Лусинда Райли
Сестра на бурята (46) (Историята на Али)

44.

На вечеря Том заяви, че трябва веднага да се преселя във Фроскехусе.

— Няма нищо по-потискащо от това да живееш в хотел, а реално погледнато, Али, половината от тази къща вероятно трябва да е твоя — добави той, докато носеше раницата ми нагоре по стълбите към входната врата по-късно същата вечер.

— Между другото — подхванах аз, — какво значи „Фроскехусе“?

— „Жабешка къща“. Хорст казал на Феликс, че върху стойката за нотни листове на пианото си държал реплика на жабата, която Григ носел навсякъде със себе си. Нямам представа какво се е случило с нея, но сигурно е имала нещо общо с кръщаването на къщата.

— Е, това май решава въпроса окончателно — усмихнах му се и бръкнах в един от страничните джобове на раницата си, изваждайки малката жабка оттам. — Ето, това е другата улика, която Татко Солт ми е оставил. Видях десетки такива в музея „Григ“.

Том я взе и я огледа. После ми се усмихна.

— Насочвал те е насам, Али. Към истинския ти дом.

 

 

С Том решихме да се подложим на генетичен тест и Феликс настоя да предостави проба от слюнката си и фоликул от косата си. След седмица резултатът потвърди, че с Том наистина сме близнаци, а Феликс е биологичният ми баща.

— Естествено, тъй като сме от различен пол, не сме идентични — отбелязах, докато преглеждахме данните от писмото с резултата. — И двамата си имаме отделни ДНК профили.

— Разбира се. Много по-красив съм от теб, како.

— Благодаря.

— Пак заповядай. Е, да се обадим ли на блудния ни баща, за да му съобщим хубавата новина?

— Защо не? — съгласих се.

Същата вечер Феликс дойде с бутилка шампанско и уиски за себе си. И тримата вдигнахме тост, задето споделяхме едни гени. Том продължаваше да е сдържан с баща си, но видимо се стараеше заради мен. Забелязах и че Феликс опитва да се реваншира. А това беше все някакво начало, мислех си, докато ближех един пръст шампанско с баща ми и брат ми.

Накрая Феликс стана да си ходи, олюлявайки се на път към вратата.

— Сигурен ли си, че е добра идея да караш онова нещо нагоре по хълма? — попитах го, докато слагаше каската си.

— Правя го от близо четирийсет години, Али, а още не съм падал нито веднъж — изсумтя Феликс. — Благодаря за загрижеността все пак. От доста време никой не беше проявявал такава към мен. Лека нощ и всичко хубаво. Обаждайте се — викна той и се запрепъва към мотопеда си.

Като затворих вратата след него, въздъхнах, съзнавайки, че не бива да демонстрирам състраданието си към него пред Том.

Но близнакът ми, естествено, беше прочел мислите ми.

— Няма нищо — рече, като се върнах в стаята и отидох да стопля измръзналите си ръце на печката.

— Какво значи „няма нищо“?

— Не ти се сърдя, че ти е жал за Феликс. В интерес на истината, колкото и да не ми се иска да си го призная, на мен също ми е жал за него. Не съм готов да му простя за престъплението срещу майка ми, но да видиш собствената си майка застреляна на улицата, а само след няколко часа баща ти сам да отнеме живота си… — Том изтръпна. — Дори да не си спомня в подробности, по-зле от това няма накъде, нали? Кой знае как го е белязала тази трагедия.

— Да, кой знае? — съгласих се.

— Както и да е, стига толкова за Феликс. — Том въздъхна и впери поглед в мен. — Искам да споделя още нещо с теб.

— Така ли? Изглеждаш толкова сериозен, че се чудя да не ми съобщиш за още братя и сестри.

— Само Феликс може да каже. Кой знае? — пошегува се той. — Не, исках да обсъдим нещо по… — Том потърси подходяща дума — … съществено.

— Колко по-съществено може да е от откритието, че съм Халворсен по рождение.

— Али, без да искаш уцели право в десетката. Искам да ти покажа нещо.

Той стана и отиде до малкото бюро в ъгъла. Извади едно ключе от вазата върху него и отключи чекмеджето. От него извади папка, с която се върна и седна на дивана до мен. Аз си замълчах, позволявайки му да събере мислите си, каквито и да бяха те.

— Така. Помниш ли колко се ядоса, като прочете докрай книгата на Йенс Халворсен за живота му с Анна? Как не можеше да повярваш, че Анна просто е приела Йенс безропотно, след като я изоставил толкова години сама в Лайпциг?

— Разбира се. И още ми е чудно. Самият Йенс твърди в книгата си, че очаквал да се е отказала от него и от любовта като цяло. Пък и я е описал като толкова борбена личност, че не мога да си представя просто да го вземе в дома си.

— Именно.

Том отново впери поглед в мен.

— Изплюй камъчето — подканих го аз.

— Ами ако не е имала друг избор?

— За какво?

— Ако не е имала друг избор, освен да го приеме обратно в живота си?

— За благоприличието й ли говориш? Защото по онова време разводът се равнявал на скандал?

— Да, но не точно. Определено тръгна в правилната посока що се отнася до моралните принципи на онази епоха.

— Том — подхванах, — минава единайсет вечерта и не ми е до викторини. Просто ми кажи накъде биеш.

— Добре де, Али, но преди това, най-сериозно трябва да те помоля да се закълнеш, че ще пазиш тайна. Включително от Феликс, баща ни. Не съм казал на никого за това.

— Том, започваш да звучиш, сякаш си намерил златното руно под Фроскехусе. Моля те, просто си излей душата.

— Извинявай, но въпросът е доста деликатен. Е, докато правех проучвания за книгата си относно връзката на Йенс и Анна Халворсен с Григ, стигнах чак до Лайпциг. И ето какво открих там.

Том извади един хартиен плик от папката и ми подаде листа от него.

— Погледни това.

Преглеждайки набързо листа, установих, че е свидетелството за раждане на Едвард Хорст Халворсен.

— Прадядо. Е, и?

— Едва ли ще си спомниш веднага, но в биографията си Йенс описва как се завръща в Лайпциг през април на 1884-а.

— Не, честно казано, не си спомням.

— Ето ксерокопие от въпросната страница. — Той ми даде и този лист. — Маркирал съм нужния пасаж. Според свидетелството за раждане Хорст се е родил на трийсети август 1884-а. Тоест излиза, че Анна е родила живо дете след четиримесечна бременност. Дори цял век след тяхното време това е невъзможно.

Погледнах датата на свидетелството и установих, че е прав.

— Е, може би Йенс просто е забравил в кой месец се е върнал в Лайпциг? Все пак е писал книгата по спомени от много години назад.

— Първоначално и аз това си помислих.

— Опитваш се да кажеш, че бебето на Анна, Хорст, не е било от Йенс?

— Точно така.

Том отпусна внезапно рамене, макар че не можах да преценя дали от облекчение, отчаяние или страх. Може би смесица от трите.

— Добре, дотук схващам. Какво друго откри след това, за да потвърдиш теорията си?

— Това.

Том ми подаде още един лист от папката. Беше фотокопие на старо писмо, написано на норвежки. Преди да се оплача, че не мога да го прочета, той ми даде четвърти лист.

— Ето го в превод на английски.

— Благодаря.

Прочетох съдържанието му, белязано с дата март 1883-а.

— Любовно писмо.

— Точно така. И не е единственото.

— Том — вдигнах поглед аз, — от кого е? Кой се подписва с псевдонима „Малката жаба“? — Но преди да ми е отговорил, истината ме връхлетя сама. — О, боже — пророних. — Досетих се. Казваш, че има и още?

— Десетки. Обичал е да изпраща писма. Написал е почти двайсет хиляди до всевъзможни хора през живота си. Сверих почерка с писмата в бергенския музей. Съвпада.

— А тези къде ги намери? — преглътнах сухо аз.

— В тази стая; стояли са под носовете на всички ни. И то от сто и десет години насам.

— Къде точно? — плъзнах поглед из всекидневната аз.

— Открих скривалището най-случайно. Един химикал се търкулна под рояла и като коленичих да го взема, си блъснах главата в долната му страна. Погледнах нагоре и забелязах тясна дървена кутия, дълбока около три сантиметра и прикрепена към конструкцията на пианото. Ела да ти я покажа.

Двамата застанахме на четири крака под рояла и я видях: плитка шперплатова кутия, отворена в единия край и закована грубо под струнния отсек. Том се пресегна да я хване и я плъзна към нас по тесни дървени релси.

— Виждаш ли? — Той изпълзя изпод пианото и остави кутията върху масата. — Десетки.

Разгледах внимателно писмата, онемяла от удивление. Мастилото върху пожълтелия велен беше толкова избледняло, че едвам се четеше — не че разбирах норвежкия — но поне видях, че датите са между 1879-а и 1884-а и че всички са подписани от „Liten Frosk“.

— Пък и макар да го наричаха само „Хорст“, сигурно забелязваш, че цялото име на прадядо ни е било „Едвард Хорст“ — продължи Том.

— Направо… не знам какво да кажа — пророних, вперила поглед в красивия почерк върху един от листовете пред мен. — Писма, написани от Едвард Григ за Анна, със сигурност са по-ценни от злато. Показвал ли си ги на историк?

— Както вече ти казах, Али, на никого не съм ги показвал.

— Но защо не ги включи в книгата си? Те са абсолютно доказателство за връзката между Григ и Анна Халворсен.

— Всъщност са доказателство за много повече. След като ги прочетох до едно, ми стана ясно, че двамата несъмнено са били любовници. В продължение на поне четири години.

— Леле. Е, ако това е истина, със сигурност си щял да продадеш милиони бройки от книга, разкриваща пикантерии за най-прочутите композитори на света. Не разбирам защо не си се възползвал, Том.

— Али — подхвана свъсено той, — не се ли сещаш защо? Още ли не си прозряла очевидното?

— Не ми говори като на дете, Том — скастрих го гневно. — Опитвам се да видя голямата картина, но ми трябва време. Значи тези писма потвърждават, че Анна и Григ са били любовници. И вероятно смяташ, че Григ е бил истинският баща на бебето й?

— Твърде възможно е, да. Ако си спомняш, разказах ти, че именно Григ е отишъл да издирва Йенс по вертепите на Париж. Това се случило към края на 1883-а, когато прекарал по-голямата част от годината надалеч от Нина, съпругата си, живеейки в Германия. През пролетта на 1884-а пък, точно когато Йенс се появява на прага на Анна, Григ се завръща при Нина в Копенхаген. Едвард Хорст Халворсен се ражда през август.

— Едвард Хорст Халворсен, синът на Григ — пророних, докато мозъкът ми се опитваше да побере съдбовната информация.

— Както сама каза, след като прочете историята, защо му е било на Григ да ходи чак в Париж, за да издирва Йенс цели шест години след бягството му? И защо Анна би го приела отново в живота си? Освен ако двамата с Григ не са сключили някаква сделка в името на благоприличието. Не бива да забравяме, че по онова време Григ бил един от най-именитите мъже в Европа. И макар да се считало за приемливо да съпровожда талантливите си музи като Анна из града, не бивало да уронва престижа си с незаконородено дете. Пък и по онова време бил разделен с Нина и в архивите съществуват документални доказателства, че с Анна пътували заедно из Германия, за да изнасят рецитали. За връзката им може и да са се носели слухове, но завръщането на съпруга й щяло да приспи всякакви спекулации след появата на бебе няколко месеца по-късно. Анна и Йенс се преселили в Берген и представили бебето като свое в Норвегия.

— И Анна се примирила, че трябва да води лъжовен живот?

— Сигурно помниш от книгата, че и тя била известна по онова време. А скандалните клюки щели да сложат край на певческата й кариера. Вече се уверявала, че Григ няма да се разведе с Нина. А и двамата знаем, че ако не друго, Анна е била прагматична жена с разум в главата си. Обзалагам се, че с Григ заедно са съставили този план.

— Но ако си прав и Йенс наистина заварил Анна бременна в четвъртия или петия месец, защо е останал с нея?

— Вероятно защото знаел, че ако си тръгне, ще умре от бедност по парижките улици. А и Григ сигурно е обещал да направи всичко по силите си да го издигне като композитор в Норвегия. Не разбираш ли, Али? Планът устройвал и трима им.

— А само след година двете двойки вече живеели почти в съседство тук. Божичко, Том, дали Нина е подозирала нещо?

— Нямам представа. Всички знаят, че много обичала Едвард, както и той нея, но бракът с толкова прочута личност винаги си има своята цена. Може би просто се радвала, че съпругът й се върнал при нея. Пък и нали вече го имало Хорст. Тъй като живеели в съседство, Григ можел да вижда колкото иска предполагаемия си син, без да повдига подозрения. Сигурно знаеш, че двамата с Нина не са имали свои деца. В едно от многото си писма, до негов приятел композитор, Григ споделя, че бил безкрайно привързан към бебето Хорст.

— Значи Йенс просто трябвало да се примири със ситуацията.

— Да. На мен лично ми се струва подходящо наказание за престъплението му към Анна. До края на дните си живял под музикалната сянка на Григ, почти със сигурност отглеждайки незаконното му дете като свое.

— Но защо е написал биография за живота си с Анна, щом двамата е трябвало да пазят толкова голяма тайна?

— Предполагам знаеш, че Анна починала в същата година като Григ. Именно тогава композициите на Йенс започнали да жънат успехи. Мен ако питаш, книгата е била просто начин да изкара пари от славата, която Йенс смятал, че заслужава. Веднага се превърнала в бестселър и сигурно му е донесла солидни печалби.

— Само дето е трябвало да внимава с датите — отбелязах.

— На кого би му направило впечатление, Али? Освен ако не потърси свидетелството за раждане на Хорст в Лайпциг, както направих аз.

— Да, повече от сто и двайсет години по-късно. Том, всичко това са просто спекулации.

— Погледни тук. — Той извади три снимки от папката си. — Това е Хорст като младеж заедно с двамата му възможни бащи. На кого от тях прилича според теб?

Още от пръв поглед ми стана ясно.

— Но Анна е била синеока и руса, също като Григ. Хорст може да е наследил облика на майка си.

— Вярно — съгласи се Том. — Всичко се основава на единствените източници, на чиято помощ можем да разчитаме за разследване на миналото: документални доказателства и щедра доза догадки.

Не слушах Том особено задълбочено, защото внезапно започвах да проумявам какво значеше всичко това.

— Ако си прав, то с Хорст, Феликс и теб…

— Точно така. Както казах в началото, Али, ако трябва да сме точни, е възможно в крайна сметка да не си Халворсен.

— За бога, Том, почти ми идва в повече. Възможно ли е да го докажем изобщо?

— Разбира се. Братът на Григ, Йон, имал деца и техните потомци са живи днес. Бихме могли да им представим доказателствата и да ги попитаме дали са съгласи да се подложат на ДНК тест. Стотици пъти обмислям да се свържа с тях, но после решавам, че няма смисъл да черня чистото име на Григ със скандали. Всичко това се е случило преди повече от сто и двайсет години, а аз лично бих искал музиката ми да се прочуе заради правилните причини, не защото съм изпъкнал на музикалната сцена покрай някаква историческа драма. Затова реших да оставя миналото в миналото. И не поместих това откритие в книгата си. Ти също трябва да решиш сама за себе си, Али, и няма да те виня, ако искаш да научиш със сигурност, независимо от моето желание да потуля нещата.

— Господи, Том. Цели трийсет години не ме интересува откъде произхождам. Така че засега май ще се задоволя с едната нова страна на генетичната си принадлежност — усмихнах му се аз. — Ами Феликс? Каза, че не си споделял с него?

— Не, защото очаквах да се напие и да тръгне да се хвали, че е правнук на Григ, хвърляйки всички ни в кашата.

— Съгласна. Леле — въздъхнах накрая, — ама че история.

— Да. Е, след като свалих това бреме от плещите си, искаш ли да изпием по чаша чай?

 

 

Когато след няколко дни истинското ми свидетелство за раждане пристигна с куриер, го показах на Том. Бях се свързала с болницата и местния регистър на раждания и смъртни случаи в Трондхайм, не само защото исках да видя доказателство, но и за да разбера как точно ме е намерил Татко Солт.

— Виж — посочих листа. — Първо съм се казвала Фелисия, вероятно на Феликс.

— Харесва ми. Много симпатично, момичешко име — пошегува се Том.

— Извинявай, но в мен няма нищо момичешко. Али ми пасва много по-добре — опълчих му се.

Показах му и другия документ, който получих заедно със свидетелството и според който съм била осиновена на трети август 1977-а. В долния му край имаше официален наглед печат, но не предлагаше други подробности.

— Всички осиновителни агенции, с които се свързах, ми отговориха, че в регистрите им нямало информация за официално осиновяване, затова според тях се е случило чрез лично споразумение. Тоест Татко Солт трябва да се е срещнал с Марта — обясних, прибирайки последното писмо в папката.

— Това си е мое хрумване, Али — подхвана внезапно Том, седнал на столчето пред пианото, — но ти ми каза, че Татко Солт осиновил вас шестте, всичките момичета, и ви кръстил на звездите от Плеядите. Ами ако той те е избрал? Възможно ли е аз да съм изоставеният?

Замислих се и осъзнах, че Том има право. Болката сякаш веднага поутихна. Станах, отидох при него до пианото, прегърнах го през врата и го целунах по главата.

— Благодаря ти за това.

— Няма нищо.

Погледнах нотните листове на стойката, целите надраскани с молив.

— Какво правиш с тях?

— Ами просто проверявам докъде е стигнал човекът, който Дейвид Стюарт ми препоръча за оркестрациите на „Концерт за героинята“.

— И как вървят нещата?

— От видяното дотук не съм впечатлен, честно казано. Едва ли ще е готов за премиера в рамките на декемврийския концерт по случай стогодишнината от смъртта на Григ. Наближава краят на септември, а партитурите трябва да се дадат за разпечатване до края на следващия месец, за да има оркестъра време за репетиции. А след като получих разрешение от Дейвид да включа концерта в програмата, ще бъда съкрушен, ако не успеем навреме, но това тук — той сви рамене — просто не ми изглежда добре. И определено не е за представяне пред ръководителя.

— Ще ми се да можех да ти помогна — рекох състрадателно.

В този момент в главата ми изскочи мисъл, която обаче не знаех дали да изрека на глас.

— Какво има? — попита Том.

Започвах да се убеждавам, че е невъзможно да укрия каквото и да било от новооткрития си близнак.

— За да ти кажа, трябва да ми обещаеш, че няма веднага да отхвърлиш възможността.

— Добре, няма. Да чуем.

— Феликс, баща ни, може да се справи. Все пак е син на Пип. Сигурна съм, че разбира по-добре музиката на собствения си баща.

— Моля?! Али, ти откачи ли? Знам, че искаш да си играем на щастливо семейство, но това вече е прекалено. Феликс е пияница и нехранимайко, който нищо не е докарал докрай в живота си. Никога не бих му дал безценния концерт на дядо ни, за да го унищожи. Или още по-лошо: да стигне до средата и да се откаже. Ако изобщо имаме шанс да му направим премиера на големия концерт, това определено не е правилният подход.

— Знаеш ли, че Феликс още свири с часове всеки ден? Ей така, за развлечение. А самият ти си ми казвал безброй пъти, че като тийнейджър бил същински гений, композирал и оркестрирал свои собствени творби.

— Стига вече, Али. Точка по въпроса.

— Добре — свих рамене и излязох от стаята, ядосана и разстроена от първия ни спор с Том досега.

По-късно същия ден Том отиде на репетиция. Знаех, че държи оригиналната партитура на Пип Халворсен в бюрото във всекидневната. Без да знам дали постъпвам правилно или не, отключих чекмеджето и извадих купчината листове. Пъхнах ги в чантата си, взех ключовете на колата, която си бях наела, и излязох от къщата.

 

 

— Какво ще кажеш, Феликс?

Бях му обяснила историята зад „Концерт за героинята“ и че много искаме да го оркестрираме. Току-що ми беше изсвирил целия концерт от началото до края. И макар да виждаше партитурата за пръв път, я изсвири без нито една грешка, а с техниката и размаха на истински даровит пианист.

— Композицията е прекрасна. Колко талантлив е бил татко ми само.

Феликс видимо се вълнуваше, затова инстинктивно отидох при него и стиснах рамото му.

— Да, много, нали?

— Трагично е, че изобщо не си го спомням. Бил съм едва бебе, когато е починал.

— Знам. Трагично е и че тази композиция така и не е излязла на бял свят. Няма ли да се радваш, ако най-сетне се случи?

— Да, да, с правилните оркестрации… тук например, в първите четири такта, трябва обой, към който се присъединява виола ето там — той посочи на едно място в партитурата, — а литаврите идват незабавно, като изненада, ей така. — Той демонстрира с два молива. — Това ще шокира всички, които си мислят, че слушат поредния пастиш на Григ. — Той се ухили дяволито и се пресегна с лъснали очи за празен нотен лист, който изпълни с току-що измисления аранжимент. — Кажи на Том, че това ще е майсторски ход. После — продължи Феликс и отново засвири — идва ред на цигулките, все още придружавани от литаврите, чийто ритъм загатва опасност.

Отново надраска няколко такта върху нотния лист. После спря внезапно и вдигна поглед към мен.

— Извинявай, май се поувлякох. И все пак ти благодаря, че ми показа композицията.

— Феликс, според теб колко време ще ти е нужно за пълната оркестрация?

— Около два месеца. Сигурно защото е творение на баща ми, но вече чувам в главата си как трябва да прозвучи.

— А какво ще кажеш за три седмици?

Той впери поглед в мен, после врътна очи и се засмя.

— Предполагам се шегуваш?

— Нищо подобно. Ще трябва да ти набавя фотокопие на партитурата за пиано, но ако успееш да оркестрираш произведението и да го представиш на Том със същата брилянтност, която ми демонстрира сега, ме съмнява той или ръководителят на Бергенската филхармония да откажат помощта ти.

Феликс се умълча замислено.

— Това предизвикателство ли е? Начин да покажа на Том, че съм способен да го направя?

— Да, освен че композицията вече е включена в програмата на декемврийския концерт в чест на Григ. Ако съдя по това, което ми показа сега, имаш забележителен талант. И прощавай, че ще го кажа, но ограниченото време ще наложи да се отдадеш напълно на задачата си.

— Не знам дали да съм поласкан или засегнат, млада госпожице — изсумтя Феликс. — Но избирам да се съсредоточа върху комплиментите, защото си права. Работя много по-добре с краен срок, а от доста време не ми е възлаган такъв.

— Значи ще се пробваш?

— Ако се заема, ще е много по-сериозно от „пробване“, уверявам те. Мога да започна още тази вечер.

— Е, боя се, че ще трябва да взема партитурата за пиано. Не искам Том да разбере какво правим.

— О, не се безпокой, вече ми е в главата. — Феликс събра нотните листове, подреди ги в спретната купчина и ми ги подаде. — Донеси ми фотокопие утре, но оттогава нататък не искам да ме проверяваш, когато ти скимне. Ще се видим чак след три седмици.

— Но…

— Никакво „но“ — отсече Феликс, изпращайки ме към вратата.

— Добре де, утре ще ти донеса партитурата. Доскоро, Феликс.

— Али?

— Да?

— Благодаря ти, че ми даваш шанс.