Лусинда Райли
Сестра на бурята (18) (Историята на Али)

16.

Кристиания

16 януари 1876 г.

— Йенс! Жив ли си?! — Гласът на майка му през вратата изтръгна Йенс Халворсен от съня. — Цяла сутрин не отговаряш на Дора и тя се бои, че може да си умрял в съня си!

Той въздъхна, стана от леглото и изучи чорлавото си — и облечено в снощни дрехи — отражение в огледалото.

— Ще сляза за закуска след десет минути — отговори през вратата.

— Вече е обяд, Йенс. Отдавна пропусна закуската!

— Ей сега идвам.

Както всяка сутрин, Йенс се взря отблизо в буйната си, вълниста махагонова коса, за да провери за сиви косми. Беше само на двайсет и знаеше, че още е рано да се тревожи за подобни неща. Но тъй като косата на баща му побеляла само за една нощ, когато бил едва на двайсет и пет — вероятно заради шока от сватбата с майка му в същата година — Йенс се будеше разтревожен всяка сутрин.

След обещаните десет минути, облечен в нови дрехи, той се появи в трапезарията и целуна майка си Маргарете по бузата, преди да заеме обичайното си място на масата. Дора, младата им прислужница, започна да му сервира обяда.

— Извинявай, мамо. Имах ужасно главоболие и не можах да стана от леглото тази сутрин. Още не мога да се съвзема.

Ядосаното изражение на майка му веднага отстъпи място на състрадание. Тя се пресегна през масата, за да пипне челото му.

— Малко си топъл. Дали нямаш температура? Горкичкият ми, ще издържиш ли обяда, или предпочиташ Дора да ти донесе поднос с храна в леглото?

— Ще се справя, макар че не знам дали ще успея да ям много.

Всъщност Йенс умираше от глад. Миналата нощ се беше срещнал с приятели в един бар и накрая всички се озоваха в бордея до пристанището за доста задоволителен финал на вечерта. Беше изпил прекалено много аквавит и съвсем смътно си спомняше, че се прибира у дома с файтон и повърна в канавката до къщата им. А след това едвам се изкачи по отрупаните със замръзнал сняг клони на дървото, стигащи чак до прозореца на стаята му, който Дора винаги оставяше отворен, ако го видеше да излиза вечер.

Така че, оправда се наум той, историята му не беше точно лъжа. Наистина се чувстваше ужасно сутринта и бе проспал плахите опити на Дора да го събуди. Знаеше, че прислужницата им е влюбена в него, затова и му съдействаше, когато се наложеше.

— Жалко, че те нямаше снощи, Йенс. Добрият ми приятел господин Хенум, диригентът на кристианския оркестър, ми гостува за вечеря — прекъсна мислите му Маргарете.

Майка му беше предана покровителка на изкуствата и спонсорираше страстта си с „бирените пари“ на баща му, както тайно ги наричаха двамата.

— Добре ли прекарахте?

— Да, прекрасно. Както несъмнено съм ти казала, господин Григ е написал великолепен музикален акомпанимент за чудесната пиеса „Пер Гинт“ на господин Ибсен.

— Да, мамо, каза ми.

— Премиерата ще е през февруари, но за жалост разбрах от господин Хенум, че настоящият оркестров състав не отговаря на изискванията на господин Григ, нито пък на неговите собствени. Музикалните композиции били доста сложни и трябва да бъдат изсвирени от самоуверени, първокласни музиканти. Господин Хенум търси таланти, способни да свирят на повече от един инструмент. Казах му, че ти умееш да свириш на пиано, цигулка и флейта и той помоли да отидеш в театъра, за да му покажеш какво можеш.

Йенс пъхна в устата си хапка от морската котка, донесена по поръчка на майка му от западното крайбрежие на Норвегия.

— Мамо, в момента уча химия в университета, за да поема някой ден пивоварната. Сама се сещаш, че татко не би ми позволил да изоставя обучението си, за да свиря в оркестър. Даже би се вбесил.

— Но ако му го сервираш като свършен факт, може и да се примири — подхвърли тихичко Маргарете.

— Искаш да го излъжа? — На Йенс внезапно му се догади, както по-рано се беше преструвал.

— Просто казвам, че като навършиш двайсет и една, ще си пълноправен мъж и ще можеш сам да взимаш решения за живота си, независимо от мнението на околните. В оркестъра ще получаваш заплата, макар и не голяма, която ще ти даде поне някаква финансова независимост.

— До рождения ми ден има седем месеца, мамо. Засега още завися от баща ми и неговите решения.

— Йенс, моля те. Господин Хенум ще те чака в театъра утре в един и половина. Умолявам те, поне иди на срещата. Може пък да се получи нещо.

— Не ми е добре — заяви той, ставайки рязко. — Извинявай, мамо, но отивам пак да си полегна.

Йенс прекоси стаята с гневна крачка, отвори вратата и я затръшна след себе си.

Маргарете долепи пръсти до челото си; и нейните слепоочия пулсираха болезнено. Разбираше какво е предизвикало реакцията на сина й, затова въздъхна гузно.

Още от невръстно дете го слагаше на коляното си и го учеше да свири на пиано. Един от най-приятните й, незабравими спомени от детството му беше как малките му дебели пръстчета летят по клавишите. Най-много от всичко искаше единствената й рожба да наследи музикалния й талант, който тя самата не беше оползотворила заради брака си с бащата на Йенс.

Йонас Халворсен, съпругът й, не беше артистична душа и го касаеше само цифрата крони в счетоводната книга на пивоварна „Халворсен“. От началото на брака им възприемаше страстта на жена си по музиката като нещо непохвално, а тази на сина си — още повече. Но когато Йонас работеше в кабинета си в града, Маргарете упорито развиваше дарбата на Йенс и до шестата му годинка, синът й вече свиреше с лекота сонати, които можеха да затруднят три пъти по-възрастен от него ученик музикант.

Когато Йенс беше на десет, пренебрегвайки неодобрението на съпруга си, Маргарете организира рецитал в дома им, на който покани най-изтъкнатите имена в музикантския свят на Кристиания. Всеки, чул как свири момчето й, остана запленен от дарбата му и предрече светло бъдеще за младия музикант.

— Като порасне достатъчно, трябва да го запишете в Лайпцигската консерватория, където да развива познанията и уменията си. Знаеш колко са ограничени възможностите му тук, в Кристиания — беше коментирал Йохан Хенум, наскоро назначеният диригент на кристианския оркестър. — Има голям потенциал, така че му трябва само добро обучение.

Маргарете сподели това му гледище със съпруга си, който й отвърна с жесток кикот.

— Скъпа ми съпруго, разбирам колко ти се иска синът ни да стане световноизвестен музикант, но както отлично знаеш, Йенс ще се присъедини към семейния бизнес, като навърши пълнолетие. С предците ми не сме го градили цели сто и петдесет години, за да бъде продаден на конкуренцията след смъртта ми. Ако Йенс иска да дрънка на инструментите си, докато расте, нямам нищо против. Но няма да позволя синът ми да превърне музиката в своя кариера.

Но Маргарете не се предаваше лесно. През следващите няколко години продължи да учи Йенс на цигулка и флейта, освен на пиано, съзнавайки, че за да го поискат в голям оркестър, музикантът трябва да владее повече от един инструмент. Научи го да говори немски и италиански, които според нея щяха да са му от помощ в работата с оркестрови и оперни композиции.

Бащата на Йенс все така упорито игнорираше красивите звуци, които се носеха от музикалната стая и отекваха из цялата къща. Маргарете успяваше да го принуди да слуша единствено когато Йенс свиреше на цигулка хардангер. Понякога го караше да свири на баща си след вечеря и наблюдаваше как лицето на Йонас — подпомогнато от няколко чаши хубаво френско вино — се отпуска в замечтана усмивка, докато съпругът й си тананикаше познатата народна песен.

Но независимо от безразличието му към дарбата на сина им и категоричното му решение, че няма да позволи да се превърне в негова кариера, Маргарете продължаваше да вярва, че съзрявайки в мъж, Йенс ще намери път напред. Да, ала когато момченцето, трудило се така усърдно с музикалните инструменти, започна да пораства, Йонас го взе в свои ръце. И вместо да се упражнява да свири по два часа на ден, Йенс започна да ходи с баща си в пивоварната, следейки как контролира продукцията и попълва счетоводните книги.

Положението се изясни преди три години, когато Йонас настоя синът му да влезе в университет, за да изучава химия, която специалност по негово мнение щеше да го подготви за работа в пивоварната, въпреки че Маргарете му се примоли на колене да пусне Йенс в Лайпцигската консерватория.

— Химията и бизнесът не го влекат, а е толкова даровит музикант! — беше опитала да го вразуми Маргарете.

Йонас бе отвърнал с хладен поглед на молбите й.

— Досега ти угаждах, но Йенс вече не е дете и трябва да поеме полагащите му се отговорности. Той ще е петото поколение ръководител на пивоварна „Халворсен“. Сама се заблуждаваше, че музикалните аспирации на сина ни ще се превърнат в нещо сериозно. Семестърът започва през октомври. Точка по въпроса.

 

 

— Моля те, не плачи, мамо — беше опитал да я успокои Йенс, чувайки новината от съкрушената си майка. — Не бях и очаквал друго.

Както и предполагаше Маргарете, принуден да остави музиката и да се отдаде на наука, която нито разбираше, нито го влечеше, Йенс не се доказа като прилежен студент в университета. А още повече я притесняваше фактът, че вродената му ведрост и вятърничаво поведение го водеха по грешен път.

Тъй като спеше леко и се будеше от най-малкия звук, Маргарете знаеше, че синът й често се прибира в малките часове на нощта. Йенс имаше широк кръг от приятели, които бе привлякъл с жизнерадостната си природа и естествен чар. Знаеше, че е прекалено щедър, и то до такава степен, че редовно идваше при нея още в средата на месеца с молба да му услужи с малко пари, защото изразходвал месечната издръжка от баща си по подаръци и заеми за приятели.

Често надушваше изветрял алкохол в дъха му и се замисляше дали и прекомерната злоупотреба нямаше общо с вечно празните му джобове. Подозираше също така, че в нощните му приключения участваха и жени. Ето, миналата седмица бе видяла петно от червило на яката му. Но поне това разбираше: всички млади мъже — всъщност и възрастните — си имаха своите нужди, както говореше собственият й горчив опит. Просто такава беше мъжката природа.

Обяснението на разгулния му живот й се струваше елементарно: след като му натрапваха нежелано бъдеще и му отнемаха любимата музика, Йенс се чувстваше неудовлетворен и давеше мъката си в алкохол и леки жени. Маргарете стана от масата, молейки се Йенс да отиде на утрешната среща с господин Хенум. Вярваше, че само това може да го спаси.

 

 

През това време Йенс лежеше в стаята си на горния етаж и през главата му минаваха почти същите мисли като на майка му. Отдавна беше осъзнал, че е невъзможно да преследва музикална кариера. След няколко месеца щеше да завърши университета и да заеме мястото си в пивоварната на баща си.

А тази перспектива го ужасяваше.

Не можеше да прецени кой от двамата си родители съжалява повече: баща си, роб на банковата си сметка и безкрайните машинации на успешния бизнес, или майка си, която допринасяше за брака им с така необходимия елитен произход, но живееше в тревоги и неудовлетвореност. Йенс виждаше съвсем ясно, че съюзът им е просто сделка, сключена заради взаимни облаги. А той, като единствения им наследник, вечно служеше като пешка върху шахматната дъска на личните им емоции. Още преди много време беше проумял, че няма начин да спечели. А напоследък нямаше и особено желание да опитва.

Но днес майка му бе имала право. Наистина му предстоеше да навърши пълнолетие. Дали пък не беше постижимо да възроди мечтата, по която толкова се беше трудил като момче?

Като чу майка си да излиза по обяд, Йенс слезе на долния етаж и по някаква приумица влезе в музикалната стая, където майка му още преподаваше уроци от време на време.

Седна на столчето пред красивия роял и тялото му мигновено зае правилната стойка. Вдигна гладкия дървен капак и позволи на пръстите си да пошарят по клавишите, осъзнавайки, че сигурно не беше свирил повече от две години. Започна с „Патетична соната“ на Бетовен, любимата му още от момче, и веднага си припомни търпеливите уроци на майка си и колко лесно бе извирала музиката изпод пръстите му.

— Трябва да свириш с цялото си тяло — беше го посъветвала веднъж, — със сърце и душа. Това ще те открои като истински музикант.

Йенс загуби представа за времето. И докато музиката изпълваше стаята, напълно забрави тягостните лекции по химия и омразното си бъдеще, позволи си да потъне във великолепната мелодия, също като едно време.

Когато и последният акорд отекна из стаята, Йенс осъзна, че се е просълзил от радостта да свири отново. И взе решение да се яви на утрешната среща с господин Хенум.

 

 

В един и половина на следващия ден Йенс седна пред друго пиано в празната оркестрина^[1] на Кристианския театър.

— Е, господин Халворсен, за последно те чух да свириш преди десет години. Майка ти ми каза, че оттогава си се превърнал в изключителен музикант — коментира Йохан Хенум, многоуважаваният диригент на оркестъра.

— Майка ми е леко предубедена, сър.

— Научих от нея и че не си придобил образование в музикална консерватория.

— За жалост не, сър. През последните две години и половина уча химия в университета. — Йенс вече усещаше убеждението на диригента, че губи времето си с него. По всяка вероятност се беше съгласил да го прослуша като услуга към майка му в замяна на щедрото й спонсорство. — Но тук трябва да добавя, че майка ми ме обучава от години. А както знаете, тя е уважаван музикален преподавател.

— Спор няма. А кой от четирите инструмента, на които свириш, приемаш за свой основен?

— Определено най-много обичам да свиря на пиано, но смятам, че съм също толкова умел с цигулката, флейтата и хардангера.

— В оркестровата композиция на господин Григ по пиесата „Пер Гинт“ не участва пиано. За сметка на това си търсим втори цигулар и още един флейтист. Ето. — Хенум му даде няколко нотни листа. — Запознай се с флейтовата партия и след малко ще дойда да те чуя.

Диригентът му кимна и излезе през вратата под сцената.

Йенс прегледа партитурата: „Прелюдия към Действие IV: «Утринно настроение».“ Той извади флейтата си от калъфа й и я сглоби. В театъра беше почти толкова студено, колкото и навън, затова потри вкочанените си пръсти, за да раздвижи кръвта им. После долепи инструмента до устните си и изсвири първите шест акорда…

— Е, господин Халворсен, да проверим ли как се справяш? — подкани леко припряно Йохан Хенум, връщайки се в оркестрината след пет минути.

Йенс изпитваше нужда да го впечатли, да се докаже способен. Благодарен за умението си да свири по ноти на прима виста — с чиято помощ доста пъти бе убеждавал майка си, че се е упражнявал повече, отколкото наистина — той засвири. И само след секунди напълно се потопи в обаятелната мелодия, различна от всичко, което бе чувал дотогава. Като завърши композицията, свали флейтата от устните си и погледна Хенум.

— Като за първи опит се справи чудесно. Много добре. А сега пробвай това. — Той му подаде друга партитура. — Частта на първата цигулка. Да проверим как ще се справиш.

Йенс извади цигулката си от калъфа й и я настрои. После проучи композицията за няколко минути и упражни тихо нотите, преди да засвири.

— Впечатлен съм, господин Халворсен. Възхвалата на майка ти не е била неоснователна. И честно казано, съм изненадан. Очевидно се справяш отлично със свиренето по ноти на прима виста, което ще е от огромно значение през идните седмици, докато подготвям леко отчаяните членове на оркестъра си. Няма да имам време за глезене. А и нека те предупредя, че свиренето в оркестър е съвсем различно от соловото. Дълго ще свикваш с особеностите му и имай предвид, че не търпя несериозно отношение от музикантите си. При нормални обстоятелства не обичам да взимам начинаещи, но нуждата го налага. Ще ми трябваш до седмица. Съгласен ли си?

Йенс се взираше недоумяващо в него, смаян, че толкова важен човек му предлагаше място в оркестъра си. Беше дошъл на прослушването с абсолютната нагласа, че липсата му на практически опит ще доведе до негативна реакция от негова страна. Но пък и всеки знаеше, че в кристианския оркестър свирят музиканти от кол и въже, тъй като в страната не съществуваше истинска музикална школа и нямаше голям избор на таланти. От майка си знаеше, че веднъж приели дори десетгодишно момче.

— За мен ще е чест да приема участие в оркестъра ви, и то за толкова историческа премиера — отвърна накрая Йенс.

— Радвам се, господин Халворсен. Имаш потенциал да станеш отличен музикант. Но трябва да те предупредя, че заплатата е нищожна — не че това би те спряло — и репетициите през идните няколко седмици ще са дълги и уморителни. Също така вероятно си забелязал, че средата на работа не е особено предразполагаща. Съветвам те да се обличаш добре.

— Добре, сър.

— Спомена ми, че в момента си студент. Но готов ли си да поставиш работата си за оркестъра пред обучението си?

— Да — отговори Йенс, съзнавайки какво ще е мнението на баща му по въпроса, но решен, че след като майка му го беше изпратила в тази посока, тя трябваше да потушава размириците вкъщи.

Това беше пътят му към свободата и Йенс възнамеряваше да тръгне по него.

— Моля те, благодари от мое име на майка си, задето те изпрати тук.

— Непременно, сър.

— И така, репетициите започват другата седмица. Ще се видим в понеделник сутрин в девет. А сега се заемам да издирвам сносен фаготист, какъвто вече търся под дърво и камък в проклетия ни град. Всичко хубаво, господин Халворсен, знаеш къде е изходът.

Йенс изпрати диригента с поглед, смаян от пълния обрат, който животът му бе претърпял. Извърна поглед към сумрачната зала. Майка му доста пъти го беше водила на концерти и опери тук, но сега го обля такава вълна на нереалност, че се свлече на стола пред пианото. Напоследък просто витаеше в живота, съществувайки ден за ден в страх, че наближаваше краят на университетското му обучение и началото на бъдещето му като пивовар. А сега, свирейки вдъхновяващата нова композиция на господин Григ, беше усетил искра от някогашното си въодушевление. Като по-млад често измисляше нови мелодии нощем в леглото, а на сутринта бързаше да ги изсвири на пианото. Никога не ги записваше, но фактът, че сам съчинява музика го окриляваше.

Йенс сложи замръзналите си пръсти върху клавишите на рояла в смътно осветената оркестрина и опита да си спомни мелодиите, които бе съчинил в детството си. Една от тях, доста сходна по структура с най-новата композиция на Григ, наподобяваше ритъма на стара народна песен. И Йенс я засвири по памет пред пустата зала.