Лусинда Райли
Сестра на бурята (11) (Историята на Али)

9.

С Марина излязохме да изпратим Мая от Атлантис.

— Толкова се радвам за нея — каза Мама, бършейки скришом сълзите си, докато вървяхме обратно към къщата, където обсъдихме на по чаша чай тежкото минало на сестра ми и розовото бъдеще, което вероятно я очакваше.

По думите на Мама съдех, че и тя не симпатизираше на Зед Езу. Като изпих чая си й казах, че трябва да проверя имейла си.

— Може ли да използвам кабинета на татко? — попитах, понеже знаех, че там е най-добрият интернет сигнал в цялата къща.

— Разбира се. Не забравяй, че къщата вече е на вас със сестрите ти — отвърна Мама с печална усмивка.

Взех лаптопа от стаята си и отворих вратата на кабинета, който изглеждаше непроменен с дъбовата си ламперия, отлично пасваща на антикварните мебели. Седнах плахо в тапицирания с кожа капитански стол на Татко Солт и оставих лаптопа на ореховото бюро пред мен. Докато компютърът зареждаше, се завъртях със стола, обхождайки с празен поглед изобилието от предмети, с които татко бе отрупал рафтовете си. Не ги обединяваше нищо, затова открай време предполагах, че са просто вещи, грабнали окото му по време на пътешествията му по света. Накрая погледът ми стигна до библиотеката, обхващаща цяла стена, и се зачудих къде ли беше книгата, която бе споменал в писмото си. Като видях, че Данте е до Дикенс, а Шекспир — до Сартр, разбрах, че книгите му, еклектични също като него самия, са подредени по азбучен ред.

Своенравният ми лаптоп реши точно тогава да ми обяви, че трябвало да се изключи, въпреки че току-що се беше включил, и докато го чаках да зареди отново, станах и отидох до музикалната уредба на татко. Всички бяхме опитали да го модернизираме с айподи, но макар да имаше цял куп съвременни компютри и уреди за електронна комуникация в кабинета си, твърдеше, че е твърде стар за промени и предпочита да „вижда“ музиката, която си пуска. Пуснах уредбата, любопитна да разбера какво бе слушал Татко Солт последно, и стаята се изпълни с красивите начални акорди на „Утринно настроение“ на Григ от сюитата „Пер Гинт“.

Вълна от спомени ме прикова на място. Това беше любимата композиция на татко и често ме караше да му свиря началните акорди на флейтата си. Мелодията се беше превърнала в саундтрака на детството ми и ми напомняше за всички прелестни изгреви, които бяхме изгледали заедно, като ме извеждаше с лодката и търпеливо ме учеше да плавам.

Толкова много ми липсваше.

Липсваше ми и някой друг.

Докато музиката се изливаше от скритите колони, изпълвайки стаята с великолепни звуци, вдигнах инстинктивно слушалката на телефона върху бюрото на татко.

Долепих слушалката до ухото си и тъкмо се канех да завъртя шайбата, когато осъзнах, че някой друг от къщата използва линията.

И смайването от това да чуя познатия, плътен тон на гласа, утешавал ме още от детството, ме накара да прекъсна разговора.

— Ало?! — извиках и побързах да намаля уредбата, за да се уверя, че наистина чувам неговия глас.

Той обаче се беше превърнал в монотонно пиукане и знаех, че повече няма да го чуя.

Седнах задъхана, но бързо скочих на крака, изхвърчах в коридора и извиках Мама. Крясъците ми доведоха и Клаудия от кухнята. Дотогава вече ридаех истерично и когато Мама се появи на върха на стълбището, тръгнах към нея.

— Али, chérie, какво става, за бога?

— Току-що… току-що го чух, Мама! Чух го!

— Кого, chérie?

— Татко Солт! Говореше по телефона, когато вдигнах слушалката в кабинета му, за да се обадя на един човек. О, боже! Не е мъртъв, татко не е мъртъв!

— Али. — Хванах Мама да стрелва остър поглед към Клаудия, преди да преметне ръка през кръста ми и да ме поведе към гостната. — Моля те, chérie, опитай да се успокоиш.

— Но как?! Нещо в мен ми подсказваше, че не е мъртъв, Мама, тоест още е жив някъде. И някой от тази къща говореше с него… — Погледнах я обвинително.

— Али, моля те, разбирам какво мислиш, че си чула, но има просто обяснение за това.

— И какво е то?

— Телефонът звънна преди няколко минути. Чух го, но бях твърде далеч да отговоря, затова се включи секретарят. Чула си гласовото съобщение на баща ти.

— Но аз седях до телефона в кабинета му и не съм чула да звъни, преди да вдигна слушалката!

— Беше пуснала музиката много високо, Али. Чувах я чак в моята стая на горния етаж. Сигурно е заглушила звъна на телефона.

— И не си говорила с него? А Клаудия? — попитах отчаяно.

— Али, колкото и да ти се иска да кажа нещо различно, боя се, че не мога. Защо не набереш домашния ни номер с мобилния си телефон? Ако изчакаш четири позвънявания, ще чуеш гласовото съобщение на баща ти. Опитай, моля те — призова ме тя.

Свих рамене, вече засрамена, задето бях обвинила Мама и Клаудия в лъжа.

— Не, няма нужда, вярвам ти — отвърнах. — Просто… исках да е той. Да се уверя, че целият този ужас е бил просто грешка.

— Всички за това си мечтаем, Али, но баща ти вече го няма и никоя от нас не може да го върне.

— Да, знам. Съжалявам.

— Не се извинявай, chérie. Ако мога да ти помогна с нещо…

— Не — отказах и станах на крака. — Ще отида да проведа един телефонен разговор.

Марина ми се усмихна състрадателно, а аз се върнах в кабинета на Татко Солт, където отново седнах пред бюрото му и загледах телефона. Вдигнах слушалката и набрах номера на Тео, но се включи гласовата му поща. Тъй като исках да говоря с него, не с машина, затворих веднага, без да оставя съобщение.

Тогава си спомних, че трябва да потърся книгата, която татко ми бе заръчал да прочета. Станах, отидох до библиотеката и като прегледах заглавията, започващи с буквата „Х“, до няколко секунди я открих и я взех от рафта.

Grieg., Solveig og Jeg

En biografi av Anna og Jens Halvorsen

Jens Halvorsen

Не разбрах друго, освен че книгата е биографична, но се върнах с нея до бюрото и седнах.

Книгата очевидно беше стара, а страниците й — пожълтели и крехки. Издадена беше през 1907-а — точно преди сто години. Музикантският ми ум незабавно разтълкува първата част от заглавието: Солвейг беше трагичната героиня от стихотворението на Ибсен, участваща и в световноизвестната композиция на Едвард Григ, написана специално за театралната постановка. Като отворих корицата, видях предисловие, в което разпознах думите „Григ“ и „Пер Гинт“. За жалост обаче само толкова можех да разчета, тъй като всички останали думи бяха на норвежки — майчиният език и на Григ, и на Ибсен — тоест напълно неразбираеми за мен.

С въздишка на разочарование запрелиствах страниците, откривайки няколко черно-бели фотографии на дребна жена в сценичен костюм на селянка. Под едната пишеше „Ана Ландвик сом Солвейг, септември 1876“. След внимателен преглед на снимките стигнах до заключението, че въпросната Ана Ландвик е била много млада по времето, когато са правени. Под тежкия сценичен грим наглед се криеше дете. Всяка следваща фотография я показваше все по-пораснала, докато накрая, за моя огромна изненада, не зърнах до нея познатите черти на самия Едвард Григ. Ана Ландвик стоеше до един роял, а Григ, застанал зад него, я аплодираше.

На една от другите снимки красив млад мъж — биографът — позираше в официален тоалет до Ана Ландвик, прегърнала малко дете. Подразнена, задето книгата не можеше да ми разкрие повече заради езиковата бариера, усетих как любопитството ми се възбужда. Трябваше да й намеря преводач и веднага се сетих, че Мая вероятно познаваше някого, който можеше да ми помогне.

Музикантът в мен остана дълбоко заинтригуван от вероятността предците ми да са имали пряка връзка с един от най-великите композитори — и то фаворит на двама ни с татко. Затова ли бе обичал толкова сюитата „Пер Гинт“? Дали не ми я бе свирил именно заради връзката ми с нея?

Отново ме обля скръб по него и всички онези въпроси, които завинаги щяха да останат без отговор.

— Chérie, добре ли си?

Изтръгната от унеса ми, вдигнах очи към Мама, застанала до вратата.

— Добре съм.

— Четеш ли нещо?

— Да — отговорих, покривайки книгата с ръка.

— Е, обядът е сервиран на терасата.

— Благодаря ти, Мама.

 

 

На салата с козе сирене и чаша охладено бяло вино за пореден път се извиних на Мама за истеричния си изблик от по-рано.

— О, няма нужда — утеши ме тя. — И така, знаем за Мая, но ти почти нищо не ми каза за себе си. Е, как си, Али? Имам чувството, че ти се е случило нещо хубаво. И ти изглеждаш променена.

— Всъщност, Мама… истината е, че и аз срещнах един човек.

— Така си и мислех — усмихна се тя.

— Затова и не получих гласовите ви съобщения. Бях с него, когато татко е починал, и бях изключила телефона си — изстрелях внезапно, копнеейки да споделя с някого. — Толкова много съжалявам. Чувствам се ужасно виновна, Мама.

— Да, но не бива. Нима някой е знаел какво ще се случи?

— Откровено казано — въздъхнах, — се чувствам на ръба на емоционална пропаст. Не мисля, че някога съм била по-щастлива и по-тъжна. Много е странно. Съвестта ме гризе, задето изпитвам щастие.

— Едва ли баща ти би одобрил това самосъжаление, chérie. Е, кажи сега, кой е мъжът, откраднал сърцето ти?

И тогава й разказах всичко. Дори изговаряйки името на Тео се почувствах по-добре.

— Той ли е „мъжът на живота ти“, Али? Определено за пръв път те чувам да говориш така за някого.

— Струва ми се, че да. Всъщност, той… ами, предложи ми брак.

— Божичко! — удиви се Мама. — А ти прие ли?

— Да, приех, макар че едва ли ще се оженим скоро. И все пак ми даде това. — Измъкнах сребърната верижка изпод яката си и й показах висулката с окото. — Съзнавам, че всичко се случва абсурдно бързо, но просто имам чувството, че съдбата ни е събрала. А ти ме познаваш, Мама, никога не съм се самозабравяла от любов, така че всичко това изуми и мен.

— Наистина те познавам, Али, затова съм сигурна, че отношенията ви са сериозни.

— В интерес на истината, той ми напомня за татко. Ще ми се да се бяха запознали — въздъхнах, пъхвайки салата в устата си. — И за да сменя темата, мислиш ли, че татко наистина е искал всяка от нас да разбере откъде произхожда?

— Мисля, че е искал да ви подсигури необходимата информация, в случай че някога ви се прииска да разберете. Естествено, решението е ваше.

— Е, определено помогна на Мая. Докато опознаваше миналото си, успя да намери бъдещето си.

— Да, така е — съгласи се Мама.

— Но аз май намерих своето, без да дълбая в историята. Може би някой ден ще я разуча, но няма да е сега. Просто искам да намеря радост в настоящето и да видя къде ще ме отведе.

— Правилно. Надявам се скоро да доведеш Тео, за да се запозная с него.

— Обещавам, Мама — усмихнах се аз при мисълта за такава среща.

 

 

След няколко дни с домашните гозби на Клаудия, редовен сън и приказно юлско време се чувствах отпочинала и спокойна. Изкарвах ветроходката всеки следобед и се наслаждавах на отпускащо плаване по езерото. А когато слънцето започнеше да се скрива зад хоризонта, полягах на борда й, предавайки се на чувствата си към Тео. Във водата усещах и него, и татко по-близо до себе си. И бавно осъзнавах, че започвам да се примирявам със загубата на татко, да я приемам. Освен това, макар и да бях казала на Марина, че засега няма да разследвам миналото си, вече бях изпратила имейл до Мая, за да я питам дали познава преводач с норвежки език. Тя ми отговори, че няма такъв познат, но ще поразпита. Няколко дни по-късно ми изпрати данни за връзка с Магдалена Йенсен. Веднага й се обадих и тя каза, че с радост ще преведе книгата. След като направих фотокопия на корицата и снимките, за да ги имам, в случай че книгата се загубеше, я опаковах внимателно и й я изпратих с куриер.

Докато стягах багажа си за пътуването до английския остров Уайт, където щях да започна тренировките за предстоящото състезание, трепет на вълнение пробяга по гръбнака ми. „Фастнет“ беше сериозно начинание и Тео щеше да командва двайсетчленен екипаж от внимателно подбрани, опитни моряци. Аз самата никога не бях участвала в толкова тежко състезание. Трябваше да се заредя с амбиция и готовност да се уча от най-добрите. Като се замислех, беше огромна чест, че Тео изобщо ме беше поканил.

— Готова ли си? — попита Мама, като излязох в коридора с раницата си.

Носех и флейтата, понеже Тео ме беше помолил да я взема отново. Май наистина обичаше да му свиря.

— Да.

Тя ме придърпа в обятията си, обгръщайки ме със спокойствието и сигурността, които открай време ми носеше.

— Обещай ми, че ще внимаваш на състезанието, chérie — помоли ме Марина, докато излизахме от къщата на път към кея.

— Моля те, не се безпокой за мен, Мама. Ще бъда с най-добрия капитан. Тео ще ме пази.

— Тогава ми обещай да го слушаш, Али. Знам колко си самонадеяна понякога.

— Разбира се — уверих я с дяволита усмивка. Толкова добре ме познаваше.

— Обаждай се — провикна се тя, докато изкарвах моторницата от кея, а Крисчън освобождаваше въжетата, преди да скочи на борда при мен.

— Добре, Мама.

А когато моторницата запори водите на езерото, ме изпълни чувството, че наистина отплавам към бъдещето си.