Лусинда Райли
Сестра на бурята (48) (Историята на Али)

46.

7 декември 2007 г.

Както обикновено, отворих очи рано, събудена от лекичко пърхане в корема ми. Като надникнах към часовника и видях, че едва минава пет, се зачудих дали няма да е все така и занапред, дали бебето не си беше установило рутина още в утробата ми. Погледнах сънено през заскрежения прозорец към още тъмнеещото небе. След като отидох до тоалетната, се върнах в леглото с надеждата отново да заспя. Чакаше ме дълъг ден. Тазвечерният концерт щеше да напълни зала „Григ“ до капацитета й от 1500 места. А сред публиката щяха да са приятелите и семейството ми. Ася и Мама щяха да кацнат в Берген следобед и нямах търпение да ги видя.

От известно време имах странното усещане, че бременността ми и бебето в корема ми бяха общи: въпреки че аз бях негова майка и закрилница, появата му на бял свят след три месеца щеше да осигури връзка между група доскоро непознати хора.

Първата беше с новооткритото ми минало — Феликс, биологичният ми баща, и Том, братът ми близнак — а после и с петте лели, всяка от които несъмнено щеше да обожава мъничето. Електра най-сетне ми изпрати поздравителен имейл в отговор на моя и кутия с чудовищно скъпи дизайнерски дрехи за бебе. Получих трогателни писма от повечето ми сестри и от Мама, разбира се, която, независимо от тихия й, скромен маниер, нямаше търпение да прегърне отрочето ми и да преживее наново скъпоценните спомени от нашите невръстни дни. В уравнението се намесваше и семейството на Тео: Силия и Питър, които се бяха превърнали в част от настоящето ми и също щяха да присъстват на тазвечерното представление. Не се и съмнявах, че те ще са истински желана част от бъдещето ни с бебето.

— Кръгът на живота… — пророних на себе си, замислена как сред жестоката загуба в моя собствен живот се бе появила нова надежда.

Някога Тиги бе направила аналогия с красивата разцъфнала роза — когато нейните листенца окапеха, съседните пъпки започваха да цъфтят. Е, по същия начин и аз опознавах чудото на природата. И макар да бях загубила двамата най-важни човека в живота си в рамките на броени месеци, сега се изпълвах с благословена любов, която можеше само да расте.

Тази вечер, след представлението, отделните нишки на историята ми за пръв път щяха да се съберат на вечеря.

Която мисъл ме върна към Феликс…

Концертната програма беше съвсем елементарна: започваше със сюитата „Пер Гинт“ — и моето изпълнение на флейта; праправнучката на Йенс Халворсен щеше да изсвири онези легендарни акорди, също както той самият ги бе изсвирил на премиерата преди повече от сто трийсет и една години. Или, както с Том размишлявахме насаме, дори праправнучката на самия композитор. Какъвто и да беше случаят, и двамата се вписвахме в историческия контекст. Том щеше да е наблизо и да свири първа цигулка — вторият инструмент на Йенс — и Халворсеновият кръг щеше да се затвори.

Норвежките медии вдигнаха голяма врява около семейната ни връзка и интересът към събитието се подсилваше още повече от факта, че втората половина от програмата щеше да е премиерата на открития неотдавна концерт за пиано на Йенс Халворсен-младши, оркестрирана от сина на композитора, Феликс, който щеше да води оркестъра на пиано.

Андрю Литън, прочутият диригент на Бергенската филхармония, посрещна с удивление загубената творба и гениалните оркестрации на Феликс — камо ли нищожното време, за което ги бе изпълнил. Но когато Том попита Дейвид Стюарт дали баща му може да свири в нощта на премиерата, ръководителят на оркестъра отказа категорично.

След разговора с него, Том се прибра клатейки глава.

— Каза, че познавал Феликс от преди, а премиерата на това произведение и самият концерт били твърде значими, за да рискува. Да ти призная, Али, съгласен съм с него. Колкото и невероятна да беше идеята ти да обединиш музикално — той посочи изпъкналия ми корем — пет поколения Халворсен, Феликс е най-слабата брънка от веригата. Ами ако реши точно предишната вечер да се напие и просто не се появи за концерта? И двамата знаем, че успехът на изпълнението зависи от пианиста. Ако просто дрънкаше с цимбали най-отзад, щеше да е друго, но Феликс ще трябва да е в центъра на сцената. А големите клечки от филхармонията не искат да рискуват скъпият ни татко да ги опозори с лекомислието си. Както ти казах, още преди много години са го уволнили именно защото се е доказал като ненадежден.

Разбирах го. Но не исках така лесно да се отказвам от Феликс.

Затова го навестих в „бърлогата му“, както наричахме колибата с Том, и го попитах дали ако се застъпя за него, ще ми се закълне най-тържествено — в живота на нероденото си внуче — че ще посещава всички репетиции и ще се яви в нощта на премиерата.

Феликс ме погледа с премрежени, помътнели от алкохол очи и сви рамене.

— Разбира се. Не че имам нужда от репетиции. Мога да изсвиря целия концерт на сън, и то с няколко бутилки алкохол в кръвта, скъпа ми Али.

— Знаеш, че не става така — смъмрих го аз. — Щом разсъждаваш по този начин…

Обърнах му гръб и тръгнах към вратата.

— Добре де, добре.

— Добре какво? — попитах.

— Обещавам да слушам.

— Наистина ли?

— Да.

— Защото аз ти казах?

— Не. Ще се отдам на каузата, защото става дума за композицията на баща ми и искам да се гордее с мен. А и защото знам, че никой друг не може да я изсвири по-добре от мен.

Тогава посетих лично Дейвид Стюарт, а когато и пред мен отказа да наеме Феликс, за свой срам прибягнах до известна доза шантаж.

— Все пак Феликс е син на Пип, следователно законен собственик на правата върху концерта — изтъкнах със сведен поглед, за да не се изчервя. — Баща ми се притеснява сериозно за изпълнението му. Тревожи се, че ако самият той не изпълни музиката така, както неговият баща би искал, то май е най-добре изобщо да не присъства в програмата.

Разчитах на факта, че оркестърът държеше пръв да представи на света най-вълнуващата родна композиция след тези на Григ. И за щастие инстинктите ми се оказаха верни. Накрая Дейвид се пречупи и склони.

— Но при условие че и Уилям репетира с оркестъра. Така ако баща ви ни предаде, няма да развали целия концерт. И няма да съобщавам предварително на пресата, че той ще свири в оркестъра. Договорихме ли се?

— Договорихме се.

Стиснахме си ръце и си тръгнах с гордо вдигната глава, доволна от постижението си.

Въпреки че Феликс се оказа верен на думата си и цяла седмица ходеше навреме на репетиции, всички знаехме, че няма гаранция дали ще се появи точно когато трябва. Все пак беше предавал хорското доверие и преди.

Не го бяха обявили официално като пианист на концерта и Том ми каза, че напечатали два вида програми — една с името на Феликс, и една с това на Уилям.

Чувствах се малко виновна, защото едва ли на Уилям му беше много приятно да е резерва на застарял, ненадежден пияница, спечелил мястото си единствено защото носеше фамилията Халворсен. Но все пак щеше да свири „Концерт за пиано в ла минор“ на Григ в първата част на представлението и това навярно смекчаваше положението.

Една вечер миналата седмица отидох да слушам как Том свири в оркестъра, а Уилям изпълни „Концерт за пиано №1“ на Лист. Докато гледах как тънките му вещи пръсти летят по клавишите, как ноздрите му се разтварят от плам, а лъскавата му тъмна коса се люшка тежко върху челото му, усетих познат трепет в корема си, който нямаше нищо общо с бебето, скътано вътре. И си казах, че поне инстинктивната ми физическа реакция към него говореше, че един ден ще се възстановя от загубата на Тео, макар и не точно сега. И че не бива да се чувствам виновна заради нея. Все пак бях трийсетгодишна и целият ми живот беше пред мен. Пък и бях сигурна, че Тео не би искал да го изживея като монахиня.

По ирония на съдбата Том и Уилям се сближиха с времето, първоначално заради съвместната им работа, но заедно с професионалните взаимоотношения започнаха да се зараждат и приятелски. Том беше поканил Уилям на гости следващата седмица, а аз още не бях решила дали да присъствам, или не.

Накрая, примирявайки се, че няма да успея да спя повече тази сутрин, включих лаптопа, за да проверя електронната си поща. Видях имейл от Мая и веднага го отворих.

Скъпа Али,

Просто исках да ти кажа, че ще ти стискам палци довечера. Много ми се искаше да присъствам, но пътят от Бразилия до Норвегия е прекалено дълъг. Преселихме се в планината, защото в Рио е същинска пещ дори за мен. Отседнали сме във фазендата и не мога да ти опиша колко е красиво тук. Чакат ни големи ремонти, но в момента обсъждаме варианта да я преустроим в център за деца от фавелите, за да си почиват тук и да тичат на свобода из разкошната природа. Както и да е, стига толкова за мен. Надявам се с бебчето да сте добре и знай, че нямам търпение да се запозная с новото си племенниче. Толкова се гордея с теб, малка сестричке.

Мая xx

Усмихнах се доволна, усещайки щастието в думите й, после отидох да си взема душ и облякох долнището на анцуга си, една от малкото дрехи, които пасваха на едреещия ми таз. Не исках да пилея пари по облекло за бременни, затова през повечето време носех един от широките пуловери на Том. Бях си купила разтеглива черна рокля за тазвечерната изява, а брат ми беше така добър да коментира колко чаровно изглеждам в нея, но подозирах, че просто любезничи.

Слязох в импровизираната кухня на долния етаж, която се разполагаше във всекидневната за периода на ремонтите и се състоеше от бюфет, оборудван с електрическа кана и микровълнова фурна. Истинската кухня в момента беше оголена до кости, но поне най-тежката работа по нея вече беше отметната. Имахме нов бойлер и предстоеше да инсталират подовото отопление, но работата отнемаше двойно повече от очакваното време и започвах да се тревожа, че къщата няма да е готова за раждането. Прословутият ми инстинкт за гнездене ме правеше доста припряна, а това, напълно разбираемо, влудяваше работниците.

— Добро утро — поздрави ме Том, изниквайки зад мен с типично щръкнала от възглавницата коса. — Как си днес?

— Притеснена, развълнувана и на нокти, защото се чудя…

— Дали Феликс ще се появи — довършихме в един глас.

— Кафе? — предложих му, когато водата в каната кипна.

— Благодаря. Кога ще пристигнат твоите хора? — поинтересува се той, тръгвайки отнесено към новите високи прозорци с врата към терасата и живописен изглед към еловата горичка и фиорда под нас.

— Ами, всичките по различно време. Казах на Мама и Ася да минат през служебния вход, за да ги видя преди представлението.

— При мисълта и бездруго свитият ми стомах се сви още повече.

— Колко нелепо, нали? Много повече ме притеснява мнението на шепа приятели и роднини, отколкото на критиците.

— Напълно естествено. Ти поне ще изпълниш твоята част още в самото начало, а всички ние ще трябва да се потим, докато Феликс изсвири и последната нота от „Концерт за героинята“.

— Никога не съм свирила пред толкова голяма публика — оплаках се. — И то такава, която си плаща, за да ме слуша.

— Ще се справиш прекрасно — успокои ме той, макар че като му подадох кафето, долових и неговото притеснение.

Денят беше важен и за двама ни. Знаехме, че с общи усилия бяхме сътворили ново музикално произведение, което съвсем скоро щяхме да представим на света. Тази вечер щяхме да наблюдаваме раждането му досущ като горди родители.

— Ще се обадиш ли на Феликс да провериш дали не е забравил? — попита ме Том.

— Не. — Вече бях решила да не го правя. — Това зависи само и единствено от него.

— Да — въздъхна брат ми, — така е. Е, отивам да си взема душ. Ще си готова ли за тръгване след двайсетина минути?

— Да.

— Боже, дано дойде.

В този миг осъзнах, че колкото и да отричаше, появата на Феликс тази вечер беше по-важна за Том, отколкото за мен самата.

— Ще дойде, сигурна съм.

Да, но когато два часа по-късно заех мястото си в оркестъра за генералната репетиция и видях празното столче пред пианото, увереността ми посърна. В десет и петнайсет, когато Андрю Литън обяви, че не можем да чакаме повече, вече държах мобилния си телефон между треперещите си горещи длани.

Не, нямаше да му се обаждам.

Извикаха Уилям да заеме мястото на Феликс пред пианото и когато Андрю Литън вдигна диригентската си палка, Том ми стрелна отчаян поглед.

— Как можа? Кучи син такъв! — изругах под носа си, малко преди Феликс да претърчи през залата, задъхан и блед.

— Едва ли някой ще ми повярва — подхвана той, изкачвайки стъпалата към сцената, — но мотопедът ми аварира на средата на склона и ми се наложи да стигна дотук на стоп. За доказателство водя любезната дама, която ме спаси от пътя. Хане — провикна се той, — истината ли казвам?

Сто и един чифта очи проследиха сочещия показалец на Феликс до дъното на залата, където притеснена жена на средна възраст стоеше сама, видимо смутена.

— Хане, кажи им.

— Да, мотопедът му се счупи и аз го докарах.

— Благодаря. На касата те чака билет за концерта. — Феликс се обърна към оркестъра с театрален поклон. — Простете, че ви забавих, но нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

След репетицията намерих Феликс да пуши пред служебния вход и отидох при него.

— Здрасти, Али. Извинявай за преди малко. Но за разнообразие имах валидно оправдание.

— Да. Искаш ли питие?

— Не, благодаря, скъпа. Тази вечер трябва да съм примерен, забрави ли?

— Не. Удивително, нали? Четири, дори пет поколения Халворсен се събират на сцената тази вечер.

— Или Григ — сви рамене той.

— Ти… Ти знаеш за това?

— Разбира се. Анна споделила с Хорст на смъртния си одър, както и къде са скрити писмата. А той ми каза, преди да замина за Париж. Чел съм ги всичките. Като от любовен роман са, а?

Небрежното му разкритие ме смая.

— И никога не ти е хрумнало да извадиш тайната на бял свят? Да я използваш за своя облага?

— Някои тайни трябва да си останат тайни, не мислиш ли, скъпа? Пък и точно ти трябва да си наясно, че не е важен генетичният ти произход, а в що за човек ще се превърнеш. Успех тази вечер.

Феликс ми махна и тръгна нанякъде.

В шест и половина Ася ме извести с есемес, че двете с Мама са пристигнали. Взех Том от общата стая на музикантите и тръгнахме по коридора. Незнайно защо треперех от притеснение при мисълта, че предстои да запозная брата си близнак със сестра ми.

— Мама — възкликнах, като я видях, и ускорих крачка.

Както винаги, Марина излъчваше вроден шик с букления си жакет на „Шанел“ и тъмносиня пола.

— Али, толкова се радвам да те видя, chérie.

Мама ме прегърна и вдишах познатия аромат на парфюма й, който неизменно свързвах с чувство на сигурност и домашен уют.

— Здравей, Ася, нямах търпение да те видя отново. — След като прегърнах сестра си, се обърнах към брата си близнак, който я зяпаше с увиснала челюст. — Това е Том, новото ми братче — обявих.

Ася вдигна очи към него и му се усмихна свенливо.

— Здравей, Том — каза тя и аз го сръчках да й отвърне.

— Да, здравей. Много ми е, ъ, приятно да се запознаем, Ася. И с теб, ъ, Мама… тоест Марина.

Направих гримаса на Том, който се държеше доста странно. Обикновено поздравяваше с излиятелна сърдечност и малко ме обиди с внезапната си сдържаност.

— На нас също, Том — отговори Марина. — Благодарим ти, че се грижиш за Али.

— Грижим се един за друг, нали така, сестричке? — попита ме той, без да откъсва поглед от Ася.

В този момент свикаха оркестъра по високоговорителя.

— Е, боя се, че трябва да вървим, но след концерта ще се видим във фоайето — обявих аз. — Боже, колко съм притеснена — въздъхнах, целувайки и двете по бузите.

— Ще се справиш прекрасно, chérie, сигурна съм — утеши ме Мама.

— Благодаря. — Махнах им и с Том тръгнахме по коридора. — Да не си глътна езика? — попитах го аз.

— Ама сестра ти е голяма красавица, а? — отвърна ми несвързано той, докато излизахме на сцената за предварителния инструктаж на Андрю Литън.

 

 

— Притеснявам се — прошепнах на Том, докато излизахме на сцената в индианска нишка точно в седем и двайсет и седем, приветствани от грохотни овации. — Още ми се струва трезвен. А ми каза, че свирел много по-добре пиян.

Том се изкиска на откровено тревожното ми изражение.

— Започвам да го съжалявам. Все е крив! Не забравяй, че има цялата първа част плюс интервала да поправи тази си грешка. А сега — прошепна той, — спри да се тюхкаш за него и се наслади на този приказен момент от историята на Халворсен… или Григ. Обичам те, сестричке — добави той с усмивка, като се разделихме, за да заемем местата си в оркестъра.

Седнах на мястото си при дървените духови инструменти, знаейки, че само след три минути ще стана да изсвиря първите четири такта от „Утринно настроение“. И, както беше изтъкнал по-рано Феликс, че нямаше значение кой е биологичният ми баща, а само че бях получила дара живот и зависеше от мен да го направя възможно най-добър.

Когато светлините угаснаха и се спусна тишина, помислих за всички, които ме обичаха и ме подкрепяха духовно от местата си в притъмнялата зала.

Помислих си и за Татко Солт, който обичаше да казва, че ще намеря най-голямата си сила, в момента си на най-голяма слабост. И за Тео, който ме научи какво е да обичаш някого истински. Двамата ги нямаше физически, но знаех, че се гордеят с мен, наблюдавайки ме от ложата си сред звездите.

Накрая се усмихнах при мисълта за новия живот в утробата ми, който тепърва щях да опозная.

Долепих устни до флейтата и засвирих за всички тях.