Лусинда Райли
Сестра на бурята (17) (Историята на Али)

15.

Апартамент 4

Сейнт Олавс Гейт 10

Кристиания

24 септември 1875 г.

 

Хере Ларс, мамо, татко и Кнут,

Моля да ми простите за правописните и граматически грешки, но дано забележите подобрение в писарските ми умения! Тук съм вече от пет дни и искам да споделя с вас удивлението си от градския живот.

Дано не сметнете за неуместно първото ми наблюдение, но в апартамента ни има вътрешна тоалетна, в която пускат водата с верижка! Освен това има и вана, която ми пълнят два пъти седмично! Май госпожица Олсдатер, икономката, и господин Байер ме имат за болна и смятат, че трябва да прекарвам по няколко часа в топлата вана.

Осветяваме се с газени лампи, а в гостната има пейка, наподобяваща величествен църковен олтар, която излъчва толкова топлина, че понякога ми прилошава. Госпожица Олсдатер отговаря за реда в цялото домакинство, готви и сервира храната, а всяка сутрин идва прислужница, която чисти, пере и глади дрехите ни, така че, да ви призная, почти не си помръдвам пръста.

Живеем на третия етаж, на улица „Сейнт Олавс Гейт“, откъдето се любуваме на прекрасна гледка към парка, предпочитан от местните за неделни разходки. Поне от прозореца си виждам зеленина и дръвчета, чиито листа окапват все повече с наближаването на зимата, но все пак ми напомнят за дома. (Тук рядко се среща парче земя, незаето от пътища и къщи.)

Що се отнася до обучението ми, вече свиря на пиано. Господин Байер е много търпелив, но на мен ми се струва, че съм доста глупава. Малките ми пръсти не достигат крайните клавиши.

Ще ви разкажа как минава денят ми, за да си представите по-добре новия ми живот. Госпожица Олсдатер ме буди в осем сутринта и ми носи закуска в стаята. В този момент, да ви призная, се чувствам като същинска принцеса. Пия чай, с чийто вкус започвам да свиквам, и ям пресен бял хляб, който според господин Байер е любимата храна на съвременните англичани и французи. Маже се плодово сладко от бурканче. След закуска обличам дрехи, ушити специално за мен от госпожица Олсдатер и много модерни в сравнение с някогашните ми, и в девет се явявам в гостната за уроците ми по музика с господин Байер. Около час учим нотите на пианото, а после минаваме към нотните листове. Знаците на листа отговарят на различни клавиши от пианото, а господин Байер е толкова добър учител, че лека-полека започвам да ги разбирам. След уроците господин Байер тръгва към университета, където е професор, или на обяд с приятели.

Именно обядът е любимата ми част от деня. В деня след пристигането ми обядвах сама и госпожица Олсдатер ми сервира храната на огромната маса в трапезарията, която ме кара да се чувствам още по-самотна. (Толкова е излъскана, че блести като огледало и виждам отражението си в нея.) След обяда отнесох съдовете си в кухнята. Госпожица Олсдатер направо се втрещи и ми заяви, че е нейна работа да ми отсервира. В кухнята обаче забелязах нещо, което не бях виждала преди — грамадна готварска печка от черно желязо. Икономката ми показа как реди тенджери отгоре и готви храната на газ, вместо над огъня в камината. Тукашната кухня е много различна от нашата във фермата, но така ми напомня за дома, че се примолих на госпожица Олсдатер в дните когато господин Байер не обядва вкъщи, да се храня с нея. И така правим оттогава. Говорим си като приятелки; много е мила и разбира колко ми е непознат градският живот. Следобедите обикновено почивам за около час в стаята си, четейки книги, които „просветляват ума“. В момента чета (поне се опитвам) норвежки превод на пиесите на английския драматург Уилям Шекспир. Сигурно сте чували за него, макар че отдавна е починал. Първата негова пиеса, която прочетох, беше за шотландски принц на име Макбет и ми се стори много тъжна. Всички загинаха!

Излизам от стаята си, когато господин Байер се върне от университета. Отново пием чай и той ми разказва как е минал денят му. Идната седмица ще ме води в Кристианския театър. Ще гледаме руски балет и професорът ми обясни, че това е танц без диалози и песни (и че мъжете дори не носели нормални панталони, а женски чорапогащи!). След чая се връщам в стаята ми и обличам официалната рокля, която госпожица Олсдатер ми е ушила. Иска ми се да ви я покажа — толкова е красива и няма нищо общо с дрехите ми досега. На вечеря пием френско червено вино и ядем много риба с бял сос — това било традиционното ястие в Кристиания. След вечеря господин Байер си запалва пура (тютюн, увит в изсушено тютюнево листо) и си сипва бренди. Аз пък се прибирам в стаята си, обикновено много уморена, където винаги ме чака чаша топло краве мляко.

В неделя госпожица Олсдатер ме заведе на църква. Господин Байер каза, че и той щял да ни придружава занапред, но този път бил зает. Църквата е голяма колкото катедрала и вътре имаше стотици хора.

Сигурно вече ви стана ясно колко е различно ежедневието ми от някогашния ми живот в Хедал. Точно в момента се чувствам като в сън. Все едно нищо не е истинско, а домът ми е много, много далеч.

Мислех си, че господин Байер ме води в Кристиания, за да пея. Но засега пея само нещо, наречено „гама“, заедно с пианото — повтарям нотите подред нагоре и надолу, и пак нагоре, без думи.

Адресът ми е най-отгоре в писмото и ще съм ви много благодарна, ако ми отговорите. Извинявам се за мастилените петна. Това е първото и най-дълго писмо, което някога съм съчинявала, и ми отне много часове. Естествено, използвам писалката от теб, Ларс, а през другото време стои на бюрото ми, за да я гледам.

Моля те, предай на мама, татко и братята ми, че ми липсват. Надявам се да им прочетеш цялото ми писмо. Не мога да пиша друго, защото ми отнема твърде дълго време, пък и те не се справят добре с четенето.

Дано намирам и теб, и прасетата ти в добро здраве.

Анна

Анна препрочете писмото си старателно. Това беше последната от дванайсетина чернови, написани през последните пет дни, останалите от които беше изхвърлила недовършени. Съзнаваше, че е написала някои от думите както се произнасяха и се боеше, че е допускала правописни грешки. Но Ларс със сигурност предпочиташе неграмотно писмо пред пълно мълчание. А и тя самата кипеше от нетърпение да разкаже на семейството си за огромната промяна, която претърпяваше животът й. Анна сгъна прилежно листа и стана, мярвайки отражението си в огледалото. Спря да изучи лицето си за момент.

„Все още ли съм същата Анна?“, запита се. Като не получи отговор, се отправи към банята.

По-късно същата вечер си легна, заслушана в гласовете и смеха, носещи се по коридора. Господин Байер имаше гости, затова не беше вечеряла с него на лакираната маса в трапезарията; вместо това госпожица Олсдатер, чието малко име беше Лисе, й донесе поднос с храна.

— Скъпо момиче, позволи ми да ти обясня — беше подхванал господин Байер по-рано, след като й съобщи, че тази вечер няма да вечеря с него. — Усъвършенстваш се изумително бързо. Всъщност доста по-бързо от всеки мой ученик досега. Но ако те представя на гостите си, несъмнено ще ти се примолят да им попееш, след всичко, което съм им разказвал за потенциала ти. А не бива да разкриваме дарбата ти, докато не се развиеш напълно. Тогава ще те покажем на света в пълния ти разкош.

Макар и да свикваше със сложния език на господин Байер, дълго обмисля какво значи да се „развие напълно“. Очакваше да й порасне трета ръка ли? Определено щеше да й е от полза в уроците по пиано. И няколко допълнителни пръста на краката, които да оправят незадоволителната й стойка. Беше научила за този си недостатък от театралния режисьор, дошъл в апартамента им следобед. Оказа се, че господин Байер го наел, за да я научи на нещо, наречено „сценично присъствие“, което щяло да й е от полза, дойдеше ли време да запее пред публика в някой театър. И очевидно изискваше да държи главата си високо вдигната и да стиска пръстите на краката си в обувките, за да остане напълно неподвижна, постигне ли желаната стойка.

— После чакаш овациите да стихнат. Следва малък поклон, ето така. — Мъжът беше демонстрирал, свеждайки брадичка до гърдите си, прилепил лява ръка към дясното си рамо. — По този начин благодариш за аплодисментите и тогава вече е време да запееш.

През следващия час мъжът я караше да влиза и излиза от гостната, за да упражнява същите тези движенията отново и отново. Уроците му й се бяха сторили безкрайно тягостни и обезсърчителни, защото до този момент, макар и непохватна в готвенето и шиенето, бе вярвала, че поне походката й е добра.

Анна се завъртя на една страна в огромното легло, усещайки пухената мекота на възглавницата под бузата си, и се зачуди дали изобщо беше способна да се превърне в жената, която господин Байер си представяше.

Както беше споделила с Ларс в писмото си, бе смятала, че я водят тук заради певческите й заложби. А досега господин Байер не я беше накарал да изпее нито една песен. Анна разбираше, че има много за учене и не можеше да си мечтае за по-мил и търпелив ментор. Въпреки това понякога страдаше, че губи старата си същност, колкото и необразована и наивна да беше тя. Вече се чувстваше заседнала между два свята: момичето, което допреди по-малко от седмица не бе виждало газена лампа, нито вътрешна тоалетна, и това, което лека-полека свикваше да му прислужват, да пие червено вино на вечеря, да яде риба…

— О, боже! — простена на глас при мисълта за всичката риба, която й сервираха.

Явно господин Байер я имаше за достатъчно наивна, че да не разбира замисъла му. Ала тя бързо беше осъзнала, че я е довел в Кристиания не само за да усъвършенства гласа й, но и за да я превърне в представителна дама. Учеше я на номера също като животните от панаира, който понякога минаваше през Хедал. Спомни си за онази вечер, когато бе намерила професора в планинската колиба на семейството й, как бе възхвалявал регионалната култура на Норвегия. Затова и не разбираше защо държеше да я промени.

— Аз не съм някакъв си експеримент — прошепна си решително, преди да се унесе в сън.

 

 

Една мразовита октомврийска сутрин Анна слезе в гостната за обичайния си урок с господин Байер.

— Скъпа Анна, добре ли спа?

— Много добре, благодаря, господин Байер.

— Чудесно. Е, с радост мога да заявя, че вече си готова да продължим напред. Затова мисля днес да попеем. Съгласна ли си?

— Да, господин Байер — отвърна гузно тя, присещайки се за укорните си мисли отпреди няколко дни.

— Добре ли си, Анна? Струваш ми се бледа.

— Добре съм.

— Хубаво. Тогава да не пилеем повече време. Искам да ми изпееш „Пер Спелман“ както при първата ни среща. Аз ще ти съпровождам на пианото.

Анна, все още смаяна от ненадейния прелом, впери мълчалив поглед в него.

— Не си готова ли?

— Съжалявам. Да, готова съм.

— Чудесно. Тогава запей.

През следващите четирийсет и пет минути Анна повтори безброй пъти песента, която знаеше още от люлката. В различни моменти господин Байер я спираше и й казваше да приложи повече от така нареченото „вибрато“ с даден тон или да задържи някоя пауза по-дълго, или си тактува… Анна се стараеше да изпълнява инструкциите му, но тъй като беше научила песента преди цели четиринайсет години и оттогава я пееше по един и същ начин, й беше трудно.

Точно в единайсет на входната врата се позвъни. Анна чу тихи гласове в коридора, после госпожица Олсдатер влезе в гостната, водейки изискан тъмнокос мъж с ястребов нос и олисяващо чело. Господин Байер стана от пианото и отиде да го поздрави.

— Господин Хенум, благодарен съм ти, че ни отдели време. Позволи да те запозная с госпожица Анна Ландвик, момичето, за което ти разказвах.

Мъжът се обърна към нея и й се поклони.

— Госпожице Ландвик, господин Байер възпя гласа ви!

— А сега ще го чуеш с ушите си! — Професорът се върна при пианото. — Анна, попей ни по същия начин, както онази вечер в планината.

Анна го изгледа объркано. Ако искаше от нея да пее по своя си начин, защо цял час се бе опитвал да я промени? Но тъй като нямаше време да го попита, защото вече свиреше първите акорди на песента, просто запя, освобождавайки гласа си.

Като приключи, надникна с очакване към господин Байер — чудеше се дали е пяла добре, или посредствено. Беше запомнила някои от съветите му, но не всичките, и новите знания се мътеха в главата й.

— Какво ще кажеш, Йохан? — попита господин Байер, ставайки от пианото.

— Описал си я съвсем точно. Анна пее съвършено. Гласът й е суров, но може би точно това го прави уникален.

— Не очаквах да се случи толкова бързо. Както ти споменах, Анна пристигна в Кристиания преди по-малко от месец и едва започнах да работя по гласа й — обясни господин Байер.

Докато слушаше как двамата мъже обсъждат нея и способностите й, Анна определено се чувстваше „сурова“ като неопечено свинско, което всеки момент щяха да хвърлят в тенджерата на майка й.

— Още не съм получил окончателната партитура, но веднага щом ми я предоставят, ще поканим Анна в театъра, за да пее пред господин Йосефсон. А сега трябва да ви оставя. Госпожице Ландвик. — Йохан Хенум й се поклони отново. — За мен беше удоволствие да чуя песента ви и не се съмнявам, че в най-близко бъдеще ще имам тази възможност отново заедно с още много хора. Желая ви хубав ден.

Господин Хенум напусна стаята с развяно след себе си наметало.

— Браво, Анна!

Господин Байер отиде при нея, хвана лицето й с две ръце и я целуна по бузите.

— Моля ви, сър, кажете ми кой беше този господин.

— В момента няма значение. Важното е, че имаме много работа по подготовката ти.

— Подготовка за какво?

Но господин Байер вече не я слушаше; очите му намериха стенния часовник.

— След половин час имам лекция и трябва да вървя. Госпожице Олсдатер — провикна се той, — донеси ми наметалото, моля! — Подминавайки Анна на път към вратата, той й се усмихна отново. — Почини си сега, Анна, а като се върна, започваме работа.

 

 

През следващите две седмици колкото и да се мъчеше Анна да открие кой е господин Хенум и към какво се стремят, господин Байер беше вбесяващо потаен. Не можеше да си обясни защо внезапно искаше от нея да му пее всички народни песни, които знаеше, вместо да я учи на опера, както беше споделила в писмото до родителите си. „Каква полза има от такава музика в големия град?“, питаше се окаяно, застанала пред прозореца малко преди обяд, след като господин Байер бе напуснал апартамента, за да се яви на някаква среща. Проследи с пръст шарката от дъждовни капки по външната страна на стъклото и внезапно й се прииска да излезе навън. През последния месец почти не беше прекрачвала прага на апартамента, освен за неделните литургии, и започваше да се чувства като животно в клетка. Явно господин Байер забравяше, че е отраснала и живяла под открито небе. Копнееше за свеж въздух, за обширните пасбища във фермата на родителите й, да тича на свобода…

— Тук съм просто дресирано животно — заяви на празната стая, тъкмо преди госпожица Олсдатер да я извика за обяд.

Анна я последва до кухнята.

— Какво има, хере? Приличаш на херинга, клъвнала въдицата — коментира икономката, когато седнаха на масата и Анна опита рибната супа.

— Нищо — отвърна Анна.

Не смееше да сподели с нея от страх, че може да я сметне за разглезена, неблагодарна хлапачка. Все пак нейното собствено място в домакинството им превъзхождаше това на икономката по отношение на позиция и удобство. Въпреки това усещаше загрижения проницателен поглед на госпожица Олсдатер върху себе си.

— Утре трябва да отскоча до пазара на площада, за да купя месо и зеленчуци. Искаш ли да ме придружиш, Анна?

— О, да! С огромно удоволствие — отвърна тя, трогната от прозорливостта на по-възрастната жена.

— Тогава ще те взема с мен, а може преди това да се поразходим из парка. Утре господин Байер ще е в университета между девет и дванайсет, а после има среща за обяд, така че ще имаме достатъчно свободно време. Това ще е нашата малка тайна, нали така?

— Да — кимна с облекчение Анна. — Благодаря ти.

След това двете започнаха да ходят заедно до пазара два пъти седмично и Анна очакваше тези дни с нетърпение.

В края на ноември я споходи прозрението, че е прекарала повече от два месеца в Кристиания. Беше си направила календар, на който отбелязваше колко дни й остават до Коледа, когато щеше да се прибере у дома в Хедал. Поне в Кристиания наваля сняг, разведрявайки я донякъде. Жените, които се разхождаха в парка отвъд улицата, вече носеха кожени палта и шапки, пъхнали ръцете си в пухкави маншони — доста глупава модна приумица, мислеше си Анна; засърбеше ли те носът, пръстите ти щяха да премръзнат, докато го почешеш.

Ежедневната й рутина в апартамента не се променяше, с изключение на това, че предишната седмица господин Байер й даде „Пер Гинт“ на Ибсен и й заръча да го прочете.

— О, аз съм го чела — похвали се доволно тя.

— Прекрасно. В такъв случай ще ти е по-лесно, като го четеш втори път.

Първата вечер Анна не докосна книгата, сигурна, че ще е загуба на време да я чете отново, при положение че знаеше как свършва. На сутринта обаче, той я изпита задълбочено на първите пет страници от творбата и тъй като се оказа, че не си спомня почти нищо, Анна излъга гузно, че миналата вечер е заспала рано заради ужасен главобол. В крайна сметка, прочете отново книгата и дори остана доволна от себе си, откривайки колко е усъвършенствала четенето си от лятото насам. Вече почти не срещаше неразбираеми думи, а ако случайно някоя й се опънеше, господин Байер с радост й помагаше. Въпреки това Анна продължаваше да недоумява какво общо има с живота й в Кристиания „Пер Гинт“.

 

 

— Хере Анна, снощи най-сетне получих партитурата, която чаках от господин Хенум! Веднага започваме работа по нея.

Макар че нямаше представа какво я очаква, Анна виждаше колко се вълнува менторът й, заемайки мястото си пред пианото.

— Не мога да повярвам, че държа такова нещо в ръцете си! Ела, Анна, застани до мен и ще ти изсвиря музиката.

Анна се подчини, вперила заинтригуван поглед в нотните листи.

— „Песента на Солвейг“ — прочете заглавието на партитурата тя.

— Да, Анна. И ти ще я изпееш първа! Как ти се струва, а?

Анна се беше уверила, че тази любима фраза на господин Байер изисква положителен отговор.

— Много съм щастлива.

— Чудесно. Имахме надежди самият господин Григ да дойде в Кристиания, за да помогне на оркестъра и певците с новата си композиция, но за жалост, и двамата му родители починаха наскоро и още е в траур. Затова и не е в състояние да пътува от Берген.

— Господин Григ я е писал? — ахна смаяно Анна.

— Точно така. Господин Ибсен го помолил да напише музиката към предстоящата театрална постановка по „Пер Гинт“, чиято премиера в Кристианския театър ще се състои през февруари. Скъпо момиче, и двамата с господин Хенум, мъжът, с когото се запозна преди няколко седмици и който е почтеният диригент на кристианския оркестър, вярваме, че ти трябва да си гласът на Солвейг.

— Аз?

— Да, Анна, ти.

— Но… аз не съм излизала на сцена през живота си! Камо ли на най-известната в Норвегия!

— Точно в това е красотата, мило момиче. Господин Йосефсон, управителят на театъра и режисьор на тази постановка, вече е избрал прочута актриса за ролята на Солвейг. Бедата обаче е там, че колкото и добра актриса да е тя, отвори ли уста да запее, звучи като опарена котка. Трябва ни чист глас, който да пее зад кулисите вместо мадам Хансон тази песен и още една. Разбираш ли, скъпа Анна?

Анна разбираше и не можа да потисне внезапното разочарование от факта, че искаха да пее в сянка. И че актрисата с гласа на опарена котка ще си присвои гласа й. Но пък и това, че диригентът на световноизвестния Кристиански театър смяташе таланта й за достоен за мадам Хансон, беше истински комплимент. Не биваше да проявява неблагодарност.

— Предоставя ни се прекрасна възможност — продължаваше господин Байер. — Разбира се, още нищо не е сигурно. Първо трябва да пееш пред господин Йосефсон, режисьора, за да каже той дали гласът ти предава истинския дух на Солвейг. Трябва да е наситен с емоции, да просълзи всеки зрител в публиката. Всъщност господин Хенум ми каза, че твоят глас ще е последното нещо, което гостите ще чуят, преди завесата да се спусне. Господин Йосефсон ще ни очаква следобед на двайсет и трети декември, точно преди да замине за коледните празници. Тогава ще вземе окончателното си решение.

— Но аз отпътувам за Хедал на двайсет и първи! — възрази Анна, преди да се овладее. — А ако остана тук до следобеда на двайсет и трети, няма да успея да се върна у дома за Коледа. Пътуването отнема почти два дни. Дали… не може ли господин Йосефсон да ни приеме друг ден?

— Анна, трябва да разбереш, че господин Йосефсон е много зает човек и фактът, че ще благоволи да ни отдели дори момент от времето си е истинска чест. Напълно разбирам, че не ти се иска да останеш тук с мен за празниците, но това вероятно ще е най-добрата възможност да промениш цялото си бъдеще. Чакат те още много Коледи със семейството ти, но имаш само един шанс да си осигуриш ролята на Солвейг, и то в пиеса, в която най-изтъкнатите драматург и композитор на Норвегия ще обединят уменията си за пръв път! — Вечно сдържаният господин Байер поклати ядосано глава. — Анна, трябва да проумееш какво може да ти донесе тази възможност. Ако не си способна, то върви у дома да пееш на кравите, вместо пред звездна публика в Кристианския театър, на премиера, която несъмнено ще остане в историята. Е, ще опиташ ли да изпееш песента, или не?

Анна кимна бавно, чувствайки се точно толкова дребна и невежа, колкото професорът бе целял да й внуши.

— Да, господин Байер, разбира се.

Същата вечер обаче Анна заспа със сълзи на очите. Макар да й се отдаваше възможност да „остане в историята“, както господин Байер се бе изразил, мисълта да прекара Коледа без семейството си беше непоносима.