Лусинда Райли
Сестра на бурята (5) (Историята на Али)

3.

На следващата сутрин, след като решихме да отскочим до Миконос за провизии, Тео ме извика на капитанския мостик.

— Познай какво? — предизвика ме самодоволно, като слязох от откритата палуба.

— Какво?

— Току-що си говорих по радиостанцията с Анди, един приятел, който обикаля местността с катамарана си, и той предложи да се срещнем в едно заливче до Делос за по питие. Пошегува се, че до него била закотвена гигантска суперяхта на име „Титан“, така че лесно съм щял да го намеря.

— „Титан“? — възкликнах. — Сигурен ли си?

— Анди каза, че била „Бенети“, а не ми се вярва яхтата на баща ти да си има двойник. Каза и че го доближавал още един плаващ дворец и понеже започвала да го хваща клаустрофобия, щял да се премести в съседния залив, на няколко километра оттам. Е, да се отбием ли за по чаша чай при баща ти на път към Анди? — попита Тео.

— Изумена съм — отвърнах най-искрено. — Татко не ми е казвал да планира пътешествие дотук, макар че Егейско море винаги е било любимото му място за плаване.

— Струва ми се обаче, Али, че не е очаквал да попадне на теб. Като доближим, може да провериш с бинокъла дали наистина е неговата яхта, а после да се обадиш по радиостанцията на капитана му, за да ги предупредиш, че отиваме при тях. Ще е доста конфузно, ако се окаже, че яхтата не е на баща ти, и прекъснем партито на някой руски олигарх, празнуващ с водка и проститутки. Всъщност хубаво се сетих. — Тео се обърна към мен. — Случайно баща ти да дава под наем „Титан“?

— Никога — отвърнах категорично.

— Добре тогава, милейди, грабвай бинокъла и обратно на горната палуба, а верният ти капитан ще поеме щурвала. Като видиш „Титан“ ми дай знак през прозореца, и ще ги известя по радиостанцията, че пристигаме.

Докато седях на откритата палуба и чаках яхтата на баща ми да се появи на хоризонта, се чудех какво ли ще е чувството да запозная мъжа, когото обичах най-много на света, с мъжа, когото обиквах все повече с всеки изминал ден. Замислих се дали татко бе срещал някой от предишните ми приятели. Май го бях представила на едно момче, с което имахме заигравка, докато учех в Женевската музикална консерватория, и толкова. Истината беше, че дотогава не бях имала в живота си човек, когото да държа да запозная с него и сестрите си.

До този момент…

След двайсетина минути на хоризонта се появи позната форма и насочих бинокъла към нея. Да, определено беше яхтата на татко. Обърнах се и почуках на стъклото на мостика зад мен. Тео кимна и взе радиопредавателя.

Аз пък слязох в каютата, укротих разпиляната си от вятъра коса в спретната конска опашка и облякох тениска и къси панталони, развълнувана от възможността аз да изненадам татко за разнообразие. Като се върнах на мостика, попитах Тео дали Ханс, капитанът на баща ми, му е отговорил.

— Не. Току-що му изпратих второ съобщение, но ако не получим отговор, май ще трябва да се появим без предупреждение. Интересно. — Тео взе бинокъла и го насочи към яхтата до „Титан“. — Познавам собственика на другата суперяхта, за която ми спомена Анди. Казва се „Олимп“ и е на индустриалния магнат Крийг Езу. Той е собственикът на „Лайтнинг Комюникейшънс“, компанията, спонсорираща няколко от лодките, на които съм бил капитан, така че съм го срещал няколко пъти.

— Сериозно? — изумих се. В общи линии Крийг Езу се радваше на не по-малка слава от Електра. — Що за човек е?

— Ами, ще кажа само, че не ми е по вкуса. На една галавечеря седях до него и през цялото време говори за себе си и за успеха си. А синът му Зед е още по-зле: разглезено богаташко синче, което си мисли, че понеже баща му е милиардер, всичко му е простено. — Очите на Тео се изпълниха с нетипичен за него гняв.

Слушах го с наострени уши. Не за пръв път чувах името на Зед Езу от устата на близък човек.

— Толкова ли е зле?

— Да, толкова — увери ме Тео. — Една моя приятелка се обвърза с него и той я третираше като боклук. Както и да е… — Той вдигна бинокъла до очите си. — Мисля отново да пробвам да се свържа с „Титан“. Май потегля нанякъде. Всъщност защо не пробваш ти, Али? Ако баща ти или капитанът му слушат, може да разпознаят гласа ти.

Опитах, но и аз не получих отговор, а яхтата набираше скорост и се отдалечаваше от нас.

— Да ги догоним ли? — попита Тео, докато „Титан“ плаваше към хоризонта.

— Ще отида да си взема мобилния телефон и направо ще му звънна — казах аз.

— Добре, но през това време мисля да настъпя газта. Почти със сигурност са твърде далеч, но никога не съм преследвал суперяхта и може да е забавно — заяви въодушевено той.

Оставих Тео да си играе на котка и мишка с яхтата на татко и слязох в каютата, хващайки се за касата на вратата, когато ускори. Като изрових телефона от раницата си и опитах да го включа, вперих нетърпелив поглед в безжизнения му екран. Гледаше ме като занемарен домашен любимец, когото бях забравила да нахраня. Прерових раницата си за зарядното устройство и още веднъж — за американски адаптер, подходящ за контакта до леглото, а после го включих да се зарежда, молейки се да оживее по-бързо.

Докато се върна на мостика, Тео вече забавяше скоростта.

— Вече е изключено да догоним баща ти, дори на пълни обороти. „Титан“ се изстреля напред. Успя ли да му се обадиш?

— Не, телефонът ми се зарежда.

— Ето, използвай моя.

Тео ми подаде мобилния си и аз въведох номера на татко. Веднага се включи гласова поща, затова му оставих съобщение, в което му обясних как стоят нещата и го помолих да ми се обади при първа възможност.

— Май Татко Солт ти бяга — пошегува се Тео. — Може пък да не му е до свидетели точно сега. Нищо, ще се обадя на Анди да питам къде е и ще отидем при него.

Явно объркването се е изписало по лицето ми, защото Тео дойде да ме прегърне.

— О, скъпа, просто се шегувах. Не забравяй, че това е открит радиоканал и „Титан“ може да е пропуснал съобщенията ни. На мен определено ми се е случвало. Трябваше още в самото начало да му се обадиш по телефона.

— Да — съгласих се.

Но докато плавахме бавно към Делос за срещата с приятеля на Тео, си мислех за онова, което бях научила от многото часове на борда с Татко Солт: той настояваше радиостанцията да е включена през цялото време и Ханс, капитанът му, винаги да е нащрек за съобщения.

Сега си спомням колко разтревожена бях до края на деня. Навярно бях предчувствала съдбовната новина.

 

 

И така, на следващата сутрин се събудих в обятията на Тео в красивия пуст залив на Макерес и сърцето ми натежаваше все повече при мисълта, че следобед трябваше да се отправим обратно към Наксос. С Тео вече бяхме обсъдили каква подготовка ни очаква за състезанието, което щеше да започне след няколко дни, и като че ли времето ми на негово рибарче приключваше, поне засега.

Изтръгвайки се от унеса си, докато лежах гола до него на откритата палуба, трябваше да настроя съзнанието си към света извън уютния ни пашкул. Телефонът ми още се зареждаше и понечих да стана, за да го взема.

— Къде отиваш? — не ме пусна Тео.

— Да взема телефона си. Крайно време е да преслушам гласовата си поща.

— Ще се върнеш веднага, нали?

Така и направих, а той ме хвана и ми нареди да оставя телефона за още малко. Ще кажа само, че мина час преди да го включа.

Очаквах да имам гласови съобщения от приятели и семейство. Но докато свалях внимателно ръката на Тео от корема си, за да не го събудя, видях, че са се натрупали необичайно голям брой текстови съобщения. И няколко гласови.

Всичките есемеси бяха от сестрите ми.

„Али, моля те, обади се при първа възможност. С обич, Мая“

„Али, Кики ти пише. Всички опитваме да се свържем с теб. Би ли се обадила на Мама или някоя от нас незабавно?“

„Скъпа Али, Тиги е. Не знаем къде си, но трябва да говорим с теб.“

А съобщението на Електра ме накара да изтръпна:

„Али, боже мой! Не е ли ужасно! Можеш ли да повярваш! В момента летя от Ел Ей.“

Станах и отидох до носа на яхтата. Беше повече от ясно, че се е случило нещо неприятно. Набрах номера за гласовата поща с разтреперани пръсти и закачах да чуя какво бе накарало сестрите ми да ме издирват във всеобщ смут.

И разбрах веднага щом прослушах последното гласово съобщение.

„Здрасти, пак е Кики. Сестрите ни като че ли се боят да ти кажат, но трябва да се прибереш спешно. Али, съжалявам, че аз трябва да ти съобщя лошата новина, но Татко Солт е починал. Съжалявам… съжалявам… Моля те, обади се при първа възможност.“

Кики явно мислеше, че е прекъснала записа, защото преди сигнала за следващото съобщение се чу силен вопъл.

Вперих незрящ поглед в далечината, замислена, че едва вчера бях видяла „Титан“ с бинокъла. „Сигурно е станала някаква грешка“, опитах да се утеша, но после прослушах следващото гласово съобщение, от Марина, моя майка във всяко друго отношение, освен по кръв, която ме молеше спешно да се свържа с нея, а след това и от Мая, Тиги и Електра…

— О, боже, о, боже…

Хванах се за парапета, а телефонът се изплъзна от ръката ми и тупна глухо на палубата. Приведох глава напред, защото всичката кръв като че ли се изцеди от нея и се опасявах, че всеки момент ще припадна. Тежко задъхана се срутих на палубата и зарових лице в дланите си.

— Не може да е истина, не може да е истина… — застенах.

— Миличка, какво има, за бога? — Тео, още гол, приклекна до мен и вдигна брадичката ми с пръсти. — Какво е станало?

Успях единствено да посоча изпуснатия ми телефон.

— Лоши новини? — попита той и го вдигна с угрижено изражение.

Кимнах.

— Али, изглеждаш все едно си видяла призрак. Хайде, ще те заведа на сянка и ще ти донеса чаша вода.

Стиснал телефона ми, той ме вдигна от палубата и ми помогна да сляза по стълбите, настанявайки ме на кожената пейка вътре. Спомням си, че незнайно защо се чудех дали от самото начало ми е било писано да ме види толкова безпомощна.

Той облече набързо шорти и ми донесе една от тениските си, нахлузвайки я внимателно на отпуснатото ми тяло, а после ме въоръжи с голяма доза бренди и чаша вода. Ръцете ми трепереха толкова силно, че трябваше той да набере номера на гласовата ми поща, за да прослушам останалите съобщения. Задавих се с първата глътка бренди, но поне успя да стопли стомаха ми и да ме поуспокои.

— Заповядай.

Като ми върна телефона, прослушах отново съобщението на Кики и всички останали, включително три от Мая и едно от Марина, както и от мъж с непознат глас — Георг Хофман, когото си спомнях смътно като адвоката на татко. Следваха пет празни съобщения, явно от някой, който бе искал да ми каже нещо, но в крайна сметка затваряше без нито дума.

Очите на Тео не напуснаха лицето ми през цялото време. Накрая оставих мобилния си на пейката до мен.

— Татко Солт е починал — прошепнах тихо, след което дълго се взирах в нищото.

— О, боже! Как е станало?

— Не знам.

— Напълно сигурна ли си?

— Да! Само Кики е намерила смелост да ми каже в прав текст. Но още не мога да проумея как е възможно… едва вчера видяхме яхтата на татко.

— Боя се, че не мога да ти дам обяснение, скъпа моя. Ето. Най-добре веднага се обади вкъщи — посъветва ме той и плъзна телефона към мен.

— Не знам дали… ще мога.

— Разбирам те. Искаш ли аз да се обадя? Ако ми дадеш номера…

— Не! — изкрещях му. — Не, просто трябва да се прибера. Още сега!

Скочих на крака и се заоглеждах наоколо безпомощно, а после вдигнах поглед към небето, сякаш очаквах да се появи хеликоптер, който да ме отведе у дома.

— Чуй какво, ще се поразровя в интернет и ще се обадя тук-там. Ей сега се връщам.

Тео тръгна нагоре към мостика, а аз останах да седя вцепенена от шок.

Баща ми… Татко Солт… мъртъв?! Абсурдната мисъл изтръгна възмутен смях от гърлото ми. Та той беше безсмъртен, всесилен, жив…

— Само не и това!

Потреперих внезапно, а ръцете и стъпалата ми замръзнаха, сякаш се намирах в заснежените Алпи, а не на лодка под егейското слънце.

— Така — подхвана Тео, връщайки се от мостика. — Ще изпуснеш полета от Наксос за Атина в два и четирийсет, така че ще трябва да стигнем по вода. Утре рано сутринта има полет от Атина за Женева. Запазих ти място на него, тъй като бяха останали само няколко свободни.

— И не мога да се прибера още днес?

— Али, вече е един и половина, а до Атина има доста път, камо ли до Женева. Предполагам, че ако се движим с максимална скорост и спрем само за гориво в Наксос, ще стигнем до пристанището по залез. Дори аз не смея да акостирам в натоварено пристанище като „Пиреос“ по тъмно.

— Разбира се — отвърнах глухо, чудейки се как, за бога, ще понеса дългите часове на пътуването до вкъщи.

— Добре, отивам да запаля двигателите — обяви Тео. — Ще дойдеш ли да поседнеш при мен?

— След малко.

Пет минути по-късно, като чух монотонното хидравлично трополене от вдигането на котвата и тихото бучене на двигателите, станах и отидох да се облегна на парапета на кърмата. Яхтата се откъсваше бавно от острова, който миналата нощ бях смятала за нирвана на земята, но от този миг нататък завинаги щях да запомня като мястото, където бях научила за смъртта на баща си. Когато ускорихме, започна да ми прилошава от шок и чувство за вина. Защото през последните няколко дни се бях отдала на пълен егоизъм. Бях мислила само за себе си и собственото ми щастие с Тео.

И докато аз бях правила любов, лежейки в неговите обятия, баща ми бе лежал на смъртния си одър. Как щях да си го простя?

 

 

Тео удържа на думата си и пристигнахме в атинското пристанище „Пиреос“ по залез. По време на мъчителното плаване дотам, лежах в скута му на мостика, докато едната му ръка галеше нежно косата ми, а другата управляваше яхтата през буйното море. Като влязохме в каютата, Тео слезе до камбуза да приготви спагети, с които ме нахрани като дете.

— Ще поспиш ли? — попита ме после. Виждах колко са го уморили изминалите няколко часа. — Утре трябва да станем в четири, за да хванеш полета си.

Съгласих се, знаейки, че ще настои да будува с мен, ако откажех да си легна. Затова се приготвих за дълга, безсънна нощ и му позволих да ме отведе на долното ниво, където ме сложи в леглото и ме притисна в обятията си.

— Ако е някаква утеха, Али, знай, че те обичам. Вече не мисля, че те обичам, а знам.

Вперих поглед в тъмнината и макар откакто бях чула лошата вест да не бях проронила нито сълза, сега усетих как очите ми плувват.

— И ти се кълна, че не го казвам само за да те накарам да се почувстваш по-добре. И бездруго щях да ти го призная тази вечер — добави той.

— И аз те обичам — прошепнах.

— Наистина ли?

— Да.

— Е, ако го казваш от сърце, знай, че дори победа в тазгодишния „Фастнет“ не би ме зарадвала повече. А сега опитай да поспиш.

За моя изненада, стоплена от прегръдката на Тео и признанието му в любов, успях да заспя.

 

 

На сутринта, докато таксито ни пълзеше през атинския трафик, натоварен дори по изгрев, забелязах, че Тео надниква скришом към часовника си. Обикновено аз държах всичко под контрол, аз следях времето вместо другите, но точно в онзи момент се радвах, че ме отменя.

Регистрирах се на летището четирийсет минути преди излитане, тъкмо преди гишето да затвори.

— Али, скъпа, кажи ми честно, ще се справиш ли? — сбърчи чело Тео. — И сигурна ли си, че не искаш да те придружа до Женева?

— Сигурна съм, ще се справя — уверих го, докато вървяхме към терминала.

— Виж какво, ако мога да ти помогна с нещо, моля те, потърси ме.

Тъкмо достигахме края на опашката пред контролния пункт, виеща се като змия между бариерите. Обърнах се към него.

— Благодаря ти за всичко. Беше страхотен.

— Нищо подобно, Али, но не забравяй — той ме издърпа към себе си, — че те обичам.

— Няма — прошепнах с вяла усмивка.

— И ако загубиш смелост, просто ми се обади или ми пиши.

— Добре, обещавам.

— И между другото — добави той, пускайки ме от обятията си, — напълно ще разбера, ако не желаеш да участваш в регатата предвид обстоятелствата.

— Ще ти дам отговор възможно най-скоро.

— Без теб ще загубим. — Той се усмихна внезапно. — Ти си най-добрият ми моряк. Довиждане, скъпа моя.

— Довиждане.

Наредих се на опашката и тълпата от бавно пристъпващи човешки тела ме погълна. Когато дойде мой ред да сложа раницата си на лентата за рентгенов контрол, се обърнах назад. Той още беше там.

— Обичам те — оформи с устни. Изпрати ми въздушна целувка, помаха ми с ръка и си тръгна.

Докато чаках в салона за заминаващи, фантастичният купол от любов, в който се бях затворила през последните дни, се пръсна внезапно и стомахът ми се преобърна от ужасяващата реалност пред мен. Извадих телефона си и се обадих на Крисчън, младия капитан на семейната ни моторница, който щеше да ме прекара през Женевското езеро до дома от детството ми. Оставих му съобщение да ме вземе в десет от понтона. Освен това го помолих да си мълчи пред Мама и сестрите ми, тъй като държа лично да се свържа с тях.

Но като се качих на самолета и опитах да свикам силите си, за да го сторя, открих, че не съм способна. Възпираше ме ужасяващата перспектива да прекарам няколкочасовия полет сама, след като някой от роднините ми потвърдеше жестоката истина. Самолетът тръгна по пистата и когато се отлепи от земята, издигайки се към изгрева над Атина, опрях пламналата си буза на хладното стъкло, връхлетяна от внезапна паника.

За да се разсея, вперих празен поглед в предната страница на „Интернешънъл Хералд Трибюн“, връчен ми от стюардесата. Тъкмо се канех да го оставя, когато едно заглавие ми грабна окото.

ТЯЛОТО НА МИЛИАРДЕР ИЗХВЪРЛЕНО ОТ МОРЕТО НА ГРЪЦКИ ОСТРОВ

Имаше снимка на смътно познато лице, под която пишеше:

Крийг Езу намерен мъртъв на егейски плаж.

Приковах втрещен поглед в заглавието. Тео ми беше показал неговата яхта „Олимп“ съмнително близо до тази на баща ми в онзи залив на Делос…

Оставих вестника да се свлече на пода и отправих тъжен поглед през прозореца. Нищо не разбирах. Нищичко…

Почти три часа по-късно, докато самолетът се спускаше към женевското летище, сърцето ми се разтуптя толкова лудо, че едвам успявах да дишам. Прибирах се у дома, която мисъл обикновено ми вдъхваше щастие и приятно вълнение, защото най-свидният ми човек на света щеше да ме приветства с отворени обятия в личния ни магически свят. Този път обаче знаех, че няма да е там, за да ме посрещне. И повече никога нямаше да бъде.