на лодката както винаги ме успокояваше и дори задрямах.

Този миг е всичко, което имаме, Али. Запомни го от мен.

Събудих се, спомняйки си, че това беше един от любимите цитати на татко. И макар че продължавах да се изчервявам от срам, като се замислех какво бях правила с Тео, докато баща ми бе издъхвал — острият контраст между събитията, поставящи началото и края на живота — си повтарях, че нямаше да е от значение нито за него, нито за вселената, дори ако по това време пиех чай или пък спях. А и знаех, че баща ми, повече от всеки друг, би се радвал, че съм намерила човек като Тео.

Отплавах обратно към Атлантис малко поуспокоена. Но при описанието си на случайната ми среща с яхтата на татко бях спестила на сестрите си една подробност, която знаех, че трябва да споделя с някого, за да подредя нещата в главата си.

Както при всяко многодетно семейство, и при нас се бяха сформирали отделни племена в групата; двете с Мая бяхме най-големите, затова реших с нея да споделя за видяното.

Завързах платноходката в кея и тръгнах обратно към къщата с малко поолекнало сърце. Марина ме настигна задъхана на ливадата и аз я поздравих с окаяна усмивка.

— Али, с ветроходката ли беше?

— Да. Имах нужда от малко време да подредя мислите си.

— Е, току-що изпусна всички. Излязоха на разходка в езерото.

— Всички?

— Без Мая. Тя се затвори в белведера да поработи.

Двете се спогледахме и макар да виждах колко е натежала смъртта на татко върху Мама, й бях благодарна, че поставя нашите грижи и тревоги пред своите. Очевидно много се притесняваше за Мая, която открай време подозирах, че е нейна любимка.

— Тъкмо отивах да я видя, така че ще си правим компания — отбелязах.

— В такъв случай можеш да й предадеш, че Георг Хофман, адвокатът на баща ви, ще пристигне скоро, но незнайно защо държи първо да поговори с мен. Така че Мая трябва да дойде в къщата след час. Ти също, разбира се.

— Добре — отвърнах.

Мама стисна любящо ръката ми и тръгна обратно към къщата.

Като стигнах до белведера, почуках леко на вратата, но не получих отговор. Тъй като знаех, че Мая винаги я оставя отключена, отворих и я извиках. Влизайки във всекидневната, заварих сестра си заспала на дивана; съвършените й черти бяха отпуснати, а лъскавата й тъмна коса се беше подредила от само себе си като за снимка. Като я наближих, тя подскочи и се надигна засрамено.

— Извинявай, Мая. Спеше ли?

— Май да — признах си тя, изчервявайки се смутено.

— Мама каза, че останалите момичета били на разходка с моторницата, затова реших да поговоря с теб. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не.

Очевидно бе заспала дълбоко и за да й дам време да се свести, предложих да направя чай. Като се настанихме на дивана с горещите чаши, осъзнах, че ръцете ми треперят. Имах нужда от нещо по-силно, за да й разкажа историята си.

— В хладилника има бяло вино — предложи ми Мая с разбираща усмивка и отидох до кухнята да си налея чаша.

След като отпих щедра глътка, свиках силите си и й разказах как преди два дни съм видяла яхтата на Крийг Езу до тази на татко. За моя изненада тя пребледня и макар аз самата да се бях смаяла от неочакваната поява на „Олимп“, особено сега, когато знаех какво се е случвало на „Титан“ по същото време, Мая реагира по-остро, отколкото бях очаквала. Усетих, че опита да се вземе в ръце и да прикрие изумлението си, мъчейки се да ми предложи утеха.

— Али, моля те, забрави за другата лодка; тя няма нищо общо със случилото се. Но идеята, че си попаднала точно на мястото, където татко е решил да прекара вечността, е някак утешителна. Може пък лятото наистина да си направим пътешествие дотам и да пуснем венец във водата, както предложи Тиги.

— Най-лошото е, че се чувствам толкова виновна! — избухнах внезапно, неспособна да се удържа повече.

— Защо?

— Защото… толкова се забавлявах на яхтата на приятеля ми! Бях толкова щастлива, повече от всякога в живота ми. А истината е, че не исках никой да ме безпокои, затова изключих мобилния си телефон. И през това време татко е умирал! Не бях с него точно когато е имал нужда от мен!

— Али, Али… — Мая дойде да седне до мен, загали косата ми и ме залюля нежно в прегръдките си. — Никоя от нас не беше с него. И най-искрено вярвам, че точно това е искал татко. Моля те, не забравяй, че дори аз, единствената му дъщеря, живееща тук, не си бях у дома, когато се е случвало. Ако съдя по думите на Мама, наистина не е имало с какво да му помогнем. Всички трябва да вярваме в това.

— Да, знам. Но толкова много неща имах да го питам, да му разказвам, а него вече го няма.

— Мисля, че всички се чувстваме така. Но поне имаме сестрите си.

— Да, така е. Благодаря ти, Мая — отвърнах. — Не е ли удивително, че животът ни може да се преобърне с главата надолу само за няколко часа?

— Безспорно. Както и да е, когато се почувстваш готова — подхвана тя с усмивка, — искам да ми разкажеш какво те е направило толкова щастлива.

Сетих се за Тео и мисълта ми донесе приятна утеха.

— Обещавам. Но не точно сега. А ти как си, Мая? — попитах, за да сменя темата.

— Добре — сви рамене тя. — Все още съм в шок като всички вас.

— Да, естествено, а и едва ли ти е било лесно да съобщиш неприятната новина на сестрите ни. Съжалявам, че не бях тук да ти помогна.

— Е, вече си тук и най-сетне ще можем да се срещнем с Георг Хофман, за да продължим с живота си.

— О, да — надникнах към часовника си аз, — забравих да ти предам, че Мама ни иска в къщата след час. Би трябвало да пристигне всеки момент, но първо искал да поговори насаме с нея. Така че — въздъхнах — ще ми сипеш ли още чаша вино, докато чакаме?