Лусинда Райли
Сестра на бурята (12) (Историята на Али)

10.

— Здравей, Али.

Вперих учуден поглед в Тео, докато вълната от човешки лица се изливаше покрай мен на лондонското летище „Хийтроу“.

— Какво правиш тук?

— Що за въпрос? Ще си каже някой, че не се радваш да ме видиш — измрънка на шега Тео, преди да ме придърпа в обятията си насред коридора за пристигащи пасажери и да ме целуне.

— Естествено, че се радвам! — изкисках се, когато се разделихме, за да си поемем въздух. Вечно успяваше да подрине очакванията ми. — Мислех, че имаш работа с „Тигрицата“. Хайде — добавих, изтръгвайки се от хватката му, — причиняваме човешко задръстване.

Той ме изведе от терминала и тръгнахме към таксиметровата стоянка.

— Качвай се — покани ме в една от колите, като даде инструкции на шофьора.

— Нали не възнамеряваш да пътуваме с такси чак до ферибота за остров Уайт? — попитах го на тръгване. — До там са километри.

— Разбира се, че не, Али. Но понеже стигнем ли там, ще тренираме през цялото време, ми се стори добра идея да прекараме една нощ заедно, преди аз да се превърна в „Капитана“, а ти отново да станеш просто „Ал“. — Той преметна ръка през раменете ми и пак ме притисна към себе си. — Липсваше ми, скъпа — прошепна.

— И ти на мен — отвърнах, забелязвайки, че таксиметровият шофьор ни се подсмихва в огледалото за задно виждане.

За моя огромна изненада и радост таксито спря пред хотел „Клериджис“, където Тео ни взе стая. Прекарахме следобеда и вечерта великолепно, наваксвайки за изгубеното време. А преди да изгася лампата същата нощ, го погледах как спи до мен, убедена, че мястото ми винаги ще е до него.

 

 

— Така, преди да се качим на влака за Саутхемптън, ще трябва да направим едно официално посещение — обяви Тео, докато закусвахме в леглото на сутринта.

— Хм? При кого?

— При майка ми. Както ти казах, тя живее тук, в Лондон, и умира от желание да се запознае с теб. Затова се опасявам, че ще се наложи да вдигнеш съвършените си задни части от леглото, докато аз си взимам душ.

Станах и се разрових в багажа си, суетейки се около мисълта, че реално погледнато ми предстои да се срещна с бъдещата си свекърва. Но нямах нищо по-спретнато от дънките, спортните блузи и гуменките, които си бях взела за редките вечери, когато нямаше да съм на лодката и облечена от глава до пети в „Гортекс“ — водонепромокаемата, но крайно несексапилна сестра на полиуретановите облекла „Ликра“.

Влязох в банята да потърся символичния си набор от гримове — спирала за мигли и червило — в тоалетната си чантичка, но се оказа, че съм ги оставила в Атлантис.

— Не си нося дори грим — оплаках се на Тео през вратата на душкабината.

— Али, обичам те естествена — отвърна той, излизайки от запарената кабина. — Знаеш колко ненавиждам жени с тежък грим. А сега, ако обичаш, влизай под душа. Трябва да вървим.

Четирийсет минути по-късно, след като се изнизахме през лабиринт от улици, който, обясни ми Тео, беше лондонският район Челси, таксито спря пред красива бяла къща. До входната врата се стигаше по три мраморни стъпала, украсени от двете страни с каменни саксии, преливащи от благоуханни гардении.

— Пристигнахме — обяви Тео. Взе стъпалата на бегом, извади ключ от джоба си и отключи вратата. — Мамо? — провикна се, като влязохме във фоайето, и ме поведе по тесен коридор към просторна кухня с груба дъбова маса в средата и гигантски бюфет, препълнен с пъстроцветни керамични съдове.

— Тук съм, миличък! — обади се мелодичен женски глас през отворените френски прозорци.

Излязохме на каменна тераса, където стройна жена с тъмноруса коса, вързана на къса конска опашка, кастреше розовите храсти в малката, но богата градина, обградена с каменни стени.

— Мама е отраснала в английската провинция и се старае да я пресъздаде в центъра на Лондон — обясни любвеобилно Тео.

Жената вдигна поглед и ни посрещна с приветлива усмивка.

— Здравей, миличък. Здравей, Али.

Докато вървеше към мен, очите й с цвят на синчец ме удостоиха със същия проницателен поглед като на сина й. Стори ми се изключително красива с кукленските си черти и светла кожа, така присъщи за типичната английска хубост.

— Толкова много съм слушала за теб, че имам чувството, че те познавам — каза тя и ме целуна топло по двете бузи.

— Здравей, мамо — поздрави я Тео с прегръдка. — Изглеждаш прекрасно.

— Така ли? Тъкмо тази сутрин броях сивите си коси пред огледалото. — Тя въздъхна театрално. — За жалост старостта не прощава. Е, какво да ви предложа за пиене?

— Кафе? — погледна ме въпросително Тео.

— Идеално — съгласих се. — Между другото, как се казва майка ти? — прошепнах му, докато я следвахме обратно в къщата. — Не мисля, че сме стигнали до момента, в който мога да й викам „мамо“.

— Боже, извинявай! Казва се Силия. — Тео хвана ръката ми и я стисна. — Добре ли си?

— Да, напълно.

На кафе Силия ме помоли да й разкажа за себе си и когато й споделих за смъртта на Татко Солт, тя ми отвърна с утеха и искрено състрадание.

— Не мисля, че някое дете може да се възстанови напълно след загубата на родител, особено дъщеря, разделила се с баща си. Аз бях съкрушена, когато моят се спомина. Най-многото можеш да се примириш с трагедията. Но за теб още е рано, Али. Надявам се, че синът ми не те товари прекалено — додаде тя, надниквайки към Тео.

— Никак даже. И откровено казано, Силия, ще ми е много по-тежко, ако просто се отдам на скръбта си. Чувствам се по-добре, ако съм ангажирана.

— Е, аз обаче ще съм много доволна, когато този „Фастнет“ приключи. Може би като имаш свои деца, ще разбереш защо съм на тръни по време на всяко състезание, в което участва Тео.

— Стига де, мамо. Вече два пъти съм се състезавал във „Фастнет“ и знам какво правя — възрази Тео.

— А и синът ти наистина е неповторим капитан, Силия. Екипажът му е готов на всичко за него — добавих.

— Сигурна съм и, разбира се, съм безкрайно горда с него, но все пак понякога ми се иска да беше станал счетоводител или борсов агент, и изобщо да си беше избрал по-безопасна професия.

— Хайде, мамо, обикновено не си толкова притеснителна. Както много пъти сме обсъждали, утре може да ме прегази автобус. Пък и нали ти ме научи да плавам. — Той я побутна нежно с лакът.

— Извинявай, млъквам. Както по-рано ви се оплаках, явно старостта ме покорява заедно със сълзливите си настроения. А като стана дума, да си виждал или чувал баща си в скоро време? — попита го Силия и долових острата нотка в гласа й.

Тео се умълча за миг, преди да отговори:

— Да. Писа ми по имейла, че е в къщата си на Карибите.

— Сам? — вдигна едната си елегантно извита вежда Силия.

— Нямам представа. Нито пък ме интересува — отвърна категорично Тео и побърза да смени темата, питайки майка си дали смята да пътува в чужбина през август.

Послушах ги мълчаливо, докато обсъждаха плановете й за седмица в Южна Франция, последвана от няколко дни в Италия към края на месеца. Беше очевидно от лекотата, с която си приказваха, че и двамата се обожават един друг.

След около час Тео пресуши втората си чаша кафе и погледна неохотно към часовника си.

— Боя се, че трябва да потегляме, мамо.

— Сериозно? Няма ли да останете за обяд? Мога да забъркам една салата, изобщо няма да ме затрудните.

— За жалост не. Имам среща с целия екипаж на борда на „Тигрицата“ в пет, а не е културно капитанът да закъснява. Затова трябва да хванем влака в дванайсет и половина от Уотърлу. — Той стана. — Ще отскоча до банята и ще ви чакам във фоайето.

— Беше ми изключително приятно да се запознаем, Али — каза Силия, след като Тео излезе от кухнята. — Когато Тео ми съобщи, че ти си „жената на живота му“, естествено се попритесних. Той ми е единствено дете и е всичко за мен. Но вече виждам, че сте идеални един за друг.

— Благодаря ти за милите думи. Много сме щастливи заедно — потвърдих с усмивка.

Като станахме от масата и тръгнахме към фоайето, тя сложи ръка над лакътя ми.

— Ще се грижиш за него, нали? Никога не е познавал опасностите.

— На всяка цена, Силия.

— Нещо…

Не можа да довърши, защото Тео се появи до нас.

— Чао, мамо. Ще ти се обаждам, но да не се притесниш, ако не ме чуеш през седмицата на състезанието.

— Ще опитам — отвърна Силия с пресеклив глас. — И ще те чакам на финала в Плимът.

Оттеглих се към вратата, за да не преча на сбогуването им, но не можах да не забележа колко силно го прегръщаше Силия, сякаш не искаше да го пусне. Накрая Тео внимателно се откъсна от обятията й и тя ни помаха с фалшива усмивка.

Докато пътувахме с влака към Саутхемптън, Тео ми се струваше някак отнесен и необичайно мълчалив.

— Добре ли си? — загрижих се.

— Просто се тревожа за мама — отвърна той, отправил умислен поглед през прозореца. — Днес като че ли не беше себе си. Обикновено не е толкова унила; винаги ме изпраща с ярка усмивка и бърза прегръдка.

— Личи си, че те обича безкрайно.

— И аз нея. Тя ме е направила човека, който съм, и открай време подкрепя мореплавателската ми кариера. Може би наистина остарява — сви рамене той. — Пък и, разбира се, не вярвам някога да преодолее развода с баща ми.

— Още ли го обича?

— Почти със сигурност, макар и от това да не следва, че го харесва. Как би могла? Когато научи за поредицата му от изневери, беше съкрушена. Клетата, почувства се толкова унизена, че колкото и да я болеше, го накара да си тръгне.

— Боже, колко ужасно.

— Да, ужасно е. Естествено, дълбоко в себе си и татко още я обича. И двамата са нещастни разделени, но май границата между любов и омраза винаги е тънка. Все едно да живееш с алкохолик: в даден момент трябва да направиш избора между това да загубиш човека, когото обичаш, или собствения си разсъдък. А никой не може да ни спаси от самите нас, колкото и да ни обича, нали?

— Така е.

Внезапно Тео вкопчи пръсти в ръката ми.

— Нали няма да позволиш това да се случи и с нас, Али?

— За нищо на света — уверих го искрено.

 

 

Следващите десет дни бяха още по-трескави, напрегнати и изтощителни от обичайното за периода преди състезание заради репутацията на „Фастнет“ като една от най-трудните и тежки в техническа насока регати в света. Правилата изискваха половината от екипажа да има 500 километра съвместно състезателно плаване в открито море за последните дванайсет месеца. На първата вечер, когато Тео събра двайсетчленния си екипаж на борда на „Тигрицата“, осъзнах, че съм значително по-неопитна от повечето моряци. Въпреки че Тео беше прочут с работата си с млади таланти и беше включил екипажа от Цикладската регата в настоящия, съвсем очевидно не оставяше нищо на шанса и старателно бе подбрал останалите ни съотборници от каймака на международната общност по състезателно плаване.

Маршрутът беше труден и опасен: щяхме да се спуснем по южното крайбрежие на Англия, да прекосим Келтско море чак до маяка Фастнет Рок, най-южната точка на Ирландия, откъдето да се върнем обратно до финала в Плимът. Бурни западни и югозападни ветрове, коварни подводни течения и прословутите с непредсказуемостта си климатични системи бяха смачквали шансовете за победа на множество лодки в минали състезания. А и всички знаехме печалната статистика за смъртните случаи през годините. Никой отбор не приемаше „Фастнет“ лекомислено, особено такъв като нашия, устремен към победата.

Всеки ден ставахме призори и прекарвахме часове по вода, повтаряйки многократно необходимите маневри, изпробвайки способностите както на екипажа, така и на свръхмодерната ни лодка. Макар че по време на някои от тренировките Тео видимо се ядосваше — например когато някой от моряците не играеше „отборно“, както той се изразяваше — нито веднъж не загуби самообладание. Всяка вечер на масата се обсъждаха и усъвършенстваха стратегии и тактики за всяка част от състезанието, но Тео винаги имаше последната дума.

Освен тренировъчни плавания, имахме и няколко задълбочени беседи за безопасността и обучения в употребата на модерното обезопасяващо оборудване на борда; всички получихме аварийни радиостанции, излъчващи сигнали за насочване, които се прикрепяха към спасителните ни жилетки. Дори когато не плавахме, екипажът се трудеше неуморно по лодката, преглеждайки старателно всяка подробност под зоркото око на Тео — преглеждахме екипировката, изпробвахме помпите и лебедките, приготвяхме такелажа и проверявахме пълния плавателен гардероб. Освен всичките си други капитански задължения, Тео разпределяше леглата и смените.

Благодарение на вдъхновяващото му водачество духът на отбора беше изключително висок, докато дойде време за насърчителната му реч вечерта преди началото на състезанието на 12 август. Накрая всички членове на екипажа станаха на крака, за да го аплодират.

Вече бяхме в пълна готовност, помрачена единствено от ужасяващата прогноза за времето през следващите няколко дни.

— А сега, скъпа, трябва да отида до Кралския океански състезателен клуб за капитанския инструктаж — съобщи ми Тео с бърза целувка по бузата, когато съотборниците ни започнаха да се разотиват. — Ти се върни в хотелската стая и си вземи една дълга, гореща вана. Ще ти е последната за доста време.

Послушах го и опитах да се насладя на топлата вода, но по-късно, като надникнах през прозореца, видях, че вятърът се е ускорил още повече и брули яростно пристанището, клатейки всичките двеста седемдесет и една лодки в него и по бреговете на острова. Стомахът ми подскочи внезапно. Точно това не биваше да се случва и лицето на Тео беше мрачно, когато се прибра в хотелската ни стая.

— Новини? — попитах го.

— Само лоши, боя се. Както си знаем, прогнозата за времето е ужасна и дори обмислят да отложат утрешния старт на състезанието. Пуснали са сериозно предупреждение за бурни ветрове. Откровено казано, Али, няма как да е по-зле.

Той седна с посърнало изражение и аз отидох да разтрия раменете му.

— Тео, не забравяй, че това е просто състезание.

— Знам, но ако спечелим, ще е връх в кариерата ми дотук. На трийсет и пет съм, Али, и не мога да се занимавам с това вечно. Проклятие! — изруга той, блъсвайки с юмрук страничната облегалка на стола. — Защо точно тази година трябваше да се случи?

— Е, да видим какво ще ни донесе утрешният ден. Синоптиците често грешат.

— Но не и реалността — въздъхна той, махвайки към притъмняващото небе навън. — При всички случаи си права, няма какво да направя по въпроса. Сутринта в осем от клуба ще звъннат на всички капитани, за да ни уведомят дали в крайна сметка ще отложат старта. Така че дойде и мой ред за гореща вана и едно добро спане.

— Ще отида да пусна водата.

— Благодаря. Али?

— Да? — обърнах се към него, вървейки към банята.

Тео ми се усмихна.

— Обичам те.

 

 

Както Тео се опасяваше, отложиха старта на състезанието за пръв път в осемдесет и три годишната му история. Докато с оклюмалия екипаж обядвахме в Кралския лондонски яхтен клуб, всеки от нас се взираше в небето през прозореца, молейки се за чудо. Рано следващата сутрин от клуба щяха да направят преоценка на ситуацията, така че следобед с Тео закрачихме умърлушено обратно към хотела ни на пристанището.

— Бурята ще отшуми, Тео, няма къде да ходи.

— Али, проверих всеки възможен интернет сайт, дори се свързах лично с метеорологичната станция, така че няма лъжа: през следващите няколко дни атмосферното налягане ще е ниско. Дори да дадат начало на състезанието, ще бъде невероятно трудно да се доберем до финала. Както и да е — той ме погледна и се ухили ненадейно, — поне ще имаме време за още една гореща вана.

Онази неделя вечеряхме в хотелския ресторант, и двамата напрегнати и разстроени. Тео дори си позволи чаша вино — нещо, което никога не би направил вечерта преди състезание — и се върнахме в стаята си малко поразведрени. Същата нощ правихме любов с особена страст, а след това Тео се стовари върху възглавниците и ме придърпа в обятията си.

Вече се унасяхме в сън, когато пророни:

— Али?

— Да?

— Ако нещата се подредят, утре ще отплаваме. Но ще е тежко. Исках просто да ти напомня за обещанието, което ми даде в „Някъде“. Ако ти кажа, че трябва да напуснеш лодката, ще се подчиниш на капитанското ми нареждане.

— Тео…

— Сериозно говоря, Али. Не мога да те кача на борда утре, ако не съм сигурен, че ще ми се подчиняваш.

— В такъв случай, добре — свих рамене. — Ти си ми капитан. Ще правя каквото ми наредиш.

— И преди да си се повторила, не е защото си жена, нито защото се съмнявам в способностите ти. А защото те обичам.

— Знам.

— Хубаво. Сладки сънища, любов моя.

 

 

Рано сутринта ни съобщиха, че „Фастнет“ ще започне, макар и с цели двайсет и четири часа след планирания старт. Веднага след като информира екипажа, Тео тръгна към лодката, видимо съсредоточен и с възобновена енергия.

Час по-късно със съотборниците ми се качихме на борда на „Тигрицата“. Дори в пристанището лодките се клатеха заплашително, брулени от вятъра и вълните.

— Божичко, като се замисля, че сега можеше да управлявам луксозна яхта под наем край Карибите — измърмори Роб.

След секунда чухме изстрела, сигнализиращ старта на състезанието, и зачакахме напрегнато нашия ред да напуснем пристанището. На отплаване Тео събра всички ни на палубата за снимка „bon voyage“.

Дори най-опитните моряци сред нас изглеждаха леко позеленели, като напуснахме закрилата на пристанището. Вилнеещото море, разпенено от буйния вятър, накваси всички ни за секунди.

През следващите осем часа, докато вятърната стихия продължаваше да набира мощ, Тео запази спокойствие; стоеше здраво стъпил на краката си, направлявайки лодката през бушуващото море и издавайки почти несекващ низ от команди, за да ни задържи в правилния курс и да не губим скорост. Крайно непредсказуемите условия — включително внезапни бури със скорост на вятъра четирийсет възела — ни караха да вдигаме и сваляме платната поне десетина пъти. А през цялото време косият дъжд не спираше да ни брули.

На първия ден двама от нас бяха назначени на смяна в камбуза. Опитахме да подгреем супа, но дори с карданната печка, чиято цел беше да държи съдовете хоризонтални, лодката се мяташе толкова силно, че супата неведнъж се разплискваше и ни опарваше, затова се наложи да стоплим в микровълновата фурна готовите порции храна. Моряците слизаха да ядат на смени, треперещи от студ дори в специализираното състезателно облекло, и твърде уморени да го събличат за толкова кратко време. Въпреки това благодарните им погледи ми напомниха, че по време на състезание домакинските задачи са не по-маловажни от случващото се на горната палуба.

Тео дойде да яде с последната смяна и докато гълташе лакомо ми разказа, че няколко лодки вече решили да се подслонят в пристанищата по южното крайбрежие на Англия.

— Ще стане много по-страшно, като напуснем Ламанша и излезем в Келтско море. Особено по тъмно — добави той, поглеждайки часовника си.

Наближаваше осем часът и светлината започваше да се изцежда от небето.

— Какво мислят останалите? — попитах го.

— Всички искат да продължим. Мисля, че лодката може да се справи…

В този момент „Тигрицата“ подскочи надясно и двамата изхвръкнахме от скамейките си, а аз изкрещях, когато ръбът на масата се заби болезнено в корема ми. Тео — човекът, за когото непоколебимо вярвах, че може да върви по вода — се мъчеше да стане от пода.

— Добре, дотук бяхме — заяви, като ме видя да се превивам от болка. — Както сама каза, това е просто състезание. Влизаме в най-близкото пристанище.

И преди да успея да се обадя, той вече изкачваше стъпалата към горната палуба по две наведнъж.

Час по-късно Тео ни вкара в пристанището на Уеймут. Всички бяхме подгизнали до кости, въпреки водонепромокаемото облекло, и грохнали от умора. След като пуснахме котва, свихме платната и проверихме целостта на всичкото оборудване, Тео ни свика в главната кабина. Насядахме прегърбени кой където свари и с оранжевите си състезателни екипи приличахме на полумъртви омари, хванати в рибарска мрежа.

— Прекалено опасно е да продължим тази вечер и нямам намерение да излагам живота ви на опасност. Хубавата новина е, че почти всички лодки, с които си съперничим, вече са се подслонили, така че още сме напред в играта. Али и Мик ще ни сготвят спагети, а междувременно всички може да си вземете душ по реда от графика. Отплаваме по изгрев. Някой да сложи чайника на печката, за да се стоплим с по чаша чай. Сутринта ще трябва да сме във върхова форма.

С Мик станахме уморено и тръгнахме към камбуза. Докато пълнехме една голяма тенджера със спагети и топлехме готовия сос, Мик ни направи чай и аз отпих благодарно от своя, представяйки си как топлината му се излива чак до премръзналите пръсти на краката ми.

— Можеше да му капнем нещо по-силничко — подхилна се Мик. — На човек веднага му става ясно защо някогашните моряци са преживявали с ром, нали?

— Ей, Ал, твой ред е за душа — обади се Роб.

— Няма нищо, мога да вляза и по-късно.

— Мъжко момиче — похвали ме той. — Ще се престоря на теб.

За пръв път съмнителните ми готварски умения се оказваха на такава почит. След като хапнахме и измихме пластмасовите чинии, всички се разотиваха, за да поспят. Тъй като в лодката нямаше толкова места за сън, някои се настаняваха на скамейките или се пъхваха в олекотени спални чували по пода.

Аз отидох да си взема душ, чудейки се дали леденостудената вода, останала след всички, ми помагаше или ми вредеше. Като приключих, Тео ме чакаше пред банята.

— Али, искам да поговорим.

Хвана ме за ръката и ме повлече през притъмнялата каюта, пълна с неподвижни тела, към тясното помещение, претъпкано с мореплавателско оборудване, което наричаше свой „кабинет“. Накара ме да седна и взе ръцете ми в своите.

— Али, вярваш ли ми, че те обичам?

— Да, разбира се.

— А вярваш ли ми като казвам, че си невероятен моряк?

— Не съм сигурна. — Поусмихнах му се въпросително. — Защо?

— Защото няма да те взема по-натам в състезанието. До няколко минути ще дойде да те вземе една лодка. Резервирал съм ти стая в едно хотелче на пристанището. Съжалявам — добави той. — Просто не мога.

— Какво не можеш?

— Да рискувам. Синоптичната прогноза е страховита и няколко от другите капитани вече обмислят да се откажат. Аз вярвам, че „Тигрицата“ може да се справи, но просто не искам ти да си на борда й. Разбираш ли?

— Не. Не разбирам. Защо само аз? Защо не и останалите? — възразих.

— Моля те, скъпа, знаеш защо. И — той се умълча за миг — ако искаш да знаеш истината, ми е доста по-трудно да се съсредоточа в работата си, когато ти си тук.

Вперих смаян поглед в него.

— Но… Моля те, позволи ми да остана, Тео — подхванах.

— Не и този път. Чакат ни още много състезания, скъпа. И много от тях няма да са по вода. Да не застрашаваме точно тях.

— Но ако толкова се боиш за мен, защо не се боиш за себе си? Щом много други капитани обмислят да се откажат, защо не се откажеш и ти?

Колкото повече осъзнавах присъдата му, толкова повече кипваше гневът ми.

— Защото това състезание е моя съдба, Али. Не мога да разочаровам всички. Е, най-добре си опаковай багажа. Лодката ти пристига всеки момент.

— А това че аз разочаровам всички? Че разочаровам теб? — попитах. Идеше ми да му се развикам, но не посмях заради спящия наблизо екипаж. — Нали трябваше да съм ти пазителка!

— Определено ще ме разочароваш, ако продължиш да спориш с мен — отсече той. — Събирай си багажа. Веднага. Това е капитанска заповед. Подчини се, ако обичаш.

— Слушам, капитане — отвърнах сприхаво, съзнавайки, че е време да приема поражението си.

Но докато приготвях раницата си, се ядосвах на Тео заради цял куп заплетени причини. Като се качих на горната палуба, видях светлините на приближаващата лодка откъм другата страна на пристанището и отидох на кърмата, за да спусна стълбицата.

Възнамерявайки да си тръгна, без да се сбогувам с Тео, хванах въжето, което човекът от лодката ми хвърли, и го вързах за единия от кнехтовете. Тъкмо тръгвах надолу по стълбата, когато отгоре ме освети фенер.

— Имаш стая в къща за гости „Уоруик“ — чух гласа на Тео.

— Ясно — отвърнах с равен тон и хвърлих раницата си в клатушкащата се лодка.

Направих още една стъпка надолу, преди Тео да ме хване за ръката и да ме издърпа обратно към себе си.

— Али, за бога, обичам те. Обичам те… — пророни той и така ме прегърна, че пръстите на краката ми едвам се задържаха на горното стъпало. — Обещай ми да не го забравяш.

Колкото и да бях ядосана, сърцето ми се стопи.

— Обещавам — отвърнах, взех фенерчето от него и го насочих към лицето му, запечатвайки чертите му в паметта си. — Пази се, скъпи — прошепнах му.

Той ме пусна неохотно, за да развърже фалина, а аз слязох по стълбата и скочих в чакащата лодка.

Същата нощ, колкото и изтощена да бях от най-тежкия ден в морето, който някога бях преживявала, не можах да мигна. Отгоре на всичко, след като претърсих раницата си, установих, че в бързината да напусна яхтата, бях оставила мобилния си телефон на борда й. Вследствие на това нямах директен контакт с Тео и ми идеше да се самобичувам заради глупостта си. Кръстосвайки нервно из стаята, се люшках между възмущение от безцеремонното ми изхвърляне на брега и суров страх, докато гледах буреносните облаци и поройния дъжд в пристанището под мен, заслушана в непрестанното трополене на брулени от вятъра такелажи. Знаех колко е важно състезанието за Тео, но се боях, че стремежът му към победа може да замъгли професионалната му преценка. В този миг прозрях истинската същност на морето: ревящ, необуздан звяр, способен да превръща човешки същества в безжизнени отломки с внушителната си мощ.

Когато сивкавата зора пропълзя в небето, видях „Тигрицата“ да напуска пристанището на Уеймут, отправяйки се към открито море.

Стиснах здраво годежното си колие; знаех, че няма какво друго да направя.

— Довиждане, любов моя — пророних и загледах „Тигрицата“, докато не се превърна в малка точица, подхвърляна от свирепите морски вълни.

Следващите няколко часа се чувствах в пълна изолация. Накрая реших, че няма смисъл да стоя сама в Уеймут и да се потискам още повече, затова стегнах раницата си и тръгнах към гарата, откъдето щях да хвана ферибота за Каус. Така поне щях да съм близо до Контролния център на „Фастнет“ и да научавам от източника как се развиват събитията, вместо да разчитам на информация от интернет. Всички лодки имаха проследяващи устройства на борда си, но знаех колко са ненадеждни в буйни води.

След три часа и половина си взех стая в същия хотел, където с Тео бяхме отседнали по време на тренировките, и отидох до клуба на Кралската яхтена ескадра, за да проверя какво знаят. Сърцето ми посърна, като разпознах няколко от екипажите, започнали състезанието с нас, струпани на унили групички по масите.

Видях Паскал Льомер, французин, с когото бях плавала преди няколко години, и отидох да поговоря с него.

— Здрасти, Ал — поздрави ме изненадано той. — Не знаех, че и „Тигрицата“ е отпаднала от състезанието.

— Не е, поне доколкото знам. Вчера капитанът ми нареди да сляза. Било твърде опасно.

— Прав е бил. Десетки лодки или официално са се отказали от състезанието, или чакат по пристанищата времето да се успокои. Нашият капитан взе решение да се оттеглим. За малки лодки като нашата беше същински ад в открито море. Рядко се виждат толкова буйни води. Но яхтата на приятеля ти ще се справи. По-добра няма накъде — опита да ме успокои той, разчитайки тревогата в очите ми. — Искаш ли питие? Тази вечер мнозина давим мъката си в алкохол.

Приех предложението му и седнах при неговата групичка. Неизбежно се стигна до сравнение с времето на „Фастнет“ от 1979-а, когато сто и дванайсет лодки били потопени от гигантските вълни и осемнайсет души, включително трима спасители, загубили живота си. След половин час, потънала в мисли и притеснена за „Тигрицата“ и Тео, се извиних, облякох поларения си суитчър и тръгнах по дъждовната улица към Контролния център, разположен в Кралския океански състезателен клуб, намиращ се недалеч, където незабавно попитах дали имат информация за „Тигрицата“.

— Да, на няколко километра след Бишъп Рок е и се движи с добра скорост — отговори операторът, след като провери на екрана си. — В момента е на четвърто място. И все пак, като се има предвид колко лодки се отказват от състезанието, може да спечели задочно — добави той с въздишка.

Успокоена, че поне по данни от джипиеса всичко е наред с яхтата ни и Тео, се върнах в Кралската яхтена ескадра и седнах да изям един сандвич, наблюдавайки как пристигат още грохнали, окаяни екипажи. Всички разправяха, че вятърът отново се засилил, но аз самата бях твърде отнесена, за да се включа в разговорите им, затова тръгнах обратно към хотела и най-сетне успях да подремна за няколко часа, макар и на пресекулки. Накрая се отказах да преследвам съня и в пет часа, докато мътната зора се мъчеше да пукне, вече бях в Контролния център. Още като влязох, стаята потъна в мълчание.

— Новини?

Операторите си размениха тревожни погледи.

— Какво е станало? — настоях със заседнало в гърлото ми сърце. — Добре ли е „Тигрицата“?

Отново размяна на погледи.

— Получихме сигнал за помощ около три и половина сутринта. Човек зад борда, доколкото разбрахме. Бреговата охрана организира спешно издирване и изпрати спасителен хеликоптер. Още очакваме новини.

— Знаят ли кой е паднал зад борда? Как е станало?

— Съжалявам, скъпа, но за момента не разполагаме с подробности. Защо не идеш да изпиеш една чаша чай, а ние ще те информираме веднага щом научим нещо.

Кимнах, мъчейки се да овладея истерията, надигаща се в мен. „Тигрицата“ беше свръхмодерен плавателен съд с първокласна комуникационна система. Знаех, че имат подробности, но ми ги спестяват. А това можеше да значи само едно.

Сърцето ми препускаше толкова бясно, че очаквах всеки момент да припадна, затова тръгнах към дамската тоалетна, където се срутих върху първата тоалетна чиния и задишах учестено, превзета от паника. Може би грешах, може би просто не им беше позволено да разкриват подробности до пълното изясняване на ситуацията. Но дълбоко в душата си вече знаех жестоката истина.