Лусинда Райли
Сестра на бурята (27) (Историята на Али)

25.

Анна

Кристиания, Норвегия

Август 1876 г.

— Анна, хере, колко се радвам да те видя отново — възкликна госпожица Олсдатер и покани Анна в апартамента, взимайки наметалото й. — Докато господин Байер е в Дрьобак, тук е прекалено тихо. Как прекара в провинцията?

— Прекрасно, благодаря. Не ми се тръгваше — призна си Анна, следвайки госпожица Олсдатер до гостната.

— Чай?

— С удоволствие — прие Анна.

— Ей сега ще ти донеса.

Когато госпожица Олсдатер напусна стаята, Анна се замисли колко е щастлива да се върне в Кристиания при грижовната икономка. „Може и да съм се разглезила, но не ме е грижа“, каза си наум, въздъхвайки при мисълта, че отново ще спи на удобен дюшек, а на сутринта ще я чака поднос със закуска. А и можеше да си вземе топла вана…

Госпожица Олсдатер прекъсна унеса й, връщайки се с чая.

— Е, имам новини за теб — обяви тя, докато разливаше горещата течност в две порцеланови чаши. — Господин Байер няма да се върне скоро в Кристиания. Клетата му майка е много болна и не може да я остави. Очаква да си отиде съвсем скоро и, разбира се, иска да бъде до нея. Затова те поверява на моите грижи до завръщането си.

— Много съжалявам да чуя, че майка му е толкова зле — отвърна Анна, макар и изобщо да не съжаляваше, че господин Байер ще се забави.

— Репетициите ще са през деня, така че ще те придружавам в трамвая на отиване и на връщане. Като си изпиеш чая, отиди да разгледаш новия си гардероб. Зимните дрехи, които господин Байер ти поръча от шивашкото ателие, са готови. Според мен са прекрасни. Освен това оставих и едно писмо за теб в стаята ти.

Десетина минути по-късно Анна отвори вратите на гардероба и го намери пълен с красиви, ушити по поръчка тоалети. Имаше блузи от мека коприна и муселин, поли от фина вълна и две разкошни рокли: едната с цвят на топаз, а другата — пепел от рози. Имаше и два нови корсета, няколко чифта кюлоти и чорапогащи, ефирни като паяжина.

Мисълта, че господин Байер й беше поръчал толкова лична част от облеклото я накара да изтръпне, затова побърза да я прокуди в дъното на ума си, убеждавайки себе си, че госпожица Олсдатер е отговаряла за бельото. На високия рафт я чакаха два чифта обувки с токчета: едните, изработени от същата коприна в цвят пепел от рози с малки сребърни катарами, а другите — в нежно кремаво с бяла бродерия. Докато пробваше розовите, очите й попаднаха върху кутия за шапки, която свали внимателно. Вдигайки капака й, ахна смаяно. Шапката беше в същото розово и украсена с най-сложната декорация от пера и панделки, която някога бе виждала. Спомни си как се бе дивила на изтънчените шапки по главите на дамите, когато за пръв път пристигна на кристианската гара. Тази ги засенчваше всичките, възхищаваше се Анна, докато я поставяше внимателно на главата си. Поразходи се из стаята с новите си обувки и шапка, чувствайки се не само по-висока, но и по-възрастна, размишлявайки колко се беше променила от първия си ден тук.

Накрая, без да сваля шапката от главата си, седна да прочете писмото, което госпожица Олсдатер беше оставила в стаята й. Като видя, че е от Ларс, въздъхна тежко и отвори плахо плика.

Сталсберг Вонингшусет

Тиндевеган

Хедал

22 юли 1876 г.

 

Скъпа Анна,

Обещах да ти пиша подробно за краткия разговор, който проведохме в нощта на сватбата на брат ти.

През последните няколко месеца ми стана ясно, че животът ти в Кристиания е променил надеждите и вижданията ти за бъдещето. Моля те, скъпа Анна, не се чувствай виновна заради това. Съвсем естествено е. Надарена си с превъзходен талант и най-хубавото е, че сега за него се трудят влиятелни хора, които да го представят в пълния му блясък на света.

Дори родителите ти да живеят с мисълта, че почти нищо не се е променило за теб, аз разбирам, че грешат. Ролята на Солвейг в Кристианския театър тази есен е възможност, която несъмнено ще те промени още повече. Колкото и да ми е трудно, трябва да се примиря с това, че вече едва ли имаш желание да се омъжиш за мен. Ако изобщо някога си имала, което ме съмнява.

Разбирам, че съвестта и доброто ти сърце за нищо на света не биха ти позволили да изречеш на глас истинските си чувства. Освен че не искаш да ме нараниш, не би рискувала да разочароваш родителите си. Затова, както говорихме онази вечер, аз ще им кажа, че не мога да те чакам повече. Баща ти вече купи земите ми и се чувствам задоволен финансово. Както ти не си домакиня по природа, аз не съм фермер, а сега, когато баща ми вече го няма, нищо не ме задържа тук.

И като че ли на хоризонта ми се появи друга възможност.

Анна, искам да ти съобщя, че получих новина от „Скрибнър“, нюйоркското издателство, на което ти казах, че съм изпратил стихотворенията си. Имат желание да ги публикуват и ми предложиха малък аванс. Както знаеш, винаги съм мечтал да замина за Америка. А с парите от имота ще мога да платя пътя си отвъд Океана. Сигурно си представяш колко се вълнувам от това, а и съм безкрайно горд, че ще издадат творчеството ми. Имах огромно желание да те направя своя съпруга и да те взема със себе си, за да изградим заедно живота си на Новия континент. Но ето че моментът е неподходящ за теб. И ако трябва да съм откровен, Анна, дори да не беше така, знам, че никога не би ме обикнала, както аз обичам теб.

Но в сърцето ми няма горчилка и ти желая всичко най-добро. По едно странно стечение на обстоятелствата Господ предлага и на двама ни свобода да преследваме мечтите си, макар и те да ни разделят. И въпреки че няма да минем под венчилото, се надявам да останеш моя приятелка.

Отплавам за Америка след шест седмици.

Ларс

Анна остави писмото на леглото до себе си. И потъна в мисли, едновременно трогната и разстроена.

Америка… Смъмри се, задето бе вярвала, че Ларс питае празни надежди и не го бе приемала на сериозно. А сега щяха да издадат стихотворенията му и кой знае, може би един ден щеше да тръгне по стъпките на самия Хенрик Ибсен.

За пръв път спря да го възприема като жертва, като тъжно куче, нуждаещо се от ласки. Благодарение на това че беше продал земите си на баща й вместо зестра и на него му се отваряше възможност да избяга от Хедал и да преследва мечтата си също като нея.

Поне тази мисъл я утешаваше. Но щеше ли да замине с него за Америка, ако я беше поканил?

— Не.

Отговорът се отрони неканен от устните й. Тя се отпусна назад върху леглото и новата й копринена шапка похлупи очите й.

 

 

Апартамент 4

Сейнт Олавс Гейт 10

Кристиания

4 август 1876 г.

 

Скъпи Ларс,

Благодаря ти за писмото. Сърдечно се радвам за успеха ти. Надявам се да ми пишеш от Америка. И те моля да приемеш благодарността ми за всичко, което направи за мен. С твоя помощ се научих да пиша и чета добре, а това улесни безкрайно живота ми в Кристиания.

Предай поздравите ми на мама и татко. Дано не ти се разкрещят, като им съобщиш, че сватба няма да има. Колко благородно от твоя страна да поемеш вината.

Желая ти да си намериш много по-добра жена от мен в Америка. И нека останем приятели.

Дано не ти прилошее на кораба.

Анна

Докато слагаше клеймото, новината на Ларс я връхлетя с пълна сила. Сега, когато отново бяха само приятели и той заминаваше за Америка, щеше да й липсва.

„Дали не трябваше да се омъжа за него? — попита се тя, отивайки до прозореца, за да надникне към оживената улица отдолу. — Толкова е добросърдечен и мил. И сигурно ще преуспее отвъд Океана, а аз може и да си умра стара мома…“

Малко по-късно, докато вървеше по коридора, за да остави писмото върху сребърния поднос, Анна усети как последната крехка нишка, която я свързваше с някогашния й живот, най-сетне се скъсва.

 

 

Репетициите за „Пер Гинт“ започнаха след три дни. Останалите актьори — повечето от първата продукция — бяха мили и отзивчиви с Анна, но макар научаването и изпълняването на някоя песен да не я затрудняваше, актьорството се оказваше по-сложно, отколкото си беше представяла. Понякога заемаше мястото си на сцената, но забравяше да каже репликата си; в други случаи пък се справяше и с двете, ала не успяваше да изрази правилната емоция с лицето си. Господин Йосефсон, режисьорът, беше много търпелив с нея, но на Анна актьорската игра й се струваше като да търка корема си и да се тупа с ръка по главата, танцувайки полка.

След репетицията на четвъртия ден вече се маеше отчаяно дали някога ще се справи. А на излизане от театъра, докато вървеше към служебния изход, почти изпищя уплашено, когато някой я сграбчи за ръката.

— Госпожице Ландвик, чух, че си се върнала в Кристиания. Как прекара в провинцията?

Злият Йенс Халворсен. Сърцето на Анна се разтуптя бурно от близостта с него и макар че той отпусна хватката си, ръката му остана върху нейната. Усещайки топлината на кожата му през ръкава си, преглътна сухо и се обърна към него. Промяната в него я изуми. Някога лъскавата му къдрава коса сега висеше грозно около лицето му, а скъпите му дрехи бяха намачкани и мръсни. Изглеждаше некъпан от седмици и носът й го потвърди.

— Ами… Придружителката ми ме чака отвън — прошепна тя. — Моля те, остави ме.

— Добре, но не и преди да ти кажа колко отчаяно ми липсваше. Нима не ти доказах любовта и предаността си досега? Умолявам те, приеми да се срещнем.

— Не — отсече тя.

— Е, добре, но нищо не ме спира да те открия тук, в театъра, нали така, госпожице Ландвик? — провикна се той след нея, когато Анна хукна през служебния изход и вратата се тръшна след нея.

Следващата седмица Йенс я причакваше всеки ден след репетиции.

— Господин Халворсен, започвате да ме дразните — укоряваше го тихомълком Анна, докато господин Халберт, портиерът, наблюдаваше сценката от обичайното си място на първия ред.

— Отлично! Дано накрая склониш да изпиеш един чай с мен.

— Придружителката ми с радост ще ни прави компания. Моля, отнесете се към нея — казваше му тя, прелитайки покрай него с едвам сдържана усмивка.

Всъщност очакваше с голямо нетърпение ежедневните им срещи и беше започнала да се поотпуска в закачливата им игра на котка и мишка. При положение че Ларс вече не я „чакаше“ — камо ли че тя самата цяло лято беше бленувала за Йенс — колкото и да се опитваше да запази хладнокръвие, сдържаната й фасада започваше да се пропуква.

На втория й понеделник в Кристиания, след поредния дълъг уикенд на заточение в апартамента, госпожица Олсдатер заяви, че трябвало да иде до другия край на града по работа на господин Байер. И очевидно считаше, че Анна е достатъчно отговорна сама да се прибере с трамвая. Напускайки сцената същата вечер, Анна знаеше, че е настъпил моментът да склони.

Както обикновено, Йенс я чакаше в ъгъла до служебния изход.

— Кога ще се съгласиш, госпожице Ландвик? — попита я той жално, докато минаваше покрай него. — Да си призная, колкото и да съм търпелив, постоянните ти откази започват да изчерпват решимостта ми.

— Днес? — предложи тя, обръщайки се рязко към него.

— О… ами… добре.

Анна се наслади на искрения му шок.

— Да отидем в кафене „Енгебрет“ — покани я той. — В другия край на площада е, само на минутка път оттук.

Анна беше чувала за „Енгебрет“ и й беше много любопитно да го посети.

— Ами ако някой ни види заедно? Неблагоприлично е да излизам с теб без придружител.

— Никой няма да ни обърне внимание — изкиска се Йенс. — В „Енгебрет“ ходят главно бохеми и пияни музиканти, на които не би им направило впечатление, дори да се съблечеш гола и да затанцуваш на масата! Никой няма да ни забележи, обещавам ти. Хайде, госпожице Ландвик, губим си времето.

— Добре тогава — съгласи се тя с трепет на вълнение.

Напуснаха театъра мълчаливо и прекосиха площада, а като стигнаха в кафенето, Анна избра масата в най-тъмния, закътан ъгъл. Йенс им поръча чай.

— Е, кажи ми, Анна, как прекара лятото?

— По-добре от теб, като те гледам. Струваш ми се… неразположен.

— Благодаря ти за тактичността — изкиска се Йенс на директния й коментар. — Не съм болен, а просто беден и в нужда от една добра вана и чисти дрехи. Симен, колегата ми от оркестъра, твърди, че съм се превърнал в истински музикант. Беше така добър да ме приюти в дома си, когато ме принудиха да напусна своя.

— Божичко! Защо?

— Баща ми не одобрява музикалните ми аспирации. Искаше да тръгна по неговите стъпки и да управлявам семейната ни пивоварна като предшествениците ми.

Анна се взираше в него с ново възхищение. Несъмнено му е била нужна силна воля да загърби семейството си и домашния комфорт в името на изкуството.

— Както и да е — продължи Йенс, — с началото на театралния сезон най-сетне започнах да изкарвам пари и ще се пренеса в по-сносно жилище. Ото, обоистът, ми каза вчера, че ще ми даде една от стаите в апартамента си под наем. Съпругата му почина неотдавна и понеже е била доста заможна, се надявам да попадна в по-здравословна среда за живот. Сградата е само на пет минути път от твоята, Анна. Ще сме почти съседи. Ще можеш да ми идваш на гости за по чаша чай.

— Радвам се, че ще живееш по-удобно — коментира свенливо тя.

— А докато аз се валям в калта, твоята звезда изгрява! Може пък да се превърнеш в богатата благодетелка, от която се нуждае всеки музикант — пошегува се той, докато им сервираха чая. — Погледни се само в скъпите си дрехи и изискана парижка шапка. Придобила си излъчването на същинска богаташка.

— Нищо чудно звездата ми да падне със същата скорост, с която изгря. Струва ми се, че не ставам за актриса и по всяка вероятност ще загубя работата си съвсем скоро — призна ненадейно Анна, доволна, че споделяше с някого.

— А аз съм сигурен, че грешиш. Когато вчера оркестърът се събра за първи път, чух господин Йосефсон да коментира пред Хенум, че се „справяш чудесно“.

— Не разбираш, господин Халворсен. Никога не съм се притеснявала да пея пред многобройна публика, но рецитирането на реплики и влизането в роля много ме затрудняват. Възможно е дори да страдам от сценична треска — продължи с изповедта си Анна, чоплейки отнесено дръжката на чаената си чаша. — Не мога да си представя как ще свикам достатъчно смелост, за да изляза пред публика на премиерата.

— Анна… Имаш ли нещо против да ти викам Анна, а ти да ме наричаш Йенс? Струва ми се, че вече се познаваме достатъчно добре.

— Добре. Но само когато сме на четири очи.

— Благодаря ти. Е, бях започнал да ти казвам, Анна, че несъмнено ще си толкова прелестна на сцената и ще пееш толкова опияняващо, че никой няма да слуша репликите ти.

— Много мило… Йенс, но нощем не мигвам от тревога. Не искам да разочаровам никого.

— Сигурен съм, че няма. Кажи ми сега, как е бъдещият ти годеник?

— Заминава за Америка. Без мен — обясни внимателно Анна, извръщайки очи. — Годежът се отлага.

— Съжалявам да го чуя, но да ти призная, всъщност много ме ощастливи. Не мога да спра да мисля за теб. Единствено споменът за теб ме крепеше през това тежко лято. И съм лудо влюбен в теб.

Анна впери смаян поглед в него, преди да отговори.

— Но как е възможно? Та ти едва ме познаваш. Не сме разговаряли повече от няколко минути. А за да се влюбиш в някого, трябва да го опознаеш първо.

— Знам повече за теб, отколкото си мислиш. Ето например установих, че си скромно момиче, защото се изчерви, когато гостите на соарето станаха да те аплодират за съвършеното ти изпълнение. Знам, че не си вманиачена по външния си вид, защото не носиш грим на лицето си. Знам и че си чистосърдечно, предано момиче с висок морал, което доста ме затруднява в ухажването ти. Това пък ми подсказва, че си упорита като магаре, навиеш ли си нещо на пръста. Личният ми опит сочи, че малко жени не биха хвърлили поне един поглед на писмата от ухажор, преди да ги изгорят, дори да смятат, че настойчивите му аванси са неблагоприлични.

Анна се постара да прикрие изумлението си от прозорливия му разбор.

— Е — подхвана тя, преглъщайки сухо, — има и много неща, които не знаеш. Например че майка ми е отчаяна от домакинската ми неумелост. Готвя ужасно и не мога да шия. Баща ми твърди, че съм способна да се грижа за животни, но не и за хора.

— Тогава ще се храним с любов и ще си купим котка — ухили се до уши Йенс.

— Извини ме, но наистина трябва да хвана трамвая и да се прибирам у дома — заяви Анна, стана и извади от чантата си монети, които остави на масата. — Настоявам да платя чая. Довиждане… Йенс.

— Анна… — Той я хвана за ръката, докато се обръщаше да си тръгне. — Кога ще те видя отново?

— Както знаеш, съм в театъра всеки ден между десет и четири.

— Тогава ще те чакам утре в четири — провикна се той след нея.

Когато изхвърча през вратата, Йенс сведе поглед към монетите на масата и установи, че са достатъчно не само за чая, но и за една супа с чаша аквавит.

Анна пък, сядайки в трамвая, затвори очи и се усмихна замечтано. Срещата й насаме с Йенс Халворсен се беше оказала доста приятна. Дали заради новото му, окаяно състояние, или просто заради неотстъпчивото му ухажване, вече не го възприемаше като изпъчен петел.

— Боже — отправи молитва същата вечер, — прости ми за убеждението, че Злият Йенс Халворсен вече не е толкова зъл. Че съдбата го е подложила на изпитание и го е превъзпитала. Както знаеш, направих всичко по силите си да устоя на изкушението, но… — Анна прехапа долната си устна — … май ще му се поддам. Амин.

 

 

Докато течеше подготовката за първото представление от новия сезон, Анна и Йенс се срещаха всеки ден след репетиции. Тъй като се притесняваше в театъра да не плъзнат слухове за двама им, Анна предложи да я чака в „Енгебрет“. Кафенето беше най-тихо в късния следобед и тя бавно започваше да се отпуска, да не мисли толкова за благоприличието си. Един ден, когато Йенс се пресегна да хване ръката й под масата, тя му позволи. Оттогава насетне през повечето време сядаха с тайно сплетени пръсти, което донякъде затрудняваше сипването на чая и млякото, но пък си струваше.

Йенс си възвръщаше някогашния вид. Беше се пренесъл в апартамента на Ото и, както й сподели образно, най-сетне беше успял да се изчисти от въшките. Освен това в новото си жилище се възползваше от грижите на прислужница, която переше дрехите му, и за щастие на Анна вече миришеше доста по-добре.

Но не всичко това, а споменът за допира на кожата му до нейната — съвсем невинен наглед, ала изпълнен с толкова обещания — поглъщаше мислите на Анна ден и нощ. Най-сетне разбираше как се е чувствала Солвейг и защо е пожертвала толкова за нейния Пер.

Често седяха мълчаливо със забравените чаши чай пред себе си и просто се изпиваха един друг с поглед. Колкото и да си повтаряше, че трябва да внимава, Анна съзнаваше, че вече му се е отдала напълно. И потъваше все по-надълбоко и по-надълбоко в обаянието му.