Лусинда Райли
Сестра на бурята (4) (Историята на Али)

2.

Може да се каже, че нито Тео, нито аз самата знаехме какво да очакваме, отплавайки от Наксос на борда на „Нептун“, луксозната му, мощна моторна яхта марка „Сънсийкър“, която беше с поне пет метра по-дълга от състезателната ни „Ханзе“. Бях свикнала да споделям тесни палуби със съотборниците си и сега, когато бяхме само двамата, пространството помежду ни ми се струваше огромно. Главната каюта представляваше пищен апартамент с ламперия от лъснато тиково дърво, а като видях голямата спалня, настръхнах при спомена за последния път, когато бяхме спали в една стая.

— Купих я много изгодно преди няколко години от фалиралия й собственик — обясни той, извеждайки яхтата от пристанището на Наксос. — И оттогава подсигурява покрив над главата ми.

— Наистина ли живееш на яхтата си? — попитах учудено.

— По време на по-дългите почивки отсядам в лондонската къща на майка ми, но през последната година, в редките моменти, когато не участвам в състезания, живея тук. Макар че най-сетне започва да ми се иска собствен дом на твърда земя. Всъщност току-що си купих къща, по която обаче има страшно много работа и само бог знае кога ще намеря време да я ремонтирам.

Вече бях натрупала опит с „Титан“, океанската суперяхта на баща ми, с изтънчената й компютърна навигация, затова двамата се редувахме да „караме“, както се изразяваше Тео. Първата сутрин ми беше трудно да загърбя протокола, който досега бях следвала на борда с него. Когато ми възложеше някоя задача, едвам се сдържах да не отвърна: „Слушам, капитане!“.

Помежду ни тегнеше осезаемо напрежение — и двамата не знаехме как да пресечем линията на работните взаимоотношения, които си бяхме изградили, и да преминем към по-фамилиарен тон. Разговорите ни бяха някак сковани и в повечето случаи премислях всичко казано в странната среда на новите ни отношения, затова прибягвах главно до дребни приказки. Тео беше доста мълчалив и когато пуснахме котва за обяд, вече започвах да си мисля, че идеята му е била катастрофално лоша.

Зарадвах се, като извади бутилка охладено провансалско розе със салатата. Никога не съм била любител на алкохола, особено по вода, но с общи усилия успяхме изненадващо бързо да пресушим цялата бутилка. За да изтръгна Тео от неловкото му мълчание, реших да отворя темата за плаването. Преговорихме стратегията ни за Цикладската регата и обсъдихме очакванията си за предстоящата Олимпиада в Пекин. Говорихме за последната ми изпитателна серия за място в швейцарския плавателен екип, която щеше да започне в края на лятото, и Тео ми сподели, че скоро отплавал за Америка.

— Американец ли си по рождение? Говориш с английски акцент.

— Имам баща американец и майка англичанка. Посещавах училище интернат в Хемпшър, откъдето се прехвърлих в Оксфорд, а после и в Йейл — обясни той. — Винаги съм бил зубър.

— Какво си учил?

— Класическа литература в Оксфорд, а в Йейл завърших магистратура по психология. Имах щастието да ме изберат за университетския екип по спортно плаване, на който в крайна сметка станах капитан. Общо взето, все бягам от реалността. Ти?

— Учих флейта в Женевската музикална консерватория. Хм, това обяснява всичко — добавих с усмивка.

— Кое какво обяснява?

— Че толкова обичаш да анализираш хората. А една от основните причини да си толкова успешен капитан е правилният подход към екипажа ти. Особено към мен — додадох, набрала смелост от алкохола. — Коментарите ти наистина ми помогнаха, макар и да не ми беше особено приятно да ги чуя.

— Благодаря. — Комплиментът ми го накара да сведе срамежливо глава. — В Йейлския университет ми позволиха да съчетая любовта си към плаването с психологията и впоследствие развих стил на капитанство, който мнозина намират за необичаен, но на мен ми върши работа.

— Подкрепяха ли родителите ти мореплавателската ти кариера?

— Майка ми да, но баща ми… ами, всъщност двамата се разделиха, когато бях на единайсет, а след няколко години последва и тежък развод. Баща ми се върна да живее в Щатите. Като по-млад прекарвах ваканциите с него, но той вечно работеше или пътуваше и наемаше бавачки да ме гледат. Докато учех в Йейл, дойде да гледа няколко от състезанията ми, но не мога да кажа, че го познавам особено добре. Само покрай отношението му към майка ми, а не се и съмнявам, че нейната антипатия към него е замъглила собствената ми преценка. Както и да е, ще ми е много интересно да чуя как свириш на флейта — смени рязко темата той и впи зелени очи в моите сини.

Но моментът отмина и той побърза да извърне поглед, размърдвайки се смутено в стола си.

Ядосана, задето опитите ми да го отпусна се проваляха, и аз самата се умълчах. След като отнесохме мръсните чинии в камбуза, се гмурнах от едната страна на яхтата и поплувах бързо, за да избистря замъгления си от виното мозък.

— Искаш ли да се качим на горната палуба, за да се попечем, преди да вдигнем котва? — предложи той, като се върнах на борда.

— Добре — съгласих се, макар и да усещах, че светлата ми луничава кожа вече беше поела предостатъчно слънце.

Обикновено, докато плавах, се мажех със силен слънцезащитен крем, но от него цялото ми тяло побеляваше, и то не по особено привлекателен начин. Тази сутрин умишлено си бях сложила по-лек лосион, макар че започвах да си мисля, че изгарянето няма да си е струвало.

Тео взе две шишета вода от хладилната чанта и се отправихме към удобната открита палуба на носа на яхтата. Настанихме се на два съседни тапицирани шезлонга и надникнах скришом към него с разтуптяно от полуголата му близост сърце. Взех решение, ако той не направи първата крачка скоро, да постъпя съвсем неблагоприлично и да му се нахвърля. Извърнах глава от него, за да предотвратя подобни похотливи мисли.

— Е, разкажи ми за сестрите си и къщата до Женевското езеро, в която живееш. Звучи ми идилично — коментира той.

— Така е… ами…

Като се имаше предвид колко размътен от плътско желание и алкохол беше мозъкът ми, последното нещо, което исках, беше да се впусна в дълго слово за сложния сценарий на семейството ми.

— Доста ми се спи. Може ли да ти разкажа по-късно? — попитах, обръщайки се по корем.

— Разбира се. Али?

Усетих лекия допир на пръстите му по гърба си.

— Да?

Отново се извъртях по гръб и го погледнах със стегнато от очакване гърло.

— Раменете ти ще изгорят.

— О. Да — отвърнах троснато. — Е, в такъв случай ще отида да поседна на сянка на долната палуба.

— Да дойда ли с теб?

Вместо да му отговоря, просто свих рамене, станах и тръгнах лениво по тясната част на палубата, водеща към кърмата. Той обаче ме хвана за ръката.

— Али, какво има?

— Нищо, защо?

— Струваш ми се много… напрегната.

— Ха! Същото важи и за теб — отвърнах.

— Така ли?

— Да — потвърдих, докато ме следваше надолу по стълбите към кърмата, където се стоварих тежко на една от пейките.

— Извинявай, Али — въздъхна той. — Никога не ме е бивало по тази част.

— И каква точно е „тази част“?

— Е, сещаш се. Уводната част, цялата игра. Уважавам те и те харесвам, затова не исках да се почувстваш сякаш съм те довел тук за едно бързо търкаляне в кревата. Нищо чудно тъкмо това да си помислила, понеже и бездруго приемаш доста навътре факта, че си единствената жена в мъжки свят и…

— За бога, Тео, не е така!

— Наистина ли, Али? — Тео врътна очи недоумяващо. — Ако трябва да съм честен, в последно време мъжете не смеем дори да погледнем одобрително някоя жена от страх да не ни обвинят в сексуален тормоз. Веднъж вече ми се случи с едно момиче от екипажа.

— Сериозно? — престорих се на изненадана.

— Аха. Май й казах нещо от рода на: „Здрасти, Джо, с момчетата сме щастливи, че ще има кой да ни разведрява на борда“. От онзи момент нататък бях обречен.

Загледах го смаяно.

— Ама ти наистина ли й го каза?!

— Ох, за бога, Али, имах предвид, че ще ни държи на нокти. Имаше страхотна професионална репутация. Но прие коментара ми по грешен начин.

— Не мога да се сетя защо — коментирах язвително.

— Нито пък аз.

— Тео, казах го със сарказъм! Напълно разбирам защо се е засегнала. Не можеш да си представиш какви коментари получаваме ние, жените моряци. Нищо чудно, че е била чувствителна на тази тема.

— Е, именно затова се притеснявах да те поканя на яхтата си. Особено при положение че те харесвам толкова.

— Аз съм точната противоположност, забрави ли? — нахвърлих му се. — Ти ме критикуваше, задето съм се държала като мъж, вместо да използвам собствените си сили!

— Туше — призна ми той с усмивка. — А сега си насаме с мен, макар че работим заедно и може да си помислиш, че…

— Тео! Започваш да звучиш абсурдно! Май ти си човекът с комплекси, не аз! — нападнах го вбесена. — Покани ме на яхтата си и аз дойдох по своя собствена воля!

— Да, така е, но честно казано, Али, цялото това нещо… — Той спря и ме погледна право в очите. — Много държа на теб. И прощавай, че постъпвам като идиот, но от доста време не съм… ухажвал. Просто не искам да объркам нещо.

Сърцето ми омекна.

— Е, предлагам ти просто да спреш да анализираш всичко и да се отпуснеш. Тогава може би и аз ще успея. Не забравяй, че дойдох по свое желание.

— Добре, ще опитам.

— Чудесно. А сега — подхванах, оглеждайки изгорелите си рамене, — понеже наистина започвам да приличам на презрял домат, ще сляза долу да си почина от слънцето. А ти си добре дошъл да ми правиш компания, ако искаш. — Станах от пейката и тръгнах към стълбите. — И обещавам да не те съдя за сексуален тормоз. Всъщност — добавих смело — може дори да те подтикна към известна доза.

Слязох по стълбите, кискайки се на безсрамната си покана и чудейки се дали ще откликне на нея. Като влязох в каютата и се проснах на голямото легло, изпитах прилив на сила. Тео може и да беше шефът на работното ми място, но бях решена да въдворя равенство в личните отношения, които евентуално щяхме да си изградим в бъдеще.

Пет минути по-късно Тео се появи свенливо на вратата и ме обсипа с извинения за „абсурдното“ си поведение. Накрая му казах да млъкне и да дойде в леглото.

След като и това се случи, помежду ни всичко потръгна. През следващите дни и двамата осъзнахме, че не ни свързва просто физическо привличане — а рядко срещаният триумвират от тяло, дух и съзнание. И най-сетне успяхме да се потопим в общата радост от това, че се бяхме намерили един друг.

Близостта ни нарастваше по-бързо от нормалното, тъй като вече познавахме силите и слабостите си, макар че, откровено казано, не говорехме особено за второто, а само величаехме хубавите страни на човека до себе си. Правехме любов, пиехме вино и хапвахме прясната риба, която Тео ловеше от кърмата на яхтата, докато аз се излежавах в скута му, четейки книга. Физическият ни глад се съчетаваше със също толкова неутолим стремеж да научим всичко един за друг. Блаженото ни уединение насред спокойното море ме караше да се чувствам сякаш живеехме извън времето и нямахме нужда от нищо друго, освен нас двамата.

На втората вечер, докато лежах под звездите в обятията на Тео, му разказах за Татко Солт и сестрите ми. Тео, също като всички, на които разказвах историята за странното си, магическо детство, ме слушаше с интерес.

— Да видим дали разбрах правилно: баща ти, получил прякора „Татко Солт“ от най-голямата ти сестра, се връщал от пътешествията си по цял свят не с магнитчета за хладилник, а с бебета — вас шестте със сестрите ти.

— Накратко казано, да. Макар че ми се иска да вярвам, че съм малко по-ценна от магнитче за хладилник.

— Ще видим — отвърна той, гризвайки нежно ухото ми. — Сам ли се е грижил за вас?

— Не. Имахме си Марина, която винаги сме наричали „Мама“. Татко я наел за бавачка, когато осиновил Мая, най-голямата ми сестра. Тя ни е като майка и всички я обожаваме. Родом е от Франция и това е една от причините да говорим френски свободно, освен че е вторият официален език в Швейцария. Татко обаче настояваше да отраснем двуезични, затова ни говореше на английски.

— Добре се е справил. Нямаше да разбера, че ти е втори език, ако не беше прекрасният ти френски акцент. — Той ме притисна към себе си и ме целуна по главата. — А казвал ли ти е защо е осиновил толкова много деца?

— Веднъж попитах Мама и тя ми отговори, че просто се чувствал самотен в Атлантис, а и искал да сподели с някого богатството си. Всъщност причината никога не ни е интересувала; просто се радвахме на живота като всички деца. Бяхме семейство, а за това не е нужно да има причина. Просто… сме.

— Звучи като вълшебна приказка. Богатият покровител, осиновил шест сирачета. Но защо само момичета?

— Шегуваме се, че след като започнал да ни кръщава на звездите от съзвездието Седемте сестри, осиновявайки момче е щял да обърка системата — изкисках се аз. — Но иначе нямаме представа защо.

— Значи цялото ти име е Алкиона, втората сестра? По-сложничко е от Ал — подхвърли той.

— Да, но никой не ме нарича така, освен Мама, когато ми е ядосана — обясних с гримаса. — И само да си го усвоил!

— Много ми харесва, мое малко рибарче^[1]. Мисля, че ти прилича. А защо сте само шест тогава? Не трябва ли да сте седем, щом е следвал митологията?

— Нямам никаква представа. Така и не ни доведе последната сестра, която щеше да се казва Меропа — обясних.

— Тъжно.

— Да, тъжно е, макар че като се има предвид какъв кошмар беше шестата ми сестра, Електра, когато дойде в Атлантис, едва ли някоя от нас е държала да добави поредното пищящо бебе към семейството ни.

— Електра? — Тео веднага разпозна името й. — Да не говориш за прочутия супермодел?

— Същата — потвърдих предпазливо.

Тео ме изгледа смаяно. Почти никога не споменавах, че с Електра сме сестри, понеже всички искаха да узнаят нещо повече за едно от най-сниманите лица на света.

— Я виж ти. А другите ти сестри? — поинтересува се той, без да ме разпитва повече за Електра.

— Мая е най-голямата ми сестра. Тя е преводач; бива си я с езиците също като Татко Солт. Вече не знам колко говори. И ако мислиш, че Електра е красива, то трябва да видиш Мая. Не гледай, че аз съм с червена коса и лунички; тя има разкошна бронзова кожа и тъмна коса, и изобщо прилича на екзотична латиноамериканска дива. Не и по характер обаче. Същински отшелник е; още живее в Атлантис, понеже искала да се грижи за Татко Солт. Ние, останалите, мислим, че се крие от нещо, но от какво… — въздъхнах тежко — не мога да ти кажа. Сигурна съм, че е имала някакво неприятно изживяване в университетските години. Точно тогава се промени напълно. Както и да е, като дете я боготворях, продължавам и до днес, но имам чувството, че се е отчуждила от мен през последните години. Честно казано, така се държи и с другите ми сестри, но някога бяхме много близки.

— Е, както казват йогите, ако не вникваш в себе си, живееш празен живот — пророни Тео.

— Много мъдро — сръчках го с лакът и му се усмихнах. — Но да, горе-долу това е положението.

— А следващата ти сестра?

— Викаме й Ася и е с три години по-малка от мен. Двете ми средни сестри са нещо като чифт. Татко доведе Кики, четвъртата, само три месеца след Ася и оттогава двете са неразделни. И двете водиха почти номадски живот след университета, работейки къде ли не из Европа и Далечния изток, а сега са решили да се установят в Лондон, за да се запише Кики на курс по основи на изкуството. Ако ме питаш каква е Ася като човек, какви са талантите и амбициите й, опасявам се, че не мога да ти отговоря, защото Кики я е обсебила напълно. Ася не говори много и позволява на Кики да се изказва от името на двете им. Кики е много силен характер, също като Електра. Както ти навярно се досещаш, между двете има голямо напрежение. Електра наистина оправдава името си; вечно е под високо напрежение, но вътрешно е крайно ранима.

— Сестрите ти несъмнено са фантастичен материал за психологичен анализ — съгласи се Тео. — Е, коя е следващата?

— Тиги, която лесно ще ти опиша, защото е абсолютна душица. Завърши биологични науки и поработи в зоопарка в Сервион, преди да поеме към шотландските планини, за да помага в резерват за сърни. Много е… — потърсих подходящата дума — неземна със странните си духовни вярвания. Буквално витае някъде между небесата и земята. Боя се, че всички я подиграваме безмилостно, откакто ни съобщи, че чувала гласове и видяла ангел на едно от дърветата в градината.

— Да разбирам, че не вярваш в подобни неща?

— Бих казала, че съм здраво стъпила на земята. Или поне на водата — поправих се с усмивка. — Прагматик съм по природа и навярно затова сестрите ми открай време ме възприемат като „главатар“ на малката ни тайфа. Но от това не следва, че подхождам непочтително към нещата, които не познавам и не разбирам. Ти?

— Ами, макар и никога да не съм виждал ангел като сестра ти, открай време имам чувството, че някой бди над мен. Особено в открито море. Случвали са ми се доста неволи, но засега, да чукна на дърво, винаги съм успявал да се измъкна невредим. За да се придържам към митологичната тема, може би Посейдон е на моя страна.

— И дано винаги е така — пророних искрено.

— Е, оставихме баща ти за десерт. — Тео отново замилва нежно косата ми. — С какво си изкарва хляба?

— Да ти кажа откровено, и за това не сме напълно сигурни. Но каквото и да е, определено преуспява в него. Яхтата му „Титан“ е „Бенети“ — изтъкнах, опитвайки да представя заможността на татко с разбираем за Тео език.

— Еха! На неин фон моята изглежда като детска лодка. Хм, с тези дворци по суша и по вода започвам да си мисля, че си тайна принцеса — пошегува се Тео.

— Добре си живяхме, спор няма, но Татко Солт държеше всяка от нас сама да изкарва прехраната си. Като възрастни никога не сме имали картбланш за подаяния, освен ако не са били за образователни цели.

— Разумен мъж. А близки ли сте двамата?

— Много. Той е… всичко за мен и за другите момичета. Несъмнено на всяка от нас й се иска да вярва, че има специална връзка с него, но заради общата ни любов по плаването аз прекарвах най-много време с него в детството ни. И не ме учеше само да плавам. Той е най-добронамереният мъдър човек, когото познавам.

— Значи си момичето на татко. Май трябва да покривам доста високи стандарти — отбеляза Тео, плъзвайки ръка от косата към шията ми.

— Достатъчно за мен. Искам да чуя и нещичко за теб — заявих, разсеяна от ласките му.

— По-късно, Али, по-късно… Вече би трябвало да знаеш как ми въздейства разкошният ти френски акцент. Мога да го слушам цяла нощ.

Тео се надигна на лакът и се приведе да ме целуне страстно по устата, а след това изобщо не говорихме.