Лусинда Райли
Сестра на бурята (8) (Историята на Али)

6.

Сутринта се събудих в леглото на татко, неотпочинала, но прочистена духовно. Дори не си спомнях кога бях заспала и нямах представа колко е часът. Станах и отидох да надникна през прозореца, установявайки, че изгледът от стаята му компенсираше скромния й интериор. Навън беше разкошен ден и слънцето озаряваше гладката повърхност на езерото, което сякаш се простираше до безкрая в мъглите, обгърнали и лявата, и дясната му страна. Право напред се виждаше тучната зеленина на хълма, издигащ се от отсрещния бряг на езерото. И в тези броени секунди си припомних колко магическо място беше Атлантис.

Качих се в моята стая, взех си душ и излязох от банята с мисълта колко ли се тревожеше Тео, задето не му се бях обадила, че съм пристигнала. Облякох се набързо, грабнах лаптопа и изтичах до кухнята да взема телефона си, който бях тръгнала да търся миналата вечер. Имах няколко текстови съобщения от Тео и като ги зачетох, сърцето ми се стопли.

„Просто исках да проверя как си. Изпращам ти всичката си любов.“

„Лека нощ, скъпа Али. С теб съм в мислите си.“

„Не искам да те безпокоя. Обади ми се или пиши, когато можеш. Липсваш ми.“

Съобщенията му бяха изпълнени с любов и ненатрапчиви — дори не настояваше да му се обадя при първа възможност. Написах му отговор с усмивка, спомняйки си думите на татко — че можех да бъда каквото и с когото си поисках.

А точно сега исках да бъда с Тео.

Клаудия стоеше пред кухненския плот и бъркаше нещо в купа. Вместо поздрав ми предложи горещо кафе, което приех с благодарност.

— Аз ли слизам първа? — попитах я.

— Не, Ася и Кики вече тръгнаха към Женева с моторницата.

— Сериозно? — учудих се, отпивайки глътка тъмно ароматно кафе. — А другите още не са станали?

— Не знам, но не съм ги виждала — отвърна спокойно тя, продължавайки да бие сместа със силните си, вещи ръце.

Взех си пресен кроасан от сутрешното пиршество, сервирана в средата на дългата маса, и отхапах от изкусителния маслен сладкиш.

— Не е ли прекрасно, че можем да останем в Атлантис? Мислех, че ще се наложи да го продадем?

— Да, наистина е прекрасно. За всички ни. Искаш ли още нещо? — попита ме Клаудия, изсипвайки съдържанието на купата в тава, която сложи до печката.

— Не, благодаря.

Тя кимна, после свали престилката си и напусна кухнята.

В детството ни Клаудия беше също толкова неразделна част от Атлантис, колкото Мама и Татко Солт. Немският й акцент я караше да звучи строго, но всички знаехме колко топло сърце носеше в гърдите си. Замислих се колко малко знаехме за миналото й. Като деца, а после и като млади жени, не ни бе хрумнало да я разпитваме. Клаудия просто я имаше, като всичко останало в омагьосаната вселена на Атлантис.

После се замислих за координатите по обръчите на армиларната сфера и как тайните, скрити в тях, можеха напълно да разклатят всичко, което знаехме — и не знаехме — за себе си. Плашеща мисъл, но Татко Солт ни ги беше оставил с причина и трябваше да се доверя на решението му да го стори. Сега всяка от нас можеше да избере дали да разбули тайната зад тях, или не.

Взех един тефтер и химикал от бюфета и излязох през задната врата на кухнята, примижавайки срещу утринната светлина. Прохладният въздух веднага ме освежи, а докато вървях през ливадата, още нестоплената от слънцето трева милваше двете страни на стъпалата ми, свежа и росна. Градината тънеше в идиличен покой; само птичата песен и кроткият плисък на езерните води нарушаваха тишината й.

Проследих стъпките си от миналата вечер, заобикаляйки къщата на път към тайната градина на татко. Не можех да откъсна поглед от множеството различни сортове рози, които, току-що отворили младите си пъпки, разпръсваха опияняващия си аромат из утринния въздух.

Златният глобус в центъра на армиларната сфера искреше под слънчевата светлина, вече достатъчно силна, че металните обръчи да хвърлят дебели сенки по златото. Избърсах с ръкав росата от обръча с моето име и проследих гръцкия надпис с пръст, чудейки се какво ли значеше и преди колко ли време татко бе замислил всичко това.

Преписах внимателно координатите от всички обръчи, мъчейки се да не гадая къде ли щяха да отведат всяка от нас — особено мен. Но нещо ми направи впечатление. Преброих обръчите отново и пръстите ми докоснаха седмия. Върху него бе гравирана само една дума: „Меропа“.

— Липсващата ни седма сестра — пророних, питайки се защо ли татко бе решил да добави и нейното име към сферата, при положение че вече е било късно да ни я доведе.

„Толкова много загадки — помислих си на път обратно към къщата. — А няма кой да отговори на всичките ми въпроси.“

Като се върнах в кухнята с координатите, пуснах лаптопа и изядох още един кроасан, докато чаках интернет сигнала, който очевидно беше излязъл в почивка, оставяйки някой новак да го замества. Когато най-сетне благоволи да проработи, проучих кои са най-добрите сайтове за откриване на географски точки чрез координати и се спрях на „Гугъл Ърт“. Позамислих се с коя от нас да започна и реших да действам по възраст, но да оставя себе си за накрая. Затова въведох първо координатите на Мая и с нетърпение загледах как земното кълбо се завърта, разкривайки ми зададената точка.

— Я виж ти — пророних смаяно, — истински са.

Цял час се мъчих с колебливия интернет сигнал, но докато Клаудия се върне в кухнята, за да се заеме с обяда, бях успяла да си запиша данните за всички координати, с изключение на моите.

Накрая ги въведох, притаила дъх за един непоносимо дълъг момент, докато компютърът се опитваше да си свърши работата.

— Божичко! — смаях се, виждайки резултата.

— Казахте ли нещо? — попита Клаудия.

— Не, нищо — побързах да отвърна, докато записвах локацията в тефтера.

— Ще обядваш ли, Али?

— Да, с удоволствие, благодаря ти — отвърнах разсеяно, вглъбена във факта, че моите координати ме отвеждаха в музей на изкуството.

Нямаше логика, но пък и не ми се вярваше сестрите ми да намерят логика в своите резултати.

Тиги влезе в кухнята и ме поздрави със сърдечна усмивка.

— Само двете с теб ли ще обядваме?

— Май така излиза.

— Е, чудесно — коментира тя, носейки се към масата.

Колкото и странни да бяха духовните й разбирания, докато я гледах как се настанява срещу мен, й завиждах за вътрешния мир, произхождащ от безрезервната й вяра, че животът е само част от съществованието ни, както тя самата обичаше да казва. Имах чувството, че свежестта на шотландските планини се бе пропила в чистата й кожа и гъста кестенява коса, а душевното й спокойствие сякаш намираше отражение в топлите й кафяви очи.

— Как си, Али?

— Добре. А ти?

— Справям се някак. Да ти призная, усещам го край себе си. Сякаш… — тя въздъхна, прокарвайки пръсти през лъскавите си къдрици — … сякаш не си е отишъл.

— За жалост, Тиги, наистина го няма вече.

— Да, но това, че не виждаш някого, значи ли, че той не съществува?

— Според моите разбирания, да — отвърнах рязко; не бях в настроение за езотеричните схващания на Тиги.

Единственият начин, по който можех да преодолея загубата на татко, беше да се примиря с нея възможно най-скоро.

Клаудия прекъсна разговора ни, сервирайки салата „Цезар“.

— Има достатъчно за всички ви, но ако другите не се появят, ще ядат от нея на вечеря.

— Благодаря ти. Между другото — подхванах, докато си сипвах от салатата, — преписах всички координати и разбрах как да ги проверявам в „Гугъл Ърт“. Искаш ли да разбереш какво стои зад твоите, Тиги?

— В даден момент. Но не сега. Изобщо има ли значение?

— Не съм сигурна, честно да ти кажа.

— Защото откъдето и да произхождам, Татко Солт и Мама се грижиха за мен и ме превърнаха в човека, който съм сега. Ще взема координатите и ако някой ден изпитам нужда да ги проуча, ще го направя. Но просто… — Тиги въздъхна и усетих колебанието й. — Май не искам да повярвам, че идвам от другаде. Татко Солт е мой баща и винаги ще си остане.

— Разбирам. Е, от чисто любопитство, според теб къде е Татко Солт, Тиги? — попитах, като започнахме да ядем.

— Нямам представа, Али, но определено не си е отишъл.

— Това в твоя свят ли е, или в моя?

— Има ли разлика? Е, поне за мен няма — поясни тя, преди да съм отговорила. — Всички сме просто енергия. Същото важи и за всичко около нас.

— Може и така да се гледа на нещата, предполагам — отвърнах, долавяйки циничния тон на гласа си. — Знам, че този начин на мислене ти помага, Тиги. Но точно сега, когато татко едва ни е напуснал, не мога да го възприема.

— Разбирам те, Али. Но цикълът на живота продължава, и то не само за нас, хората, а за цялата природа. Една роза разцъфва в пълната си прелест, после увяхва и на нейно място разцъфва друга. И Али — тя ме погледна с лека усмивка, — имам чувството, че независимо от тъжната новина, с теб се случва нещо красиво в момента.

— Наистина ли? — изгледах я подозрително.

— Да. — Тя се пресегна да хване ръката ми. — Просто му се наслаждавай, докато можеш. Както знаеш, нищо не е вечно.

— Да, знам — отвърнах отбранително. Прозорливият й коментар ме бе накарал да се почувствам уязвима. Затова смених темата: — Кажи сега как си ти?

— Ами, добре съм… — Тиги като че ли опитваше да убеди самата себе си. — Да, добре съм.

— Още ли с удоволствие бавиш сърните в резервата?

— Обожавам работата си. Пасва ми идеално, макар че нямам и секунда за себе си заради недостига на персонал. А като стана дума, наистина трябва да се връщам възможно най-скоро. Проверих какви полети има и заминавам още този следобед. С Електра ще тръгнем заедно към летището.

— Толкова скоро?

— Да, но така или иначе какво можем да правим тук? Сигурна съм, че татко би предпочел да се върнем към живота си, вместо да се самосъжаляваме.

— Права си — съгласих се. И за пръв път се замислих за бъдещето си отвъд тази съкрушителна празнина. — Аз пък трябва да участвам в Цикладската регата след няколко дни.

— Тогава върви, Али, сериозно — подкани ме тя.

— Май така ще направя — пророних.

— Е, трябва да си стягам багажа и да си взема довиждане с Мая. Струва ми се, че загубата ни засяга най-силно нея. Потресена е.

— Знам. Ето, вземи координатите си.

Дадох й листа, върху който ги бях преписала.

— Благодаря.

Тя тръгна, но спря при кухненската врата и ми отправи състрадателен поглед.

— И не забравяй, че винаги можеш да ми се обадиш, ако почувстваш нужда през идните седмици.

— Благодаря, Тиги. Същото важи и за теб.

След като помогнах на Клаудия да раздига масата, се върнах в стаята си на горния етаж, чудейки се дали и аз да не напусна Атлантис. Тиги беше права: нямаше какво да направим оттук. А мисълта да се завърна във водата — и най-вече в обятията на Тео — ме тласна обратно към долния етаж, при лаптопа ми, за да проверя дали са останали свободни места за полет до Атина през следващите двайсет и четири часа. Като влязох в кухнята, заварих Мама да стои с гръб към мен пред прозореца, видимо потънала в мисли. Тя ме чу да влизам и се обърна с усмивка, но не и преди да зърна следите от тъга в очите й.

— Здравей, chérie. Как се чувстваш днес?

— Чудя се дали да не се върна в Атина, за да участвам в състезанието край Цикладите, какъвто беше първоначалният ми план. Само дето не ми се иска да ви изоставям с момичетата. Особено Мая.

— Според мен е чудесна идея да се включиш в състезанието, chérie. Несъмнено точно това би те посъветвал баща ти. Не се безпокой за Мая. Аз съм до нея.

— Знам — отвърнах и се замислих, че макар да не ни беше истинска майка, едва ли някоя от нас би намерила по-любящ и отзивчив родител.

Станах и отидох да я прегърна силно.

— Не забравяй, че и ти винаги можеш да разчиташ на нас.

Качих се на горния етаж, за да дам на Електра нейните координати, преди да си е тръгнала. Като почуках на вратата й, тя отвори, но не ме покани да вляза.

— Здрасти, Али. Стягам си багажа и нямам много време.

— Просто исках да ти донеса твоите координати от армиларната сфера. Заповядай.

— Май не ги искам. Така де, Али, какво го е прихванало баща ни? Сякаш си играе игрички с нас от отвъдното — коментира мрачно тя.

— Държал е да ни покаже откъде произхождаме, Електра, в случай че искаме да разберем.

— Тогава защо просто не е постъпил като нормален човек? Можело е да ни напише всичко на хартия, вместо да ни праща на някакъв си шантав лов за родословни съкровища. Божичко, все той да държи юздите.

— Електра, моля те! Най-вероятно не е искал да ни разкрива всичко наведнъж, в случай че предпочетем да не научаваме. За това ни е оставил достатъчно информация сами да разберем, стига да поискаме.

— Е, аз не искам — заяви равнодушно тя.

— Защо си му толкова ядосана? — попитах я кротко.

— Не съм, просто… — Кехлибарените й очи просветнаха от болка и недоумение. — Добре де. Ядосана съм му. Не мога… — Тя сви рамене, клатейки глава. — Не мога да го обясня.

— Добре, но вземи това за всеки случай. — Дадох й листа. От опит знаех, че не бива да я притискам повече. — Не е нужно да правиш каквото и да било с координатите.

— Благодаря ти, Али. И извинявай.

— Не се безпокой. Сигурна ли си, че си добре, Електра?

— Ами… да, добре съм. А сега трябва да си стегна багажа. До после.

Вратата се затвори пред лицето ми и аз си тръгнах, съзнавайки, че ме е излъгала.

 

 

По-късно същия ден с Мая, Ася и Кики тръгнахме към кея, за да изпратим Електра и Тиги. Мая им даде преведените от гръцки цитати.

— Май и ние двете с Ася ще тръгваме скоро — обяви Кики, докато вървяхме обратно към къщата.

— Така ли? Защо не поостанем още малко? — попита умолително Ася.

За пореден път ми правеше впечатление контрастът между двете: Ася, висока и почти слаботелесна, със сламеноруса коса и снежнобяла кожа; Кики, тъмнокожа и набита.

— Какъв е смисълът? Татко го няма вече, говорихме с адвоката, а и възможно най-скоро трябва да се върнем в Лондон, за да си намерим квартира.

— Права си — съгласи се Ася.

— А ти какво ще правиш в Лондон, докато Кики посещава курса? — попитах.

— Още не знам — отвърна Ася, надничайки към Кики.

— Мислеше да се запише на курс по приготвяне на кордон бльо — отговори Кики вместо нея. — Страхотна готвачка е.

Тя поведе Ася към къщата да проверят какви са полетите до „Хийтроу“ същата вечер и двете с Мая си разменихме угрижени погледи.

— Не го казвай — въздъхна Мая, като се отдалечиха. — Знам.

Тръгнахме към входната тераса, споделяйки тревогите си около взаимоотношенията между Ася и Кики. Открай време бяха обезпокоително неразделни. Надявах се покрай курса на Кики двете да се поотчуждят поне малко.

Направи ми впечатление колко е пребледняла Мая и се досетих, че не беше обядвала. Затова й казах да седне на терасата, а аз влязох в кухнята да намеря Клаудия и да я помоля да й приготви нещо за хапване. Клаудия ми отвърна с разбиращ поглед и веднага се зае да й прави сандвичи.

— Мая, не искам да ти досаждам, но случайно да си отворила твоето писмо снощи? — попитах деликатно, като се върнах при сестра си.

— Да, отворих го. Е, не снощи, а тази сутрин.

— И очевидно те е разстроило.

— Първоначално да, но вече съм добре, Али, наистина — увери ме Мая. — Ами ти?

Тонът на гласа й внезапно стана остър и осъзнах, че не бива да я разпитвам повече.

— И аз отворих моето — отвърнах вместо това. — Беше красиво и ме разплака, но и повдигна духа ми. Цяла сутрин издирвам координатите в интернет. Вече знам откъде идва всяка от нас. Имаше и малко изненади — добавих, докато Клаудия сервираше чиния със сандвичи пред Мая, оттегляйки се бързо.

— Знаеш къде точно сме родени? Къде съм родена аз? — попита колебливо тя.

— Да, или поне къде ни е намерил татко — поясних. — Искаш ли да знаеш, Мая? Мога да ти кажа още сега, или да те оставя сама да откриеш.

— Ами… не съм сигурна.

— Тогава ще кажа само, че татко определено е видял много свят — пошегувах се неловко.

— Тоест вече знаеш откъде си ти? — попита ме тя.

— Да, макар че още не мога да го проумея.

— Ами останалите? Поискаха ли да узнаят кои са родните им места?

— Не, но им обясних как да проверят координатите в „Гугъл Ърт“. Искаш ли да обясня и на теб? Или направо да ти кажа? — предложих.

— В момента наистина не знам какво искам — отвърна тя, свеждайки красивите си очи.

— Е, както вече споменах, не е сложно да провериш сама.

— В такъв случай ще го направя, когато се почувствам готова — заяви Мая.

Предложих да й напиша на лист как да провери координатите сама, но се съмнявах, че ще намери смелост да го стори.

— А ти намери ли време да преведеш гръцките цитати от армиларната сфера? — попитах я после.

— Да, готови са.

— Е, умирам от нетърпение да разбера какво е избрал татко за мен. Ще ми кажеш ли?

— Не си го спомням точно, но ще отида в белведера да ти го препиша — отвърна Мая.

— Май излиза, че двете с теб можем да подсигурим на сестрите ни информацията, която ще им е нужна, ако решат да опознаят миналото си.

— Така е, но може би е твърде рано да решим дали искаме да се върнем назад и да проследим уликите от татко.

— Вероятно си права — въздъхнах, замислена за Тео и предстоящите седмици. — Пък и скоро започва регатата около Цикладските острови и ще трябва възможно най-скоро да се върна при екипа си. Откровено казано, Мая, след онова, което видях преди няколко дни, ще ми е трудно отново да изляза в морето.

— Предполагам. Но ще се справиш. Сигурна съм — увери ме тя.

— Надявам се. Да ти призная, никога досега не съм се притеснявала преди състезание.

Изпитах известно облекчение, споделяйки го на глас с голямата си сестра. В момента, замислех ли се за Цикладите, единствената картина, която изникваше в съзнанието ми, беше татко в оловния си ковчег на океанското дъно.

— Години наред влагаш цялата си енергия във ветроходството, Али, така че не позволявай на това да ти попречи. Направи го заради татко. Той не би искал да загубиш самоувереността си — насърчи ме Мая.

— Права си. Както и да е, ще се справиш ли тук сама?

— Разбира се. Моля те, не се тревожи за мен. Имам си Мама и работата ми. Всичко ще е наред.

Докато помагах на Мая със сандвичите, я накарах да ми обещае, че ще поддържаме връзка и я поканих на разходка с яхтата ми по-натам през лятото, макар и да знаех, че няма да дойде.

Кики се появи на терасата.

— Успяхме да си резервираме две места за полета до „Хийтроу“. След час Крисчън ще ни заведе до летището.

— В такъв случай ще проверя дали не мога да се кача на някой полет до Атина и да тръгна с вас. Не забравяй да ми препишеш превода на гръцкия цитат, Мая — напомних на голямата си сестра и тръгнах към лаптопа.

 

 

След като си резервирах билет за вечерния полет до Атина в последния момент, стегнах набързо багажа си. Оглеждайки стаята си, за да се уверя, че не съм забравила нещо, мярнах флейтата си, скътана в защитния й калъф върху полицата. От дълго време не я бях вадила. И понеже татко я споменаваше в писмото си, реших да я взема. Тео беше казал, че би се радвал да чуе как свиря на флейта и ми хрумна, че след малко упражнения, може пък да му посвиря. После слязох на долния етаж, за да си взема довиждане с Мама.

Тя ме прегърна силно и ме целуна по двете бузи.

— Грижи се за себе си, chérie, и ми ела на гости, когато можеш.

— Разбира се, Мама — обещах й.

После двете с Мая тръгнахме заедно към кея.

— Успех на състезанието — пожела ми тя и ми даде плика с преведения цитат от татко.

Прегърнах я за последно и се качих на моторницата, където вече ме чакаха Кики и Ася. Всички помахахме на Мая, докато Крисчън ни отдалечаваше от кея. Като полетяхме през езерото, се замислих как Татко Солт все ми беше повтарял, че човек не бива да гледа назад. Но знаех, че ще поглеждам назад, отново и отново; назад към загубеното ни минало.

Оставих Кики и Ася и се оттеглих на кърмата, стиснала в ръце плика от Мая. Нямаше по-подходящо място да прочета думите на татко от Женевското езеро, където двамата бяхме плавали безброй пъти. Отворих плика и извадих листа от вътре.

В моментите на слабост ще откриеш най-голямата си сила.

И докато Атлантис оставаше в далечината, скрит зад високите дървета, се молех посланието на татко да проникне в душата ми и да ме дари със смелост да продължа напред.